Оноре дьо Балзак
Драма край морския бряг

На госпожа принцеса Каролин Галицин дьо Жантод, родена графиня Валевска

Почти всички млади хора имат един пергел, с който обичат да мерят бъдещето; когато желанието им съвпада с дръзко разтворения ъгъл, светът е техен. Но това явление от духовния живот се проявява само в определена възраст. Тази възраст, която за всички хора е между двадесет и две и двадесет и осем години, е възрастта на великите идеи, на първите възгледи, защото е възрастта на безграничните желания, възрастта, когато не се съмняваме в нищо; онзи, който проявява съмнения, проявява безсилие. След тази възраст, краткотрайна като времето за сеитба, идва възрастта на изпълнението. Има, така да се каже, две младости: младостта, през време на която се расте, и младостта, през време на която се действува; често пъти те се сливат у хората, облагодетелствувани от природата, и които са като Цезар, Нютон и Бонапарт, най-великите сред великите.

Измервах колко й е необходимо на една идея, за да се развие; и с пергел в ръка, на сто тоаза^[1] над океана, чиито вълни си играеха сред подводните скали, разпределях бъдещето си, като го изпълвах с творби, както един инженер чертае крепости и дворци на някое незастроено място. Морето беше красиво; току-що се бях облякъл, след като бях плувал; чаках Полин, моя ангел-хранител, която се къпеше в един съд от гранит, пълен със ситен пясък — най-кокетната вана, която природата е нарисувала за своите морски феи. Бяхме на самия край на Кроазик, един съвсем малък полуостров на Бретан; бяхме далеч от пристанището, на едно място, което фискът е счел за толкова недостъпно, че митничарят почти никога не минава. Да плуваш във въздушния простор, след като си плувал в морето! Ах, кой ли не би плувал в бъдещето? Защо мислех? Защо идва бедата? Кой ли знае! Мислите нахлуват в сърцето или в главата, без да се допитат до вас. Никоя куртизанка не е била по-невъобразима, нито по-властна от онзи миг на зачатието у твореца; трябва да го сграбчиш за косата като щастието, когато дойде. Яхнал идеята си както Астолф своя хипогриф, аз препусках по света, като разполагах с нея, както ми скимнеше. И когато поисках да потърся около себе си някакво предвестие за дръзките кроежи, които необузданото ми въображение ме съветваше да предприема, един красив вик, вик на жена, която ви зове в тишината на пустинята, вик на жена, която излиза от банята, ободрена, радостна, се извиси над шепота на безспирно движещите се ресни, които приливът и отливът рисуваха върху извивките на брега. Когато чух този зов, бликнал от душата, стори ми се, че видях сред скалите нозете на ангел, който, разперил криле, бе извикал:

— Ще успееш!

Слязох сияещ, лек; слязох, подскачайки като камък, хвърлен по стръмен склон. Когато ме видя, тя ми каза:

— Какво ти е?

