Никола Радев
Седем ключа на вода (2)

— Преди години — разказва Кольо Добрев, — плавах с „България“. Капитан беше Иван Станчев, старпом — Любен Генов, трети помощник — Кулински, все асове. Разтоварвахме тютюн в Александрия и тръгнахме за Мон Флаконе на ремонт. Преди да тръгнем на път, у нас имаше голям католически процес. Не помня точно за какво, но тогава се вадиха на показ доста кирливи ризи на „светци“. По този случаи твоят тогавашен колега се престара — с негова помощ направихме агиттабло дълго три метра, закачихме го пред салета. На карикатурите — пияни попове с калимявки, големи кореми и тежки кръстове на дебелите шии. Около светците — гърдести весели монахини със смирени погледи…

В Мон Флаконе полицията ни даде паса, един ден излязохме, втори ден — градчето чисто, хубаво и шарено като на картичка. За нас работа.

Обаче на кораба почнаха да идват разни костюмирани италианци, да се заглеждат в таблото. На края пристигнаха две кюрета — белички, с розови бузки. С малко въображение може да се приеме, че приличаха на нашите от таблото… На другия ден дойде един от полицията: „Господин капитан, вика на Станчев, ако обичате да ми дадете паспортите и пасата за справка.“ „Готово.“ Събра ги оня, тури ги в чантата си и каза: „Господин капитан, от днес вашите хора нямат право да стъпват на територията на града.“ „Защо?“ — Никой не дава обяснение. На кея — четирима полицая, а ни предстои три месеца ремонт…

На някои от нашите след две-три седмици почнаха да избиват клапаните… Имахме един Хран Папазян, моряк. Отива при барото: „Другарю капитан, много ме боли мъдрецът, трета нощ не съм спал.“ Ура-тута, тъй-ти, онъй-ти, извикаха полицая и с две ченгета тръгнаха за зъболекаря. Отиват в частна клиника — чакалнята претьпкана. Сядат, чакат. Полицаите взели от масичката по едно списание, зачели се — има страни, в които и полицаите четат списания … Хран туй чака — драснал и право при Мама Сан … Усещат се ония — тук моряк, там моряк и право при „червения фенер“… Хран точно платил и ще влиза… Хващат го за яката и — на кораба…

Първата тропическа депресия преживях на кораб „Васил Друмев“ в Сарагасово море. Беше полунощ, когато Корсара застана на вратата на каютата ми, усмихна се и каза:

— Честито, родила се е преди два часа! Депресията се зараждаше в Мексиканския залив и беше все още стационарна. Обикновено тръгва на североизток — североизток беше точно към нас.

Чакахме. Следващата прогноза за времето щеше да реши по-нататъшните действия на капитана. Радистът Баев я прие в два часа след полунощ, корабно време.

„Вашингтон. Метереологичната служба заповядва специални метеорапорти до всички кораби в Мексиканския залив. Тропическа депресия с център средата на пътя Мерида — Веракрус в залива Кампече в 1200 часа по Гринвич. Придвижва се на североизток и се проявява като съвсем необичайна.“

По-късно се качих на мостика, излязох на крилото му, постоях в тъмнината — времето беше подозрително тихо. Върнах се в радиостанцията, Баев ми посочи дневника:

„Гвателупа Радио. Следното съобщение е прието от кораб «Стела Ригел» в 19.00 часа по Гринвич: «Приех радиограма от кораб „Атлантик интерпит“ — на позиция 16 градуса 04 минути норд, 63 градуса 44 минути вест, старши помощникът изчезна.» Моля всички кораби, плаващи в района, да повишат своята бдителност и да контактуват с Гвателупа Радио.“

Оставих дневника, поколебах се:

— Ще го намерят ли?

— Едва ли. Сутринта са открили, че го няма. Кога е паднал в океана, бог знае!…

След един месец, на връщане от Куба ни люля ураганът „Алма“. Обикновено кръщават ураганите с женски имена, въпреки че се срещат и добри жени. „Алма“ се зароди югоизточно от нас. Ето неговото развитие:

„Предупреждение! Тропическа депресия източно от Антилите, приблизително на 500 мили източно от Тринидат в 18,00 часа по Гринвич. Придвижва се в западна посока. Сила на вятъра — 50 мили в час.“

„Тропически щорм «Алма», 19.00 часа по Гринвич. Щормовият център — локализиран. Придвижва се с 60 мили в час — посока 270 градуса. Максимална сила на вятъра — 80 мили.“

В следващите дни ураганът се придвижи на северозапад, мина над Флорида, Джорджия и Каролина. Силата на вятъра достигна сто мили. Ние бягахме на юг.

Още две радиограми от това време:

„Майями. От американската брегова охрана, 20.00 часа по Гринвич. 374 футов (около 113 метра) моторен танкер «Сатурн» не е контактувал от десет дни. Корабът има сив корпус, бяла надстройка. На борда си има двадесет души. Отплавал е от Порт Артур — Тексас и е предвиждал да спре за гориво и вода в Норфолк преди три дни. Корабите, плаващи в този район, да докладват всичко, което буди съмнение по този повод на американската брегова охрана в Нови Орлеан.“

„Сан Хуан Радио. До всички кораби в Южно Караибско море. Кораб «Мареген» е заседнал на Пунта Галинас — Колумбия. Корабите, минаващи транзитно през района, се умоляват да поддържат връзка с обекта и да оказват помощ, ако е възможно. Сан Хуан — Порто Рико.“

След време, на път от Южноафриканската република за Мадагаскар, корабният готвач Ламбо ми разказа как преживял циклон.

— Първият ми кораб — почна той, — е „Атлас“. Сега се казва „Богдан“. Комендант му беше Прокопиев, старпом — сегашният ни капитан Симеон Младенов.

Товарът беше за Япония. На седми октомври тръгнахме.

Черно море ни посрещна бурно. На времето служих моряк, но тогава драйфах като коте. Един от камериерите, зевзекът му със зевзек, ми вика: „Петков, за да не ставаш мезе за другите и да не драйфаш, като вървиш по палубата, свиркай си.“

Свирках цял ден.

След Босфора си обръснах главата, да се сгъсти косъмът. Джумбуш работа! От трийсет и трима души екипаж не се острига само старшият команден състав.

В Порт Саид слязохме — голям топлик. Който имаше таке, си го сложи. Тия, дето нямаме, светим като фенери. Само дечурлигата не ни взеха за пандизчии — още щом се показахме на портала на пристанището, ни наобиколиха да просят цигари. Ще знаеш: детето лъчи хората на добри и лоши, а не на привилегировани и непривилегировани. Аз си купих една камила-сувенир. И досега жената я реди в хола.

В Червено море — адски топлик. До Аден спяхме на палубата. Сутрин от лицата ни се ронеше сол. От Аден до Сингапур Индийският океан беше хубав, времето — гладко. В Сингапур контролата ни предупреди, че гарантира живота ни до шест вечерта…

Оцеляхме, което си е.

