Иван Давидков
Тогава

В мислите си често се връщах към ранните години на своя живот. Дали не търсех изгубени илюзии? Не. Друго ме връщаше там — усещането за безкрайност, за свежест, което се излъхваше от тревата след отминалия дъжд, предчувствието за тайна, скрита зад хълмовете и облаците, която тепърва щях да откривам, усещането за вечност — на звездите над мен, на ветровете, които нощем си говореха заплашително, на нашата къща с избеляла охрена мазилка, на мравките, чийто оранжев наниз бе опънат по дъбовата подпорка на балкона.

Блажени мигове на наивното сърце, когато разумът бе просветлен от надежда и вечният живот свистеше в ноздрите ми, ведно с утринния въздух! След години щях да изгубя това усещане и горчиво щях да се усмихвам, когато си спомнех за него. Но щях да бъда несправедлив. Усещането на безсмъртие тогава е било магичен дар от съдбата или може би въдица, която е посветвала пред мен, за да ме примамва към тайнствените вирове на живота, скрила кукичката си под шаваща примамка. Бил съм пълен с вяра, както пролетната гора с ехо, и сега какво е останало от това мое богатство? Раздал съм го, както момчетата раздават по стрелбищата на панаирите своите оскъдни монети, за да се примерват по скриптящите камили, залутани сред избелелите завески като в арабска пустиня.

И какво още съм изгубил? Величието и тайнствеността на детските сънища.

Спомням си, че вечер сънят ме издърпваше от обкръжението на обикновените неща: от тъмния контур на тополите зад прозореца, от позвънването на капистрите в обора (биволите преживяха), от блеенето на козата (винаги го съпровождаше обаждане на звънче) — и с мен оставаше само ароматът на липата, който лъхаше на талази в стаята — веднъж така гъделичкаше ноздрите ми, че се наканвах да кихна, друг път едва го усещах, сякаш си спомнях за него.

Идваше безкрайното време на съня и аз разбирах, че заживявам друг, подарен ми от нощта, живот. Можех да летя, лек като перце, да поседна на облак, ако се уморя, да препускам на кон, гонен от куче (или от лъв, ако съм прекосил границата на пустинята) и да гледам как хищникът се задъхва, неуспял да ме настигне. Когато сутрин мама ме докоснеше по косата, казваше: „Как хубаво ухаеш на сапун…“, а тя не знаеше, че това е аромат на далечни земи, които не се виждат от хълмовете край Огоста.

Аз бях богат със сънища. Можех да ги разказвам, за да им се насладя още веднъж, да очаквам с трепет приближаването им вечер, когато откъм реката лъхне влажна мрачина и къщите се понесат със светлинките си една след друга, както се носят по жътва ятата на светулките.

И се питам сега какво трябва да дам на времето, за да ми върне от всичко изгубено единствено прозрачността и безкрайността на ония сънища? Най-свидното си достояние бих дал, но чудото едва ли ще се случи. Времето взема — и нищо не връща.

И лежа нощем безсънен, свит в пашкула на мислите, както някога лежаха в своите пашкули бубите, на които дядо ми през пролетта донасяше черничева шума и стаята се изпълваше с шумолене, сякаш заваляваше дъждец. Мъча се да прогриза тоя пашкул от мисли, а нишките му позвънват като стоманени. Но аз не спирам своето усилие. Нощта се ниже — безкрайна. Дъжд чука по прозореца, сякаш някой ме предупреждава: „Стани и тръгни!“ Накъде? Не казва. Блясва светкавица — и на мен ми се струва, че тъмен пътник се навежда и търси в локвите ключа от моята врата. Дали няма крадешком да се вмъкне у дома и да ме отведе — ей така с незавързани обувки, небръснат — там, откъдето няма връщане?

И така се нижат в безкрайните нощи безсъниците и разходките ми с вятъра…