Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011 г.)
Разпознаване и корекция
ohubohu (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)
Допълнително сканиране
Еми (2021)

Издание:

Куцият дявол

Петър Бобев

Редактор: Атанас Мочуров

Техн. редактор: Георги Иванов

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Иван Кенаров

Коректори: Денка Мутафчиева, Паунка Камбурова

Дадена за набор на 15.IV.1970 г.

Излязла от печат на 30.VI.1970 г.

Печатни коли 14,75 Формат 65X92/16

Тираж 40380 ека. Издат. коли 14,75

Темат. № 2054-У Издателски № 651

Цена 1,33 лв. по ценоразписа 1968 г.

ДПК „Странджата“, гр. Варна

Пор. № 6211/1970 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на илюстрации

Непокорници

Коста Белязания, морският хусарин, стоеше на корабния нос, вперил поглед в далечината, където брегът едва се провиждаше като тънка белезникава ивица. Жилавата му снага беше облечена с плътно прилепнала хусарска премяна, опасана с черни ширити. Над разкопчаната яка се виждаше червеното петно на врата му, на което дължеше прякора си.

Беше тихо, толкова тихо, че не можеше да се повярва — това неспокойното Черно море ли е или езеро. По леко накъдрената му повърхност теченията се бяха разпълзели на всички посоки — сякаш вените на огромно спящо чудовище, което всеки миг може да се разбуди и да зареве от ярост.

Хусаринът беше уверен, че няма да се събуди. Познаваше го добре. Беше роден и израсъл на брега му, в Калиакра — града сред морето. Тая вечер щеше да бъде тиха и безбурна, каквато му бе нужна. Не за пръв път в такива безлунни вечери бе превеждал генуезките галери към закътаните болярски пристани, не за пръв път той самият със своята варка бе пренасял скрито от митарите на Добротица сукно и кадифе за болярите, оръжия и ризници за горските разбойници — хусари, тамян и благоухания за църкви и манастири.

Строг беше деспот Добротица. Не пускаше кораб да припари до бреговете му, ни да свали чуждоземски товари, ни да изнесе от земята му благата, що тя раждаше, ако не му платяха по три перпери за всеки сто перпери товар. Напоследък, откак измаелитите заседнаха върху двата бряга на Хелеспонта, венецианците престанаха да се мяркат насам. А за дубровнишките търговци, които пътуваха по суша, страната на Добротица оставаше много-много далеч, все едно накрай земята. Единствени генуезците, отскоро съюзници на турците, все още кръстосваха свободно Черното море, което бяха нарекли Велико море. Ала те бяха хитри. Не им се плащаха налози на деспот Добротица. Затова само от дъжд на вятър, дето се казва, някоя нава се отбиваше към пристана на Варна, на Карвуна или Калиакра, колкото да му замаже очите, докато другите товареха скрито, направо от своеволните боляри.

Галерата се носеше леко към целта. В очакване на опасното начинание моряците се бяха смълчали. В бързо падналия здрач се чуваше само тихият плясък на веслата и унилият напев на гребците, приковани голи към долната палуба. Застанали отстрани на кърмата, двамата помощника на кормчията стискаха яко тежките насочващи весла. Триъгълните платна на мачтите висяха отпуснати, ненужни в царящото безветрие.

Младият лоцман насочваше уверено кораба в мрака към заплашително стаения в далечината бряг. Капитанът-генуезец се изкачи при него.

— Месер Коста, да не сгрешим посоката? Да не се напъхаме сами в устата на мечока?

Хусаринът се обърна рязко. Със стойката, с огъня на острия си поглед той вдъхваше повече уважение, отколкото се полага за един контрабандист, та бил той дори най-изкусният контрабандист по цялото българско крайбрежие.

— Месер Антонио! — отвърна той сурово, сякаш изплющя с камшик. — Белязания не греши! Запомнете това!

В потвърждение на тия му думи върху черната ивица на брега лумнаха три клади. Сигналистът извади скрития фенер и го размаха. Коста посочи с ръка напред.