След това — Южнокитайско море. Осем дни буря, осем дни ни дра. Имахме фелдшер на кораба — толкова се уплаши, че се затвори в каютата си и осем дни не пика. Надува се, надува се, и накрая получи натравяне. Като пристигнахме в Кобе, реве: „Другарю капитан, имам една къща, ще я продам и ще си платя билета, трябва да се върна в България със самолет!“

От Йокохама товарихме за Румъния — специална ламарина за консерви. Товареха ни бавно, след всеки ред правеха снимки — документ за качестве-ната работа.

Тръгнахме за Констанца.

На двайсети декември попаднахме на циклон в Бенгалския залив. Хукнахме да бягаме, но ни настигна. „Атлас“ е със задна надстройка. Само мостикът му е в средата, отдалече прилича на буквата „Т“. Там е и радиостанцията.

Адска буря, аз — в кухнята. Всичко заключихме, навързахме тенджерите, дадохме на хората суха храна и се събрахме в моряшкия салет. Не ни беше до ядене. Пред гибелта си човек губи апетит…

Тези, които бяха на командния мостик, останаха там. Предадоха по парлангото: да се задраят филистрините и вратите, никой да не се показва навън. „Атлас“ е много стабилен кораб.

Времето се влошаваше, корабът почна да се лашка и да ляга наляво и надясно, да се забива с носа. И по-старите моряци почнаха да се умислят. С нас пътуваше и жената на капитана — тя стоеше сама в каютата си.

На двайсет и първи беше най-страшното. След това се убедихме, на палубата железа като ръката ми — Ламбо е пълен, заголва лакъта си, ръката му е дебела като женско бедро — вълните са ги рязали като халва. Спасителните лодки се откъснаха от лодбалките и изчезнаха в океана. Връзката с мостика се прекъсна. Спря и токът. Стана зловещо.

Така минаха пет-шест часа. През нощта вече нервите почнаха да не издържат, всеки отиде при най-близкия си приятел и си чака смъртта. Направо си чака смъртта.

Към полунощ се чуха неистови писъци — беше главният готвач Роглев: „Олеле, децата ми! Къде съм тръгнал, какво направих!“

Взеха да го успокояват, той реве и се тресе. Корабът люлее адски. А жената на капитана ни засрами — седеше в каютата си, пушеше цигара от цигара и си пиеше уискито. Много спокойна жена. Една бутилка изпи.

В четири без пет съобщиха — бяха оправили вече парлангото: „Внимание, екипажа! Ще се получи затишие, никой да не отваря филистрин или врата!“

Не казаха, че се намираме в „окото“ на циклона.

Минаха двайсетина минути и отново почна адско вълнение. Корабът се пълнеше с вода през комина. Всичко живо изскочи от каютите. По парлангото се обади капитан Прокопиев: „Спокойствие, опасността е избягната!“

Към пет и половина-шест сутринта дойдоха капитанът и третият помощник, прежълтели и гладни. Извадиха чаши, наляха коняк. Някой каза как помощникът Иван Папазов, като видял голямата вълна и извикал: „Отиваме в скалата!“

След една година той почина от рак.

На двайсет и пети декември научихме, че в бурята е потънал голям американски танкер. И други кораби загинаха…

 

Десет години след този циклон се случи да плавам в същите води. Помня, на обяд сервираха диня — през декември!, а вечерта стоях на палубата. Океанът бе тих, зад нас в небето, като царевично зърно, жълтееше Венера.

Капитан Младенов ме покани в каютата си, извади от хладилника бутилка уиски, отвори кутия фъстъци и се засмя:

— Днес имам нещо като втори рожден ден!… Тогава ми разказа за циклона, който преживял и Ламбо. В разказа на двамата има разлика и това е напълно естествено. Дори и сега, когато ги възстановявам в паметта си, се вълнувам: такива преживявания не се случват всеки ден…

— С „Атлас“ плавах като старши помощник — каза Младенов. — Получи се нареждане да товарим чугун за Япония. Това беше първият ми далечен рейс.

На отиване в Южнокитайско море имахме много силни северни ветрове, достигащи до десет бала, вълна — осем бала. Духаше непрекъснато две седмици.

Имах един рулеви Данчо. Старите моряци почнали да му подмятат, че в този район се въдят чудовища — октоподи и калмари с огромни пипала, които нощем, па и денем, могат да грабнат някого от палубата. Дали му и някаква книжка — фантастика. В нея били описани подобни случаи…

Забелязах, че момчето върви по средата на палубата и се озърта. Направи ми впечатление, че погледът му се разцентрова. Това е характерно за хората, които дълго плават…

В Япония наредих: той и фелдшерът да излизат всеки ден в града, да се размагнитят малко…

На връщане пресичахме Бенгалския залив. Казват му залив, но като се погледне на картата, това е част от Индийския океан. Характерен е със своите тропически депресии, които се зараждат тук. Тропическите депресии в Атлантическия океан се наричат урагани, в Индийския — циклони, в Тихия океан — тайфуни, а южно от Австралия — вили-вили. Но да се върна към нашия случай… Имаше предупреждение за циклона. Зародил се на петия градус северно от екватора и на деветдесет градуса източна дългота, тоест, срещу остров Суматра.

Беше назад и сравнително вляво от нас. Данните за зараждането му имахме, но тия данни донякъде са условни — никой не може да прогнозира точно какъв характер ще придобие депресията и как ще се развие. Струва ми се, че капитанът подцени обстановката.

През нощта на двайсет и първи декември вятърът придоби особена сила и особен рев. Атмосферното налягане падна на седемстотин и трийсет ми-лиметра. За още половин час, падна на седемстотин и двадесет. Това значеше, че силата на тропическия циклон е огромна.

В полунощ боцманът и дърводелецът на кораба дойдоха да ме извикат — капитанът заповядал да отида на мостика. Тримата се хванахме за ръце и пълзешком се придвижваме по палубата…

Вятърът се усили тъй, че нищо друго не се чуваше, освен ревът му. От ниското налягане ми заглъхнаха ушите. Имах чувството, че мостикът, както е разперен, всеки момент ще се откъсне от кораба и заедно с нас ще изчезне в океана.

На мостика бяхме капитанът, аз, помощниците и рулевият. По едно време рулевият падна на колене и прошепна: „Подкосиха ми се краката.“ После каза, че видял една вълна — стояла над комина на кораба…

Всичко показваше, че сме в центъра, в „окото“ на циклона. Вятърът рязко падна. Тук вълните не бяха като валове, а като купи — наричат се сейши.

Рулевият е видял такава вълна в момент, когато корабът се е наклонил. Сейшите достигат до осемнадесет метра…

Наоколо бе пълен мрак и бяла вода, но като влязохме в „окото“ на циклона, отведнъж се проясни и се видя луната — жълта и едра като набрал цирей…

В цялата тази история най-характерното е шумът. Питаха ме след това за този шум, не можех с нищо да го оприлича. След време гледах в интерклуба в Новоросийск филм за космонавта Герман Титов. Когато изстрелваха ракетата, се сепнах — този грохот бе същият, както тогава в океана…

Затишието трая около двадесет и пет минути. Стори ми се, че машината не работи. Обадих се по телефона, никой не отговаря. Помислих, че всички са загинали и изпратих рулевия да види.

В машината бяха вторият механик, третият и един моторист. Нещо станало с моториста, третият механик паднал и се наранил тежко, а вторият се вкопчил в пулта и регулирал оборотите — при пропадането на носа се оголва винтът и има опасност да се откъсне от вала…

Променихме курса.

