Иван Давидков
Атаката на Белия ескадрон

Питал съм се неведнъж: на какво се дължи очарованието на Йовковия разказ „Белият ескадрон“? На пръв поглед в историята, разказвана от писателя, няма нищо особено, което да ни заинтригува. Описана е обстановката в една военна болница, където ранен подпоручик разказва за наблюдавана от него атака на ескадрон, отбил настъплението на вражески войници. Единствено необичаен тук е ескадронът — той е само от бели коне, които се избягват в кавалерията. И самият сюжет е разгърнат съвсем просто: подпоручикът слуша тръбите, които свирят за вечерна проверка в близките кавалерийски казарми. Възкресява спомена си за атаката на белия ескадрон и разказва на писателя за видяното и преживяното. В края на повествованието композиционният кръг се затваря: появява се друг ескадрон, предвождан от тържествено засвирили тръби.

Търсел съм да открия тайните на автора. Той е избрал да изобрази събитието чрез разказ на очевидец. Защо? Навярно, за да даде по-голяма точност и документалност на случилото се. Но по тоя начин писателят е ограничил възможностите за по-богато и по-сложно изображение, защото разговорната реч не може да се сравни по богатство с оная, която е плод на авторовото въображение и за която най-подходящ е разказът от първо лице. Доловил това, писателят е оставил една вратичка: „Той разказваше хубаво — с тая задушевност и лекота, които добиват хората, които са видели и преживели много неща“. Това значи, че сладкодумието на разказващия подпоручик ще даде право и възможност на автора в най-силните сцени — не толкова по действие, колкото по пластичност — да разгърне богатството на своя изобразителен талант.

Така че, според мен, завладяващата сила на разказа се дължи най-напред не толкова на това за какво, а как се разказва.

Като опитен майстор, на чието перо езикът се подчинява така, както кавалерийският кон на своя ездач, Йовков започва повествованието си в бавен ритъм, с описанието на глухата есенна нощ, когато в тъмното стъкло на болничната стая се вижда само отражението на лампата, а ниско долу, в градината, се чува как шумят оголените овошки.

На тоя фон прозвучават тръбите в кавалерийската казарма. В техните високи и пронизителни звуци се долавя тържественост и тревога — намек за драматичната и трагична тема, която по-късно ще бъде разработена в най-различни вариации. И си мисля, че първата художествена победа се печели от писателя, когато той отстъпва мястото си на тънко чувствуващия музикант. От момента, когато прозвучават тръбите, до края си, разказът се превръща на богата симфонична поема. Ето нейното въведение — зарята и мелодията на тръбачите в кавалерийските казарми. След това темата за тържествеността и тревогата, подсказана от тръбите, се подема от другите инструменти. Започват вариации — за странната красота на очакващия боя ескадрон, за близостта на опасността до екстаза, за мрачния устрем на смелостта. Ескадронът тръгва — и ми се струва, че чувам как тимпаните и контрабасите отбелязват стъпките му. Препускането сред облак прах към царевиците, където се мяркат вражеските войници, е едно напрегнато престо, в което ехтят всички медни инструменти. А после — алегро: разгръщането на бялата кавалерийска верига и изчезването й в дола, и догонващо го форте: сплитането на сабите и на звуците от всички инструменти като гръм в небето, когато ескадронът изчезва в далечината.

И за финал — повторното ехтене на тръбите, когато по улиците минава друг ескадрон. Едно адажио — не толкова прослава на подвига, колкото размисъл.

В това музикално богатство аз виждам една от силните страни на разказа.

Другата победа в творбата е извоювана от живописната палитра на Йовков. В „Белия ескадрон“ той е показал завидното си умение да рисува с думи. Каква основна тоналност е избрал, за да изобрази събитието с неговите детайли? Зелената. Тая гама е предадена с цялото й богатство: изумруденозелените поляни, зелено-синкавата стена на царевиците, масленозеления хълм, зад който се крие белия ескадрон (там тревата в сянката на хълма навярно е пепелявозеленикава). За контраст авторът е избрал белия цвят на конете и в по-мек тон — жълтото просветване на сбруите и седлата, кафеникавите униформи на кавалеристите и гълъбовите петна на неприятелските войници, които се мяркат в царевиците. Като всеки взискателен художник той не оставя цветовете в първичния им вид. Белотата на конете не е със застиналия цвят на вар, тя е обогатена и усложнена от сянката на хълма, от праха на препускането на ескадрона, от дима над дола, който прави конете бледовиолетови. Друга стойност дава на бялото и отблясъкът на царевиците. А с какви изящни линии, с какво богатство на багри и отсенки е нарисуван ескадронът, преди да тръгне в атака! С каква енергична, сливаща контурите четка, е предадена драматичността на боя! В тая масова сцена, за да избегне размазването и разцентроването на композицията, авторът поднася запомнящи се детайли: в дима на сражението ескадронът сякаш лети над земята и върховете на сабите, позлатени от слънцето (всичко друго е изчезнало в дима), пълнят небето с мълнии. Много багри и полутонове — и във ветрилата на разгръщащия се ескадрон, и в изправените на задните си крака коне без ездачи, и в стената на царевиците, където се удря бялата вълна на препускащите кавалеристи…

Три стихии — слово, музика, багри.

И всичко това събрано в едно. Меланхолната атмосфера на есенната нощ, контрастен фон на драматичните събития, ритимът на словото — строг, отсечен — наподобяваш вървежа и препускането на ескадрона, дълбокото музикално звучене на темите и вариациите в творбата и богатото и сложно колоритно изображение на събитието правят „Белият ескадрон“ един от очарователните шедьоври на нашата литература.