Робърт Шекли
Само три възможни свята (2)

І

Сутринта на 12 април 1959 година Нед Брин се събуди, изми и облече. Точно в един и половина на обед му предстоеше да се срещне с Бен Бакстър, шефа на компанията „Бакстър“. Цялото бъдеще на Брин зависеше от тази среща. Ако можеше да получи поддръжката на гигантските бакстъровски предприятия и при това на изгодни условия…

Брин беше строен, красив, тридесет и шест годишен брюнет. В неговия преднамерено приветлив поглед се прокрадваше почти фанатична гордост, а здраво стиснатите му устни издаваха непреодолима упоритост. В движенията му се забелязваше увереността на човек, който постоянно се самонаблюдава и умее да гледа на себе си отстрани.

Брин се упъти към вратата. Стисна под мишница бастунчето си и мушна в джоба си „Американските перове“ на Съмърсет. Никога не излизаше от къщи без този сигурен водач.

Накрая забоде на ревера на сакото си златна значка във вид на изгряващо слънце — емблемата на неговия сан. Брин беше вече камерхер втора степен и много се гордееше. Мнозина считаха, че е още млад за такъв висок сан. Обаче всички бяха съгласни с това, че Брин не за възрастта си добросъвестно се отнася към правата и задълженията на своето положение.

Заключи вратата на апартамента и се запъти към асансьора. Там вече се беше събрала група наематели, по-голямата част от които обикновени хора, но сред тях имаше и двама щалмайстери. Когато асансьорът спря, всички се отдръпнаха пред Брин.

— Чудесен ден, камерхер — приветствува го момчето и натисна копчето на асансьора.

Брин наклони леко глава, както подобава в разговор с простолюдието. Непрестанно мислеше за Бакстър. И все пак с крайчеца на окото си забеляза в асансьора висок, добре сложен мъж със златиста кожа и характерно за полинезиец лице, което потвърждаваха и косите му очи. Брин дори се учуди какво би могло да доведе чужденеца в тяхната с нищо незабележителна многоетажна кооперация. Знаеше повечето наематели от всекидневните срещи, но, разбира се, поради скромното им положение не ги поздравяваше.

Когато асансьорът спря на партера, Брин беше престанал да мисли за полинезиеца, предстоеше му напрегнат ден. Предвиждаше трудностите в разговора с Бакстър и искаше предварително всичко да прецени. Излезе на улицата, априлското утро беше мрачносиво. Реши да закуси в кафене „Принц Чарлз“.

Часовникът му показваше десет и двадесет и пет.

* * *

— Е, и какво ще кажете? — попита Аауи.

— Струва ми се, че няма да мелим с него! — каза Роджър Бити. Той с цели гърди дишаше, наслаждавайки се на свежия, чист въздух. Какъв нечуван разкош — да се нагълташ с кислород. А при тях дори и най-богатите затваряха през нощта крана на кислородния балон.

Двамата вървяха след Брин на разстояние половин пресечка. Неговата висока, енергично крачеща фигура добре се открояваше в сутрешната тълпа.

— Забелязахте ли как се втренчи във вас в асансьора? — попита Бити.

— Забелязах — усмихна се самодоволно Аауи. — Мислите ли, че предчувствува?

— За неговата чувствителност не гарантирам. Жалко само, че имаме толкова малко време.

Продължаваха да вървят след Брин, наблюдавайки как тълпата отстъпва пред него, а той върви напред, без да поглежда нито наляво, нито надясно. И тук именно започна…

Задълбочен в своите мисли, Брин налетя на представителен румен дебеланко; пурпурен медальон със сребърни инкрустации на кръстоносец първи ранг красеше гърдите му.

— Къде се намирате, не виждате ли пътя? — излая кръстоносецът. Брин беше видял с кого има работа. Преглътна оскърблението и каза:

— Извинете, сър!

Но кръстоносецът не беше склонен да прощава.

— Пъхате си муцуната в краката на по-възрастните!

— Без да искам — каза Брин и почервеня от едва сдържана злоба. Около тях се събра тълпа минувачи. Обкръжиха в кръг двамата наконтени джентълмени, подбутваха се и се подсмиваха доволно.

— Съветвам ви друг път да гледате по-внимателно! — насилваше се дебелият кръстоносец. — Върти се по улицата като побъркан. Вашего брата по друг начин трябва да го учат на вежливост.

— Сър — опитваше се да отговори Брин, едва сдържайки спокойствие. — Ако имате желание да ме накажете, с удоволствие бих се срещнал с вас където и да е и с каквото оръжие благоволите да изберете.

— Аз? Да се срещна с вас? — кръстоносецът като че ли не вярваше на ушите си.

