Серия
История на бъдещето (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Menace From Earth, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 4 от 1977 г.

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048


Казвам се Холи Джоунс и съм на петнайсет години. Много съм умна и много знам, но външно това не ми личи. В лицето съм като недовършен ангел. Направо блудкава.

Родена съм тук, в Луноград, което винаги изненадва ония от Земята. Фактически аз съм трето поколение: дядо и баба пристигнали с първите заселници, когато дошли двете хиляди учени от Земята. А аз живея с родителите си в „Артемис“, новата кооперация в Пето херметизирано равнище, зад площада „Циолковски“. Но не се свъртам много в къщи — заета съм.

Сутрин ходя в политехническата гимназия, след обед уча или летя с Джеф Хардисти — той е моят сътрудник, или пък, ако е пристигнал туристически кораб, водя земните мишки из града. Днес „Огненият“ пристигна още по обед, така че от училище отидох направо в туристическото бюро.

Първото стадо туристи вече се беше изнизало от Карантинната, но аз не бързах да се обаждам — директорът Бродски и без това знае, че съм най-добрата. Разбира се, работя като екскурзоводка само временно (всъщност аз съм конструктор на космически кораби), но като върши човек нещо, трябва да го върши свястно.

Шефът веднага ме мярна:

— Холи, ела, моля ти се! — и се обърна към някаква жена, която стоеше встрани. — Вашата екскурзоводка ще бъде Холи Джоунс.

— Моето име е Брентуд. Ариъл Брентуд — каза жената. — А Вашето е Холи! Старинно име. Наистина ли сте екскурзоводка, мила?

Общо взето, аз съм търпелива с онези от Земята — някои от най-добрите ми приятели са земни мишки. Както казва татко, да си се родил на Луната е късмет и не бива да се надувам с това — повечето хора на Земята нямат възможност да отидат другаде. Но понякога тия земни мишки ужасно ме дразнят! Кой ще работи като екскурзовод, ако не учениците!

— Можете да видите документите ми — отвърнах аз късо и започнах да я изучавам точно така, както тя ме изучаваше.

Лицето й ми изглеждаше някак познато. Реших, че съм виждала снимката й в светската хроника, която човек чете в списанията на Земята — някоя богата мадама, от ония, дето често пътуват до Луната. Тя беше почти отвратително красива… найлонова кожа, мека, къдрава, сребристоруса коса… размерите й точно каквито трябва, и точно тук и там си имаше достатъчно, за да ме накара да се почувствувам като дъска; плътен, топъл глас и въобще всичко, необходимо да подтикне по-грозните жени да мечтаят да подпишат договор с Дявола… Но особено уплашена не се почувствувах — тя си беше от Земята, а за мен земните мишки не са страшни.

— О, не, моля ви! — отвърна бързо тя и тръгна по пътя на всички туристи: учуди се, че екскурзоводка й трябва само докато стигне до хотела; удиви се, че няма таксита; пак се удиви, че няма носачи и накрая се смая, като видя, че две момичета слизат съвсем самички в „подземния град“.

Аз въобще не слушах; подадох на шефа картата си да я разпише и вдигнах куфарите й. Ние не сме длъжни да носим багажа на туристите, а и повечето туристи умират да видят как тук вещите им почти не тежат. Но просто исках да я накарам да тръгне.

Влязохме във външния тунел и точно когато бях стъпила на подвижния тротоар, тя спря:

— Забравих да си взема карта на града!

— Няма такива.

— Ами!

— Мога да ви покажа единствената карта на града. Стерео е, но можете да видите на нея само големите обекти — като Залата на планинския крал, например, или хидропонните[1] ферми и Пещерата на прилепите.

— Пещерата на прилепите — повтори тя. — Където се лети, нали?

— Да, където летим.

— Искам да я видя!

— Добре. Нея първо… или картата на града?

Тя реши да идем първо до хотела. Обикновено до „Антей“ се стига с подвижния тротоар в западна посока и след това се взема пневмовлакът до булевард Дайана. Но аз знам всички преки пътечки и ние слязохме на тунела, за да вземем подемника за персонала. Мислех, че спускането ще й хареса.

Но когато й казах да внимава и щом ръчката мине покрай нея да се хване здраво, тя се взря в шахтата, след това прехапа устна и попита: „Как точно да се хвана за ръчката?“

Когато стигнахме долу, тя трепереше… „Мили Боже, Холи, как го издържаш? Не ти ли домъчнява за Земята?“

Туристически въпрос номер шест… Отвърнах: „Била съм на Земята“, но не продължих. Преди две години мама ме накара да ида на гости на леля в Омаха и аз бях адски нещастна: ту студено, ту топло; ами прах, ами разни гадини! Тежах цял тон и всичко ме болеше, а леля непрекъснато ми вадеше душата да съм ходела да се разхождам, когато единственото ми желание беше да се свия в някоя вана и там да си крея тихичко! Отгоре на всичкото хванах сенна хрема. Може би никога не сте чували за сенна хрема: от нея не умираш, но искаш да си мъртъв.

Телефонирах на тате и му казах, че не издържам повече и той ми разреши да се върна в къщи. Тия от Земята не могат да разберат, че те живеят като диваци, а не ние. Но земните мишки са си земни мишки, а лунните хора са си лунни… никога няма да се спогодим.

Като всички луксозни хотели и „Антей“ е на първо херметизирано откъм запад, така че Земята може да се вижда. Помогнах на Ариъл Брентуд да се регистрира при робоадминистратора и й показах стаята: беше с отделен балкон. Онази веднага излезе, започна да зяпа Земята и да вика „ох“ и „ах“.

Погледнах и аз, и видях, че вече минаваше тринайсет: слънцето се беше спряло точно над връхчето на Индия — имах достатъчно време да хвана още някой клиент.

— Нужна ли съм ви още? — попитах.

Вместо да ми отговори, тя каза с благоговение: „Холи, не е ли това най-красивата гледка, която си виждала?“

— Хубаво е — съгласих се аз. Гледката откъм тая страна е малко еднообразна, като се изключи това, че се вижда как Земята „виси“ в небето. Туристите точно това искат, да гледат Земята, макар че са я напуснали, кажи-речи, преди малко. Все пак Земята не е лоша, дори променливото време е нещо интересно, стига, разбира се, да не го изпитваш на гърба си. Да сте карали някога лято в Омаха?

— Величествено е — прошепна тя.

— Ъхъ — съгласих се аз. — Искате ли да идете някъде? Или ще ми разпишете документите?

— Какво? Извинявай, аз направо бленувах. Не, не точно сега… да, искам! Холи, искам да изляза ТАМ! Трябва да изляза! Имаме ли време? Колко още ще бъде светло?

— Ъ? До залеза има още два дни.

Тя се смая.

