Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Криейтив Комънс — Позоваване — Некомерсиално — Без производни, версия 2.5)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Информация:

Александър Белтов

09.08.2013 г.

© CC BY-NC-ND 2.5 BG

 

Редактор: Виктория Каралийчева

Коректор: Виктория Каралийчева

 

Интернет сайт: matricant.wordpress.com

 

e-mail: [email protected]

История

  1. — Добавяне

Посвещава се на Филип К. Дик — човекът, който задаваше въпроси.

Пролог

Някога харесвах този град. Бях роден в него и именно тук срещнах първата си любов. Понастоящем единственото ми удоволствие, свързано с името му, бе да разглеждам стари снимки от времената на моето детство и дори преди тях. Можех да правя това с часове.

Сега, вследствие безконечната криза, имах чувството, че градът е бил изтрит от лицето на земята и на негово място бе изникнал негов двойник — но не съвсем. Той бе запуснат от жителите си, зле поддържан поради човешко нехайство и липса на финанси, и това го бе превърнало в град, грозен по външност, и както сам го определях — зъл по душа. Защо зъл по душа ли? Защото бе дошло време, в което той сякаш започна да отмъщава на гражданите. Заобикалящата ги негостоприемна и подтискаща среда неминуемо им оказваше въздействие и формираше в тях и техните деца негативно отношение към всичко. И което бе най-ужасното — децата се влияеха повече. Те не виждаха бъдеще. Улиците се изпълниха с бедни и безимотни. Движението на хора, търсещи препитание от провинцията към столицата, само усложни и без това трудното управление на градската управа.

Добрите дни бяха история, а времето напред бе неясно и забулено в тревоги. Знаеше се, че ресурсите на света не достигат за цялото население, а като допълнителна беда — бяха разпределени твърде неравномерно. Популацията в световен мащаб продължаваше да расте с огромни темпове и проблемът за потреблението на ресурсите се изостри до критично ниво. Не помагаха и горещите молитви за пришествие на нова месия към безбройните отчаяни в препълнените, опушени от свещи и тамян божи храмове. Човечеството можеше да се надява само на някакво чудо, за да се излезе от тази повсеместна криза и то, според коментарите на водещи учени, можеше да дойде само от едно-единствено място. Това бе науката. Именно там в последните години бяха хвърлени безумни финансови средства и учените очакваха оттам да дойде толкова огромен пробив, че да бъде наречен Нова технологична революция.

Аз бях доста предпазлив в ентусиазма си по отношение всемогъществото на науката, което да ни даде така нужния тласък за решаване на проблемите с изчезващия и невъзстановим ресурс. Залагах на политическите инструменти, имащи за цел социална защита за най-уязвимите. Тъкмо това бе и същността на моето занятие — бях от генерацията на младите политици. Приемах себе си за социален защитник и така ми бе по-лесно да се самоопределя.

Твърдото ми убеждение бе, че за времето, докато науката ни даде онзи така необходим технологичен скок, който да ни позволи да оцелеем като раса, не трябва да има социални сблъсъци и резки промени — това би било пагубно и за без това крехкото статукво.

Във въздуха, наелектризиран до краен предел, витаеше някакъв особен дух — безплътен и невидим, но с всеки изминал ден неговото присъствие ставаше все по-осезаемо за масите. Той отдавна бе напуснал имагинерната бутилка, в която дълги години бе затворен, и сега, след като бе на свобода, бе разтворил паст, за да лапне, сдъвче и изплюе с погнуса изграденото с толкова усилия и жертви общество. Това бе духът на нова социална революция и тя не биваше да се допусне. В никакъв случай не трябва да се извърши безумието на гигантски сблъсък, без добре обмислена цел и подготовка, а такава несъмнено не съществуваше към този момент. Тогава неминуемо ще настъпи анархия и това ще бъде краят за всички ни.

Този ден се бях запътил на среща в партийната ни централа — силно казано за одимения и тесен офис на движението „Нова генерация“. Бях нервен, защото опитвах да наложа мнението си на моите другари за нов, по-твърд курс на поведение, а срещах неразбиране. Беше време за конкретни и решителни действия — без отлагане.

