Серия
Новите видове (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slade, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 193 гласа)
Форматиране
hrUssI (2013)

Пролог

— Ти нали си работила като ветеринар, Триша?

Триша се намръщи, докато отпиваше от айскафето си. Тялото й се напрегна, когато чу гласа на мъжа. Доктор Денис Чанер бе гадняр. Той винаги се опитваше да я дразни, при всяка удобна възможност. Мъжът просто не можеше да я понася.

На хората им беше трудно да я опознаят — винаги се бе борила срещу това — но понякога все още чувстваше болка от отношението им към нея. Още на четиринадесет бе завършила гимназия, а на двадесет и четири — медицинския университет и лекарската си специализация. След това бе практикувала няколко години в една от най-посещаваните болници, известна с това, че болшинството от пациентите бяха жертви на престъпления. Когато стана на двадесет и осем, вече бе постигнала мечтата си да работи в най-престижната болница в Америка.

Повечето хора се чувстваха заплашени от нейния интелект и вярваха, че всичко й е поднесено на готово. Тя не беше сноб, не смяташе себе си за по-добра от другите и определено не беше безчувствена. Просто не умееше да си създава социални контакти. До известна степен бе срамежлива, дните й бяха запълнени с работа, което не й позволяваше да завърже по-дълготрайни приятелства, а и много малко хора бяха добронамерено настроени към нея. Не беше лесно да се сближиш с някой, който те пренебрегва напълно.

Денис Чанер беше неин шеф и я дразнеше изключително много. Той беше около тридесетте, с повече от десет години по-голям от нея, когато бе започнал работа в болница „Мърси“. Смяташе я за твърде красива и не криеше мнението си, че благодарение на хубостта си, а не на уменията си, е получила тази работа. Тя беше се трудила упорито, за да стигне там, където се намираше сега, жертвайки личния си живот, за сметка на кариерата.

— Да, така е. Работех в спешното отделение на една ветеринарна клиника, докато учех в медицинския факултет.

— Без стипендия? — попита подигравателно той.

Младата жена преброи мислено до десет.

— Да, без.

— Значи е твой ред. — Слабото му лице изглеждаше развеселено, дори прекалено доволно, ако питаха Триша. — Получихме обаждане за спешен случай, който е точно за теб. — Той се засмя, очевидно на някаква своя си шега, насочена към нея.

Тя стисна зъби, за да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Хвърли остатъка от кафето и сандвича в кошчето за боклук, преди да последва мъжа по коридора. Сигурно е още една изстрадала душа, помисли си Триша. Денис обичаше да й възлага случаите, при които пациентите бяха пияници, скитници или членове на банди. Щом бе споменал, че този е точно като за нея, явно ставаше въпрос за бездомник.

В съзнанието й веднага изникна картината на тяло, покрито с мръсотия, вонящо отдалеч и задушаващо я с миризмите си. Вероятно щеше да е от онези луди, оплакващи се, че извънземните от Марс ще дойдат да ги отвлекат. За нещастие, Триша се бе справяла с доста такива. Повечето от тях предпочитаха да обвиват с фолио различни части на тялото си, за да предотвратят сканирането на извънземните. Обикновено бяха необходими четирима души от персонала да ги държат здраво, за да ги съблече и прегледа.

Тя мина покрай Сали — медицинска сестра, с която се бе сприятелила — докато бързаше към изхода. Изплашеното, мрачно изражение на жената накара Триша да се напрегне още повече. Явно спешният случай, който трябваше да поемат, бе доста зловещ, за да я накара да се страхува така. Сали бе видяла доста ужасяващи неща през петнадесетгодишния си стаж в спешното отделение, което бе закалило характера й.

Младата лекарка започна да се притеснява. Не бяха много нещата, които можеха да изплашат медицинската сестра. Тя дори не бе трепнала, когато преди две седмици, докараха член на банда с три рани от куршуми в гърба. Докато се бореха да спасят живота му, мъж от противникова група бе нахлул в спешното да го довърши. Сали спокойно бе помогнала на Триша да скрият ранения в гардероба, докато охраната претърсваше сградата, за да обезвреди въоръжения престъпник.