— Колко странно! Холи, можеш ли да намериш скафандри? Трябва да изляза!

Дори не трепнах — свикнала съм туристите да говорят всякакви глупости. Предполагам, че в техните очи обикновеният херметизиран костюм изглежда като скафандър. Отговорих само: „На нас, момичетата, не ни е разрешено да излизаме. Но мога да телефонирам на един приятел.“

Джеф Хардисти ми е сътрудник в конструирането на космически кораби, така че, когато има нещо интересно за него, аз винаги му го прехвърлям. Джеф е на осемнайсет и вече учи в института, но аз кълва здраво, за да го настигна, та да можем да създадем бюро „Джоунс и Хардисти, космически инженери“. Аз съм много добре по математика, така че ще се дипломирам доста бързо. Междувременно ние и без това си проектираме космически кораби.

Това не го казах на Ариъл Брентуд, тъй като туристите са на мнение, че момиче на моите години изобщо не е способно да е конструктор, камо ли пък космически.

Джеф си е уредил лекциите така, че да може да води туристи във вторник и четвъртък; той чака до Западния шлюз и учи между две обиколки. Свързах се с него чрез видеофона на директора на шлюза. Той се ухили:

— Здрасти, Мащабен модел!

— Здрасти, Непозволено тегло! Свободен ли си да вземеш една клиентка?

— Абе, трябваше да водя някакво семейство, което закъснява.

— Зарежи ги. Ариъл Брентуд… елате, моля Ви, пред екрана. Това е Джеф Хардисти.

Джеф изблещи очи и на мен ми стана малко неприятно. Но и през ум не ми минаваше, че Джеф може да хареса земна мишка… макар да е известно, че в тези случаи мъжете са роби на химическите процеси в тялото си. Съзнавах, че тя е изключително декоративна, но за мен бе немислимо Джеф да хареса някоя земна мишка, колкото и добре да е проектирана тя. Та със земните ние не говорим на един и същ език!

Аз не изпитвам никакви романтични чувства към Джеф — ние сме само сътрудници. Но всичко, което засяга бюрото „Джоунс и Хардисти“, засяга и мен.

Като се срещнахме при западния шлюз, Джеф направо щеше да падне. Срамувах се за него и за първи път се уплаших. Защо са такива деца тия мъже!

Ариъл Брентуд като че ли не забеляза смущението му. Джеф е много едър; в костюма си за излизане прилича на Великана Мраз от „Рейнско злато“. Тя му се усмихна, вдигнала поглед към него, и му благодари, че заради нея си е изменил плановете. Неговото лице стана още по-глупаво и той избърбори, че за него било удоволствие.

Моят костюм и без това си стои в Шлюза, така че като прехвърля някой клиент на Джеф, той може да ме кани да се разходя с тях. А този път, с тая платинена заплаха до него, едва ми проговори. Когато излязохме от облекалнята, Джеф дори не ме попита защо не съм се облякла и аз — хвана ръката й и я поведе към шлюза. Трябваше насила да я дръпна, та да я накарам да ми подпише картата.

 

 

Дните, които последваха, бяха най-дългите в живота ми. Видях Джеф само веднъж… на подвижния тротоар на булевард Дайана, и то — в обратната посока. Тя беше с него.

Знаех какво става. Той беше престанал да ходи на лекции и три вечери подред я водил в Дънкън Хайнс — да гледат Земята. Не е моя работа… дано тя успее да го научи да танцува — аз не успях… Джеф е свободен гражданин и ако иска да се излага и да не ходи на лекции, и да не си доспива заради тая писана кукла, това си е само негова работа.

Но той няма право да зарязва „Прометей“!

Имаме работа до гуша, конструираме междузвездния кораб „Прометей“. На тоя проект робуваме вече повече от година, и за да имаме достатъчно време, жертвуваме дори от часовете за летене.

Разбира се, в наши дни междузвезден кораб не може да се построи заради горивото. Но татко смята, че в близко бъдеще ще се разработи нова технология и ще се построят генератори за превръщане на масата — което означава звездни кораби! Кой ще знае, ако не баща ми — нали на „Луна“ той е главен инженер за космическото пространство и лектор по методика на хидропонните ферми в института? Така че Джеф и аз конструираме целия кораб — жилищни помещения, допълнителни помещения, лекарски кабинет, лаборатории — всичко.

Татко смята, че само се упражняваме. Мама обаче ме разбира. Мама е химико-математичка и е умна почти колкото мен. Тя знае, че ние искаме да сме готови с проектите си, още докато другите конструктори се мотаят.

Ето затова така се нервирах, когато Джеф започна да си губи времето с онова създание. По-рано използувахме всяка минута. Джеф идваше веднага след вечеря и привършили с уроците си, се залавяхме за истинската работа — „Прометей“… сравнявахме си изчисленията, спорехме ожесточено за всеки детайл и прекарвахме чудесно. Но в деня, в който го представих на Ариъл Брентуд, той изчезна. Бях привършила с уроците и се чудех дали да започвам или да го почакам — правехме коренни промени в предпазния щит на генератора — когато телефонира майка му. „Джеф ме помоли да ти се обадя, мила. Той ще обядва с някаква туристка и няма да може да дойде.“

Тя ме наблюдаваше и затова аз си придадох учудено изражение: „Защо Джеф смята, че го чакам? Сигурно си е объркал срещите.“ Мисля, че тя не ми повярва — прекалено бързо се съгласи с мен.

Цялата седмица след това аз постепенно се убеждавах, че „Джоунс и Хардисти“ няма никога да съществува. Джеф вече не проваляше срещите ни — как се проваля среща, която изобщо не си уговорил? В четвъртък следобед ние винаги ходехме на летене — освен ако на някой от нас му се налагаше да води туристи. Но този четвъртък той не ми се обади. Знаех къде е — беше я завел на кънки във Фингаловата пещера.

Останах си в къщи и работих над „Прометей“. Преизчислявах масите и рамото на момента за хидропонните помещения и складовете, въз основа на промените в предпазните щитове. Но правех грешки и на два пъти трябваше да погледна в логаритмичните таблици, вместо да си спомня. Така съм свикнала да се джафкам с Джеф за всяко нещо, че направо не можех да функционирам.

По едно време погледнах надписа върху листа: „Джоунс и Хардисти“ — така пишеше там, както и навсякъде другаде. Казах си: „Холи Джоунс, стига си се лъгала. Много вероятно е това да е краят. Ти си знаеше, че един ден Джеф ще хареса някоя.“

„Да… но не някоя земна мишка!“

„Но ето че точно така стана. Що за инженер си ти, щом не можеш да гледаш истината в очите? Тя е красива и богата — ще накара татко си да му даде работа на Земята. Чуваш ли ме! На Земята! Така че си потърси друг сътрудник…“

Изтрих „Джоунс и Хардисти“ и написах „Джоунс и сътрудници“. Взрях се в новия надпис. След това започнах да изтривам и него… но той взе, че се замаца. Една сълза беше капнала. Което е смешно!