Движех се бързо и с възможно най-широката си крачка, за да мога да вкарвам повече кислород чрез кръвоносните съдове в мозъка си. Исках да напомпам увереност в себе си, преди да стигна до сбирката в централата ни. При тази моя устременост езикът на тялото ми очевидно ми бе в помощ, защото няколкото обичайни сблъсъка с минувачи не завършваха със скандал. Хората набързо преценяваха шансовете си и ругаейки тихо, за да не чуя ясно думите, се отдръпваха от пътя ми.

Пресякох градинката пред Централна баня и се спуснах по „Мария Луиза“ в посока Лъвов мост, като по пътя репетирах наум изказването си. Наближавах вече целта, когато осъзнах, че хората на улицата оредяха, а за това място и по това време на денонощието бе твърде необичайно. Непрестанната глъч на разнородната тълпа, в която се бях смесил малко по-рано, в един момент заглъхна. Не се чуваха дори досадните подканяния на амбулантните търговци, които побутваха нагло пешеходците, предлагайки за продан какво ли не, и никой не тикаше в ръцете ми всевъзможни цветни листовки. Възрастна жена нервно прибра до гърдите си торбичката, която стискаше в ръка, и пъргаво за възрастта си се прилепи плътно към изронената стена на масивна жилищна кооперация. Направи го така умело, сякаш се сля с нея и повече не я видях. „Дали не влезе в някой тъмен вход?“

Вдигнах очи само за да отбележа залеза на някогашната красота на фасадата на сградата, с изящни гипсови орнаменти около прозорците. Сега тези орнаменти в по-голямата си част бяха изпочупени и празните им места тъмнееха, а другата — здрава част от тях, бе обсипана с многобройни птичи фъшкии. Въпреки че бе централна част, запуснатите сгради бяха обичайна гледка дори и в този район на столицата, но не това ме притесни.

Нещо друго не бе наред.

Все още с вдигната нагоре глава, с крайчеца на окото си встрани от мен забелязах нечие движение. Обърнах поглед натам само за да видя как на двайсетина метра от сянката на изкривено проскубано дърво пъргаво се отдели приведена човешка фигура. Беше слабоват младеж, който приклекна зад обърната голяма кофа за боклук. Част от лицето му бе закрито от бяла противопрахова маска, макар днес да ми се струваше, че въздухът не е прекалено замърсен. Информационните табла за нивото на запрашеност, които подминах преди малко, също не бяха светнали в сигнално. На гърба на младежа бе преметната черна раница, която изглеждаше като естествена гърбица на тялото му. Оглеждаше се неспокойно, стискайки нещо с двете си ръце.

Вниманието на непознатия бе привлечено от спрял очукан автомобил в отсрещното платно на улицата. Тялото му трепна за миг и се сниши още повече. Той се обърна назад, търсейки някого или нещо, и тогава погледът му случайно се спря на лицето ми. Макар да бяхме все още на разстояние един от друг, очите му като метален клин се забиха в мозъка ми, блокираха го и аз стоях на място, неспособен да взема каквото и да е решение за действие.

Без да ме изпуска от поглед, младежът вдигна и насочи сякаш стиснатите си една в друга ръце в моята посока.

Не разбрах какво направи, но мога да се закълна, че видях малко червеникаво пламъче да изскача изпод пръстите му.

Чух звук, като от паднала на пода стъклена чаша, а гърдите ми се разтресоха от неочакван и силен удар. В тях лумна стихиен пожар. Осъзнах, че звукът, който чух преди секунда, вероятно е от счупването на ребро от гръдния ми кош. Бих могъл да издържам и по-силна болка, но тази бе някак особена. Пламъкът в торса мигновено се разпространи и прогори краката, които сякаш се отделиха от мен. Тялото ми се свлече. Главата удари плочника, а от устата изскочи кървава слюнка, чийто край увисна на ъгълчето на устните ми. Сега виждах света под странен ъгъл и той сякаш забави естествения си ход. Миг преди да угаснат очите, мярнах нечии крака в протрити кафяви обувки да прескачат лицето ми, поръсвайки го със ситен прах. Силен женски писък заглъхна така внезапно, както го чух при изстрела. Настъпи онзи тих мрак, за когото толкова много бях чувал, но не очаквах — точно сега, и със сигурност — не по този начин.