Станислав Лем
Непобедимият (10)

Разговорът

Рохан се спря сред каютата, която беше два пъти по-голяма от неговата. В една от стените бе вграден пултът за пряка връзка с командната кабина, имаше и няколко микрофона, но освен това нищо друго не подсказваше, че години наред тук живее командирът на кораба. Хорпах свали куртката си и остана по мрежеста риза. През дупчиците и се подаваха гъстите бели косми на широките му гърди. Той седна и отпусна тежките си ръце на масичката. Рохан сякаш за първи път виждаше командира си. Това беше смъртно уморен човек, който дори не се опитваше да скрие как трепери повдигнатата към челото му ръка. Едва сега Рохан разбра защо Хорпах нямаше нищо, нито дори фотографии на близките си, останали на Земята. Астрогаторът просто не се нуждаеше от подобни неща. Той изцяло принадлежеше на Космоса и Земята не бе негов дом. Но може би сега за първи път в живота си съжаляваше за това. Командирът леко наклони глава, погледна го в очите и измърмори с някаква почти срамежлива усмивка:

— Аз май попрекалих, а?

Не толкова думите поразиха Рохан, колкото тонът и цялото поведение на астрогатора. Той не отговори. След няколко секунди командирът с необичайна за него откровеност добави:

— Аз просто не знаех какво да правя…

Рохан беше потресен. В същност той подозираше, че от няколко дни астрогаторът е също тъй безпомощен, както и всички останали, но едва сега разбра, че не го е чувствувал истински, дълбоко в душата си е вярвал, че астрогаторът вижда с няколко хода по-напред от останалите, че така трябва да бъде. И сега внезапно командирът му се разкри сякаш в два плана едновременно. Гледаше умореното му тяло, треперещите му ръце и чу думи, които потвърждаваха това откритие.

— Седни, момче — каза командирът.

Рохан послушно седна. Хорпах се надигна, отиде до умивалника, плисна вода на лицето и врата си, бързо се избърса, рязко облече куртката си, закопча я и седна срещу Рохан.

— Какво се разбра там, с твоя… имунитет? — запита неохотно астрогаторът. — Изследваха ли те?

— Да, лекарите ме изследваха, но не намериха нищо. Лауда счита, че облакът различава нормалните хора от поразените благодарение на разликата в електрическата активност на мозъка. При поразените активността е такава, както при новородените. Изглежда, че при вцепенението, в което бях изпаднал, картината е същата. Сакс предполага, че може да се направи металическа мрежа, която, като се надене на главата, да излъчва слаби импулси, имитиращи импулсите на мозъка на поразен. Нещо като „шапка-невидимка“ за облака. Но това е само предположение.

— Добре — въздъхна астрогаторът. — Но аз те повиках да приказваме за друго… Разговорът ни трябва да остане между нас. Съгласен ли си?

— Да — отвърна не веднага Рохан и напрежението отново го обзе.

Астрогаторът сега не го гледаше, сякаш му бе трудно да започне.

— Още не съм решил — изведнаж каза той. — Някой друг на мое място би хвърлил монета. Да се връщаме — да не се връщаме… Но аз не искам. Знам колко често ти не си съгласен с мен…

Рохан зина да му отвърне, но командирът с леко движение на ръката го спря.

— Не, не… И така, ти ще получиш възможност, аз ти я давам. Ти ще решиш. А аз ще изпълня това, което ти кажеш.

— Как така… аз? — отрони се от устата на Рохан. Той очакваше всичко, само не и това.

— Да, именно ти. Ти ще вземеш решението, а аз ще го изпълня. Пред Базата ще отговарям аз. Удобни условия, нали?

— Вие… сериозно ли? — запита Рохан само за да спечели време. Той вече бе разбрал, че е сериозно.

— Да. Ако не те познавах, щях да ти дам време да поразмислиш. Знам, че си мислил, че отдавна си решил, но едва ли би ми казал. Затова отговори ми тук, веднага. Това е заповед. През това време ти ставаш командир на „Непобедимият“. Не искаш веднага? Добре. Предоставям ти една минута.

Хорпах стана, отиде до умивалника, потри с длани побелялата си брада и сякаш нищо не се бе случило, взе електрическата самобръсначка и започна да се бръсне.

Първото чувство, което обзе Рохан, бе гневът. Гняв към Хорпах, който постъпваше тъй безпощадно спрямо него, като му даваше правото, или по-вярно, като го задължаваше да реши, след като бе взел думата му да мълчи и след като поемаше цялата отговорност върху себе си.