Очаквали само този знак, кормчиите натиснаха веслата си, а надзирателите от долната палуба изкрещяха:

— Греби!

И зашибаха с бичовете по приведените гърбове. Тъпанът заудря ускорения си ритъм, по който греблата се разлюляха в пълен размах и понесоха галерата напред.

Поуспокоен вече, капитанът опита да се извини:

— В петък добрият християнин не начева важна работа. А вие, като рекохте: «Веднага, та веднага!» Ами и ведрото! Как можа тоя непрокопсаник Родолфо да го изтърве от кекавите си ръце? И двадесетте удара по голо са му малко. Всеки знае — изтърваното ведро в морето не е на добро.

Без да се обърне, Коста отговори:

— Заради спестеното мито си заслужава да се тръгне не само в петък, ами и в Разпети петък.

— Не светотатствувайте! — прекръсти се капитанът. — Ще ми навлечете божия гняв!

На естествения пристан, ниска скална площадка под крепостта на Карнава, ги очакваше многолюдна тълпа, мълчалива и стаена. Струпаните селяни пристъпваха от крак на крак, облечени в конопени ризи, с опърпани калпаци, а зад тях стояха, подпрени на копията си, десетина войника с островърхи шлемове и плетени ризници до над коленете. Пред всички с опрени ръце на пояса, от който висеше само ловджийският му нож, в ловен сукнен късак, с високи жълти чизми и посребрени шпори, се бе изправил сам боилът Йолпан. Дошъл бе на кея направо от лов, оставил в конюшнята потъналия в пяна жребец и лъка със стрелите, успял пътем да изяде само едно пиле и да изпие половин стомна вино.

На височината горе, огряна от заревото на трите догарящи огъня, се очертаваше със зъбестите си стени, черна и заплашителна, господарската твърдина.

Гребците от десния борд отпуснаха веслата и корабът се прилепи леко към скалата. Двама роби уловиха подхвърлените въжета, та ги намотаха около набитите в скалните пукнатини колове. После избутаха към брега дървеното мостче.

Боляринът стъпи на него, без да се бави. Капитан Антонио го посрещна с поклон.

— Мадоната да Ви закриля, Ваша Светлост! — благослови той почтително.

Коста преведе думите му.

— Дал бог добро! — отвърна на свой ред Йолпан и се озърна делово. Виждаше се, че бърза. Нощта беше къса, а ги чакаше голяма работа. Генуезецът също нямаше търпение.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — подметна той неспокойно. — Флотата на деспота снове наоколо. Спипа ли ме, отиде ми хубавата галера.

— Как се не задави от лакомията си този деспот! — изсумтя Йолпан, след като му преведоха и тия думи. — И земята си е моя, бащина и дядова, и селяните мои, и житото. Тогава отде на къде той ще присвоява митото, когато аз продавам?

Досетил се нещо, той добави:

— Поразмислих. Малко е едно на сто. Искам едно и половина.

Щом чу тия думи, месер Антонио кипна забравил, че говори с велможа:

— Ако много иска, тогава ще ида при Добротица! Ще му наброя три на стоте, както си е наумил и няма да се стряскам от корабите му, дано ги потопи свети Георги! Едно на сто плащам и на татарите, и на московитите. Само тоя Добротица…

Плю в морето и отсече:

— Ако мисли да се пазарим, ще си ходя. Боя се от деспота… Тоя петък… И това ведро…

Йолпан се разсмя с цяло гърло:

— Не бой се, италианецо! Туй ти го дума боилът Йолпан. Пред чуждоземци само се перчи Добротица. Не ще посмее той да се задява с велможи. Разсърди ли ни — наоколо царе, и князе, и князчета, колкото щеш. И към ромейците можеш да се отметнеш, и към Иван Александър, и към Мирча Влашки, ако не броим татарите и османлиите.

Той махна с ръка.

— Но да не губим време, както казваш! Добре! И с една стотна бива. Само да не я вземе деспотът.