— Моят ранг позволява това, сър!

— Вашият ранг! — Та вие сте с пет степени по-ниско от мене, тъпако! Мълчете, иначе ще кажа на моите слуги, които също не са компания за вас, да ви научат на вежливост. А сега марш от пътя ми!

Кръстоносецът отблъсна Брин и горделиво продължи да шествува по-нататък.

* * *

Брин седна на една отдалечена маса в кафене „Принц Чарлз“. Ръцете му трепереха; с усилие на волята си се застави да не трепери. Да бъде проклет този кръстоносец първи ранг. Надут кавгаджия и самохвалко! Разбира се, щом стана дума за дуела, извъртя се. Скри се зад преимуществото на своето звание.

В душата на Брин нарастваше гняв, зловещ, черен. Да убие този човек и пет пари да не дава за последствията! Да махне с ръка на целия свят! Никому няма да позволи да издевателствува над него.

„По-спокойно — си каза. — Няма защо да размахваш юмруци. Трябва да мислиш за Бен Бакстър и за предстоящата важна среща“. Погледна часовника си и видя, че наближава единадесет. След два часа и половина трябва да бъде в кантората при Бакстър и…

— Какво ще обичате, сър! — попита келнерът.

— Чашка шоколад, препечени филийки и яйца.

— Не бихте ли искали пържени картофи?

— Ако исках вашите картофи, щях да ви го кажа — нахвърли се върху него Брин.

Келнерът пребледня, преглътна, прошепна: „Да, сър, извинете, сър“ и побърза да се отдалечи.

„Само това липсваше — помисли си Брин. — Започнах вече да крещя и на прислугата. Трябва да се съвзема.“

— Нед Брин!

Брин трепна и се огледа. Ясно чу как някой шепнешком произнесе неговото име. Но наоколо на двадесет фута разстояние нямаше никой.

— Брин!

— Това пък какво е? — недоволно промърмори Брин. — Кой говори с мен?

— Нервничиш Брин, не можеш да се владееш. Необходима ти е почивка и смяна на обстановката.

Брин пребледня и внимателно се огледа. В кафенето нямаше почти никого. Само три възрастни дами седяха близо до вратата и зад тях двама мъже явно бяха улисани в сериозен разговор.

— Върви си в къщи, Брин, и си почини хубаво. Измъквай се, докато има възможност.

— Но имам важна делова среща — отговори Брин с треперещ глас.

— Вашата поръчка, сър — приближи се до него келнерът.

— Каквоо? — нахвърли се върху него Брин.

Келнерът уплашено отстъпи назад. Част от шоколада се разля по чинийката.

— Сър? — попита той с треперещ глас.

— Какво се мотаеш тук, дръвник такъв!

Келнерът опули очи срещу Брин, остави подноса и побягна. Брин подозрително погледна след него.

— Не си в състояние да се срещаш с никого — настояваше гласът. — Иди си в къщи, вземи нещо, опитай се да заспиш и да дойдеш на себе си.

— Но какво се е случило, защо?

— Разсъдъкът ти е в опасност! Гласът, който чуваш, е последният тревожен опит на твоя разум да запази равновесие. Това е сериозно предупреждение, Брин. Вслушай се!

— Не е истина! — възкликна Брин. — Здрав съм! Съвършено съм…

— Моля за извинение — разнесе се някакъв глас над рамото му.

Брин се отдръпна, готов да даде отпор на този нов опит да се наруши уединението му. Над него беше надвиснал син полицейски мундир. На раменете белееха еполетите на лейтенант-нотабил.

Брин преглътна спрялата се на гърдите му буца.

— Случило ли се е нещо, лейтенант?

— Сър, келнерът и собственикът на кафенето твърдят, че вие си говорите сам и заплашвате.

— Глупости! — озъби се Брин.

— Вярно е! Вярно! Ти полудяваш! — запищя гласът в главата му.

Брин се втренчи в тромавата фигура на полицая: разбира се, и той чува гласа. Но лейтенантът-нотабил вероятно нищо не чуваше, защото все така строго продължаваше да гледа Брин.

— Глупости! — Брин уверено отхвърли показанията на някакъв си лакей.

— Но и аз самият чух! — възрази лейтенантът-нотабил.

— Ето, сър, в какво се състои работата — започна Брин като внимателно подбираше думите. — Аз действително…

— Прати го по дяволите, Брин! — закрещя гласът. — Какво право има да те разпитва! Прасни му един в зъбите! Удари го хубавичко! Убий го! Размажи го!

А Брин продължи, прикривайки врявата в главата си.