Сега вятърът бе пулсиращ, после изведнъж нещо се сгромоляса върху кораба. Знаех, че няма да е по-силно от първия път и щом веднъж корабът е издържал, ще издържи и сега.

Бурята постепенно почна да отслабва — откакто излязохме от „окото“ на циклона, бяха минали осем часа.

Наш кораб — не помня името му, се намираше в този район, встрани от нас. Радистът ни се свързал с него, казал му, че при нас положението е критично и в този момент спира да предава. Установяват отново връзка и радистът оттатък пита какво е станало. „Паднах от стола“ — отговорил нашият.

В радиостанцията столът е специален, със странични облегалки. За да падне, значи, вълната е била много голяма. След това вятърът откъсва и отнася нашите антени. Връзката се прекъсва. Радист ни беше Веселин Крайчев.

Радистът на другия кораб веднага се свързва с Варна Радио, казва: така и така, имах връзка с „Атлас“, който е в района на циклона, но вече нямам. Нещо е станало, „Атлас“ мълчи.

Веднага почват да ни викат от Варна, да слушат, но напразно: няколко дни не можехме да излезем на палубата и да оправим антените.

Защо, според мен, издържахме? Корабът е построен с големи изисквания от шведите, народ с морски традиции. Корпусът му е подсилен с нитове. И второ — японците, народ също с морски традиции, ни натовариха отлично. В Констанца, когато отворихме хамбарите, товарът не беше мръднал…

„Атлас“ е първият наш кораб, попаднал в „окото“ на циклона и пресякъл разрушителния му радиус на действие. Дано да е последният. Две седмици след това пръстите ми бяха свити и не можех да ги изправя — това е дето съм се държал…

Щом свърши всичко, отидох в каютата си. Отварям вратата и какво да видя? Хаос. Все едно, че в нея са влизали погромаджии, всичко изпотрошено и във вода… До този момент се владеех, но като видях тази картинка, седнах на прага и не помня колко време е минало. Какво да правиш, станах и почнах да подреждам.

Порази ме и още нещо: в началото на бурята на кораба прелитаха и кацаха морски птици. Черни птици бяха, с изпочупени криле. Кацаха и нахлуваха по стълбището на мостика. Толкова много бяха, че не можехме да минаваме, пазехме се да не ги настъпим. Стана ми страшно — щом и птиците няма къде да избягат, какво оставаше за нас, хората…

 

Бяхме изпили уискито, мълчахме. Младенов се надвеси над масата, каза тихо:

— Питали са ме защо плавам, след като има рискове?… Една работа, като няма рискове, не е работа. Рискът е преди всичко отговорност. Има хора, докопат някое топло местенце, някаква службица и това им е таванът. Драпат с нокти и зъби, за да се задържат на това местенце, бранят го, без да подбират средствата. За мен това е равно на стопански саботаж. От подобни хора не полза, само вреда има. Особено, ако такъв човек е ръководител … Лошото на риска е това, че ако не успееш, намират се черногледци, които те оплюват… Като хиени се нахвърлят отгоре ти. И парадират с принципност, с партийна страст, с вярност към тоя народ. А са толкова далече и от принципите ни, и от партията, и от народа…

Излязох от каютата на капитан Младенов, дълго стоях в нощта, облегнат на леера. Тъмната вода под мене, която се приплъзваше о борда, звънеше. Бяхме тръгнали с кораб „Васил Друмев“ от Варна, обиколихме Африка, спряхме в Дърбан и през Мозамбишкия проток, покрай остров Виктория и архипелага Чагос, се насочихме към Суматра. На борда си имахме оборудване за два завода, един огромен кран, много медикаменти. Само в трети хамбар бяха сложени сто и четиридесет модерни трактора. Карахме ги във Виетнам.

Допуших цигарата и се спуснах в машинното отделение. Температурата долу бе четиридесет и шест градуса. Дежурният механик Любо Опълченски наблюдаваше оборотомерите.

Тръгнах по валовия тунел. Вървях бавно, стоманеният вал се превърташе сто и десет пъти в минута. Стигнах края. През корпуса отвън биеше винтът. Обзе ме страх и разбрах, че има мигове в морето, когато корабът е наистина безпомощен и нещата се свеждат до щастливата случайност…

 

С „Васил Друмев“ плавах година и половина. Стар кораб с изключителни мореходни качества. При буря старото му тяло изнемогва, огъва се и при огъването се чува скърцане, от което косите ти настръхват, а костите — омекват. Но той се съпротивява на стихията и продължава, миля след миля, да се движи напред. Заради красивата му външност го наричат „чайката“ на Български морски флот.

Корабособственикът швейцарец — корабът е построен в 1952 година в град Фленсбург — не си е знаел парите. Повечето каюти, ходниците, каютком-панията са облицовани с махагон. Вито махагоново стълбище извежда по етажите и до мостика. Срещу него е поставено огромно пано, изобразяващо „Рогът на изобилието“: върху картата на Христофор Колумб, в левия й край е нарисуван вечният моряк — грамада красиви мускули, чувствена уста, тъга в очите. Срещу него — Мери Диез, първата жена на море. В шепата си държи монети от тъмно злато, в нозете й — плодовете, пренесени от Европа в Новите земи … Почти във всяка каюта има репродукция на Реноар, Мане, Ван Гог. Аз самият не обичам репродукциите и махагон не ми трябва, но корабът ми е скъп и след време, когато имах възможност отново да се върна на него, се побоях. Страх ме беше, че нещо ще се случи и аз ще загубя тази любов. Мислех си: на кораб, на който си бил, и при жена, която си обичал, не се връщай. Миналото не се повтаря никога. Ако се повтори, разочарованието е неизбежно. И, струва ми се, съм прав.

 

Седим пред корабната кухня с помощник-готвача Руско. От дума на дума заприказвахме за здравето — като загуби нещо, човек почва да го цени и прочие невесели приказки.

— Аз, мами — казва бай Руско, — нося една бутилка мастика на професор Бърнар. Подарък! От тоя човек хаир съм видял, живот ми е дал. Ще ми помогнеш, мами, да го намерим и да си направим човещината.

Вземи сега, обяснявай на бай Руско, че е безнадеждна работа да се урежда среща с професор Кристиян Бърнар! … Той толкова се е вживял в начинанието си, че нищо не може да го отклони. Обещавам му.

— Аз, мами — убеждава ме той, — съм хлебар. Плавам от десет години. Плавах с „Аргос“, прекръстиха го после на „Гоце Делчев“, дето потъна по време на бурята в Палермо — скъса вълнолома, както бе вързан за него. Но жертви не взе. Тръгнах тогава с „Аргос“ за Виетнам. Това ми е най-дългия рейс: Гибралтар — Кейптаун — Хайфон — Сингапур — Хонконг — Йокохама — Мелбърн — Нова Зеландия — Бомбай — Лондон — Ротердам. Там правиха смяна. Смени се капитан Генов, дойде капитан Николай Марчев. Продължихме за Япония — Виетнам — Кейптаун — Ротердам. Смени се капитан Марчев, а мене, мами, пак ме оставиха, пак за мене смяна няма … Дойде капитан Петко Ташев. От Ротердам за Кувейт — Басра — Карачи — Сингапур — Япония — Австралия и пак за Лондон…

На един ден път от Южноафриканската република стана моят случай и капитан Петко Ташев би радиограма на Кейптаун. Как стана, мами, и аз не знам. Хапнахме, пийнахме, играхме табла и отидох да легна … Събудих се, мами, целият съм надут. Кво стана с мене, не знам, ама капитанът взе мерки и би дълга радиограма.