Във вторник следващата седмица мама и тате си бяха в къщи за обяд. Това е нещо необикновено, тъй като тате обядва на космодрума. Обикновено тате не вижда друго освен космическите си кораби, а тоя ден взе че забеляза как си бях набрала от автомата само салата и почти не хапнах.

— Не ти достигат точно осемстотин калории — каза той, като се взираше в чинията ми. — Не можеш да караш без гориво — да не ти е лошо?

— Благодаря, съвсем добре съм — отговорих с достойнство.

— М-м-м… сега се сещам, че от няколко дни се влачиш като парцал. Може би трябва да се прегледаш? — той погледна мама.

— Никакъв преглед не ми трябва! — Не съм се влачила, няма ли една жена право да не бъбри непрекъснато? Но понеже мразя да ходя да ме гледат разни доктори, добавих: — Сега хапнах малко, защото днес следобед искам да летя. Но ако настоявате, ще си поръчам печено и картофи и ще легна да спя.

— Леко, жабче! — отвърна той нежно. — Не съм искал да ти се меся. Като се върнеш, направи си един сандвич… и поздрави Джеф от мене.

Отвърнах само „Добре“ и помолих да ми позволят да стана от масата: унизително ми беше самото предположение, че не мога да летя без Джеферсън Хардисти, но не ми се искаше да разисквам въпроса.

Тате викна след мен: „Не закъснявай за вечеря!“, но мама го спря: „Джейкъб, моля те…“, а на мен ми каза: „Лети, докато се умориш, мило, напоследък никак не се движиш. Ще ти оставя вечерята на топло. Искаш ли нещо специално?“

— Не, каквото набереш за себе си — интересно, не е типично за мен да не се интересувам какво ям. На път за пещерата се запитах дали не съм хванала нещо. Но бузите ми не бяха топли и стомахът ми си беше наред, макар да не чувствувах глад.

След това ми хрумна нещо ужасяващо. Възможно ли беше да ревнувам? Аз?

Немислимо. Аз не съм романтична: аз съм жена с кариера. Джеф е мой сътрудник и приятел и под мое ръководство можеше да стане велик конструктор на космически кораби, но нашите връзки бяха съвсем делови… взаимно зачитане на способностите и никакво лигавене! Една жена с кариера не може да си позволи подобни неща — ами че погледнете колко ценно време за работа е изгубила мама около моето раждане!

Не, не ревнувам; просто се безпокоя, защото сътрудникът ми се е хванал с една земна мишка. Джеф никак не го бива да се оправя с жените, а освен това никога не е бил на Земята и си представлява какво ли не. Ако тя го помами да иде на Земята, свършено е с „Джоунс и Хардисти“.

А, не знам, защо „Джоунс и сътрудници“ не може да замести „Джоунс и Хардисти“. „Прометей“ никога няма да бъде построен!

Когато стигнах до това страшно заключение, вече бях в Пещерата на прилепите. Не ми беше до летене, но отидох в съблекалнята и си взех крилата.

Много от нещата, писани за Пещерата на прилепите, създават погрешни впечатления. Всъщност Пещерата е резервоар за въздух за града — точно какъвто има и в другите колонии. Помпите на дъното изпомпват толкова въздух, колкото е необходимо. Просто имаме късмет, че резервоарът е толкова голям, че можем да летим в него. Но никой не го е строил специално за летене — той е просто голяма вулканична пещера; ако навремето вулканът бе изригнал, сега щяхме да си имаме само кратер.

Понякога туристите ни съжаляват нас, лунните жители, че не сме можели да плуваме. Ами нали опитах веднъж в Омаха, та водата ми влезе в носа и ме изплаши до полуда! Водата е за пиене, а не за игра; предпочитам да летя. Чувала съм земните мишки да казват, че, о, да, те били „летели“ много пъти. Ама тяхното не е летене! Веднъж и аз „летях“ като тях, между Хайт сендс и Омаха. Беше ужасно и ми стана лошо. Тези неща никак не са безопасни.

Оставих обущата и полата си в съблекалнята и пъхнах краката си в опашката; след това дръпнах ципа на крилата и помолих някого да ми стегне каишките на раменете. Моите крила не са конфекция — те са тип „Чайка“, правени по мярка за тежестта и за размерите ми. Крилата ми струваха доста много на тате, защото аз непрекъснато растях и те ми омаляваха, но тези, най-новите, съм си ги купила от хонорарите като екскурзоводка.

Те са направо чудни! Конструкциите са от титанова сплав, лека и яка, като птича кост, махови пера около китката, раменни връзки с коригиращо обтягане, естествено движение, автоматично биене на крилете при забавяне. Скелетът на крилата е облечен в пера от стиреново фолио, с отделни пера за крилата на рамото и за маховите крила. Та те направо летят самички!

Свих крилата си и отидох към шлюза. Докато той се задействуваше, разтворих лявото крило и пипнах контролното устройство — бях забелязала, че често, щом въздушният поток ме понесе, започвам да се накланям. Но крилото се отвори нормално и аз реших, че всъщност сигурно правя много резки движения — това лесно може да се случи при крила от моя тип, защото те са изключително маневрени. След това зелената светлина светна и аз сгънах крилото и побързах да изляза, като хвърлих поглед върху барометъра. Три атмосфери — с две повече от земното морско равнище и почти два пъти повече, отколкото използуваме в града; дори един щраус би могъл да лети при такова налягане. Развеселих се и изпитах съжаление към всички земни мишки, приковани от земното си тегло — шест пъти по-голямо от това, което всъщност им е нормално, които никога, никога, НИКОГА няма да летят.

Така добре ми беше, че забравих и Джеф, и неговата слабост. Разперих крила, затичах се, посвих се, за да се вдигна и загребах въздух… свих крака и въздушният поток ме понесе.

Гребех с пръсти съвсем леко и се оставих потокът да ме носи към средата на площадката, където помпата всмуква въздух. Ние наричаме това място бебешката стълба, защото можеш да се оставиш въздушният поток да те носи, докато стигнеш до покрива, без изобщо да шавнеш с крило.

Като се изкачих малко, аз се огледах. Пещерата беше почти празна, във въздуха нямаше повече от двеста души, а стотина бяха накацали долу и някъде по пътя — достатъчно място имаше за лудории. Така че щом се поиздигнах, излязох от потока и започнах да махам с крила. Да се плъзгаш по въздушните струи е нищо работа, но да летиш е вече друго. Дори да няма въздушен поток нагоре, при планиране трябва само леко да загребваш с върховете на пръстите си, за да поддържаш скоростта; дори една слаба старица може да го направи. Тялото ти се повдига поради диференциалните въздушни налягания; макар че не е нужно да знаеш именно на какво се дължи — гребеш леко с пръсти и въздухът те поддържа, все едно, че лежиш в удобно легло.

