Иван Давидков
Слънчогледи

Познавах някога един човек, който, отиваше ли на нивата, винаги слагаше в джоба си шепа слънчогледови зърна. Засяваше браздите с жито (семената се раздипляха от замаха на ръката му като ветрило) или, наведен над пръстта след плуга, пускаше царевични зърна (те се нанизваха едно до друго на невидима нишка), но не забравяше да отрони и по някое от черните ръбести зрънца на слънчогледа в крайните бразди.

Идваше пролетта. Нивите му буйно се раззеленяваха, с нищо неразличими от другите и дохождаше час, когато слънчогледите цъфваха. Там, където беше минал моят приятел, се появяваше сияние, което помръкваше чак в дните на късното лято.

Той обичаше да върви през полето и да гледа как слънчогледите му във ветровито време играят на гоненица и дърпат златните си ризки, или привечер, приседнал в дългите им сенки, се оставяше да го унася песента на пчелите, дошли да пренощуват тук.

Когато ожънеше житото и прибереше царевичните кулени, които се хлъзгаха между ритлите по пътя към дома му, той не посягаше със сърпа към слънчогледите. Оставяше ги дълго да цъфтят сред оголялото поле, а после — да събират птиците, дошли на рояци да кълват узрелите пити.

На такава безполезна работа се отдават малцина. Засадил слънчогледи, за да им се радва! Колцина сега биха направили това?

А оня човек пускаше в браздите слънчогледовите семена, сякаш редеше думи на стихотворение.

И стихотворението понякога цъфти, за да не бъдат толкова сиви миговете на живота, и събира край себе си птиците небесни — докато изкълваната пита се превърне в тъмно слънце, раздало и последната си искрица.

Оттогава и аз се мъча да засаждам слънчогледи в крайните бразди на моите човешки дела. И наивно и възторжено им се радвам.