Посрещна ни един влекач с доктори. Прегледаха ме, снимки правеха, акъл си даваха един друг, на края се произнесоха — тоя другар трябва да го вземем с нас… Имаха пишеща машинка и диагнозата и рецептите пишеха на нея. „Аз съм асистент на професор Бърнар“ — рече единият.

Вземаха ме, мами, не ми дадоха ни хляб, ни вода. Туриха ме в една стая с много часовници … Имаше н скулптура на Исус Христос, знаеш го. И в операционната имаше, само че голям Христос.

Де боли, де не боли — търпя. Дойдоха, мами, туриха ми ръкавици и чорапи найлонови и ми взеха дрехите. Качиха ме на количка, едно такова ми е състоянието — ни ти да си жив, ни аз да съм умрял… Дойдоха пет-шест души, всичко маскирано, знаеш ли кой е Бърнар? Колкото ти, толкоз и аз … Единият взе да ме потупва. Рече — ми на руски: „Аз ще те оперирам.“ Изглеждаше слаб, така … да е бил като тебе — трийсет и осем, ни горе — ни долу. Тумор ми вадиха от корема — шест часа и петдесет минути операция! Страшно беше, мами, преди да ме упоят! Гледам аз разпятието, ама и друго гледам; тенджери сребърни врят, а вътре ножове разни. И всичко там ври, ври… Упоиха ме и вече не помня, сетне се намерих в креват…

На двайсет и осми декември ме оперира Бърнар и нашите вестници писаха. На двайсети февруари ме изписаха — всичко четиридесет и седем дни.

След операцията дойдоха от кораба. Капитан Ташев ми донесе сокове и цигари и плака. Не бях виждал капитан да реве, но тогава видях. Казал да ми опишат багажа и да го дадат на жената във Варна.

Като ме изписаха, ме взе същият този кораб „Васил Друмев“ — отиваше във Виетнам. Изкарах още девет месеца на път — началството решило, че много пара ще струва билета ми за самолет… И стана, мами, рейсът ми двайсет и три месеца и двайсет и три дни.

В Бургас на всички дойдоха майките, бащите, жените. Викам си: „Мойта дали ще дойде?“ Дойде, горката!... Поотпочинах си, минаха двайсет и пет дни и с „Васил Априлов“ пак тръгнах за Виетнам. Десет пъти съм ходил дотам … А има хора, които не са свивали наляво от Гибралтар … Правят, струват — уреждат се. Инспекторите от „Кадри“ се зъбят на такива като мене… Сега пак извадих късмет! … Казаха ми: „Руско, на близка линия те пращаме, до Куба.“ А то взеха, че отклониха кораба и ето пак — за Хайфон. Станах жител на Виетнам…

Бай Руско задряма и не се доизказа. Допуших цигарата и когато се надигнах, той се стресна и рече:

— Обаче не! Вече не! Като се върнем, ще ида при секретарката Дарина. Дарина ще ме пусне при Йонков. Йонков ще рече от вратата: „Барба, какво ще пийш?“ „Другарю главен директор, каквото налейш.“ После ще вдигне белия телефон, ще завърти на „Кадри“ и … бай ти Руско ще тръгне към Западна Европа…

Първата вечер, когато излязохме в Кейптаун, бе късно за визита при професор Бърнар. Градът — безлюден. Профучаваха коли, колкото да засилят още повече самотата си. Беше краят на април и тукашната зима започваше. Денем ставаше горещо, нощем — доста студено. След седеммесечното скитане по океаните вървяхме по улиците като телета. Все пак зяпахме витрините със сувенири от реквизита на африканските племена — разбира се, имитация! На края се качихме в един двуетажен автобус: горе — за черни, долу — за бели, и слязохме на пристанището.

На другия ден взехме такси и тръгнахме за професор Бърнар. Шофьорът, човек на средна възраст, риж и с булдогска муцуна, ни изгледа с презрение, но не каза нищо.

Прекосихме града, изкачихме се на високия хълм и долу засиня океанът, белнаха се десетките кораби, пръснати в залива. Таксито спря — пристигнахме. Пред главния вход на клиниката „Гроте шур“ бяха наредени полицаи, а до тях — десетина фоторепортери с телеобективи, камери, скъпи фотоапарати. Те всички стояха чинно. Насреща се белееха трите модерни корпуса на клиниката…

Шофьорът слезе, разтъпка се около колата, разговаря с един репортер и се върна: — Съжалявам, господа!…

Докато пътувахме обратно, той ни каза, че тази сутрин, със специален самолет пристигнала Жаклин Кенеди-Онасис — на едно кафе и между другото да си премери кръвното налягане при професор доктор Кристиян Бърнар. Репортерите вече два часа чакали Жаки да излезе, за да я щракнат…

 

Стоим на трета палуба — аз, капитан Младенов, механика Георгиев, вторият помощник капитан Джери, чакаме да се покаже на хоризонта остров Суматра. На долната площадка също са се събрали няколко души, но не се виждат кои са. Водят изискан разговор. Чува се въздишка и глас след въздишката:

— Тя превъзхождаше жена ми поне пет пъти!…

Георгиев ме поглежда, пристъпва и се навежда над леера:

— Нека се утешим, че крайната цел и резултатът от целта са едни и същи!…

Тук капитан Джери — всепризнатият кавалер на кораба, той винаги целува ръка на дамите! — изменя на себе си и влиза в грях.

— Абе — казва той, — жена и куче на синджир да ги виждам!…

Дъхва на мъжка пот, на желание.

На югоизток хоризонтът е ярко очертан — далече нататък вали внезапен тропически дъжд. Хоризонтът прилича на огромен влажен лист хартия, през която са драснали черта с писалка и мастилото се е поразложило. Встрани от кораба дими мъгла от хвърчащи риби.

— Веднъж — казва капитан Младенов — Веселин Георгиев — Фоса, засяда с кораб „Смарагд“ някъде на испански бряг. Трябва да е било около нос Финистер. Мъгла, радарът не работи, компасът — също вън от строя. Нямали определение, а и течението доста ги отнесло. И една сутрин рано-рано излизат между две скали и сядат, за щастие, на огромна подводна плоча. Много-много не со усетило засядането.