Доктор Чанер се обърна и й се усмихна самодоволно.

— Пациентът, когото чакаме, е наполовина човек, наполовина куче.

— Не е смешно — въздъхна Триша, — заради това ли изхвърлих вечерята си? Защо не вземеш да пораснеш, Денис.

Той повдигна ръка, като продължи да се хили.

— Иска ми се да е шега, но случаят е сериозен. Мъжът е бил спасен от някаква Франкенщайнова лаборатория за тестване, собственост на компания за производство на медикаменти. Имаме информация от различни болници, че са приети общо шестдесет и пет човека. Ние сме най-близкият център по травматология и затова го карат при нас — бил най-зле от всички жертви. Парамедиците, обработили го на място, и екипажът на спасителния хеликоптер потвърдиха, че имал кучешки черти. — Денис изглеждаше развеселен. — Целият е твой, щом имаш опит с животните.

Триша сложи ръце на кръста си.

— Запази си шегата за първи април. Каква всъщност е истинската история? Мъж облякъл кучешки костюм? Клоун, който се е спънал на детски рожден ден, докато се е вживявал в ролята си на глупак?

— Истина е — тихо се обади Сали, — излъчват това по всички телевизионни канали. — Тя никога не се шегуваше с Триша. Тъмните й очи изглеждаха разтревожени. — Ченгетата нахлули в някаква изследователска лаборатория и спасили много оцелели. Казват, че те са наполовина човешки същества, наполовина животни. Наистина чакаме спасителния хеликоптер, с един от тях на борда. Обадихме се на ветеринар за помощ, но той е на двадесет минути път от болницата.

Шокирана, Триша се бореше да осъзнае последиците от това, което бе чула. Обърна се и бързо отиде до ъгъла в къта на сестрите, където на стената бе поставен телевизор. Две жени от персонала вече гледаха новините, погледите им бяха залепнали за екрана. Медийният хеликоптер обикаляше около някаква сграда и снимаше линейки, полиция, пожарни и автомобили на специалните части. В долната част на екрана, с дебели букви се изписваха подробностите и младата лекарка прочете достатъчно, за да й стане ясно. Обърна се.

— Време? — поинтересува се тя.

Кори, медицинският служител, който отговаряше на спешните обаждания, каза от мястото си зад бюрото, близо до входа:

— Остават три минути. Засега е стабилен.

— По дяволите — отвърна Триша. Погледът й се насочи към Денис и попита мрачно: — Какво знаем до момента?

— Само основното. — Шефът й продължаваше да се усмихва. — Загубил е доста кръв и е изпаднал в шок. Никой не знае какво точно му има на нашето момче-куче. По пътя за насам всички органи са отказали да функционират. Може би трябва да му приложиш някоя кучешка терапия и той ще излае къде го боли.

— Подиграваш ли се? — Триша го погледна с отвращение. — За бога, голям негодник си! Става въпрос за човешки живот… — Обърна му гръб и насочи вниманието си към Сали. — Подгответе операционната за всеки случай, след като не знаем с какво си имаме работа. Събудете всички дежурни. Трябва бързо да определим кръвната му група, за да сме готови за кръвопреливане. Ние…

— Не носиш ли кучешка кръв със себе си? — прекъсна я Денис.

Триша се завъртя и му се сопна:

— Опитвам се да работя. Аз съм професионалист. Спомняш ли си какво е това?

Усмивката му угасна.

— Забранявам ти да ми говориш с този тон. Аз съм ти шеф.

— Ти си само един от многото и ако трябва да те пренебрегна, за да си свърша работата, ще го направя — заплаши го Триша. — Или помагай, или се разкарай. Хеликоптерът трябва да кацне след по-малко от минута. — Завъртя се на пети и забърза към външната врата. Продължи да дава инструкции през рамо, докато оглеждаше небето.

Чу хеликоптера, преди да го види. Шумът зад нея я увери, че екипът й заема позиция, обърна глава и вдигна ръка, докато машината се снижаваше. Завихрянето, причинено от перките, я накара да извърти глава, за да предпази лицето си. Погледът й се спря на Сали и другите две сестри, които бяха докарали подвижната носилка. Надяваше се, да не изглежда толкова притеснена, колкото тях. Хеликоптерът кацна.

