Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

В началото на май 1951 година заедно с Ангел Каралийчев, Крум Григоров и Цветан Ангелов тръгнахме на литературно четене в близкото до Червен бряг село Реселец. През цялото време на нашето пътуване грееше слънце и край влака се нижеха изкласили пшеници, но щом наближихме Реселец ливна дъжд, който не спря до вечерта. Когато преминахме през площада на селото, видяхме пуста въртележка с дървени кончета до стрелбище, под чийто отпуснат брезент се гушеше стопанката му. Видяхме под една стряха циганин, продавач на захарни петлета и разбрахме, че тоя ден е събор на Реселец.

Бяха дошли много хора от съседните села, но дъждът ги бе прогонил от улиците и те, насядали в празнично подредени стаи, пиеха кисела селска ракия и поглеждаха към димящите фурни, откъм които се носеше аромат на печени агнета.

Нашето литературно четене беше определено за следобедните часове — най-неподходящото време, защото едва ли някой, след ситата гощавка, щеше да предпочете читалищния салон пред мекото легло, особено сега, когато валеше и шумът на дъжда сладко унасяше. Времето беше неподходящо, но ние нямахме друг избор — вечерта трябваше да се върнем в столицата — и тръгнахме към читалищния салон, уверени, че ще го видим съвсем празен. За наше учудване залата кънтеше от възбудени гласове, които затихнаха, щом застанахме на сцената.

Местният учител, който щеше да ръководи четенето — строен тридесетгодишен мъж с високо подстригана коса и с жълтеникави вежди — приближи към нас и попита защо го няма Кръстьо Белев. Отговорихме му, че не знаем нищо за неговото пристигане. Тогава учителят ни обясни, че по време на войната Кръстьо Белев е бил интерниран в Червен бряг. Работел в една тухларна фабрика. Тукашното население го познавало и много го обичало. Всички чакали любимият им писател да дойде на реселешкия събор.

— Той непременно ще пристигне! — увери ни учителят.

Четенето започна под оглушителния шум на дъжда.

Пръв се изправи на сцената Ангел Каралийчев. Неговата житена питка тръгна да обхожда нивите, и всички в салона, стари и млади, които бяха чели тая приказка в читанките, гледаха с любопитство и обич нейния автор, чийто перчем, паднал над челото, се полюляваше от напевното четене на писателя.

След това на сцената застана Крум Григоров. Гласът му беше глуховат и той се силеше да надвика дъждовните струи. Авторът четеше историята за старата селянка, която повела единствената си крава към кооперативния обор, но по пътя я обзело колебание — дали да даде в чужди ръце тая кротка душица, която отгледала с млекцето си рожбите й? Разколебаната бабичка вързала кравата за ствола на едно близко дърво — да постои там, докато тя размисли какво да направи.

Бабичката още не беше стегнала добре въженцето на кравата и още не беше започнала своето хамлетовско размишление, когато вратата на сцената изведнъж се отвори, показа се върхът на черен чадър, от който ливна вода и след миг пред нас се изправи Кръстьо Белев — с измачкан костюм и със запретнати крачоли.

Щом го видя, учителят стана и съобщи на публиката за неговото пристигане.

В залата се разшаваха и заръкопляскаха.

Крум Григоров престана да чете.

— Нека поздравим с цялата си сърдечност нашия скъп и любим пролетарски писател! — продължи учителят. Ръкоплясканията стихнаха и се понесоха гласове, които ставаха все по-енергични: „Бе-лев! Бе-лев! Бе-лев!“

Беше време, когато само споменаването на нечие име, особено на тогавашен властник, раждаше буря от скандирания.

Сега честта се беше паднала на скромния радетел на словото, от чиито крачоли се стичаха вадички по сцената.

Той наистина беше скромен, защото, след като дълго слуша това възторжено приветствие, вдигна ръка, за да укроти публиката, и рече:

— Не само мене, приятели! Не само мене! Нека приветствуваме и любимия на всички нас — другаря Червенков!

Насъбраните отново се разшаваха. Помълчаха за миг, сякаш през това време някой наместваше лентата на невидим магнитофон, и сред дъждовния плясък се понесе: „Чер-вен-ков! Чер-вен-ков! Чер-вен-ков!“

Когато овациите затихнаха, Кръстьо Белев се поклони и седна.

Тогава Крум Григоров, дълго стоял безсловесен на сцената, започна да развързва въженцето на кравата, за да го подаде на бабичката, та тя, вече уверена в правото дело на кооперативния строй, да поведе с пълна идейна убеденост своето добиче към общия обор.

Писателят четеше, но никой вече не слушаше. Хората поглеждаха към вратата и се надигаха, за да си тръгнат.

Тръгнахме си и ние с дъжда. Ангел Каралийчев хвана под ръка своя смутен колега, който още не можеше да преживее провала си, и му рече:

— Круме, ти добре направи, че накара бабичката да върже кравата, докато приветстваха Кръстьо Белев. Иначе щеше да я водиш от единия до другия край на сцената и краката ти щяха да отмалеят…

Авторът не му отговори нищо. Той щеше да забрави тая неприятна случка, но друго щеше да го крепи — това, че нашите съвременници, както тая бабичка, преодоляват наслоенията на миналото и идейно укрепват, а това е гаранция за нашето щастливо бъдеще.

Влакът тръгна. Край линията пасяха крави — бели, с къси рога като оная, която бабичката водеше с въженцето — и гърбовете им лъщяха от дъжда.

 

25 септември 1989

Край