Но когато летиш истински, гребеш с ръце така, че да засилиш движенията на раменните мускули. И вместо, както при планиране, да се мени само ъгълът на маховите крила, сега и маховите, и вторите крила се движат рязко при всеки удар нагоре и надолу: те вече не те повдигат, те те тласкат напред, докато тежестта на тялото ти се носи от раменните крила, до подмишниците.

Така летиш по-бързо или се изкачваш, или и двете, като контролираш ъгъла на атака с краката си — имам предвид с опашката, в която са краката ти.

Уф, така като го обяснявам, изглежда много сложно, а не е — човек просто лети. Лети като птица. Нали новородените птиченца се научават да летят, а те не са много умни. И като го научиш веднъж, правиш го без да забелязваш, както дишаш… а нямате идея колко е приятно!

Изкачих се до тавана с мощни удари на крилата си, увеличавайки ъгъла на атака и свивайки крила, за да се вдигна без шум — изкачих се под ъгъл, на който повечето от летящите не биха издържали. Малка съм, но съм цялата мускули и летя от шестгодишна. Веднъж стигнала горе, аз се отпуснах да планирам и се огледах. Долу на пода, близо до южната стена, туристите се опитваха да летят с планери — ако изобщо може да се лети с тях. Покрай западната стена пък, в галерията за посетители, беше претъпкано с туристи, които ни наблюдаваха с изблещени очи. Интересно дали там бяха и Джеф и неговата Цирцея — реших да ида да видя.

Така че се гмурнах рязко надолу към галерията, изравних се над главите им и много бързо прелетях над тях. Не зърнах Джеф с неговата земна мишка, но понеже не гледах накъде летя, настигнах друг летящ и едва не се сблъсках с него. Мярнах го тъкмо навреме, свих крила и паднах под него, така че загубих височина, преди да съм в състояние да се контролирам отново. Понеже галерията е висока, никой от нас не беше в опасност, но аз бях изпаднала в глупаво положение и грешката си беше само моя: бях нарушила едно от правилата за безопасност.

Правилата не са много, но са необходими; първото е, че оранжевите крила винаги имат предимство — те са на начинаещи. Този летящ нямаше оранжеви крила, но пък аз го настигнах. А онзи, който е под тебе, или когото настигаш, или е близо до стената, или лети обратно на часовниковата стрелка, има предимство.

Почувствувах се много неудобно, питах се кой ли ме е видял, така че се върнах по целия път, убедих се, че въздухът е чист, спуснах се след това като ястреб към галерията, разперих крила, вдигнах опашка и паднах като камък.

Спрях точно над галерията, навеждайки и разпервайки опашка с такава сила, че усетих как мускулите на краката ми се стягат; загребах въздух с две крила, сгъвайки ги горе. Изравних се с изключително бързо плъзгане. Видях как очите на туристите изскочиха от орбитите и си казах самодоволно: „На, да видите!“

Дявол да го вземе! Сега пък някой щеше да падне върху мене! Някой спря точно над мене и едва не ме събори. Загребах въздух и спрях на крило, и като изрекох една-две моряшки, обърнах се да видя кой се беше стоварил отгоре ми. Познах черно-златната шарка — Мери Мулънбърг, най-добрата ми приятелка. Тя се понесе към мен, като се въртеше около крилото си.

— Здрасти, Холи! Уплаших те, а?

— Не си ме уплашила. И по-добре внимавай, защото контрольорът може да те накаже да не летиш един месец.

— Може, ама не може. Той е на кафе.

Отдалечих се, все още раздразнена, и започнах да се изкачвам. Мери ме извика, но аз се престорих, че не чувам, като си мислех: „Драга моя, ще летя над тебе и ще те изтласкам от коридора“.

Което беше глупаво, защото Мери лети всеки ден и раменете и гръдните й мускули са като на Херкулес. Когато тя ме настигна, ядът ми беше вече минал и известно време ние летяхме нагоре една до друга.

— Да кацнем ли? — викна тя.

— Да кацнем — съгласих се аз.

С Мери човек винаги може да си побъбри чудесно, пък и нямаше да е лошо да си поема дъх. Насочихме се към мястото, на което кацахме обикновено — скоба за прожекторите — там по правило не се каца, — но пък контрольорът много рядко стига дотук.

Мери стигна до скобата първа, спря и кацна страшно чисто. Аз се подхлъзнах малко, но Мери подаде крило и ме закрепи. Не е лесно да кацнеш. Преди две години едно момче, което току-що беше сменило оранжевите крила на начинаещ с постоянни, се опита… разби си лявото крило и маховите върху едни скоби, падна, премятайки се, и се уби. Той можеше да се спаси — можеш да се спасиш с едно повредено крило, ако загребваш силно с другото и се плъзгаш под остър ъгъл, а след това намалиш скоростта точно при кацане. Но тоя нещастник не знаеше как да го направи: счупи си врата, като Икар. Оттогава не бях използувала тези скоби.

Сгънахме крила и Мери издаде рамо напред. „Джеф те търси“ — каза тя, като се хилеше лукаво.

Вътре в мене всичко трепна, но аз отвърнах хладно:

— Така ли? Не знаех, че е тук.

— Къде ще е. Ей го долу — тя посочи с лявото си крило. — Виждаш ли го?

Крилата на Джеф са в червено и сребърно, но тя сочеше към района за туристи.

— Не.

— Разбира се, че е там — тя ме погледна косо. — Но ако бях на твое място, нямаше да го търся.

— Защо пък не? Освен това защо трябва да го търся? — Мери може да вбеси човека.

— Ъ? Ами че ти тичаш, щом той свирне. Но днес го е пипнала оная земна сирена; може да ти е неудобно.

— Мери, за какво говориш?

— Ъ? Не ме будалкай, Холи Джоунс, знаеш какво имам предвид.

— Извинявай, но не знам — отвърнах аз с хладно достойнство.

— Хм. Тогава ти си единственият човек в Луноград, който не знае. Всекиму е известно, че си луда по Джеф; и всеки знае, че тя ти го е взела… и че ти просто вриш от ревност.

Мери е най-добрата ми приятелка, но някой ден ще й одера кожата.

— Мери, това е направо абсурдно! Как можеш изобщо да си помислиш!

— Мила моя, хич не се преструвай. Аз съм на твоя страна — тя ме потупа по рамото със средните си крила.

Така че аз я блъснах назад. Тя падна, но направи кръг, изкатери се отново и седна до мен, като все още се хилеше. Това ми даде време да реша какво да кажа.

