Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

Казваше се Камен Иванов, но всички го наричаха Камен Сирака. Изгубил родителите си още преди да тръгне на училище, той цял живот прекара под чужди стрехи, но най-дълго му даваха приют трите нашенски воденици, където помагаше на мливарите да свалят чувалите, а вечер, когато воденичарят разстелеше на чинията димящия качамак, той връзваше сиджимка на току-що снетото от огъня котле и го пускаше под воденицата — там, където кипеше пяната на улеите. Не след дълго издърпваше опушения съд, пълен догоре с мренки, и примъкнал до огъня едно гърне, се заемаше да сготви рибена чорба с аромат на познати само нему градински билки и корени.

Ето първия ми спомен от него — той е дошъл у дома и е донесъл риба. Мама я е сготвила и е дръпнала тенджерата от огнището. В лъжицата й се е извила една димяща мренка, която ухае на копър и на вирове, а той държи мене, петгодишния хлапак, на скута си и се усмихва. Аз усещам с бедрата си коленето му — едри и заоблени като речни камъни. Той е навел над мен лицето си с широки татарски скули със скрити под сключени вежди дребни рачешки очи, мустаците му, пожълтели отдолу, миришат на лют тютюн, а дълго небръснатата му брада, която ме боде по лицето, е изкривена наляво и е зараснала така — навярно след някогашен удар.

Тоя човек бе чест гост в нашия дом. Идваше обикновено сутрин, притулил под полите на полушубата си паница с още жива риба, оставяше я на мама и въпреки настояването й да остане у нас на закуска, казваше, че вече е ял и си отиваше. Ако някой наш съселянин заправеше къща, той вадеше камъни за темелите й, ако някому трябваха тухли, пак той се заемаше да му услужи и лете по цели седмици замесваше пръстта по поляните отвъд Огоста и редеше по гладко изтесания харман нанизите на тухлите. Когато се заемеше с такава работа, той оставаше да спи на гумното. Правеше си жилище в някой купен от неприбраната след вършитбата слама, лягаше там, завит с полушубата си, и слагаше на отвора някой трън, за да не се вмъкне там я куче, я лисица. Веднъж, късно вечерта, през поляната минал селският пъдар, видял тръна пред издълбаната дупка в сламата и като помислил, че някой е скрил там нещо крадено, отмахнал бодливите клонки и надникнал вътре. Тогава чул глас: „Хей, затвори вратата, че става течение!…“ Пъдарят разбрал, че това е Сирака, подсмихнал се и отминал.

Той обичаше да се шегува — понякога язвително — най-напред със себе си, след това — с другите. Разказвал ми е, че веднъж в селото, преди много години, дошъл агитатор от Демократическия сговор. Предстоели избори и агитаторът се заел да убеждава селяните, че ако гласуват за неговата партия, тук ще бъде прекарана железопътна линия и два пъти на ден ще минава влак: сядай — ей къде е градът — за десетина минути си на пазара, защо да бъхтиш с торби на рамо през полето? Сирака слушал тоя лицемер, понадигнал се и викнал: „Жени, пазете децата си, че влакът може да ги прегази!“ Селяните, и друг път слушали за тоя влак, се разсмели, а стражарите, които съпровождали оратора, хванали шегобиеца за яката и го издърпали навън, уж да въдворят ред и спокойствие. На другия ден Сирака вървял по улиците с големи сини петна под очите и разказвал на срещналите го: „Снощи викнах на жените да пазят децата си от влака, а стана така, че само мен ме удари буферът на последния вагон…“

Тоя буфер неведнъж го бе удрял — понякога така, че дълго не можеше да се надигне на лакти.

Когато през септември 1923 година разбили отряда им при Бойчиновци и войниците го затворили в мазето на училището, при него влезли ония, които решавали съдбата на пленените, и започнали да го бият. Един от тях, с пагони на капитан, скачал с ботушите си по гърдите му, шибал го с бич по лицето, а когато стъпил на десния му крак, костта изпукала и се преломила. По-късно пищялът зараснал накриво, кракът се извил като дъга на бъчва и Сирака за цял живот останал с куц крак. Когато след непоносимата болка успял да отвори клепачи, разбрал, че неговият мъчител е самият капитан Харлаков, палачът на въстанието и тайно си рекъл, че ако дойде ден отново да се срещнат, ще снеме три кожи от гърба на тоя сатанински красавец.

 

 

И съдбата наистина ги срещна след повече от двадесет години.

В тогавашния град Фердинанд заседаваше Народния съд и заедно с много други престъпници тук беше докаран от Габрово и капитан Харлаков. Затвориха го в едно мазе, стегнаха с въже ръцете му на гърба. Стражите, които пазеха пред килията, бяха сложили до вратата тояга и пускаха при затворения старите поборници, дошли да го видят пленен и да му отмъстят за неговите някогашни издевателства. Някои го биеха, без да гледат къде удря тоягата, други само го заплюваха и си отиваха.