— Наистина, говорех си сам, лейтенант! Имам, виждате ли, навика да мисля гласно. Така по-добре вкарвам мислите си в ред.

Лейтенантът-нотабил леко кимна.

— Но вие сте заплашвали, сър, без всякакъв повод.

— Без повод? А нима изстиналите яйца не са повод, сър? А намокреният хляб и разленият шоколад не са ли повод, сър?

— Яйцата бяха топли — от безопасно разстояние се обади келнерът.

— Казвам ви: студени и толкоз! Няма да ме карате да споря с някакъв си лакей, я!

— Абсолютно сте прав! — потвърди лейтенантът-нотабил, като този път закима енергично. — Но бих ви помолил, сър, да сдържате гнева си, макар и да сте абсолютно прав. Какво ли не може да се очаква от простолюдието?

— Не ще и дума! — съгласи се Брин. — Впрочем, сър, виждам пурпурна обшивка на вашите еполети. Не сте ли роднина на О’Донел от Еленовото Стражище?

— Ами да! Трети братовчеди по майчина линия. — Сега лейтенантът-нотабил видя изгряващото слънце върху гърдите на Брин. — Между другото, моят син е на стаж в юридическата корпорация „Чембърлейн-Холс“. Високо момче, казва се Келехън.

— Ще запомня това име — обеща Брин.

— Яйцата бяха топли — не преставаше келнерът.

— По-добре е да не спорите с джентълмена — прекъсна го офицерът. — Може скъпо да ви струва. Всичко най-хубаво, сър! — Лейтенантът-нотабил козирува на Брин и си отиде.

Брин плати сметката и го последва. Наистина остави голям бакшиш на келнера, но реши, че кракът му повече няма да стъпи в кафене „Принц Чарлз“.

* * *

— Ама че нехранимайко — възкликна с досада Аауи и скри в джоба си миниатюрния микрофон. — А пък аз помислих, че му натрихме носа.

— Щяхме да му го натрием, ако поне мъничко се съмняваше в своя разум. Няма как, ще преминем към по-решителни действия. Дрънкалките у вас ли са?

Аауи извади от джоба си два чифта медни белезници и едните подаде на Бити.

— Внимавайте да не ги загубите! — предупреди той. — Обещахме да ги върнем в Археологическия музей.

— Съвършено вярно! Ще може ли оттук да се промуши юмрук? Да, да, виждам.

Платиха сметката и тръгнаха.

* * *

Брин реши да се поразходи по крайбрежната улица, за да възстанови душевното си равновесие. Гледката на огромните параходи, които спокойно и уверено се държат на стапелите, винаги му действуваше успокояващо. Крачеше равномерно и се мъчеше да разбере какво става с него.

Тези гласове, които звучаха в главата му…

Може би наистина е загубил контрол над себе си? Един от вуйчовците му по майчина линия прекара последните години в специален санаториум. Старческа психоза… Не действуват ли и в него някакви скрити разрушителни сили?

Той се спря и се загледа в един кораб-гигант. Надписът на носа гласеше: „Тезей“.

Накъде ли ще се отправи тази грамада? Може би в Италия. И Брин си представи лазурно небе, щедро слънце, вино и пълна блажена почивка. Не, това не е за него! Изморителна работа, постоянно напрежение на всички душевни сили — такава участ сам си избра. Дори ако това заплашва разсъдъка му — ще продължи да носи своя товар под оловносивото нюйоркско небе.

Но защо, питаше се. Ето той е сигурен човек. Работата сама ще се придвижи. Какво му пречи да седне в парахода, да отхвърли всички грижи и да прекара година под южното слънце?

Радостна възбуда го обзе при мисълта, че нищо не може да му попречи. Сам си е господар, има достатъчно мъжество и силна воля. Щом имаше кураж да създаде такова предприятие, ще има сили и да се откаже, да смъкне всичко от плещите си и да замине, без да се оглежда.

„По дяволите, Бакстър“ — говореше си сам.

Душевното равновесие — ето кое е по-важно! Ще седне в парахода сега, още тази минута и по пътя ще изпрати телеграма на съдружниците си, в която всичко ще им…

* * *

По празната улица към него приближаваха двама минувачи. Той позна единия по златисто-мургавата кожа и характерните полинезийски черти.

— Мистър Брин? — обърна се към него другият, мускулест мъж с гъста червеникава коса.

— Какво обичате? — попита Брин.