Секундите течеха и трябваше да отговори. Четиримата души бяха умрели — почти сигурно. Ако не беше това „почти“, на разсъмване те щяха да отлетят. Но сега това „почти“ започна да разраства в него. По-рано смяташе, че трябва незабавно да стартират. Сега чувствуваше, че не би могъл да даде такава заповед. Знаеше, че това би било не краят на случая Регис, а началото му. И това нямаше нищо общо с отговорността пред Базата. Оставеха ли четиримата на планетата, вече никога нямаше да бъде както преди. Екипажът искаше да се завърнат. Но след време хората щяха да започнат да размишляват, след това да говорят: „Видяхте ли?! Захвърли четирима души и стартира.“ И нищо друго нямаше да вземат предвид. Всеки трябваше да знае, че другите при никакви обстоятелства няма да го оставят. Може всичко да рискуват, но целият екипаж трябва да се намира на борда — живите и мъртвите. Това правило не беше вписано в инструкцията. Но без него никой не би могъл да лети.

— Слушам — каза Хорпах. Той остави самобръсначката и седна срещу помощника си.

Рохан облиза устни.

— Трябва да опитаме…

— Какво?

— Да ги намерим…

Ето че се случи. Знаеше, че астрогаторът няма да се противи. Сега той беше убеден, че Хорпах именно на това е разчитал. Защо? За да не бъде сам, като рискува?

— Разбирам. Добре.

— Но трябва план. Някакъв разумен начин…

— Досега постъпвахме все разумно — каза Хорпах. — Знаеш резултатите.

— Тази нощ присъствувах на съвещанието на стратезите. Разработваха планове за унищожаването на облака. Но задачата не е да го унищожим, а трябва само да намерим четиримата.

— Намериха ли някакъв изход?

— Те ли?… Не.

Рохан искаше да попита още нещо, но не се реши. Думите замряха на устните му. Хорпах го гледаше, сякаш очакваше нещо. Дали командирът не смята, че той сам може да измисли нещо по-добро от всички учени, кибернетици и стратези заедно с техните „електронни мозъци“. А Хорпах търпеливо го гледаше.

Започна да разбира какво искаше от него астрогаторът, но чувствуваше, че това е невъзможно. Че никой няма право да го иска от него, дори самият той. И продължаваше да мълчи. Мълчеше, но вече се преструваше, че нищо не се досеща, че нищо не знае. Разбираше, чувствуваше — сам Хорпах никога няма да му го каже. Но астрогаторът виждаше това, виждаше всичко. Двамата седяха неподвижно. Погледът на Хорпах се смекчи. Той вече изразяваше не очакване, не безусловна настойчивост, а само съчувствие. Сякаш казваше: „Разбирам. Добре. Нека бъде така.“

И Рохан чу собствения си глас:

— Ще отида аз.

— Не — каза Хорпах. — Така няма да отидеш…

Рохан мълчеше.

— Аз не можех да ти го кажа… — продължаваше астрогаторът. — Нито дори да потърся доброволец. Нямам право. Но ти сега разбираш, че не можем да отлетим. Там трябва да отиде човек, сам, без шлем, без машини, без оръжие. Сега ще ти обясня моя план. Кислороден апарат от силикон. Никакъв метал. Ще изпратя два автоматични всъдехода. Те ще привлекат облака, който ще ги унищожи. През това време ще тръгне третият всъдеход. С човек. Това е най-опасният момент, трябва да се приближи колкото е възможно повече, за да не се губи време за преминаване на пустинята. Кислородният запас ще стигне за осемнадесет часа. Ето и фотограмите на цялата клисура и околностите й. Мисля, че трябва да се мине по друг път, да се достигне северната граница на високото плато и оттам пешком да се слезе долу. В горната част на клисурата. Ако въобще хората още съществуват, то само там са могли да оцелеят. В случай, че облакът… се заинтересува от теб, трябва да легнеш неподвижно на земята и да разчиташ на екрана, на електросимулатора, за който говори Сакс…

— Нещо подобно има ли вече готово?… — запита Рохан.

Хорпах разбра скрития смисъл на въпроса. Но остана спокоен.

— Не. Но може да се направи за час. Мрежа, скрита в косата. Генераторът ще бъде поставен в яката на комбинезона. Сега… Давам ти един час… Бих ти дал и повече, но с всяка минута изгледите за спасяване на четиримата намаляват. Като решиш…

— Аз вече реших.

— Не говори глупости. Няма да отидеш, ако не ти позволя. Не забравяй, че тук аз съм още командирът.

— Разбирам — каза Рохан. — Не искате да се чувствувам принуден. Добре. Нашият договор важи ли за това, което говорим сега?

— Да.

— Тогава искам да знам какво бихте направили вие на мое място. Да се разменим…

Хорпах замълча за миг.

— А ако ти кажа, че няма да отида?

— Тогава и аз няма да отида. Но зная, че ще ми кажете истината…

Астрогаторът стана. След него стана и Рохан.

— Не ми отговорихте.

Астрогаторът го гледаше. Той беше по-висок, по-едър, по-широкоплещест. Очите му гледаха уморено, както в началото.

— Можеш да вървиш — каза той.