Не минали и пет минути и няколко души се появили на палубата с куфари в ръце. В куфарите била „марфата“. Фоса се разпсувал: „Не, туй не са моряци! Да не сме на някоя гара?“, след това се обърнал и казал на дежурния помощник, че ляга да спи. Да го събудят след четири часа…

На кораба всички настръхнали, по канижелите се затаила паниката. Много народ се извървял през кабината на старши помощника: „Този човек какво чака, да се издавим ли?“ И старши помощникът на края се решил, изпратил до параходството радиограма: „Корабът заседна, капитанът легна да спи, чакам вашите нареждания.“ Докато чакали на „апарата“ за отговор, минали четири часа, събудили Фоса. Още със ставането, той заповядал: „По места за маневра!“ Качил се на мостика, дал заден ход и се измъкнали … Фоса е знаел, че когато заседнали, имало отлив, а след четири часа ще дойде приливът…

Боцманът Кольо Добрев е цял живот на море. Петдесетгодишен човек, а младее. Очите му уж са сиви, а като се загледаш в тях, в ириса им се раз-движва синьозелен прах. Младите моряци ту оставят бради, ту ги бръснат. Боцманът ги оглежда, мърмори — стар е да се нагоди към тях, те пък са твърде млади, за да бъдат на неговия акъл. На края и той пусна брада — прошарена, боцманска.

Седим в моята каюта на борда на кораб „Васил Друмев“, говорим за параходи, за море, за бивали работи.

— Преди двайсетина години — спомня си Добрев, — на самия Никулден, тръпнахме от Варна за София, оттам ще летим за град Хаугезунд — Норвегия, ще получаваме кораб „Черноморец“, триста и петдесет тона. Тръгнахме в намален състав — девет души, половината екипаж. Капитан — Камбуров, старпом — Атанас Йонков, сегашният главен директор на параходството. За отиването ни дотам, получаването и докарването на парахода се предвиждаха двайсет дни — рейсът продължи половин година… Още в началото не ни потръгна. Излетяхме за Осло, а кацнахме в Будапеща. После в Прага, в Берлин, в Хановер. Там артисахме. Настаниха ни в хотел „Роял“, на четиринайсетия етаж. Иначе хотелът лови око, ама няма асансьор. Стаята — с пухени възглавници: това — добре! И телефон имаше, но с кого да говориш? … Вместо за шест часа, в Осло стигнахме за три дни. Същия ден във Франкфурт стана голяма самолетна катастрофа — вечерта се напихме…

Стигнахме Хаугезунд по тъмно. От мерак, с газен фенер отидохме на кораба, пуснахме осветлението. Корабът не беше стар, но не беше и нов — секънд хенд, втора ръка. Бордът му — четирийсет сантиметра над водата.

Всичко хубаво, но машината трябва да се ремонтира. Два месеца чакахме разрешение за ремонт. На тая тема вече имаме традиции, добихме и тренинг… Към края на февруари най-сетне дойде разрешението. Преди да тръгнем, идва началникът на порта — стар комендант, отдавна взел петте си пари от морето. „Този кораб е нещастен!“ — каза той на капитана. Бил военен, после преустроен на хладилен и при първото излизане се обърнал пред пристанището. Загинали девет души — тамам колкото дойдохме… Въпреки това — мола въжетата: кюф-кюф-кюф и … спря машината. „Кво стана бе?“ „Чакайте да накачаем въздух!“ Началникът на порта съвсем се опечали.

В Северно море пак закъсахме, този път — буталото. Дойдоха два влекача, по-големи от кораба. Единият отпред, другият отзад — разпъват го, от четирийсет метра, ще го направят на шейсет. В полунощ се вързахме в Хамбург. И там отпрахме два месеца — станаха четири.

Върнахме се в Хаугезунд да товарим риба. Началникът на порта, като ни видя, ще се разтопи … Преди да си тръгнем за България, направихме шипшандлер — искахме сто хляба. И десет кила чесън, ще правим шкембе чорба. Оня се хвана за главата. На другия ден дойде, тъпче на едно място, извинява ни се. Каза, че от всички аптеки на града и околността едва събрал две кила чесън...

Минахме Северно море, минахме Ламанша, наближи първи май.

Излезе вълна, залюля ни, почнахме да загребваме вода. Насочихме се към Шербур, Франция. Вързахме се там и осем дни чакахме времето да „падне“.

Отблъснахме на осмия ден, но в Биская отново ни почна. Биеше малко на борд. Една голяма вълна взе, че напълни машинното отделение. Пак спряхме. Водата долу — до гърди. Настроихме радиото, предадохме, че търпим бедствие. На английски. Радиостанцията ни — само на телефония, радиус на действие — петдесет мили.

Отзоваха се пет кораба. Най-близо бе танкерът „Кораджио“, италианец, трийсет хиляди тона… Спаси ни това, че беше денем. На всички лицата придобиха цвета на лимона и пепелта. Живот! Дойде италианецът, но ние бяхме изгребали вече водата, машината заработи.

Трети и четвърти май — нищо. Но пак спряхме — оказа се, че шестият танк не бил пълен с гориво, а с вода. Насочихме се към брега, не бяхме далеко. Хвърлихме котва срещу река Гвадалкивир. В селото насреща биеха камбани, народът излизаше от църква. Неделен ден, човекът гледа към бога, не към морето. Йонков изстреля няколко червени ракети — уж в небето, пък си изгори крака! От опарване не остава белег, но изгориш ли се, цял живот носиш белега. И Йонков трябва да го носи, да не забравя моряците…

Дойде катер, разбрахме се, докара два тона гориво. За една седмица стигнахме в Гибралтар, там срещнахме кораб „Витоша“ с капитан Чамурджев, купен наскоро. Флотът ни растеше… Когато застанахме в Бургас, дойде жена ми. Гледа — корабчето ниско, олющено, едва стига кея; гледа мене — ревна…

 

Година по-късно плавах с кораб „Вежен“ от Венеция за Билбао. Минавахме през Месинския пролив. Отдалече остров Сицилия се очерта: кафяво-жълта грамада, а върху нея — зелени кръпки — рядка, изнемогваща растителност. Планините, обвити в мъгла, синееха. Вляво от нас изникна град Месина, проснат на плажа. В края му — самотен фар. На екрана на радара се очерта архипелагът на островите Липари. Внезапно стана дума за корабчето „Черноморец“.

— Помня го — процеди с отвращение капитан Илия Монев. — Правих няколко рейса с него до Бейрут. Кораб! … Един цървул, на нищо друго не приличаше… Ял съм му попарата. Няма радар, веднъж излизаме от Босфора — ноември, сняг, лапавица. В очите ти да бръкнат, все това е. Духаше мръсен северозападен вятър, люля ни като дъска. Едва успяхме да се скрием в залива на Иниада. В хладилните му хамбари, карахме бетонно желязо и цимент — чиста работа, представи си!… След време го продадоха, нарязаха го и го претопиха. Кораб! … Ами с човека не с ли тъй? Като впрегатно добиче тегли каиша цял живот, дорде се опъне в браздата с език между зъбите … Чиста работа!

Обедът е към своя край — офицерският салет е почти празен. Облегнат на барчето, вторият камериер Савата, примижва като котарак, търси закачка. Той е бил дълги години китарист в ресторантски оркестър, с певицата на една маса е седял, а на кораба дни наред глас не се чува, сиво еднообразие и никой не ти вика от публиката: „Кво ще пиеш, Сава?“ Едно кино, дето завъртаме вечер, и то филмите — стари, копията надраскани, милион пъти късани н лепени — не кино, а мъчение. И ако сам не си направиш нещо като кино, с тебе е свършено. Затуй Савата върти жълто око и напряга ленив ум да върже няколко думи, които щедро, като шепа бисери, ще хвърли сред оредялата офицерска публика. Но винаги казва едно и също: „Ти не ме гледай, че нямам бъдеще… Ако знаеш какво минало имам!…“

Четвъртият помощник, капитан Желев, оттласва рязко чинията пред себе си и се обажда:

— Сава, ти какви жени харесваш?

