Светослав Николов
Недовършена симфония за саботьори

„Неговите творби в по-голямата си част се четат трудно… Със своята прекомерна усложненост романите му често предизвикват неразбиране и дори будят недоумение. Навярно затова те изключително рядко биват предмет на критични анализи.“

Тези тежки думи, напомнящи донякъде рецензия за неуспял млад автор в България преди десетина години, откриваме в Енциклопедията на научната фантастика, редактирана от Питър Никълс. Казани са не за някого от случайните графомани, обсаждащи литературната крепост заради пари, слава или налудничави амбиции, а за… Франк Хърбърт. За автора на книгата, оценена като най-хубавия фантастичен роман на всички времена в знаменитата анкета на списание „Локус“, проведена през 1975 г. (По-малко известен е фактът, че преди да бъде публикувана десет години по-рано, „Дюна“ е отхвърлена, по думите на самия й създател, от 22-ма редактори (!), а след излизането й — заклеймена от водещите критици.)

Очевидно Хърбърт си е „взел бележка“ от критиките най-малко по два пункта; първо — като е продължил романите за пясъчната планета, създавайки епос, който трудно може да бъде сравнен с друго произведение на фантастиката, и второ — замисляйки цикъл от творби, способни да предизвикат всевъзможни обвинения, само не и такива като „нечетивност“ или „прекалена усложненост“… За този замисъл на автора, останал недовършен и засенчен от супершедьовъра му, доскоро ние, българските читатели, дори не подозирахме.

Могъща организация е обхванала в пипалата си обитаемите светове във Вселената. Работещите в нея са представители на всички разумни видове. Чрез „пространствените врати“ агентите на организацията, наречена БюСаб — Бюро за Саботаж — са в състояние мигновено да попаднат на избраната от тях планета, за да регулират хода на историческото развитие, чийто непрестанно ускоряващ се ритъм, застрашава световете със самоунищожение.

Както обикновено става при Хърбърт, идеята му — родееща се с тази за „световния заговор“ у Лъдлъм и много от останалите крале на трилъра — придобива парадоксално звучене. Служителите на БюСаб, наречени „Извънредни Саботьори“, имат за своя основна задача не вмешателството в историческите процеси, не манипулирането им в една или друга посока, както би трябвало да се очаква от разумни същества с огромни възможности, а напротив — призвани са да влияят преди всичко на ритъма на тези процеси, отстранявайки именно манипулациите, водещи до опасното ускоряване на маховика. Волунтаризмът на всевъзможни властници среща съпротивата на Извънредните Саботьори не заради налагането на нов волунтаризъм, а в името на естественото развитие на отделните светове, обединени в Съюза на Разума.

Замисълът, достоен за Франк Хърбърт с възможностите за дърпане на много нишки едновременно — нещо, което бившият криминален репортьор толкова много обича — тръгва към своето осъществяване през 1970 г. с излизането на романа „Бичуващата звезда“ (публикуван на български през 1994 г. със заглавие „Фани Мае“), в който за пръв път се появява образът на Извънредния Саботьор Йори Х. Маккай. Книгата действително се чете на един дъх и дори в определени моменти заприличва на пиеса — толкова много са диалозите в нея. Единственото, което е трудно да приемем е, че това е творба на Хърбърт — психологизмът не само че не е усложнен, ами направо едва-едва мъждука, сюжетът е пределно ясен въпреки немалкото герои, а и самите те са характеризирани с твърде бегли щрихи. Просто да не повярваш, че година по-рано, през 1969-а, е излязла „Месията на Дюна“…

Прекалено резкият завой може би е смутил и самия автор, защото „Експериментът Досейди“ (появил се пък една година след „Децата на Дюна“) вече поставя нещата по местата им. За него никой не би могъл да каже че е написан от друг автор. Дори повече, струва ми се, че това е най-хармоничната книга на Хърбърт, в която с удивително майсторство е постигнато равновесието между езикова пластичност, идейна дълбочина и сюжетно напрежение. Всеки, който си направи труда да я сравни с „Бичуващата звезда“, ще забележи огромните различия от философско и художествено естество, даващи неоспорими предимства на „Експеримента…“. А отвореният финал на романа оставя и сладостната тръпка очакване за следващите приключения на Извънредния Саботьор.

Вместо това обаче… цикълът секва! Какво се е случило? Дали писателят е предусетил, че отпуснатото му от Бога време няма да стигне за „книгата на живота му“ и е насочил всичките си усилия към епоса за Дюна? Имаме известни основания да мислим така, защото през оставащите му девет години той успява да напише цялата втора трилогия: „Бог-император на Дюна“ (1981), „Еретиците на Дюна“ (1984) и „Дюна — Домът на ордена“ (1986). Но едва ли само това е причината, тъй като след „Експериментът Досейди“ Хърбърт създава и други романи (два от тях в съавторство с Бил Рансъм), между които е и бестселърът „Бялата чума“ (1982). А дали пък автореспектът му от постигнатото не го е карал да изчака с продължението на — според познавачи като Брайън Олдис, Роб Алън, Дейвид Уингроув, Брайън Стейбълфорд и други — най-сполучливото си произведение извън романите за Дюна?

Можем да продължим с догадките, но сигурно е само едно — този цикъл на франк Хърбърт винаги ще вълнува въображението на безбройните му почитатели. Както с написаното за Йори Х. Маккай и обичащата го звезда Фани Мае, тъй и с всичко онова, което творец като него още би могъл да ни каже.

Но изглежда такава е ориста на големите — да оставят и по една недовършена симфония…