Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

Всеки ден излизам да се разхождам с кучето в близкия парк. То знае точно часовете, в които трябва да слезем по стълбището и ако аз, зает с някаква работа, не тръгна с него навреме, то идва при мен, близва ръката ми, за да ме подсети, или, изправено на задните си крака, ме докосва по коляното и ме гледа умолително. Докато се обувам, то ме наблюдава. Ако посегна към сандалите, това значи за него, че разходката ни ще е кратка — само по алеята край нашия дом, но нахлузя ли обувките, с които отивам в града, кучето разбира, че ще вървим надалече и нетърпеливо маха опашка. Слиза бежешком по стълбището, но не изчезва в тревата край алеята, която така го примамва, а застава на тротоара да ме изчака. И тръгваме двамата.

Сега е есен. Дърветата в парка са засипали алеите с дебели преспи от златиста шума и когато вървя през тях, потънал до колене, аз чувам след себе си шумолене — кучето ме следва. Обръщам се, но не мога веднага да го открия. То има жълтеникавобяла козина, с големи рижи петна, ушите му също са рижи, както и голямата, като на лисица, опашка, и за неговото присъствие ми говори единствено шаващата шума, сред която се показва остра муцунка с охрени лунички и посветват две кехлибарени очи. Мерне ли се гълъб, шумата зад мен след миг се разлетява — кучето се спуска да гони птицата — но това преследване е кратко, защото след минута крилете остро изплющяват и гълъбът изчезва над зданията. Ако пък между дърветата се покаже котка, тогава изведнъж чувам лая на кучето. То наостря уши и въпреки подвикванията ми, хуква да гони пепелявата обитателка на тукашните буклукчийски кофи. Котката бяга, но шумата се хлъзга под краката й, спъва я, и когато кучето вече я настига, тя успява да се изкатери по стеблото на отсрещното дърво и свита на върхара му съска и гледа наежена своя преследвач. Кучето обикаля стеблото, но разбира, че котката ще си остане горе, и като излайва заканително още веднъж, се връща да ме настигне.

Сядам на пейката. То скача при мен, сгушва се до коляното ми и повдига гушката си, за да я погаля. Това му е особено приятно. Лежи, примижало от слънцето, но през тънката цепнатинка на клепачите внимателно оглежда преминаващите. Понякога изръмжава — това значи, че момчето, което прекосява алеята, някой път е хвърлило по него камък или го е ударило с пръчка — и кучето му показва острите си зъби. След това радостно започва да маха опашка — видяло е стар приятел. Хуква към него — само да близне ръката му — и отново се връща на пейката, за да го погрее слънцето на циганското лято.

От дългото общуване с мен то разбира онова, което му казвам: не толкова разгадава думите, може би повече се доверява на интонацията им. Казвам му: „Иди да пиеш вода!“ Отива. „Искаш ли да се разходим по отсрещната алея, за да поиграеш с другите кучета?“ То скача от радост и хуква нататък.

Кучето знае часа, когато вечер се завръщам у дома. Случи ли се по това време да са го извели на разходка, то за нищо на света не иска да се върне в къщи преди да ме е посрещнало. Ако са се прибрали вече и са затворили пред него вратата, то скимти неспокойно, чака мига, когато някой ще докосне бравата — и хуква в тъмното към алеята, по която знае, че се прибирам. Сгушва се там и чака. Минават автомобили, фаровете им го осветяват, но кучето стои, безразлично към тях, или излайва, недоволно, че не са ме докарали. Но зададе ли се оня автомобил, в който съм аз, то наостря уши, козинката му задимява от острата светлина на фаровете и кой знае как разбрало, че именно аз си идвам, хуква да ме посрещне. Шофьорът се смее, като го гледа как скача на коленете ми, как ме ближе по лицето. После кучето хуква пред мен в тъмното, изкачва бегом стълбището и лае до вратата на нашия дом, за да съобщи, че вече съм се върнал.

Гледал съм по улиците на града младежи и момичета, които водят с каишки красиви кучета. Те ги връзват за наредените по тротоара столове на сладкарниците, пият кафето си и весело разговарят. После отново тръгват по улиците и кучетата подтичват след тях като елегантна добавка към тоалетите им. Тях ги свързва само разходката. Още не са преживели разочарование от изгубени приятелства, от измами на хора, в които дълбоко са вярвали — и те не могат нито да усетят, нито да оценят привързаността и всеотдайността на тия мили същества, които ги сподирят по шумните улици на града.

Аз обичам да наблюдавам възрастните хора, които, почуквайки с бастунчетата си, се разхождат, съпровождани от своите кучета. Представям си, как преди години те са вървели тук, стройни, с енергична походка, обкръжени от близки и приятели, които времето им е отнемало един по един и на мястото на лековерния възторг е идвало разочарованието и самотата, за да стигнат до дните, когато единствен верен приятел им е оставало кучето. Някои от тия хора, вече стари и болни, изпратени от своите синове и дъщери в старчески домове, са гледали на сбогуване как единствено кучето ги изпровожда до приюта, как се гали в нозете им с предчувствие за голямата раздяла. Пазачите не са го пускали да влезе в двора на приюта и то е виело до оградата, когато стопанинът му е изчезвал между дърветата към своя нов, тъжен дом. А през това време рожбите на стария човек, до чието легло, когато са били малки, той е седял безсънен в часове на болести и страдания, са изнасяли багажа му и са го захвърляли на тавана, за да не загрозява жилището им и не са намирали време да го навестят в празничен ден. А кучето, безсловесният му спътник, е обикаляло край оградата на старческия дом, и е виело за своя стопанин. Не рядко то е оставало там — да скимти, да се измъчва, докато смъртта склопи очите му… Как да си обясним тая преданост — със залъка хляб, подхвърлян му от човека? Не — в тая постъпка на кучето има благородство, познато на малцина от нас, дарено му от природата — за урок и пример.

Кучето няма да те предаде, няма да те излъже, няма да те изостави в тежък миг. А какво да кажем за човека?

… Моят спътник по алеите на засипания от листопада парк може би долавя тъжните ми мисли и се мъчи да ме развесели. Кучето подскача, като разпилява навеищата край мене, после хуква да гони новодошлите гълъби и смешно залита, спъвано от шумата.

Вървя и го гледам как ме съпровожда, едва различимо в листопада — една златна сянка, която върви неотстъпно след мен. И това ме кара да забравя (знам, че е за кратко) моите тъжни мисли…

 

25 октомври 1989

Край