— Мургавите — признава си Савата. — Мургавите.

— Хубавите бе, курназ — срязва го Желев и с безкрайна меланхолия в гласа добавя: — В тази суша кой ти гледа дали е руса или чернокоса?... Важното е да не рониш зъбчатките, когато сменяш скоростта…

 

Една нощ, на път за Холандия, Любен Вълков, тогава старши помощник на кораб „Вежен“, ми разказваше патилата си в Ротердам. Той искаше да предаде на разказа библейска мекота и почна отдалече, но споменът размъти горчилката, утаена с времето в душата му…

Плавал с кораб „Златоград“. Февруари. Отвратително време. От Биская нагоре всичко ври. В Анверс оставят част от товара, тръгват за Ротердам.

Застават на кея, отварят хамбарите. Въпреки бурята, стоката — бижу! Дошъл агентът, контролата, митничарите — всичко е о’кей.

Но петнадесет минути след като си тръгнали, на борда се качват десет митничари. Тръгват от кабина на кабина — на вратите на проверените вече помещения, драсвали кръст с мазна креда. Те се бавели, но моряците, въпреки че не спали десет денонощия и били петимни да ударят по една глава, търпели — българският моряк е и търпелив…

Водел ги младеж: русоляв, с дълга коса на масури, в зелена униформа. „Ондулиран негодник!“ — изпъшка Вълков.

Митничарят искал да влезе в каютата на капитана. Сам Греков застанал на прага, но оня почти го отблъснал, прекрачил и почнал да рови из чекмеджетата. На края спрял пред склада за алкохолни напитки и цигари, запечатан още в Анверс с печат „Бенилюкс“, който е валиден за Белгия, Холандия, Люксембург. „Да се отвори!“ — настоявал той.

Обяснява му, че слепката и печатът върху нея са направени от представител на „Бенилюкс“, че в момента третият помощник който държи ключовете за склада, е в града и няма друг ключ. „Лъжеш“ — отсякъл оня. „Аз съм старши помощник на кораб — извикал Вълков. — Чувате ли се какво говорите?“

„Никакъв старши помощник не си! Ти си комисар!“ — креснал оня и посегнал към слепката. Вълков си сложил върху нея дланта, за да я предпази. Митничарят замахнал с отвертката към корема му…

Капитан Греков застанал между двамата и наредил на на Вълков да отиде да позвъни на агента. Отишъл Вълков, от агенцията се обадила служителката:

„Моля предайте на господин агента, незабавно да дойде на кораба!“

В това време митничарите демонтирват вратата, отварят склада, проверяват стоката. Всичко е точно, както е описано в документите. Агентът пристигнал, извинил се. „Искаха да ни унизят — кипеше Вълков. — Обяснявах му на това хлапе, че се намира на борда на български кораб, на българска територия!

Че е длъжен да се съобразява с постановките на международната конвенция по морско право.“ Когато отново се връщат в Анверс. Вълков разказал случилото се на тамошните митничари. Белгийците се засмели: „Бил е фашист! Ние сме с галско възпитание…“

Качихме се в таксито на кея Лауренс Хафен, таксито на заден ход пропълзя покрай сто и четиридесетметровия корпус на „Вежен“, мина под огромния кран и в края на масивния стиф от руда шофьорът направи завой и колата пое по асфалтираното платно на Ботлек вег. Отдясно се проточи оръфана рядка горица — тук-там в клоните като премръзнали врабчета дремеха пожълтели листенца. Есента бе оскубала останалите.

Запръска ситен дъжд: и времето ни подяждаше, но ние се оказахме предвидливи — в ръцете си стискахме чадъри. Беше следобеден час и магистралата Вондерлинген вег, на която излязохме, почваше да се задръства. На двадесет километра пред нас бе центърът на Ротердам, ние се движехме към него, движехме се покрай петролните рафинерии на кралския нефтен концерн „Роял Дъч шел“, отминахме ги, отляво бе все пристанище с десетки кейове, впримчили всички ръкави и канали на реката Маас. Магистралата, изопната напред, обградена от стълбовете за „йодно“ осветление срещу мъглата, изнемогваше — от близките заводи вляво и вдясно прииждаха коли. Ротердам е и промишлен център, наоколо са пръснати филиалите на „Юниливър“ — концерна за преработка на селскостопански продукти; на „Алхимене кюнезиде юни“ — концерн е претенции за господство над изкуствените влакна и найлона в половината свят; цехове на „Филипс“, популярната фирма за радиоапарати.

Холандия е страната на вятърните мелници, дървените обувки и лалетата. В работническото предградие, чисто и нерадостно, се мярна бяла, като кула на фар, мелница; дървените обувки отдавна са изчезнали освен сувенирните по витрините. И лалета няма. В мазетата на цветарските складове лежат купища дребни луковици за посев — в тях дреме красота и радост. Те чакат своя май с първите несмели гръмотевици, с бездънното небе след тях, с ласкавото слънце…

Ниска земя — оттам и името й Нидерландия. Еднообразен пейзаж, който полудява от зеленина нейде в края на април, търпи се и през влажното лято, а есента — уморена и сива, го обезличава.

Отвъд заводите са полята, нашарени от сребристи канали. Над две хиляди километра диги предпазват земята от заливане. С тези диги, педя по педя, една трета от територията на страната е отвоювана от морето. Но в края на Втората световна война хитлеристите бомбардираха и разрушиха дигите под предлог, че били стратегически пътища и обезсмислиха нечовешките усилия на няколко поколения холандци … Този народ е трудолюбив като нашия — издигат ги отново. Тук често казват: „Бог създаде света без Холандия. Ние я създадохме сами!“

Морето е солило и месило тестото, от което са направени холандците. Страдания, сривани из основи възторзи, осакатени съдби, мъка и отчаяна северна решителност. Дори фолклорът им преди всичко е свързан с морето.

И ние, четиримата в колата, сме свързани с морето. То ни е довело тук, в Ротердам — градът ни чака, градът ще ни отмори и разсее за няколко часа. Ще се разходим из стария му център, ще влезем в някое тихо барче с мюзик-бокс, ще изпием традиционните две бири и ще се приберем на кораба.

А имахме нужда от разходка, от разтоварване… Идехме от Валенсия с тринадесет хиляди тона руда. Още на третия ден след тръгването, щом отминахме Ла Коруня и навлязохме в Бискайския залив, океанът ни емна и дра, докато влезем в Ламанша.

Беше ноември — сезон на щормове. Духаха силни северозападни ветрове. Океанът наедря и се надигна. До вечерта, в разгара на депресията, огромните вълни заблъскаха палубата. Корабът се зариваше като подводница — хиляди тонове бясна и жестока вода връхлитаха върху корпуса и пяната стигаше чак горе, на командния мостик.

Радистът следеше станциите Уайтхол и Портишед — метеорологичните бюлетини не предвещаваха нищо добро. Капитан Монев вече втори ден не слизаше от мостика.

