Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

В привечерен час, в един от знойните дни на септември 1923 година, когато въстаниците били разбити и шпицкомандите се готвели за нощните разстрели, през моето родно село минал файтон, в който седели двама души, ниско нахлупили бомбета над лицата си. Едрите им тела огъвали застланата с протрито одеяло облегалка. Това били двама от ръководителите на въстанието, които в неговите най-трагични часове поемали към югославската граница с полюляващия се на оковете си файтон. Зад гърбовете на пътниците се чували далечни изстрели (край Огоста може би разстрелвали заловените въстаници) и ехото на тия изстрели сякаш тласкало бричката по-бързо да изчезне по завоите към планината.

На другия ден файтонът се върнал по шосето празен. Кочияшът също бил избягал зад границата. Конете влачели юздите си, отбивали се в канавките да откъснат по някой кичур трева и бавно продължавали познатия си път към града.

Тая случка са ми я разказвали мои съселяни — очевидци. Не съм я срещал описана в посветени на въстанието книги. Такива случки обикновено се отбягват, за да не хвърлят сянка върху романтичността на събитието… Въстаниците вече не притичват по перона на Бойчиновската гара. Изчезнали са апокалиптичните картини, рисувани от луната върху карстовите скатове: мъже, тръгнали с брадви, с вили и с по някоя пушка, разгърдени, обзети от опиянението на един порив, пред който, уви, е ръбът на пропастта. И ето из тая пропаст изникват — прегърбени, разклатили щиковете и зазвънели с манерките си — виденията на отмъщението. Човешко е в такива мигове да се потърси спасение. Бих оправдал бягството на ковача от Меляне, който търси път към своята видня, за да се скрие на тавана й или пък отстъплението на музиканта от Лопушанската дружина, който е стиснал флигорната под мишница и се провира през търнаците да търси спасение. Но пред много по-трудна, мисля си, задача са били изправени пътуващите във файтона, под чийто поглед конете са опипвали с копита пътя към границата. И те, като всеки човек, изпаднал в такова трагично положение, са имали право на спасение, дори някой категорично би ги оправдал: те ще бъдат необходими на бъдещето, кому е нужна сега жертвата им? А аз си мисля за закона на моряците: когато водата нахлува в пробития кораб и всеки трябва да търси спасение, последен на мостика, според закона на честта, остава капитанът. Съвестта му и чувството за дълг към ония, които са повярвали в него и са му поверили съдбата си, му повеляват да тръгне последен към спасителната лодка. И бездната поглъща, заедно с кораба останалия на мостика капитан. Той избира най-достойната съдба. Иначе може да живее дълго, но той знае, че на сън ще го сепват гласовете на ония, които са изчезнали в бездната и ще го гледат с тревожни, възпалени очи.

И си мисля пак за празния файтон и за конете, които влачат юздите си по шосето към града. Двамата пътника, вече минали границата, са се отбили в някоя пиротска кръчма, свалили са бомбетата, за да изтрият запотените си чела и пият стипчива лимонада, вдигнали към тавана зеленикавите бутилки. А отвъд върховете, на един телеграфен стълб край Метковец е вдигнал към небето глава, стегната от въжето, поп Андрей. Брадата му е рижа и се разпалва от ветреца. Нозете му са боси — като на пророк.

Виси и тежко се полюлява.

От първите възторжени щурмове на въстанието са изминали само шест дни.

 

8 февруари 1990

Край