Живко Лазаров
Алеята

Уморена от дългите преходи,

от кръговрата на деня,

поела и глъчки, и шепоти,

алеята в парка заспа.

 

Галена нежно от вятъра,

в уюта на звездния кош,

спокойна с дървета приятели,

блестяща в лунната нощ.

 

Може би, вече сънува,

боси, детски крачета във прах

и как в пясъка пръстче рисува,

мама, татко, кака и аз.

 

По-нататък, до близката пейка

е срязана нейната гръд.

От токове на силна омраза,

на радост или на скръб.

Ето там, до чешмата от дясно,

лежат разпилени цветя.

А до тях, дълги фасове смачкани.

Не дочакана обич. Съдба!

 

Всичко сънува „горката“.

И разлъки, и срещи, и съд.

Нека спи, че утрото чака,

за да бъде и памет, и път.