Годините опит оказаха влияние и Триша остана спокойна. Погледна огромната, покрита фигура, която изнесоха от хеликоптера, като едновременно с това внимателно слушаше парамедика, който крещеше жизнените показатели на пациента. Триша кимаше, докато запомняше всичко.

— Как се казва?

— 215.

Тя се намръщи към медика. Той кимна убедително.

— Само с това разполагаме. Така го наричат.

— Благодаря. — Обърна се и побърза да настигне носилката. Хвърли поглед към Кори, докато преминаваше покрай бюрото му. — Намери ми още информация за пациента. Обади се на полицията, отговорна за тази каша, и направи каквото е необходимо, но разбери абсолютно всичко, което можеш. Единственото, с което разполагаме в момента, е някакъв номер 215. — Извади от джоба си медицински ръкавици и си ги сложи.

— Заемам се — обеща Кори, посягайки към телефона.

Триша обичаше да работи с младия служител. Той бе от типа мъже, които можеха да се справят с всичко. Никога не се оплакваше, нито пък хленчеше, откликваше винаги когато го помолеше, дори понякога да не бе негова работа. Знаеше, че той ще направи и невъзможното, за да помогне.

Лекарката влезе в помещението за прегледи в момента, в който екипът й местеше мъжа от подвижната носилка върху масата за прегледи. Приближи се от страна на главата му и посегна към лицето с облечените си в ръкавици ръце.

— Да започваме — нареди тя. Погледна към тялото, докато няколко човека сваляха дрехите му. Навсякъде по него бе размазана мръсотия, на места дори имаше засъхнала кал, което пречеше да се видят чертите на лицето му.

— Погледнете това — промърмори Сали. — Дрехите му нямат шевове, вместо това ръбовете са залепени с лепенки.

— Удобно — изсумтя Пете, — помогни ми да го обърнем, Сали. Той е твърде едър, кучият му син.

— Рана, вероятно от нож, в долната част на гърба — забеляза Сали. — Най-малко четири сантиметра дълга. — Тя опипа раната с ръце. — Не е много дълбока.

— Изгаряния на лявото рамо — добави Пете. — От втора степен, не са толкова зле. Мисля, че са от електрошок. Има малки дупчици в центъра на засегнатата област. Що за оръжие може да предизвика подобно изгаряне? Никога не съм виждал такова нещо.

Триша опипваше темето.

— Има оток, но не виждам кървене. Искам компютърна томография на главата. — Положи я обратно и взе малко фенерче. Отвори нежно единия клепач и видя, че има красиви сини очи. Светна във всяко око, за да провери рефлексите. Облекчението й бе моментално, когато видя, че зениците му реагират адекватно. Докосна шията отстрани, за да провери пулса. Няма счупени кости, няма подутини, отбелязваше мислено тя. След това се фокусира върху устата. Разтвори я леко и ахна.

Екипът й замря, всички се обърнаха към нея. Триша се отърси от шока. Загледа се в острите зъби на пациента. Приличаха на вампирски. Внимателно посегна към челюстта и разтвори устата му още по-широко, за да прегледа устната кухина и гърлото.

— Това кучешки зъби ли са? — чу се разтрепераният глас на Пете.

— Рана от куршум в лявото бедро — обяви Сали. — Чиста е.

— Кърви ли? — Триша затвори устата на пациента.

— Слабо, но е засегната артерията. Парамедикът се е справил добре. Кръвното налягане в момента е стабилно. Физиологичният разтвор, който са му прелели, явно е помогнал.

— След като приключим, веднага го местим в операционната. Побързайте. Тя е готова и ни чака.

Триша не обръщаше внимание на останалите, които влизаха и излизаха от помещението, и вземаха различни проби от пациента. Вярваше на екипа си, работеха изключително добре заедно. Болница „Мърси“ бе с репутацията на медицинско заведение с най-квалифициран персонал. Внимателно обърнаха пациента обратно и прегледаха всеки сантиметър от тялото му.