От петнадесет възла скоростта падна на шест. Океанът си играеше с кораба — наклоняваше го силно на една страна, после на друга. Това наклоняване ни изхвърляше от леглата — по телата ни се появиха гъсти синини. Трето денонощие без сън; на храна никой не слиза. Корабът опустя.

През третата нощ радистът Иван прие сигнали за бедствие; потъваше западногерманският кораб „Рудолф“. „Рудолф“ отмерено, гробовно повтаряше своя страшен зов за помощ. След това млъкна. Тогава се обади френската брегова станция от Брест льо Конке. Тя съобщи, че екипажът е напуснал кораба в двете спасителни лодки и настоя: всички, които са в този район, незабавно да започнат търсене.

Ние се намирахме на шестдесет мили от „Рудолф“ и въпреки че сами беряхме душа — рудата е най-опасният товар при бурно море, Монев нареди на радиста да попита Брест льо Конке, има ли по-близко от нас кораб до мястото на бедствието и нужна ли е нашата помощ. Те приеха въпроса ни, казаха да чакаме и повече не се обадиха.

Депресията се усилваше. Сутринта английският кораб „Дъндалк“, който се оказа най-близко до мястото на произшествието, предаде, че е забелязал „зелен огън“. Това беше надежда и от Марината в Брест излетя самолет към посоченото място. След време той предаде, че е открил преобърната спасителна лодка.

Норвежкият кораб „Юстиниан“, който се включи в търсенето, съобщи привечер, че не е открил нищо. Брест льо Конке излъчи нов бюлетин:

„Относно бедствието на «Рудолф». В 19.08 часа по Гринвич целият екипаж е напуснал кораба в двете спасителни лодки. Преобърнатата спасителна лодка с оранжев корпус, забелязала от самолета, е част от палубния товар на «Рудолф». Неговите спасителни лодки са с бели корпуси. Корабите се умоляват да продължат търсенето и да информират Брест льо Конте или Сен Назер.“

Нови надежди. Но океанът, разлюлян по всички румбове с десет-дванадесетметрови вълни, беснееше. Нощем измежду оловните облаци се показваше луната — огромна, гурелива и зловеща. В трагедията, която се разигра недалече от нас, тя бе най-противният декор…

В Кил видях снимките на загиналите моряци — все светлокоси момчета. И млади, млади … От балкона на административната сграда на Килския канал висеше черен флаг…

 

Таксито постепенно навлизаше в Ротердам. Минахме през някакъв тунел, после по елегантно изопнат железен мост, завъртяхме се в няколко тесни преплетени улички, слязохме пред паметника на падналите през последната война.

Тук, в търговския център, движението на автомобили е забранено. Наоколо се мяркат ученици, навсякъде те съпровождат малките или бабите, които пресичат улицата. Младостта е чувствителна към доброто. И бабките дори, наперени и елегантни, са модерни с демодираните фасони на шапчиците си. Струваше ми се, че ако внезапно ги заговоря за „Аякс“ — националната гордост на холандците, веднага ще почнат да коментират последния му мач. И домашните декоративни кученца, които почти всички водят със себе си, са интересни. Чистокръвни и смесени породи. Кафяв, жълт, бял, черен косъм, блестящ от финия шампоан.

Разбира се, децата са най-мили. Като навсякъде. Ние сме моряци, терзани от самота в морето, и без да се усещаме, заглеждаме майките…

Млади майки, стройни като момичета. Ръцете им са заети с детски ръчички. Две-три-четири деца. Холандия е три пъти по-малка от България, а е дванадесет милиона. При това цените на играчките в сравнение с нашите са няколко пъти по-високи. А цената на облеклото и обувките е еднаква с цената на облеклото и обувките за възрастни!… Пред голям магазин бяха изнесени кошове с преоценен детски трикотаж. Жени на различна възраст ровеха в тях, избираха това, което им е нужно, а после се нареждаха на опашка, за да платят.

Тук търговията е с традиции. Свикнали са да печелят и в никакъв случай — да губят. Тук е победила първата в историята буржоазна революция. Бързото развитие на капитала си казва думата — в шестнадесети век Холандия вече е първа морска и колониална държава. Територията на колониите превишава шестдесет и седем пъти територията на страната. Тук не е капало, тук е текло! … За един холандец са работили повече от десет индонезийци … Белият господар е сменял по няколко пъти на ден колосаната си яка, а под кадифения плащ е проблясвала позлатената дръжка на шпагата. Но рицарството е отстъпило пред бизнеса, а всяко отстъпление е с последици — белият господар се е компрометирал веднъж завинаги. „Рицарите“ са останали единствено върху платната на холандеца Рембранд…

Късно вечерта магистралата Вондерлинген вег си отдъхваше. До сутринта, когато хората отново ще тръгнат към заводите. Шофьорът на таксито, плешив човек с червено лице и тънък, наплетен с бръчки врат, си тананикаше някаква модна мелодия. Когато наближихме Лауренс Хафен, той внезапно се извърна, размаха окъсано секс-списание и с подчертан циничен жест, с който искаше да изрази мнението си за диктатора, проломоти:

Франко е мъртъв! Край на комедията!

Бяхме четирима българи, вечерта ни бе поднесла една самотна вятърна мелница с мъртви крила, пъстрите витрини и тишината на стария градски център, скуката на изпусталелите алеи с мокри пейки; чаша силно кафе и сандвич в тихо барче; барманката и нейните огнени коси. Гримът открояваше зелената бездна на погледа й, в която може да потъне и най-опитният моряк…

 

Корабният домакин Райчо е расов мъж. Навън е минус десет градуса, навън е чист Сибир, а Райчо се разхожда на кея по риза, бос, в спетена обувка. Петата му е напукана и черна като черна ряпа. Райчо е човек на моменти: ако има настроение, домакинската му душа ще извадиш, ако няма — твоята душа отива…

На кораба си имаме телевизор „западна“ настройка. С него убиваме вечерите по пристанищните рейдове. Включиш го — и образ има, и говор има, но от този говор не разбираш нищо. Въпреки това гледаме — човекът проявява интерес към онова, което не разбира, ахка и охка от възхищение пред него. Особено когато се върти каубойски филм. А на Запад телевизионната програма е един безкраен каубойски филм…

Обладан от житейска доброта, Райчо почва да „превежда“ репликите на героите. На екрана препуска гринго, Райчо казва: „Конник минава“. Гринго спира коня сред брашнените нажежени пясъци — Ранчо: „Конят спря.“ Героят се навежда над мътна локвичка до хининов храст — Райчо: „Жаден е, пие вода.“

Наоколо публиката се хили в шепа, така филмът придобива и национална окраска, става по-интересен. Сред тая непоносима корабна скука, човекът е пе-тимен за сеир, пък и чуждото невежество открай време ни прави да изглеждаме по-умни, а когато се надсмеем над другия, издигаме се в собствените си очи…

 

— Преди години — спомня си Коста Еленски — плавах на „Иван Вазов“. Натоварихме в Костанца тринайсет хиляди тона кокс за Кавасаки. Беше май.