Но изведнъж без предупреждение полинезиецът го обгърна с двете си ръце, като го закова на място, а червенокосият го цапардоса с юмрук, в който проблесна нещо металическо. Възбудените нерви на Брин реагираха с мълниеносна бързина. Не случайно по време на Втория световен кръстоносен поход служеше като неудържим рицар. И сега, след много години, рефлексите му действуваха безпогрешно. Избягна удара на червенокосия и удари с лакът полинезиеца в корема. Той изохка и за няколко секунди ръцете му се поотхлабиха. Брин се възползува от това, за да се измъкне.

Със силен замах удари полинезиеца с ръка, ударът попадна в гърлото. Полинезиецът загуби дъх и падна като подкосен. В същата секунда червенокосият се нахвърли върху Брин и започна да го удря с металическия бокс. Брин го ритна, не улучи и получи силен удар в стомаха. Брин загуби дъх, пред очите му причерня. И веднага върху него се стовари нов удар, който го простря на земята почти в безсъзнание. Но тук противникът му допусна грешка.

Червенокосият искаше да го ритне, но зле премери удара си. Брин се възползува от това, хвана го за крака и силно го дръпна, червенокосият загуби равновесие, тръшна се на паважа и си удари главата.

Брин се надигна, опитваше се да регулира дишането си. Полинезиецът се беше проснал с посиняло лице, ръцете и краката му правеха плавателни движения. Другарят му лежеше като мъртъв, от косите му капеше кръв.

Брин се огледа. Никой не видя сбиването. Нека противниците му, ако сметнат за необходимо, да съобщят в полицията.

Всичко като че ли се нареждаше. Разбира се, конкурентите са изпратили тази двойка, те имат интерес да осуетят сделката му с Бакстър. Тайнствените гласове също са някакъв техен фокус.

Но затова пък сега не могат да го спрат. Все още задъхвайки се, Брин се втурна към кантората на Бакстър. Повече не мислеше за пътуване в Италия.

* * *

— Жив ли сте? — някъде отгоре се чу познат глас.

Бити бавно идваше в съзнание. За миг се изплаши, но като опипа главата си, се успокои — засега е цяла.

— С какво ме удари?

— Изглежда, че при падането на паважа — отговори Аауи. — За съжаление бях безпомощен. С мен той се справи още в зората на събитията.

Бити седна и се хвана за главата — нетърпимо го болеше.

— Ама че побойник! Първокласен борец!

— Не го дооценихме — каза Аауи. Чувствува се тренингът. Е как, краката носят ли ви още?

— Май че да — отговори Бити и се надигна от земята. — Вероятно вече е късно?

— Да, един часът без нещо. Срещата е определена за един и половина. Може би ще успеем да го спрем в кантората при Бакстър.

Не бяха минали пет минути и те се качиха в такси и с голяма скорост долетяха до внушително здание.

Хубавичката млада секретарка със зяпнали уста се загледа в тях. В таксито те малко се пооправиха, но видът им все още беше окаян. Главата на Бити беше превързана с носна кърпа, лицето на полинезиеца беше придобило зеленикав оттенък.

— Какво обичате? — попита секретарката.

— Днес в един и половина мистър Бакстър има делова среща с мистър Брин — започна Аауи с официален тон.

— Дааа…

Стенният часовник показваше един часа и седемнадесет минути.

— Трябва да видим мистър Брин преди тази среща. Ако не възразите, ще го почакаме тук.

— Моля! Но мистър Брин вече е в кабинета.

— Така ли? Но още няма един и половина.

— Мистър Брин пристигна по-рано и мистър Бакстър го прие веднага.

— Но аз имам спешен разговор — настояваше Аауи.

— Наредено ми е да не преча. — Момичето имаше изплашен вид и ръката му вече се протягаше към бутончето на масата.

Готви се да вика за помощ, досети се Аауи. Такъв човек като Бакстър, разбира се, не прави нито крачка без охрана. Срещата се е състояла, вече няма смисъл да се пъхат. Може би предприетите от тях стъпки са изменили хода на събитията. Може би Брин е влязъл в кабинета при Бакстър вече като друг човек; сутрешните приключения не са могли да преминат без следа за него.

— Не се тревожете — каза той на секретарката, — ще го почакаме тук.

* * *

Бен Бакстър беше нисък, набит, широкоплещест здравеняк с дебел врат и плешива глава. Мътните му очи без израз гледаха през златното пенсне. Беше облечен в обикновено работно сако, на ревера му блестеше рубин, обкичен с венче от перли — емблемата на палтата на лордовете от Уолстрийт.

Около половин час Брин излагаше своето предложение; бюрото на Бакстър беше осеяно с листове, Брин сипеше цифри, базираше се на господствуващите тенденции, чертаеше перспективите. А сега, потънал в пот, чакаше отговора на Бакстър.

— Хммм — измуча Бакстър.