— Белези от убождания върху лявата буза на задника — отбеляза Сали. — Не е наркоман. Трябва да е доста гъвкав, за да стигне до това място, а с тази артилерия, която притежава, мъжете не са чак толкова подвижни.

— Той има оръжие? — Триша веднага вдигна ръце от пациента. — Къде? Внимавайте!

Сали се засмя.

— Не истинско оръжие. Артилерия, Триша. Не знаеш ли? Това означава големи, яки мускули. Момчето е истински културист. Не забеляза ли?

Младата лекарка поклати глава, облекчена, че мъжът не е въоръжен.

— Да го вкараме в операционната и да се заемем с простреляното бедро. Все още кърви. — Тя отново прегледа травмата. Опипа плътта, където куршумът бе влязъл и излязъл.

— Хайде да се раздвижим, хора — нареди Сали.

Триша тръгна към вратата.

— Аз ще избързам напред.

Измина почти половината разстояние, когато доктор Хосе Ролдио застана на пътя й. Той изглеждаше пребледнял.

— Аз поемам оттук, Триша. Благодаря — каза и мина покрай нея.

Младата жена остана изумена. Не можеше да повярва, че Хосе бе поел грижата за неин пациент, без първо да я попита. Бързо се дръпна встрани, когато екипът й изкара пациента от стаята за прегледи. Загледа се в лицето му. Сега, когато имаше време да помисли, обърна внимание на мъжа, а не на жертвата. Той имаше дълга и гъста кафява коса, с проблясващи руси кичури. Очите му бяха с необикновен, тъмносин цвят, а ирисите му — заобиколени от по-светло сини линии, което ги правеше наистина красиви. Тя свали кървавите ръкавици и ги хвърли в кошчето. Беше много ядосана, че няма да го оперира.

 

 

След известно време и шестима пациенти, Триша се намираше отново в стаята за почивка. Направи си още едно айскафе и опита да се отпусне. Хосе Ролдио бе един от най-добрите хирурзи в страната. Не трябваше да я интересува, че бе дошъл и бе поел грижата за пострадалия. Но се притесняваше. Отпусна рамене. Тя винаги държеше да проследява лечението на пациентите си.

Вратата зад нея се отвори и привлече вниманието й. Погледът й срещна този на доктор Ролдио, докато той влизаше през вратата. Изглеждаше изморен. Кимна й и отиде до кафемашината. Триша се обърна към него:

— Оцеля ли?

— Да. Наложи се да зашия артерията. Това беше най-тежката травма. Кървенето не бе чак толкова лошо, колкото си мислехме. Ветеринарят се появи, но бе прекалено уплашен и не пожела да докосне пациента. Само дето заемаше място в операционната. Ти видя аномалиите. Те не се постигат с пластична операция. Проверих, докато беше на масата. Бил е създаден такъв, по някакъв начин. Има достатъчно животински черти, за да смятаме, че не е напълно човек. Можеш ли да повярваш? Какво е това, за бога?

— Успяха ли да определят кръвната му група? — мистерията измъчваше Триша от часове.

— Не. Преляхме му кръвна плазма и организмът му не я отхвърли. Сега е стабилен, трябваше да го изпратя в интензивното отделение, въпреки неизвестността, пред която сме изправени. Имаме информация, че някои от тези момчета могат да бъдат доста опасни. Наложи се да поставим охрана пред стаята му, за по-голяма сигурност. Предполагам, че на регистратурата има вече репортери, които ще се опитат да се промъкнат в стаята му. — Хосе седна и срещна погледа на Триша. — Не исках да ти отнемам случая. Ти си страхотен лекар, но заповедта бе спусната отгоре. Големите шефове се страхуваха, че той може да умре, затова ме извикаха. Новината е вече по световните медии.

Триша сви рамене.

— Разбирам. — Усмихна се. — Първоначално се ядосах, но после се успокоих. Все пак ти си хирург.

— Дадох твоето име на охраната — върна й усмивката, — длъжник съм ти. Знаех, че по-късно ще искаш да провериш как е. Ти винаги се грижиш за своите пациенти.