Нейде около екватора, на траверс на Брега на слоновата кост капитанът каза, че танкерът „Аргос“ на някаква американска компания с френски екипаж е предал радиограма до всички кораби в района: „На борда си имам тежко ранен, нуждая се от незабавна медицинска помощ.“

Тръгнахме към него. На другия ден, когато го наближихме, към нас се насочи едната му спасителна лодка. С нея дойдоха няколко души — водеше ги вторият щурман. Надвечер взехме болння, едър рус красавец, мосю Пиер. Ще му окажем първа помощ и ще го оставим в Кейптаун — дадоха адреса на техния агент.

Злополуката станала така: на някакъв двестахилядитонен танкер станала експлозия и „Аргос“ се притекъл на помощ. Имало много ранени, но един полски кораб с по-бърз ход взел двадесет и осем човека и се отправил към анголското пристанище Луанда. Раненият, за когото става дума, си строшил ръката при прибирането на лодката и след няколко дни раната почнала да бере…

Нашият лекар беше възрастен човек, пенсионер, поизветрял с годините като бира, престояла в чаша. Специалист уши-нос-гърло. Преди да вземем ранения, момчетата му казаха, че трябва да оперира — човекът се ужаси!

Отново тръгнахме, „шайбата ни завъртя“, докторът обсеби болния. Не допуска никого в лазарета освен помощник-готвача, който му носеше храна. Докторът се посъживи, лицето му се зачерви, старецът стана важен, почна да отговаря рязко, с подчертано достойнство. На нас, българите, дай власт и работа, а после ела да ни погледаш…

Веднъж докторът отвори вратата на лазарета и почна да крещи: „Помощ! Помощ!“ Показваше се само главата му, очите — ще изскочат, отвътре мосю Пиер подпираше вратата… Нахълтахме, но се стъписахме — французинът изглеждаше странно. Стоеше сред лазарета, гледаше през нас с кръгли очи, сочеше към сандъците, в които бяха противогазите, и шепнеше: „Силанс! Ма мер е морт!“ Тихо! Моята майка е мъртва! И отведнъж като дънер се сгромоляса — главата му откънтя в пода. Лекарят реши, че е епилепсия. Ние се съгласихме…

Веднъж мосю Пиер изпадна в криза пред мене. Почна трескаво да рови в куфара си. Извади кървавата риза, с която е бил по време на злополуката, ровеше припряно из джобовете й. Не намери това, което търсеше и пак се строполи на пода. Втурна се докторът, пищи: „Не го докосвай!“

После се разбра, че бил наркоман. „Колегите“ му, преди да го отпратят, прибрали наркотиците — за всеки случай … А пред нас подло премълчаха… Почнахме да го връзваме, защото късаше бинтовете. Разкъса ги пред мен: пръсти няма — от черното спечено месо стърчат бели костн… Понякога беше в добро настроение. Показваше снимка — хубава жена с чувствена уста и благи очи. До нея — две къдрокоси момченца. Той се разнежваше: „Се ма фам Моника, е ме фис Жан е Луи!“ А помощник-готвачът му викаше: „Хубаво, чоджум, жена ти Моника и момчетата ти Жан и Луи, ама що си вземал хашиш?…“

Връзвахме го и дежуряхме по двама. Той късаше въжетата, беснееше. Обяви гладна стачка. Докторът се видя в чудо. В мигове на гняв се развикваше: „Французите са животни! Язък за Зола, за Пастьор!“ После падаше на стола, в странен унес шепнеше: „А каква нация, боже мой! Даде Русо! Виктор Юго!“ И заплакваше…

На кораба имахме един кърмчия Ангел Гавазов, мичман от военния флот, грамаден космат човек с душа на дете. Два дни преди да отплаваме, погреба братчето си, млад инженер. Левкемия … Беше го отгледал и изучил сам, защото от малки останали сираци. Той бръснеше болния и мосю Пиер единствено на него се усмихваше. А Ангел Гавазов се просълзяваше и ми казваше: „Болният иска обич, моето момче! …“

Пред Кейптаун ни посрещна санитарен катер. Французинът се заинати — сега пък не иска да слезе от кораба … Приспаха го с инжекция, изстреляха я от разстояние. Вързаха го в специална носилка, опънаха проволка от катера до кораба, закачиха го на пея и го пуснаха в тъмнината. Проволката — дълга над осемдесет метра. Беше нощ и на нас ни се стори, че човекът потъна в морето… Тогава погледнах небето — точно срещу нас блестеше Южният кръст. Силна вълна наклони кораба, алената звезда на съзвездието се завъртя и аз видях как „кръстът“ се отдели от небето и се наклони към нас като за благословия…

 

Когато съм дълго на море, най-често натрапват ми се мисли за минали неща, за близките ми, за някои от хората, с които случаят ме е събирал. Споменът за тях свети в мене и в тази горест има надежда и търпение, че животът е и щедър, и ще ме срещне отново с тях.

Самотата в морето е тежка, но корабът се движи към някакво пристанище, пък и самото море е вечно движение, което ако не довежда до някакъв смисъл тревогите ти, поне не ги обезсмисля.

Веднъж ме караха с линейка. Валеше дъжд и през зеленото спукано стъкло на тавана се процеждаха студени капки по лицето ми. Лежах и гледах към прозорчето на кабината — виждах шофьора, виждах лекаря и сестрата до мене, която държеше ръката ми. Виждах и ги чувствувах близки. Пътят до болницата бе наш общ път. Тогава съзрях блоковете на новия жилищен комплекс „Младост“, в който живея — бе вечер, прозорците светеха и сърцето ми затихна и замря… Тогава усетих самота, която ме попари за дни наред: много хора, събрани на едно място, а чужди един на друг…

На море е друго. Общата участ уеднаквява съдбите и чуждата болка става и твоя болка. Човешкото милосърдие се преживява всекидневно в десетки не-щица и усетеното му присъствие говори не за слабост, а за онази сила, която подхранва и саможертвата, и мълчаливия подвиг в битието на моряка…

Милосърдието живее в спомена за ласката, за безмълвния възхитен поглед; в радиограмата, която те разнежва; в рамото на човека до тебе. С това милосърдие в душата от общуването с природата не вее пустота. Морето, което помита всичко и не оставя следи, не е толкова страшно. То е населено с хора — без хора морето няма измерение, няма съдба.

Помня, плавахме с „Христо Ботев“ от Куантан за Сингапур. Започваше осмият месец, откакто бяхме излезли от България. Нервите на всички ни — изопнати. Понякога не издържахме, разменяхме си остри приказки. След едно словесно меле с капитана се усетих неразбран и за да се освободя от тягост-ното чувство, тръгнах да се разходя към носа на кораба. Вървях бавно, зад мене боботенето на главния двигател заглъхваше, по небето се движеха тъмни облаци. Морето бе тихо, стигнах до бака, облегнах се на решетката — отдолу идеше шумоленето на приплъзващата се върху вълнореза вода, аз стоях потресен от величествената тишина на природата, от самотата в самия мене… Обърнах се назад и видях челото на надстройката, в която живее екипажът. През завесите на илюминаторите прозираше слаба светлина, както прозира от прозорци на бекярско общежитие и разбрах, че мога да тръгна към тази светлина, да извървя сто и петдесетте метра обратно, да прекрача прага на всяка кабина, да изпуша цигара с човека в нея, да си кажа две приказки…