— Мери Мулънбърг, първо на първо, аз не съм луда по когото и да било и най-малко по Джеф Хардисти. Той и аз сме само приятели. Абсолютна глупост е да ми говориш, че ревнувам. Второ на второ. Ариъл Брентуд е дама и никому нищо не е взела, най-малко на мен. И трето на трето, тя е просто туристка, която Джеф развежда — работа като всички други.

— Разбира се — съгласи се Мери спокойно. — Сгрешила съм. Все пак… — тя сви крила и млъкна.

— Какво „все пак“? Мери, карай направо!

— Ами… чудно ми е как знаеш, че говоря за Ариъл Брентуд… след като нищо не съм казала.

— Ами нали спомена името й!

— Не съм.

Премислях отчаяно.

— М-може и да не си. Но е лесно да се отгатне. Ариъл Брентуд е клиентка, която аз самата прехвърлих на Джеф, затова предположих, че нея имаш пред вид.

— Така ли? Не си спомням даже да съм споменала, че е туристка. Но щом вие двамата се занимавате с тая туристка, защо не я водиш из града ти, а Джеф да я води само в безвъздушното пространство? Нали работите по споразумение?

— Ъ-м… не съм знаела, че я води и в града…

— Тогава ти си единствената, която не знаеш.

— … пък и не ме интересува — това е работа на помирителната комисия. Но и така да е, Джеф никога няма да вземе хонорар за развеждане из града.

— Разбира се! Няма да вземе хонорар, който да депозира. Добре, Холи, щом не съм права, защо не идеш да му помогнеш? Тя иска да се научи да лети с планери.

Нямам ни най-малко желание да се тикам между тях двамата.

— Ако Джеф Хардисти иска моята помощ, ще се обърне към мен. Междувременно ще си гледам собствената работа… което препоръчвам и на теб!

— Спокойно, юнга — отвърна тя, без да й мигне окото. — Правя ти услуга.

— Благодаря, не ми е нужна!

Наблюдавах я как се отдалечава, след това измъкнах лявата си ръка от разреза за ръцете и докопах носната си кърпичка — много неудобна работа, когато носиш крила, но прожекторите ми бяха насълзили очите. Изтрих си очите, издухах си носа, пъхнах си носната кърпичка обратно, вмъкнах си отново ръката, след това проверих всичко — пръстите на ръцете, на краката и се приготвих да скоча.

Но не скочих. Просто си седях така, с увиснали крила и мислех. Трябваше да си призная, че Мери е донякъде права: Джеф напълно си беше загубил ума… по една земна мишка! Така че рано или късно той ще замине за Земята и това ще е краят на „Джоунс и Хардисти“!

Тогава си казах, че аз възнамерявах да стана космически конструктор като тате още преди да се сдружим с Джеф. Не бях зависима от никого; можех и сама, като Жана д’Арк.

Почувствувах се по-добре… изпитах студена, сурова гордост, като на Луцифер в „Изгубения рай“.

 

 

Разпознах червено-сребърните крила на Джеф, още докато той беше далеч от мен и отначало реших да се измъкна, преди да ме е усетил. Но ако Джеф поиска, може да ме настигне бързо и така че си казах: „Холи, не ставай глупава. Отде накъде ще бягаш? Просто ще бъдеш хладно-учтива“.

Той кацна близо до мен, но не много близо.

— Здрасти, Десетична точко!

— Здрасти, Нуло. Много ли открадна напоследък?

— Ограбих градската банка, но ме хванаха. — Той се намръщи и добави. — Холи, много ли ми се сърдиш?

— Отде накъде, Джеф, как я измисли тая глупост?

— Ами… Мери Портата каза нещо.

— Тя ли? Не й обръщай внимание! Половината от нещата, които разправя, не са верни, а в останалите тя нищо не влага.

— Да бе, в ума й е станало късо съединение. Та значи не ми се сърдиш?

— Разбира се, че не. Защо да ти се сърдя?

— И аз не знам. Не съм идвал да работим по кораба тия дни… но бях страшно зает.

— Няма нищо. Аз самата бях много заета.

— Ами… много хубаво. Слушай, Пробен образец, направи ми една услуга. За една приятелка… една клиентка, тоест… всъщност тя ми е и приятелка. Тя иска да се научи да лети с планери.

Престорих се, че обмислям.

— Познавам ли я?

— Ами да. Всъщност ти ни запозна, Ариъл Брентуд.

— Брентуд! Джеф, толкова много туристи ми минават през ръцете, как да си спомня? Чакай да си помисля. Висока? Руса! Изключително красива?

Той се захили като манекен на витрина и аз едва не го бутнах надолу.

— Тя е! Ариъл!

— Спомням си я… считаше, че аз трябва да й нося багажа. Но тогава не ти е нужна помощ, Джеф. Тя ми изглеждаше много умна. С хубаво чувство за равновесие.

— Да, разбира се. Но всъщност аз искам вие двете да се запознаете. Тя е… направо е чудесна, Холи. Свестен човек, от глава до пети. Ще я обикнеш в момента, в който я опознаеш. А пък… ето ти добър случай да се запознаете…

Зави ми се свят.

— Много мило от твоя страна, Джеф, но се съмнявам дали тя иска да ме опознае по-добре. Аз съм само прислужничката, която тя е наела — знаеш ги земните как мислят.

— Ама тя въобще не прилича на земна жителка! И иска да се запознае с тебе по-отблизо — тя ми каза!

„След като ти си й го внушил“, промърморих аз. Но сама се бях вкарала в клопката. Да не ми пречеше доброто възпитание, щях да му кажа: „Махай ми се от очите. Дехерметизиран череп! Не ме интересуват твоите приятелки от Земята!“, но всъщност казах: „Добре, Джеф“, след това разперих крила и се спуснах по потока.

Така че започнах да уча Ариъл Брентуд „да лети“. Гледайте сега! Тия „крила“, дето ги дават на туристите, имат голяма носеща повърхност, а нямат контролни устройства (освен едно на маховите крила); те са с вграден дихедрал, който ги прави солидни като маса, имат съвсем незначителни степени на обръщане — за да може туристът да си мисли, че „лети“, като си маха ръцете. Опашката е неподвижна и скосена, така че ако трябва рязко да забавиш (почти не се случва с туристи), кацаш на крака. Какво трябва да прави туристът? Само да потича няколко метра, да си сгъне краката (без това не може) и да се плъзне нагоре по един въздушен „чаршаф“. И след това да разправя цял живот и на внуците си как е летял, наистина летял, „също като птица“.

И маймуна може така да „лети“.

Понесох унижението да надяна един такъв чифт, та Ариъл да може да ме наблюдава, докато аз се премятам по бебешката стълба, за да й покажа, че наистина може да „лети“. След това с облекчение се отървах от тях, натиках нея самата в едни по-големи крила и си сложих моите чудесни „чайки“. Бях изгонила Джеф (двама инструктори не са нужни), но когато я видя да се издига във въздуха, той се спусна и кацна до нас.