Тя отпи от айскафето си.

— Защо се е наложило да оставяш името ми? Лекарската значка би трябвало да е достатъчна, за да ме пуснат при него в интензивното отделение.

— Този мъж е медицинска рядкост — въздъхна Хосе. — Целият персонал на болницата ще иска да го зърне и вероятно ще възникне проблем, ако някой успее да го снима, а след това продаде снимките на медиите. Вече се разпространи новината, че има вампирски зъби.

— Кучешки. Има разлика.

— Както и да е. Това не е нормално и от болницата се страхуват, че някой ще наруши правилото за поверителност. Ние сме известни с репутацията си, че пазим в тайна личните данни на пациентите. Трябваше да ограничим достъпа до неговата стая, но на теб ти е разрешено да го посещаваш. — Хирургът стана. — Време е да се прибирам вкъщи при жена ми. Бяхме тръгнали на вечеря, когато ми звъннаха на пейджъра. Тя не го прие много добре. Днес е рожденият й ден.

— По пътя спри в някой магазин и й купи шоколад — усмихна се Триша. — Аз бих простила всичко за такова изкушение.

Хосе се засмя.

— Съпругата ми не е чак толкова великодушна. Според мен, трябва да се отбия при бижутера. Моля те, нали ще го наблюдаваш. Искам да се прибера и да се наспя. Ако стане нещо, ще ми се обадят. — Махна за довиждане, докато излизаше.

 

 

Триша се прозя. Смяната й отдавна беше свършила и бе време да се прибира. Помисли си за мекото легло и нямаше търпение да се пъхне под завивките. Показа значката си на охраната.

— Аз съм доктор Триша Норбит. Доктор Хосе Ролдио ме помоли да погледна пациента.

Пазачът провери в списъка, който държеше.

— Влезте, доктор Норбит. Вписана сте.

Лекарката пристъпи в интензивното отделение и кимна на медицинската сестра, която наблюдаваше пациентите на монитори, беше я виждала няколко пъти и преди. Не познаваше много персонала от дневната смяна, а нощната бе застъпила току-що. Погледна към дъската за новоприети — там бе изписано 215, вместо име — и видя в коя стая е настанен мъжът. Обърна се и тръгна натам.

Триша отвори леко вратата. Той лежеше в леглото — почистен, с измита коса. Тя се стелеше покрай раменете му и младата жена не можеше да не забележи начина, по който изглеждаше, сякаш ивици от златен пясък проблясваха, заплетени в мокри тъмнокафяви кичури. Той бе много по-различен без засъхналата кал и мръсотията, размазани по тялото му. Беше красив. Притежаваше мъжествено и силно лице, с добре сложена костна структура.

Посегна и взе картона му, за да го прочете. Погледът й отново се насочи към пациента, вниманието й бе привлечено от голите му гърди, където бяха поставени електроди, свързващи го с мониторите за наблюдение. Вгледа се в яките мускулести рамене. Артилерия. Не беше чувала този израз преди, но мъжът бе изключително развит. Може би е културист. Очите й се сведоха към списъка с лекарства, който бе описан в картона му. Прегледа го, за да разбере дали нямаше да намери някои от медикаментите, които приемаха спортистите, но тестовете бяха отрицателни. Бяха открити само остатъци от добре известни опиати.

Триша върна картона обратно и се приближи към мъжа. Спря до ръба на леглото и сложи ръце на преградата, която го предпазваше да не падне. Очарована, започна да изучава лицето му отблизо. Скулите му бяха по-изпъкнали, а носът по-широк и остър… някак си различен. Прехапа устни, докато се навеждаше още по-надолу, за да види по-добре пълните му устни, които прикриваха доста добре кучешките му зъби. Поколеба се само секунда, преди да бръкне в джоба си и да си сложи медицинските ръкавици. Докосна устата му, с намерение да погледне още веднъж острите му зъби, докато имаше тази възможност.