Обърна се, та подвикна на слугите:

— Товарете!

Един подир друг селяците приклекваха да поемат на гръб по торба жито, после припваха с подгъващи се нозе по мостчето, спускаха се по стълбата в трюма, тръшваха товара си и забързваха обратно. На мостчето се разминаваха две безкрайни върволици: едната с торбите на гръб навътре и другата — без торби навън.

Тогава хусаринът се изправи пред двамата.

— А сега — рече той — да оправим и моята сметка! По десет перпери от двама ви!

— Лъжеш, разбойнико! — изсмя се Йолпан. След хубавия лов, в тая младост и сила, при мисълта за жълтиците, които скоро щяха да дръннат в шепите му, му беше много весело. — Не бяха ли пет?

Белязания неволно посегна към късия си меч.

— Хусаринът не е царски побирчия, та да лъже! Той, кога поиска, убива и взема, не лъже!

— Я, я, я! — прекъсна смеха си Йолпан. — Гледай го ти! Тъй ли се говори с царски сановник бре, кучи сине?

И посегна също към меча си. Ала се въздържа навреме. Обърна се и извика на десетника:

— Я хвани тоя негодник, та му наброй двадесетина! Да се научи как се тачат господарите!

В тоя миг, преди още войниците му да направят и една крачка, се чу звън на оръжия и тропот на конски копита.

— Идат! — закрещя множеството, пръсвайки се в мрака.

И ето, на брега изскочиха стотина конника, наемници-кумани, с грейнали на факлите брони и шлемове, с дълги копия в ръце, преметнали през рамо лъкове, окачили на седлата колчани с отровни стрели и двуостри мечове.

Боляринът изтича по мостчето.

— Я се пръждосвайте оттук! — изруга ги той. — Не се бъркайте в чужди работи!

От дружината се отдели млад, левент воин с подстригана руса брада и кадифена наметка върху блесналата броня.

— Що става тук? — запита властно той.

Йолпан го позна. Иванко, синът на Добротица. Но не се смири. Гневът вече го бе задавил, а и изпитото вино му вдъхваше дързост.

— Това не е твоя работа, Иванко!

При тия думи войскарите му се скупчиха пред мостчето, готови да го защитят от наемниците.

Иванко извади меча.

— Йолпане, верен болярин ли си ти на баща ми или бунтовник?

— Болярин, не слуга! — изръмжа той.

— Чувал ли си какво очаква бунтарите? — натърти Иванко и се обърна към свитата си. — Завземете галерата!

Скочили мигновено от седлата, десетина кумани се спуснаха напред, но хората на Йолпан ги посрещнаха с насочени копия. Тогава Иванко поведе на помощ останалата дружина.

Побеснял от безсилна ярост, от гняв и обида, Йолпан грабна сулицата на най-близкия войник и я запрати срещу младия княз. Тя издрънча по яката броня над рамото, хлъзна се и само одра ръката му.

Сметени от куманите на Иванко, бойците на болярина отстъпваха смутени. Генуезците опитваха да срежат с брадви въжетата, които придържаха кораба към кея. Ала Иванко ги превари. Почти прелетял над Йолпановата стража, той скочи с коня си на палубата, последван от освирепелите наемници.

Чак сега боляринът си даде сметка в каква беда бе попаднал. Оставаше му малък избор: или да бъде откаран за посмешище в Калиакра като пленник, или да бяга позорно. Да бяга, но къде? Пътят за крепостта му беше вече отрязан.

И той избра. Скочи направо от кърмата в поклащащата се варка, натисна греблата и изчезна в мрака.

Хусаринът се бе хвърлил във вълните преди него и сега с бързо плуване, като риба, се отдалечаваше от полесражението. И той нямаше желание да попадне в ръцете на правосъдието.

А пък Иванко, проводил половината си бойци в крепостта да попречат на размирния владетел да се завърне в нея, завзе с останалите италианския кораб, върза капитан Антонио към главната мачта и го поведе на съд в столнината Калиакра.