— Здрасти, Ариъл. Здрасти, Блип[2]. Слушай, много си я стегнала на раменете.

— Я трай! — казах аз. — Ако си спомняш, уговорили сме се да работим един по един. Ако искаш да помагаш, махай тия шарени перки от себе си и си сложи планери… и аз ще те използувам да покажа на Ариъл какво не бива да прави. Иначе — марш оттук; не ни трябват салонни пилоти.

Джеф се нацупи ужасно, но Ариъл беше на моя страна.

— Прави както казва учителката, Джеф.

Джеф не поиска да вземе планери, но и не ни остави на мира. Кръжеше около нас, като ни наблюдаваше и контрольорът го смъмри, защото се пречка в района на туристите.

Признавам, че Ариъл бе добра ученичка. Тя не ми се разсърди дори когато споменах, че е доста закръгленичка и затова не може да пази равновесие добре; само каза, че вече е забелязала колко съм тънка аз, и как ми завижда. Така че аз се отказах да я ядосвам и дори открих, че ми става симпатична — разбира се, когато не мислех за нищо друго, освен за урока. Тя бе упорита и схващаше бързо — добри рефлекси и добро чувство за равновесие. Казах й го и тя призна свенливо, че е била в балетно училище.

Някъде привечер тя каза: „Възможно ли е да опитам с истински крила?“

— Ъ? Не, Ариъл, според мен не.

— Защо не?

Сега ме постави на тясно. Вече беше научила всичко, което можеше да се научи с тези ужасни планери. Ако искаше да научи повече, трябваше да има истински крила.

— Ариъл, опасно е. Вярвай ми, различно е от това, което правеше досега. Можеш да се нараниш, дори да се убиеш.

— Ще те държат ли тебе отговорна?

— Не. Преди това ти ми разписваш картата.

— Тогава бих искала да се опитам.

Прехапах устни. Ако се пребие без моето участие, не бих проляла и сълза, но да я оставя да върши нещо прекалено опасно, докато ми е ученичка…

— Ариъл, не мога да те спра… а всъщност би трябвало да си прибера крилата и да нямам нищо общо с цялата работа.

Сега беше неин ред да прехапе устни.

— Ако така смяташ, нямам право да те моля да ми показваш. Но все пак искам. Може би Джеф ще ми помогне.

— Сигурно ще ти помогне — изтърсих аз, — ако е такъв глупак, за какъвто го смятам!

Учтивостта изчезна от лицето й, но тя не каза нищо, защото тъкмо тогава Джеф се приземи до нас.

— За какво е спорът?

Ние се опитахме да му обясним, но говорехме едновременно и така го объркахме, че той реши, че аз съм предложила Ариъл да лети с истински крила и започна да ми крещи. Да не съм се побъркала! Може би искам Ариъл да се нарани? Имам ли ум в главата си?

— Млъкни! — изревах аз и след това казах тихо, но твърдо: — Джеферсън Хардисти, ти искаше от мен да уча приятелката ти и аз се съгласих. Но не се меси и не си въобразявай, че можеш да ми говориш по този начин. На крило! Хващай въздуха!

Той се наду и каза бавно:

— Категорично забранявам.

Мълчание — пет дълги секунди. След това Ариъл каза тихо:

— Хайде, Холи. Да ми намериш крила.

— Добре, Ариъл.

 

 

Да, но истинските крила не ги дават под наем. Ние си имаме собствени; иначе няма как. Има обаче крила на старо, които се продават, защото децата например растат твърде бързо или защото някои си правят крила по поръчка, или по други подобни причини.

Докато й помагах да обуе опашката, казах:

— Ариъл… все пак си мисля, че не трябва.

— Знам. Но не бива да оставим мъжете да смятат, че са ни господари.

— Не бива.

— Разбира се, те пак са ни господари. Но не бива да им даваме да го разберат — тя опитваше управлението на опашката. — Разтварям ги с пръстите, така ли?

— Да. Но не го прави. Просто си дръж краката един до друг, а пръстите — опънати. Днес само ще се плъзгаш, както правеше досега. Обещаваш ли?

Тя ме погледна в очите.

— Ще правя точно както ми казваш… даже с крило няма да махам, ако ме ми позволиш.

— Добре. Готова ли си?

— Да.

Тя се справяше чудесно и само веднъж се хлъзна при приземяване. Джеф непрекъснато се въртеше над нас, като правеше различни фигури и осморки, но ние не му обръщахме внимание. Само след това аз я научих да прави широк и плавен завой — с онези ужасни планери също можеш да правиш завой, но трябва да си много опитен; те са предназначени само за летене по права линия.

Накрая се приземих до нея.

— Насити ли се?

— Никога няма да се наситя! Но ако кажеш, ще си сваля крилата.

— Уморена ли си?

— Не. — Тя погледна през крилото си към бебешката стълба. Десетина от летящите се качваха по нея, с неподвижни крила, като лениво се носеха във въздуха.

— Да можех поне веднъж да направя това! Сигурно е божествено.

Премислих го.

— Всъщност колкото си по-нависоко, толкова по-безопасно е.

— Тогава защо не?

— Ами… по-безопасно, но ако знаеш какво вършиш. Да се носиш нагоре по това течение значи всъщност да се плъзгаш, както ти правеше досега. Лежиш съвсем неподвижно и оставяш потока да те издигне. По същия начин се смъкваш надолу, като кръжиш покрай стената съвсем леко. Но ти ще се изкушиш да направиш нещо, за което още не си съвсем готова — ще вземеш да плеснеш с крила, да речем, или ще се опиташ да направиш някой номер.

Тя тържествено поклати глава.

— Няма да направя нищо, на което не си ме научила.

Аз все още не се успокоявах.

— Работата е там, че нагоре е само половин миля, но за да стигнеш дотам, минаваш близо пет, а за да слезеш, разстоянието е още по-голямо. Най-малко половин час. Ще издържат ли ръцете ти?

— Ще издържат, сигурна съм.

— Ами… в края на краищата, можеш да започнеш да слизаш, когато поискаш — не е необходимо да се изкачиш до края. От време на време сгъвай ръцете си по малко, така че да не се схванеш. Само да не започнеш да пляскаш с крила!

— Няма.

— Добре — аз разперих крила. — Следвай ме.

Накарах я да се остави потокът да я тикне нагоре, след това леко се наведох надясно, след това обратно наляво, като през цялото време гребях много бавно, за да може тя да ме настига. В момента, в който попаднахме в потока, аз викнах:

— Стой мирно, където си! — изкачих се нагоре и над нея. — Ариъл!

— Да, Холи?

