Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

За големите коситби край Огоста, когато през годините на моето детство бях почувствал, за първи път радостта си от общуването с девствената природа, си спомних през пролетта на 1986 година, когато атомният облак на Чернобил, подет от ветровете и прекосил степи и граници, бе хвърлил своята трагична сянка и над нашата страна.

Аз познавах оня северен кът на Украйна, където белеят кварталите на Чернобил. Бях ходил там преди повече от двадесет години с Дмитро Билоус и с други украински поети. Къщите се тулеха между брези и тополи, деца тичаха по улиците, в покрайнините се обаждаха птици, река Припят мокреше с бързеите си надвисналите клонки на върбите. Още ги нямаше изкопите на атомната централа, още моят приятел, художникът Иван Литовченко не беше разчертал стените на високите корпуси, за да изпише там своите фрески, още взривът не беше дал огнени криле на рисуваните по разкъртената мазилка мъже и не беше ги размятал в небето като черни ангели.

Чух вестта за бедата в една късна априлска нощ. Съобщаваше я далечна радиостанция. Говорителят разказваше за взрива, разрушил четвъртия корпус на атомната централа в Чернобил, за смъртоносния облак, който поел на север и преминал над много страни, за пожарникарите, които без никакво защитно облекло се качвали да гасят покрива и вечерта паднали мъртви от облъчването. Обзе ме тревога. Станах рано и тръгнах през парка да потърся вестник. Ябълките, крушите и черешите край мен цъфтяха. Пчели се лутаха из техните съцветия и жуженето им се губеше в бръмченето на автомобилите по шосето. В бензиновите пари се губеше и ароматът на цъфналата градина, но аз долавях при всеки полъх на вятъра това тънко ухание и то, съвсем безразлично към драмата, за която бях чул нощес, още повече засилваше моята тревога.

Във вестниците нямаше никакво съобщение. Радиото забавляваше с естрадна музика струпаните по трамвайните спирки хора.

На Първи май гледах по телевизията празничното шествие в Киев. Кестените на Хрешчатик вече бяха започнали да цъфтят. Под тях вървяха празнично облечени хора, бандуристи свиреха, танцьори с широки сини и червени шалвари играеха по средата на булеварда. Представях си как жужат сега пчелите в белите гроздове на кестените (през май Киев е един огромен кошер), как децата, прегърнати от майките си, се надигат над пъстрото множество — и ненавиждах оня полунощен глас, който беше изрекъл тревожната новина. „Наистина ако е избухнал единият от блоковете на атомната централа — мислех си аз, — кой би позволил на тия обзети от веселие хора да правят своя «пир по време на чумата»?“ Тия мои мисли потвърди и едно друго събитие: в Киев започваше международна колоездачна обиколка и състезателите, раздиплили своето многоцветно ветрило по улиците, радостно съскаха със спиците на копелетата и изчезваха.

Много години бяха ни внушавали, че от далечните полунощни радиостанции можем да чуем само лъжи — и аз спокойно заспах тая нощ.

Най-после във вестниците се появи съобщение. Радиото и телевизията го повториха. В четвъртия блок на Чернобилската атомна станция наистина избухнал пожар, но той бил потушен от самоотвержените пожарникари. Не си спомням дали се споменаваше за жертви. Толкова.

Новината се мъчеше да ни успокои. В такива случаи съобщенията винаги щадят нервите ни. Валяха майски дъждове, отровени от атомния прах, а ние спокойно се лутахме между сергиите на пазарите, както го правехме всеки ден, купувахме марули и репички (можехме ли да допуснем, че обилно са посипани с праха на радиоактивния йод, на стронция и на цезия), събирахме се край празничните трапези, вдигахме наздравици и не знаехме, че и ние участвуваме в „пир по време на чумата“.

А природата знаеше. Тя мълчеше в една празнота, където нито птица се обаждаше, нито пеперуда прелиташе, нито щурци подхващаха своята песен, която не секваше цяло лято и ние, свикнали с нея, сега се чувствувахме като оглушали. Слънцето припичаше през ниска мараня, сякаш гъст прах обгръщаше небето, и в прижурянето му имаше предчувствие за буря. Бях отишъл в подножието на Берковската планина и тръгнах да се разходя. Кучето ме съпровождаше — тичаше в избуялата трева, над която се мяркаха само кафявите му уши, и скимтеше от радост. Пътят пред мен беше покрит с мъртви мишлета — сиви сгърчени телца, като разпилени бобени зърна. В едно лозе видях узряла череша. Тя аленееше в небето с едрите си, сочни плодове, които друг път примамваха ята от косове и скорци и костилки като градушка подскачаха по клоните. Сега беше оглушително тихо и в сиянието на узрялата самотна череша усещах необяснима тревога.

