Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

През есента на 1937 година учех в прогимназията на село Горно Церовене, чиито къщи се тулеха сред лозя и овошки в подножието на Веренишкото бърдо. От моето село до Горно Церовене водеше път, който слизаше към бродовете на Огоста, после се качваше по баира, но ние, учениците, не вървяхме по него, а за по-пряко избирахме пътеки направо през нивите. Ако бяхме тръгнали по-рано на училище, се отбивахме при чешмата на Илинец да добрулим някой орех, все още пощаден от катериците, или се запилявахме в някое лозе, където сред ластарите откривахме забравени през гроздобера гроздове с хлъзгави и хладни от есенния дъжд зрънца.

Дъжд валеше и в оня октомврийски ден, за който искам да разкажа. То не бе ливнал от прихлупеното небе порой, накарал ни да се сгушим под някое дърво и да потръпваме, усетили как студени струйки се стичат по гърба ни, а бавен ръмеж, който лепкаво се докосваше до лицата, сякаш цялото пространство пред нас беше оплетено от мокри паяжини. Нямаше къде да се скрием, пък и имахме ли време? Всеки миг можехме да чуем, че звънчето бие.

Влязохме в училището и когато застанахме до печката (бяха се сетили да я напалят, защото ние идвахме мокри и зъзнещи), край прогизналите ни обувки се разляха големи локви. Зачервените ни ръце още не бяха успели да се порадват на лъхащата откъм печката топлинка, когато влезе учителят. Той винаги се сърдеше, ако не ни завареше седнали на чиновете, но тоя път не каза нищо. Застана до черната дъска — висок, попрегърбен, с черния си костюм, несменяван от години, с голямата си, адамова ябълка, която правеше шията му огъната като на щъркел, почака да се наместим на чиновете и когато скърцането стихна, той, който винаги започваше учебния час с шега, ни погледна с очи, които ми се сториха уморени и тъжни и каза:

— Деца, починал е един голям български писател — Йордан Йовков. Вие сте срещали името му в читанките и христоматиите…

Не продължи повече. Разтвори една книга и зачете. Гласът му, друг път висок и дрезгав, сега звучеше глухо и в неговия тембър долавях да поскърцва каруцата на Петър Моканина, тръгнал със своето болно момиче да търси бялата лястовица… Гледах навън — дъждът се стичаше по прозореца — и си мислех: човекът с каруцата може би сега се лута по нашенските есенни пътища. И ми се искаше да го настигна някъде зад баирите и да му каже, че лястовиците още не са отлетели, макар че жиците край пътищата са празни и по тях се нижат само дъждовни капки. Може ятата на лястовиците да са се събрали до моста при Живовската спирка — те всяка есен, преди да отлетят, огъват там до земята жиците. Може да е сред тях и бялата лястовица…

Учителят затвори книгата. Никой не се помръдна. Стояхме дълго така и пред погледите ни се диплеше добруджанската земя, която не бяхме виждали никога.

— А сега, деца — тръгна между чиновете учителят, — приберете книгите и тетрадките и си идете в къщи. Днес няма да учим…

В нашето училище това се случваше много рядко — само при големи радостни или тъжни празници.

Тръгнахме си напряко през лозята. Мокрите червени листа на памида лепнеха по лицата ни, забравени гроздове се мяркаха между ластарите, но ние не посягахме към тях. Дори най-големите немирници, които друг път се гонеха и се замерваха с дивачки ябълки, сега вървяха мълчаливо и спираха до някой извит над земята корен, за да изтрият от обувките си натрупаната глина.

Прелитаха врани — мокри, тежки — изчезваха в прогизналото оране и отново с глух плясък изпълваха небето. Когато се отместеха към Огоста, аз виждах телефонните жици край пътя. Взирах се да съзра по тях лястовици — може би щях да открия там и бялата — и да викна на Петър Моканина: „Видях я! Идвай насам с каруцата!“ — той непременно щеше да ме чуе зад хълмовете, където и да беше, но по жиците се стичаха само дъждовни капки и глух се нижеше денят, когато си беше отишъл от света един голям писател.

 

15 септември 1989

Край