— Аз ще стоя над тебе. Не си кълчи врата да ме търсиш — аз трябва тебе да наблюдавам, не ти мене. Караш чудесно!

— Чудесно се чувствувам!

— Размърдай се малко. Недей стоя неподвижна. До тавана има още много. Ако искаш, можеш да гребеш по-силно.

— Слушам, капитане!

— Не си ли уморена?

— Боже мой, не! Аз живея, момичето ми! — тя се изкикоти. — А мама твърдеше, че никога няма да стана ангел!

Не отговорих, тъй като червено-сребърните крила се надвесиха над мен, свиха се неочаквано и започнаха да кръжат между мене и Ариъл. Лицето на Джеф бе червено почти колкото крилата му.

— По дяволите, как се осмеляваш!

— Оранжеви крила — изкрещях аз, — настрана!

— Махайте се оттук! И двете!

— Махай се ти и не пречи на мен и на ученичката ми. Знаеш правилата.

— Ариъл! — викна Джеф. — Наведи се извън кръга и се плъзни надолу. Аз ще дойда с теб.

— Джеф Хардисти — казах аз яростно, — давам ти три секунди да се махнеш от пространството между нас. След това ще докладвам, че си нарушил първото правило. За трети път — оранжеви крила!

Джеф изръмжа нещо, спусна дясно крило и се изгуби от погледа ми. Идиотът му! Спусна се на косъм от крилото на Ариъл! Би трябвало да направя оплакване срещу него — когато има начинаещ, пространството около него трябва да бъде напълно свободно!

Попитах:

— Ариъл, добре ли си?

— Да, Холи. Мъчно ми е, че Джеф се разсърди.

— Ще му мине. Щом се измориш, кажи ми.

— Не съм уморена. Искам да се изкачим до края.

Джеф летя известно време под нас, след това започна да се върти над нас… по всяка вероятност по същата причина, поради която и аз се бях изкачила по-високо: за да вижда по-добре. Нямах нищо против да ни гледа — стига само да не се меси. Започнах да се тормозя, че Ариъл може би не разбира колко дълъг може да й се види пътят обратно. Надявах се, че вече се е уморила и ще ми приплаче. Аз лично можех да кръжа, докато умра от глад. Но за един новак е трудно.

Общо взето, Джеф остана над нас, като летеше напред и назад — той е твърде деен, за да се плъзга спокойно — докато Ариъл и аз продължавахме да се реем нагоре, като постепенно се доближавахме до тавана. Неочаквано ми мина през ум — точно, когато бяхме изминали половината разстояние — че сега аз бях толкова уморена, че ми се искаше да приплача да се връщаме — нямаше нужда да чакам Ариъл да се уморява. Така че викнах:

— Ариъл! Уморена ли си вече?

— Не.

— Да, но аз съм. Нека да слизаме, моля ти се!

Тя не се възпротиви, само каза:

— Добре. Какво трябва да направя?

— Наведи се надясно и излез от кръга. — Исках да я накарам да влезе в обратния въздушен поток, който да я смъкне надолу, за да започне да кръжи надолу, вместо нагоре. Вдигнах поглед, за да намеря Джеф. Накрая го открих на известно разстояние и доста по-високо, отколкото очаквах, но видях, че идва към нас. Викнах: — Джеф! Чакаме те на площадката.

Може би не ме чу, но и да не е чул, ще види, че слизаме. Отново погледнах към Ариъл.

Не можах да я видя.

След това я видях под себе си да маха крила и да пада — без да може да се спре.

Не знам как е станало. Може би твърде силно се е наклонила, заплела се е в някой от страничните потоци и е започнала да се бори с течението. Не се и опитах да гадая; бях изпълнена с ужас. Имах чувството, че вися така, смръзнала се, цял час и я наблюдавам.

Всъщност изкрещях:

— Джеф! — и се гмурнах надолу с главата.

Но аз не падах, аз не можех да я стигна! Свих крила до крайност — но не можех да падна — тя бе все така далеч от мен!

Разбира се, падането започна бавно — малкото привличане е единственото, което дава възможност на хората при нас да летят. Дори камък да хвърлиш, първата секунда той няма да падне и на три метра. Но тази първа секунда изглежда безкрайна.

След това вече знаех, че падам. Чувах как въздухът свисти покрай мен — но до нея не се приближавах. Все пак усилията й да се справи трябва да бяха позабавили малко падането й, още докато аз се гмурках със свити криле, дигнати над главата ми, колкото мога по-бързо. Бях си втълпила лудешката мисъл, че ако мога да се изравня с нея, ще я вразумя с две думи, ще я накарам да се гмурне, да изправи тяло и да се плъзне. Но аз не можех да я стигна!

Този кошмар продължи часове.

Всъщност ние не сме падали повече от двайсет секунди. Но, двайсет секунди могат да бъдат ужасно много… достатъчно, за да съжаля за всяка глупост, която съм правила или казвала, достатъчно, за да се помоля и за двете ни… и да се сбогувам с Джеф в душата си. Достатъчно, за да забележа как шеметно се приближава към нас подът и да осъзная, че ако не успея да я изпреваря, и двете ще се разбием там, долу.

Погледнах нагоре и видях Джеф да се спуща над нас. Но той беше още много далече. Загребах въздух, задържах го и започнах да пляскам с крила. Плеснах веднъж, два пъти, три пъти… и я ударих отдолу, като разтърсих и нея, и себе си.

След това подът ни блъсна.

 

 

Чувствувах се слаба, изпълнена с някакво сънливо задоволство. Лежах по гръб в затъмнена стая. Мисля, че при мен беше мама, знам, че татко беше. Сърбеше ме носът и аз се опитах да се почеша, но ръцете ми не се помръднаха. Заспах отново.

Събудих се гладна и съвсем бодра. Лежах в болнично легло и все още не можех да помръдна ръцете си — нищо чудно, и двете бяха гипсирани. Влезе една сестра с поднос.

— Гладна ли си? — запита тя.

— Умирам от глад — признах аз.

— Ще я уредим. — Тя започна да ме храни като бебе.

При третата лъжичка извих глава и запитах:

— Какво ми е на ръцете!

— Ш-т — каза тя и ми тикна нова лъжица в устата.

Но по-късно дойде един много симпатичен лекар и отговори на въпроса ми.

— Нищо особено. Три най-обикновени счупвания. На твоите години ще заздравеят преди да се усетиш. Но тъй като ни е приятно да бъдеш при нас, те държа, за да разбера дали нямаш и някое вътрешно увреждане.

— Никакво вътрешно увреждане нямам. Поне не ме боли.

— Казах ти, че това е само претекст.

— Докторе…

— Да?

— Ще мога ли да летя отново? — зачаках уплашено.

— Разбира се. Виждал съм хора много по-зле изпочупени от теб да се съвземат и да правят веднага три кръга.