Пълните му устни бяха меки, идеално оформени и топли. Вчера вечерта не беше забелязала тази подробност, беше прекалено заета да преглежда нараняванията му. Нежно ги разтвори. Долните му зъби изглеждаха нормално, с изключение на кучешките, които бяха по-остри. Наведе се още, за да вижда добре, а със свободната си ръка обгърна брадичката му. Отвори челюстта му широко, като държеше устата му разтворена. Трябваше да се облегне на гърдите му, за да може да го разгледа.

Започна да изучава издължените му зъби и острите им връхчета, искаше й се да знае малко повече стоматология. Наведе се още по-напред. Косата й се разпиля по голите му гърди, но тя не се притесни, че може да го събуди. Той бе дълбоко упоен заради операцията и трябваше да се събуди след няколко часа. Лицето й съвсем се доближи до устата, докато оглеждаше зъбите му. Горните и долните кучешки бяха определено по-остри и издължени от човешките.

Триша измъкна пръстите си от устата му и я затвори, другата й ръка все още обгръщаше брадичката му. Погледна към лицето, за да изучи плоския му, широк нос, но вместо това се оказа точно срещу чифт широко отворени, невероятно сини очи, които гледаха право в нея.

— Здрасти — дрезгаво измърмори 215 с груб глас.

Младата жена подскочи. Изненада се, че пациентът е буден. Опита да се отдалечи, но две силни ръце я сграбчиха за раменете. Кракът й се удари отстрани в преградата, когато я дръпна силно към себе си. Болка прободе бедрото й от удара с металната преграда, когато той успя да я повдигне и да я прехвърли на леглото. Преобърна се и легна върху нея, приковавайки я под тялото си.

Триша започна да се бори, щом осъзна какво става. Ръцете му се плъзнаха по нейните, сграбчиха китките й и ги повдигнаха над главата й. Дълбоко ръмжене се откъсна от гърлото му. Този звук бе толкова страшен и яростен, че я накара да замръзне ужасена. Тя погледна към силното мъжествено лице, което бе на сантиметри от нейното. Странните му, хипнотични очи сякаш виждаха в душата й, докато я изучаваше напрегнато. Той облиза устни.

— Ти си нова. Никой ли не те предупреди да не прекрачваш зоната за убиване? — Погледът му се сведе към гърлото й, но после се върна обратно към очите й. — Много глупаво от твоя страна да не ме оковеш. Не са ли те осведомили как трябва да се отнасяш с нас, док? Никога не сваляй оковите.

Младата жена най-накрая успя да продума.

— Ти си в болница. Ще се оправиш.

Мъжът се намръщи. Триша бе прикована под него, тялото му се притискаше силно към нейното.

— Не знам дали трябва да се чифтосам с теб, или да те убия — изръмжа тихо той. Внезапно се размърда и тя ахна, когато нещо твърдо се притисна в слабините й. Без съмнение имаше ерекция. — Аз гласувам за чифтосването, след като нямам желание да убивам нещо толкова красиво — ухили й се насреща. Младата жена се изплаши, щом видя острите зъби да се подават от разтворените му устни. — Някога искала ли си да те чука животно, красавице?

— Аз съм лекар.

— Не ме интересува — прекъсна я, ръмжейки. — Целуни ме, хубавице. Ще ти покажа какво си изпуснала. Реших да спя с теб. Просто не мога да ти устоя. — Ноздрите му се разшириха, когато вдиша дълбоко и силен стон се откъсна от гърлото му. — Толкова съм твърд за теб, миришеш прекрасно.

Паника обхвана Триша.

— Помощ! — изкрещя тя.

215 погледна към нея и се усмихна.

— Никой няма да е достатъчно глупав да влезе в тази стая и да се опита да те спаси, красавице. Ти свали оковите и сега си моя.

Мъжът се намести, обхвана китките й с една ръка, а със свободната започна да опипва тялото й. Пръстите му се задържаха върху извивката на гърдата й, карайки младата жена да ахне, след което се спуснаха по ребрата, чак до бедрото. Тялото му се повдигна достатъчно, за да може ръката му да се провре между матрака и нея, хвана дупето й и силно го стисна.