— Дойдох и аз да го видя — разказа ми веднъж човекът с извития като дъга сакат крак. — Влизам, в мазето мижава лампа — очите ми дълго не могат да свикнат с полумрака. Едно от момчетата отвори вратата на килията и видях човек, свит в единия й ъгъл, като куче. Гледаше ме с уплашени очи, чакаше дали ще посегна към тоягата — на панталона между краката му имаше мокро петно — изпуснал се беше. Постояхме един срещу друг и аз, който бях се заканил някога три кожи от гърба му да смъкна, усетих, че ръката ми не може да посегне към тоягата.

— Капитане — рекох, — аз те помня горд и самоуверен, жесток и несправедлив човек. Сега те виждам като животно, което трепери за кожата си. Не бой се, няма да посегна на тебе! Не бих могъл да вдигна ръка над вързан човек…

И си излязох. Не знам какво си е помислил за мене. Може за смахнат да ме е сметнал. Но така направих…

 

 

Когато започнаха да строят язовирната стена и моите съселяни тръгнаха да се преселват в града, Камен Сирака, който нямаше дом, остана едничък да се лута из улиците на запустяващото село.

Той пренесе скромното си имущество — една черга, тенджера и няколко прокъсани на пръстите вълнени чорапи, в къщичката до зеленчуковата градина край Огоста и се засели там. Скова нар, сложи стъкла на прозорците — нищо повече не му беше нужно — и заживя сред тая пустош.

По това време аз доведох тук един оператор от Кинематографията. Искаше да заснеме изчезващото село. Вървяхме двамата по обраслите с бурен улици. Беше ноември. Мъгла покриваше всичко и къщите с избити прозорци се взираха към нас отвсякъде с тъмни глазници на ослепени самуилови бойци. Това мое усещане подсилваха калните пътеки, протегнати от къща до къща. Те ми приличаха на ръце, здраво вплетени една в друга, с които слепите домове се държаха, за да не се изгубят в мъглата. Тогава видях да се мярка между изкорубените върби човек. Беше нисък на ръст, с много широки рамене, с наметната на тях полушуба. Куцаше. Разбрах, че това е Камен Сирака. Той не ме забеляза, сви край воденичната вада и пое към средореците на Огоста. Гледах това изчезващо видение в мъгливия ден и ми се струваше, че виждам душата на сринатото село, която се лута безприютна под ситния ръмеж на ноември.

В своята къщичка до брега на Огоста, за да не бъде сам, той беше събрал подивели котета, намерени из дворовете на селото. Слагаше им под нара паничка с кисело мляко и те се боричкаха с изцапани муцунки и с вирнати, корави опашки. Привечер отиваше на риболов. Набутваше сака между оплелите вира корени на върбите и когато между едрите мрени попаднеше някое дребосъче, нежно го хващаше и като го мяташе отново във вира, казваше: „Ти си още малко, иди си у дома, че майка ти ще се тревожи…“

Самотният жител на тая бедна къща почти никога не оставаше сам. Когато минеше автобусът, който идваше откъм планинските села, шофьорът спираше до къщичката и пътниците слизаха да се обадят на Камен Сирака и да му оставят я самун хляб, я кутия халва, я бурканче кисело мляко. Хората от цялото поречие го познаваха и обичаха. Всички знаеха, че когато заедно с другите изселници получил помощ, за да стъкми покрив над главата си, той дал парите, до последната стотинка, на едно сираче. Знаеха и това, че когато го извикали в града и му казали, че ще му дадат голяма пенсия, защото е герой от Септемврийското въстание, той отказал да я получи. Рекъл им: „Аз съм се борил за една идея. За нея човек може да заплати с живота си, но за него няма ли да е унижение да му плащат, че се е борил за идеята?…“ И останал да живее със своята скромна досегашна пенсия.

Един ден, когато паднала сланата и върховете на планината побелели от първия сняг, стопанинът на къщицата край Огоста престанал да се мярка по поляните. Мой съселянин, който свиреше в нашенската музика, го взел в града — да презимува в неговия дом. Дал му една приземна стаица, носел му чорба от фасул и се надявал, че старият скитник ще му даде спестените си пари. Сирака живеел много скромно, за нищо не харчел — и не можело да няма нещо заделено за черни дни. Когато музикантът разбрал, че неговият вмирисан на тютюн старец няма и стотинка в джоба си, започнал да го нахоква. Един ден нежеланият гостенин, след като изсърбал чорбицата, се присвил от остри болки в стомаха, избила го пот и повече не станал от одрипавялата черга на леглото.

Говореха, че музикантът, за да се отърве от него, сложил нещо в яденето му. Дали това е истина, никой не може да узнае.

 

 

Така си отиде от света един скъп за мене човек, за когото съм разказвал в своите книги, една блага душа, дала доброта и човещина на моето детство.

И си мисля, когато минавам край берковската каменоломна да се отбия при майсторите и да заръчам надгробен камък за неговото последно жилище, забутано в покрайнините на Михайловградското гробище. И все не намирам време. Понякога ми е болно, ала грижи ме тласкат по друг коловоз и си казвам, че при следващото пътуване непременно ще се отбия в каменоломната.

Защото споменът за такива хора не трябва да изчезне, оплетен от бурените на забравата.

 

24 септември 1989

Край