Иван Давидков
Циганските очи на есента

Кестенарите се задаваха откъм реката, понесли дълги, гънещи се в небето пръти. Те поемаха по стръмния склон, където и козата трудно се задържаше, оглеждаха дебелите гладки стебла на кестеновите дървета, после се катереха по тях, затласкали с колене своите изпечени от летния зной тела, и след миг ги виждах да разлюляват най-горните клони.

Прътите удряха ритмично. Звуците ме ограждаха отвред. Струваше ми се, че на отсрещния склон също имаше кестенари, а там се обаждаше само ехото. Отбрулените плодове се сриваха през клоните, както по стръмнината на каменоломната се сриваха мраморните отломки, когато там се наскитваха кози. Папратта шумолеше, сякаш из нея пълзяха хиляди малки, златисти таралежи. Това бяха отбрулените кестени.

После виждах тия бодливи, сякаш наежени от ранната слана плодове на есенната гора, натрупани в покрита с папрат колиба до чешмата на Заряница. Струваше ми се, че кестените спят, завити с прииждащата откъм реката мъгла. Само сегиз-тогиз някое кафяво око поглеждаше, надигнало сребристите си клепачи, и виждаше, че кестенарите отново идват. Те сядаха пред колибата, лющеха потъмнелите черупки, чиито бодли меко се гънеха под пръстите им, и до вечерта сънливите рожби на гората отваряха своите тъмнокафяви, блестящи цигански очи, които питаха нещо заръмелия дъжд, но той не им отговаряше.

Вдъхвах аромата на влажната папрат, който се носеше откъм колибата, и си мислех за часа, когато ще сложа на горещата печка шепа кестени. Те ще подскачат, вслушани в музиката на дъжда по прозореца и разпукнати ще ми се усмихват, показали своите бисерни зъби.

Така подскачаше преди години един приличен на бодливите кестенови черупки малък таралеж. Улових го в планината и го донесох у дома. Таралежът се разхождаше из стаята, а когато засвиреше радиото, се свиваше под него и внимателно слушаше. Ако музиката беше ритмична, таралежът подскачаше, сякаш танцуваше. Може би гонещите се мелодии го сепваха. Може би му спомняха падането на кестените в тревата на неговата изгубена завинаги родина. И ми се струваше, че моят гостенин се чувствуваше щастлив.