Брин чакаше. В слепоочията му чукаше, главата му като че ли беше пълна с олово, стомахът му се свиваше в спазми. Ето какво значи да отвикнеш да се биеш. И все пак се надяваше някак си да издържи.

— Вашите условия граничат с глупостта — каза Бакстър.

— Сър?

— Казах с глупостта. Вие какво, недочувате ли, мистър Брин?

— Съвсем не — отговори мистър Брин.

— Толкова по-добре. Вашите условия биха били уместни, ако говорехме като равни. Но случаят не е такъв, мистър Брин. И когато фирма като вашата поставя такива условия на „Предприятията Бакстър“, това звучи най-малко като нелепост.

Брин примижа. Не случайно Бакстър се слави като шампион в близкия бой. Това не е лично оскърбление, внушаваше си, а обикновен делови маниер, и той самият прибягва към него. Ето така трябва да се гледа на нещата!

— Разрешете да ви припомня — възрази Брин — ключовата позиция на споменатата горска площ. При достатъчно финансиране бихме могли почти неограничено да я разширим, без да говорим за…

— Мечти, надежди, пожелания — въздъхна Бакстър. — Идеята може и да струва нещо, но вие не съумяхте да я изложите както трябва.

„Разговорът е чисто делови — успокояваше се Брин. — Той няма нищо против да ме субсидира, по всичко се вижда. И аз самият съм подготвен да направя отстъпка. Всичко върви нормално. Просто търгува, намалява цената. Нищо лично…“

Много му се събра на Брин. Червендалестият кръстоносец, тайнственият глас в кафенето, мимолетната мечта за свобода, боят с двамата минувачи… Чувствуваше, че му е дошло до гуша…

— Чакам от вас, мистър Брин, по-разумно предложение. Такова, което би съответствувало на скромното, бих казал дори, подчинено положение на вашата фирма.

„Опипва почвата — говореше си Брин. — Но търпението му се изпари.“ По рождение Бакстър не стои по-високо от него. Как смее така да разговаря!

— Сър — произнесе той с посинели устни. — Това звучи оскърбително.

— Какво? — отговори Бакстър и в студените му очи проблесна насмешка. — Кое звучи оскърбително?

— Вашите думи, сър, и въобще вашият тон. Предлагам ви да се извините!

Брин се изправи и зачака вдървен. Главата му нечовешки бучеше, спазмите в стомаха му не прекъсваха.

— Не разбирам защо трябва да искам извинение — възрази Бакстър. — Не виждам смисъл да се свързвам с човек, който не е способен да отдели личното от работата.

„Прав е — помисли Брин. — Аз трябва да искам извинение.“ Но вече не можеше да се спре и без да му мисли, продължи:

— Предупредих ви, сър! Искайте извинение!

— Така няма да се разберем — каза Бакстър. — А честно да говорим, мистър Брин, смятах да се споразумея с вас. Ако искате, ще се опитам да говоря разумно — постарайте се и вие да отговорите разумно. Не искайте от мен извинение и да продължим нашия разговор.

— Не мога! — каза Брин и с цялата си душа съжаляваше, че не може. — Искайте извинение, сър!

Невисок, но добре сложен, Бакстър се изправи и излезе пред бюрото. Лицето му потъмня от гняв.

— Марш навън, нагло псе! Измитай се по живо по здраво, докато не са те изхвърлили, побесняло магаре! Марш оттук!

Брин беше готов да поиска извинение, но си припомни червендалестият кръстоносец, келнерът и двамата разбойници… Нещо в него щракна, той опъна напред ръката си и нанесе удар, като го подкрепи с цялата тежест на тялото си.

Ударът беше във врата и Бакстър политна към масата. Очите му потъмняха и той бавно се плъзна надолу.

— Моля за извинение — извика Брин. — Страшно съжалявам! Моля за извинение.

Падна на колене до Бакстър.

— Е как, дойдохте ли на себе си, сър? Страшно съжалявам! Моля за извинение!

Някаква частица от съзнанието му, все още не загубила способността да разсъждава, му подсказваше, че е изпаднал в неразрешимо противоречие. Необходимостта да действува беше толкова силна, както и необходимостта да иска извинение. И ето той разреши дилемата, като се опита да направи и едното, и другото, както се случва, когато в душата на човека е бъркотия: удря, а след това иска извинение.

— Мистър Бакстър! — извика той с тревога.

Лицето на Бакстър посиня, от ъгълчето на устата му потече кръв. И тогава Брин забеляза, че главата лежи под неестествен ъгъл към тялото.

— Ооох — въздъхна само Брин.

За три години служба като неудържим рицар неведнъж беше виждал счупен врат.