— Задникът ти е мой, сладурче. Не се притеснявай. Няма да те нараня и определено няма да те убия. Харесвам те твърде много. Току-що реших, че ще те задържа за няколко дни, док. Смятам да сторя с теб такива неща, че никога няма да искаш да излезеш от стаята. Накрая, преди да ме принудят да те пусна, ще изпитваш толкова силна нужда за мен, колкото за въздух и вода.

Изведнъж стаята се огласи от силна аларма. Триша се вгледа в мъжа, който продължаваше да й се усмихва. Ръката му, върху дупето й, я стисна по-силно, докато тялото му се наместваше между разтворените й бедра. Твърдият му пенис се потри в нежната й сърцевина. Очите й се разшириха от силата, с която се притискаше към нея.

— Ще те накарам да ме желаеш толкова силно, колкото и аз теб — обеща й той с дрезгав глас.

Приближи лицето си към нейното и откъсна поглед от очите й. Потърка буза, подбутвайки я, докато тя обърна глава встрани. Устните му докоснаха шията й, разтвориха се и езикът му облиза кожата й. Простена. Триша бе шокирана, когато бедрата му започнаха да се движат леко, а устните му продължаваха да я хапят нежно. Твърдият ствол на пениса му се триеше точно срещу клитора й, през дрехите. Тялото й трепна под неговото, напрегна се. Той изръмжа, зъбите му одраскаха рамото й.

Лека паника я обхвана, когато тялото й откликна. Зърната й се втвърдиха, утробата й се присви и през нея премина удоволствие от движението на тялото му срещу нейното, въпреки дрехите, които ги разделяха. Да бъде безпомощна и държана неподвижно, никога не е било нейна фантазия, но въпреки това се възбуди от факта, че този силен, привлекателен и много опасен мъж я контролираше. Опита да се противопостави на физическия си отклик с проста логика, но изглежда умът й отказваше да работи.

215 простена срещу гърлото й, устата му я освободи.

— Нямам търпение да опитам всеки сантиметър от кожата ти. Смятам да заровя глава между бедрата ти и да те чукам с език, докато започнеш да ми се молиш, красавице. Знам, че вкусът ти ще бъде толкова сладък, колкото ароматът ти — изръмжа високо мъжът. — След това ще те обърна по корем, ще повдигна задника ти нагоре и ще проникна в теб.

Триша изви тялото си срещу неговото. Картината, която й описа, в комбинация със стимулирането на клитора й, почти я накараха да достигне оргазъм, още преди да са започнали. Осъзна, че ако той не спре да се движи, щеше да свърши. Слабините й пулсираха, трябваше да прехапе устни, за да не простене.

Изведнъж вратата на стаята се отвори с трясък и поне шестима души нахлуха вътре. Мъжът върху нея извърна глава, за да ги погледне. Силно, страховито ръмжене излезе от гърлото му.

— Упойте го! — извика Триша, умът й работеше отново.

Охраната се хвърли към него. 215 изрева от ярост, завъртя се, за да ги посрещне. Ръцете му я пуснаха, той опита да надигне тялото си, за да отхвърли пазачите, които го хванаха. Триша се изплаши, че пациентът може да се нарани и обви ръце и крака около него, за да им помогне. Мъжът се замята, пенисът му се триеше в нея по-силно и й припомни колко възбудена беше. Видя как двама от дежурния персонал забиват спринцовки в гърба му, докато се опитваха да го държат неподвижен.

Заплашителни звуци излизаха от гърлото на 215, но най-накрая спря да се бори. Тялото му се отпусна, а тежестта му я притисна към матрака, докато тя почти спря да диша. Успя да се измъкне изпод него едва тогава, когато двама дежурни — един охранител и две сестри — повдигнаха мъжа достатъчно.

Задъхана и потна, се изправи на нестабилните си крака. Пациентът бе упоен и проснат на леглото по корем. Трепереща, погледна към него. Бе дълбоко обезпокоена от случилото се. Ако медицинският персонал не се бе появил навреме, в този момент може би щяха да правят секс.

Подскочи, когато някой я докосна по ръката. Доктор Хързал Морис стисна рамото й загрижено.

— Добре ли си? Нарани ли те?

Триша прочисти гърло.

— Добре съм — излъга тя.