— О! Е, благодаря. Докторе! Какво стана с другото момиче? Да не е… да не би…

— Брентуд? Тя е тук.

— Тя е до теб — потвърди Ариъл от вратата. — Мога ли да вляза?

Зяпнах, след това казах:

— Ъхъ. Разбира се. Влизай.

Докторът каза:

— Не стойте много дълго — и изчезна.

— Ами… седни — казах аз.

— Благодаря. — Тя не ходеше, а скачаше на един крак. Видях, че другият е гипсиран. Тя седна на крайчеца на леглото.

— Наранила си си крака.

Тя сви рамене.

— Това е нищо. Навехнато. И едно скъсано сухожилие. Две счупени ребра. Иначе щях да бъда мъртва. Знаеш ли защо не съм?

Не отговорих. Тя докосна гипса ми.

— Ето защо. Ти спря падането и аз се приземих върху теб. Ти ми спаси живота, а аз ти счупих двете ръце.

— Няма нужда да ми благодариш. Бих го направила за всеки.

— Вярвам ти и не ти благодаря. Не се благодари на човек, който ти е спасил живота. Исках само да съм сигурна, че знаеш, че аз знам как си ме спасила.

Не знаех какво да отговоря и запитах:

— Къде е Джеф? Той наред ли е?

— Скоро ще дойде. Не е ранен… макар че се чудя как не си счупи глезените. Той така се бухна до нас, че беше нормално да си счупи глезените. Но, Холи… мила, мила Холи… промъкнах се тук, за да можем да поговорим за него, преди той да дойде.

Бързо смених темата. Лекарствата, с които ме бяха натъпкали, ме бяха направили сънлива и доволна, но не чак дотам, че да не се чувствувам притеснена.

— Ариъл, но какво стана? Ти летеше така хубаво… и след това изведнъж тая история!

Изражението й стана покорно и глупаво.

— Аз съм си виновна. Ти каза, че слизаме и аз погледнах надолу. Но погледнах наистина, разбираш ли. Преди това цяла бях погълната от мисълта, че летим нагоре — не бях разбрала колко високо сме се изкачили. След това погледнах надолу… зави ми се свят, уплаших се… и стана тя каквато стана. — Тя сви рамене. — Ти беше права. Аз не съм подготвена.

Обмислих това и кимнах.

— Разбирам. Но не се ядосвай — като ми оздравеят ръцете, отново ще те взема да летим.

Тя докосна крака ми.

— Мила Холи, но аз няма да летя вече. Аз си отивам — отивам там, където ми е мястото.

— На Земята?

— Да. С „Антарес“, който тръгва в сряда.

— О! Жалко!

Тя се намръщи незабележимо.

— Наистина ли ти е жал? Холи, аз не съм ти симпатична, нали?

Така глупаво се обърках! Какво да кажа? Особено когато е истина.

— Ами — казах аз бавно — не си ми несимпатична. Просто не те познавам достатъчно.

Тя кимна.

— И аз не те познавам достатъчно… макар че за няколко секунди те опознах до голяма степен. Но, Холи… моля ти се, слушай, без да се сърдиш! Става дума за Джеф. Той не се отнасяше добре към теб през последните няколко дни — искам да кажа, докато бях тук. Но не му се сърди. Аз си заминавам и всичко ще бъде както преди.

Тя сложи пръст право в раната и аз вече не можех да се преструвам, че не разбирам за какво говори, защото ако го направех, тя щеше да си въобрази какви ли не погрешни неща. Така че трябваше да обясня… за моята кариера… как, ако съм била разтревожена, то е било просто, защото „Джоунс и Хардисти“ ще се разпадне още преди първия звезден кораб… как аз не съм влюбена в Джеф, а просто го ценя като приятел и сътрудник… но ако „Джоунс и Хардисти“ пропадне, ще продължи да съществува „Джоунс и сътрудници“.

— Така че, виждаш, Ариъл, не е необходимо да се отказваш от Джеф. Ако смяташ, че ми дължиш нещо, направо не го смятай повече. Не е нужно.

Тя замига и аз смаяно видях, че се опитва да не се разплаче.

— Холи, Холи… ти изобщо не разбираш. Първо, Джеф не ме обича.

— Не вярвам.

— Второ — аз не го обичам.

— И на това не вярвам.

— Трето — ти казваш, че не го обичаш, — но ще стигнем и до това. Холи, аз красива ли съм?

Смяната на темата е женска черта, но аз никога няма да се науча да сменям темите толкова бързо.

— А?

— Попитах те красива ли съм.

— По дяволите, добре знаеш, че да!

— Да. Мога да пея малко и да танцувам, но едва ли щяха да ми дават роли, ако не бях красива, защото съм третостепенна актриса. Така че съм длъжна да бъда красива. На колко години съм?

Успях да запазя спокойствие.

— Ъ? По-стара, отколкото Джеф смята. Поне на двайсет и една. Може би двайсет и две.

Тя въздъхна.

— Холи, аз мога да му бъда майка.

— Ъ?

— Радвам се, че не ми личи. Но именно затова, макар Джеф да е толкова мил, няма никакъв шанс някога да се влюбя в него. Но моите чувства към него нямат значение; важното е, че той обича теб.

— Какво? Сега каза най-голямата глупост! Аз съм му симпатична — бях му симпатична. Но това е всичко. — Аз преглътнах. — И това е всичко, което ми трябва. Да беше го чула само как ми говори!

— Чух. Но момчетата на негова възраст говорят не това, което мислят — неудобно им е.

— Но…

— Чакай, Холи. Аз видях нещо, което ти не видя, защото беше в безсъзнание. Когато ти и аз се бухнахме в площадката, знаеш ли какво стана?

— Не.

— Джеф пристигна като ангел на отмъщението само секундичка след нас. Докато се удряше в площадката, разкъса крилата си и освободи ръцете си. Дори не ме погледна. Просто ме прескочи, вдигна те и те залюля в ръцете си, като през цялото време плачеше.

— Какво?

— Плачеше.

Премислих какво бях чула. Може би тоя пън все пак малко ме харесва!

Ариъл продължи:

— Така че виждаш, Холи, дори ако ти не го обичаш, трябва да бъдеш много внимателна с него, защото той те обича и ти можеш много да го нараниш.

Опитах се да мисля. Романите са нещо, което жената с професия трябва да избягва… но ако Джеф наистина… ами… дали ще бъде голям компромис с моите идеи да се оженя за него след време, само за да е щастлив той? И за да продължи да съществува бюрото за конструиране на космически кораби? Искам да кажа, с тази цел?

Бележки

[1] Хидропоника — отглеждане на растения, на култури без почва — бел.пр.

[2] Блип — (радио) отразено изображение, излъчване на сигнал на екран — бел.пр.

Край
Читателите на „Заплаха от Земята“ са прочели и: