Иван Давидков
Кафенето на клоуните

Обичах да се отбивам в кафенето на клоуните. То беше на една уличка зад гърба на цирка. Там имаше фургони — жилища на акробатите и дресьорите — и клетки, в които лъвовете дремеха или сънливо се разхождаха по отъпканата слама. Обикновено такова кафене може лесно да бъде открито още от далече по аромата на кафето, но тук, зад цирка, екзотичният дъх се губеше в мириса на урина от клетките на лъвовете.

В кафенето имаше няколко маси. Покривките им бяха на бели и черни квадрати и винаги, когато влизах и виждах клоуните да седят до тия маси, имах усещането, че те съсредоточено разиграват отдавна започната шахматна партия. Край чашките кафе се събираха хора, които отдавна бяха напуснали цирковата арена или все още продължаваха да разсмиват публиката под брезентовия купол. Всички бяха дребни на ръст и приличаха на неуспели да пораснат, а вече остарели деца. Повечето от тях идваха в кафенето с пъстрите си, широки костюми, сякаш и тук цирковото представление продължаваше, а по-възрастните, вече пенсионери, носеха обикновени дрехи, но аз откривах някогашната им професия по походката — вървяха с изметнати навън ходила — и по галантния жест, с който снемаха шапката си, за да поздравят присъствуващите. Бях свикнал да ги виждам весели, с искрящи от смях очи, а тук, до чашките с кафе, съглеждах бръчки по останалите без грим лица и чувах разговори, които ме правеха тъжен… Със своите наивни смешки клоуните се мъчеха да развеселят съдбата, да я направят по-благосклонна към другите и към тях, но тя, безпощадната, бързо забравяше това увеселение. Малцина бяха намерили жени джуджета като тях, с които да споделят живота си. Повечето живееха самотно и след представленията, когато стихваха ръкоплесканията, се прибираха тъжни във фургона и дълги часове гледаха обхванатия от паяжини таван. А на другата вечер отново слагаха своята весела маска, защото на хората беше нужна илюзия, че сладките мигове на дните няма да имат край.

Клоуните се стараеха да измислят щастлив и безбурен живот за дошлите под цирковия купол и се мъчеха сами да повярват, че той наистина съществува, но събрани в кафенето, до тъмните чашки, в които се оглеждаха толкова горчиви истини, разбираха, че всичко е само една изгубена илюзия.

И аз, седналият случайно сред тях, разбирах, че си приличаме по съдба. Аз никога не измислях шеги, за да утешавам себе си и другите, но търсех илюзии, чрез които да съхраня в душата си вярата в благородството и човещината. И разбирах, както тъжните посетители в кафенето на клоуните, че това е било моя горчива измама. Измама — която е осмислила живота ми.