След няколко дни кучето лежеше пред вратата с оголял корем. Козината беше опаднала след тичането му из посипаната с атомен прах трева и кожата пламтеше от обрив.

Връщам се към тия дни и си мисля за нашето поведение в мигове на беда. Ние се мъчим първо да премълчим събитието, доколкото е възможно, или да поднесем новината като успокоително хапче, за да не се създава паника. Но наивното лековерие в часове, когато трябва да бъдем нащрек, прави ли бедата по-малка? По-щастливи ли ще бъдем, ако с вързани очи, съпровождани от музика и ободряващи гласове, вървим към ръба на пропастта, или ако с възпалени от мълниите на истината очи видим, че пътят е в друга посока и тръгнем с мъчителни стъпки по неговата стръмнина? Щраусът крие главата си по време на самума, но по открития му гръб свисти пустинният пясък…

Докато ме измъчваха тия мисли, зад микрофона на телевизията наместваше стола си професорът, който трябваше да върне спокойствието в нашите домове. Лицето му, гладко избръснато, напомняше кожата на охлюв и въпреки пудрата, която бяха му сложили в гримьорната, лъщеше. Той говореше, че драмата на Чернобил се раздухва от злонамерени хора, че всичко у нас не буди никаква тревога — нито млякото, нито месото, нито репичките и марулите, чиито купчини лежаха по нашите кухненски маси. Сладкодумно говореше тоя човек, а сегиз-тогиз по екрана пробягваха надиплени светлинки — като змийчета. Мислех, че има повреда в телевизора, а след години, когато стана известна цялата истина за трагедията на Чернобил, разбрах, че по екрана са пробягвали змийчетата на лъжите, излюпени от думите на професора.

Гледахме го ние, вярвалите в много измами. Гледаха го хиляди детски очи, които щяха да пренесат през годините кошмарните тайни на мъртвия град край Припят. Гледаха го тревожни и доверчиви. А професорът не се сепваше от тяхното мълчание, от бъдещата им присъда. Той наместваше вратовръзката си и се усмихваше.

Един мой приятел от Киев ме канеше на гости. „Знам, че ти обичаш есента — пишеше ми той. — Помня как се разхождахме из пожълтелите паркове край Днепър, как листопадът се носеше край нас. Сега няма да те каня на такива дълги вечерни разходки. Листопадът стана беда, която обсажда отвред нашия град. Всеки златен лист, закръжил във въздуха, носи гибелния прах на стронция и на цезия. И копаем дълбоки ями, в които да бъдат погребан листопадът… Нови братски могили — след ония в годините на големия глад, след пълните с мъртви войници ровове край военните пътища, след завеените от снегове безбройни гробове в мъгливите пространства на Сибир. Нови братски могили — за листопада.“

И аз си представях моята бъдеща разходка по хълмовете на Киев, където някога ме съпровождаше дим от запалена шума. Той горчеше — с оная приятна есенна тръпка, в която се долавя дъх на влага и се обаждат късни птици, поели на юг. Сега виждах по алеите да вървят хора след тъмната катафалка на нощта, в която лежеше листопадът. Вървяха те към новата братска могила, където гарваните вече бяха изплели своя венец.

Ще погребем листопада. Но ще остане в нас, непогребан, тежкият спомен. Ще останат мъртвите пожарникари, изправени на своите стълби като на извисени в небето пиедестали. Ще останат, също мъртви, и летците от хеликоптерите, които отливаха саркофаг за разгневения звяр. Многотонният похлупак плътно ще притиска плененото чудовище, но то ще ръмжи и ще дращи по него. Ще останат безлюдните села с пусти дворове, в които се разхождат петли с окапала перушина и сутрин дрезгаво кукуригат, сякаш будят самия сатана. Ще останат кръвожадните рожби на припянските вълци и на чернобилските ослепели кучета, които вилнеят в тая мъртва зона и помитат всичко пред себе си. Ще останат и пчелите да се лутат пролет из цъфналите градини край Припят и да слагат, капка по капка в питите, своя отровен мед.

И ще остане оня кобзар, който като древен пророк, минал през всички изпитания на своята земя, седи на хълма и пее:

„Острата казашка сабя

свети — лунен резен…

Славата ти, Украѝно,

няма да залезе…“

Иска ми се да вярвам на тия думи, а виждам как те се гърчат от тайнствения полъх на преизподнята.

 

3 октомври 1989

Край