Валери Видас
От натура или по памет?

Да бе го искал — нямаше да стане:

старинен град, художнички… Пленер.

Какъв балсам за пресните ти рани!

Какъв простор за творчество, мон шер!

 

Навръх акропол, донейде автентичен,

спря пред олтар на храм неосветен:

в сюжет греховен и неканоничен

бе барбизонецът вглъбен.

 

Надзърта жадно в чуждата идея —

дано ти хрумне нещо… Но не би.

„Любовната ти лирика линее.

Криза на жанра. Ерато май че спи?“

 

Една звезда — умираща светулка —

стремглаво се заби отсреща в хълма.

До тебе двама нещо зашушукаха

и техни си проблеми ги погълнаха.

 

Въздъхна. Тръгна… Стана ти по-леко

и себе си за миг оневини:

натурата е толкова далеко,

а спомен няма — всичко предстои.