— Не — отвърнах, очите ми се овлажниха. Предния ден Полин бе разбрала моите страдания, както в този миг разбираше моята радост с вълшебната чувствителност на арфа, която се подчинява на атмосферните колебания. Има и хубави моменти в човешкия живот! Тръгнахме мълчаливо по пясъчната ивица на брега. По небето нямаше нито един облак, а по морето — нито една гънка; други биха видели само две сини стени една връз друга; но ние, които се разбирахме, без да имаме нужда от думи, ние, които можехме да пуснем да си играят между тези две пелени на безкрая илюзиите, с които се залъгваме на младини, ние си стискахме ръцете при най-малката промяна, която се появяваше било по водната повърхност, било по въздушния простор, защото приемахме тези малки явления за материална проява на нашата двойна мисъл. Кой не е изпитал при удоволствията този миг на безгранична радост, когато душата сякаш се е освободила от веригите на плътта и се чувствува като възвърнала се към онзи свят, от който идва? Удоволствието не е единственият ни водач в тази област. Нима няма мигове, когато чувствата се сливат от само себе си и се устремяват като две деца, хванати за ръце и втурнали се да тичат, без да знаят защо? Така вървяхме и ние. Тъкмо когато покривите на града се появиха на хоризонта като някаква сива линия, срещнахме един беден рибар, който се завръщаше в Кроазик; краката му бяха боси, платненият му панталон беше скъсан в долната си част, пробит, зле закърпен; освен това рибарят носеше риза от корабно платно, грозни презрамки от ремък и някаква дрипа вместо сако. Стана ни тежко от тази нищета, сякаш тя внасяше някакъв дисонанс сред нашата хармония. Спогледахме се, за да се оплачем един на друг, задето не можем в този миг да черпим от съкровищата на Абул-Касем. Зърнахме един великолепен омар и един морски паяк, закачени на връвчица, които се полюляваха на дясната ръка на рибаря; в лявата той държеше приборите и принадлежностите си. Приближихме се към него с намерение да закупим улова му, идея, хрумнала и на двама ни и изразена с една усмивка, на която аз отвърнах, като леко стиснах ръката, която държах, и я поставих до сърцето си. Именно от тези дребни неща по-късно споменът създава поеми, когато край огъня възкресим мига, в който това дребно нещо ни е развълнувало, мястото, където това се е случило, и този мираж, чиито последици не са били още установени, но който често оказва влияние върху окръжаващите ни предмети в миговете, когато животът е лек и сърцата ни пълни. И най-хубавите изгледи са само това, в което ги превръщаме ние. Кой мъж, що-годе поет, няма сред спомените си някой къс скала, който заема повече място и от най-прочутите пейзажи, открити с цената на големи разноски! И край тази скала — пламенни мисли; там е преминал цял един живот; там са били разсеяни някои опасения; там лъч на надежда е проникнал в душата. И в този миг слънцето, сякаш съчувствувайки на тези любовни мисли или копнежи, е заляло суровите склонове на скалата с ярка светлина; няколко планински цветя са привлекли вниманието ни; покоят и тишината са уголемили тази грапава урва, в действителност мрачна, но оцветена от мечтателя; тогава тя е била хубава с хилавата си растителност, с топлата си лайкучка, с мъхестите си листа. Продължен празник, великолепни украшения, щастлив възторг на човешките сили! Виенското езеро, гледано от остров Сен-Пиер, вече ми беше говорило така веднъж; скалата на Кроазик ще бъде може би последната такава радост. Но тогава какво ще стане с Полин?

— Имали сте добър улов тази сутрин, драги мой! — казах аз на рибаря.

— Да, господине — отговори той, като се спря и извърна към нас почернялото си лице на човек, който стои по цели часове, изложен на отражението на слънчевите лъчи от водата.

Това лице изразяваше отдавнашно примирение, търпение на рибар и благ нрав. Този човек нямаше груб глас, устата му говореше за добродушие, в него не личеше никакво честолюбие, а нещо неопределимо крехко, хилаво. Всяка друга физиономия би ни отблъснала.

— Къде отивате да продадете това?

— В града.

— Колко ще ви платят за омара?

— Петнайсет су.

— А за паяка?

— Двайсет су.

— Защо такава разлика между омара и паяка?

— Господине, паякът (той каза „паука“) е много по-вкусен. После той е хитър като маймуна и рядко се оставя да бъде хванат.

— Бихте ли ни дали всичко за сто су? — каза Полин.

Човекът се вкамени от изненада.

— Вие няма да го получите! — казах аз със смях. — Аз давам десет франка за него. Трябва да умееш да заплащаш вълненията толкова, колкото струват.

— Добре — отвърна тя, — аз ще го получа! Давам за него десет франка и две су!

— Десет су.

— Дванайсет франка.

— Петнайсет франка.

— Петнайсет франка и петдесет сантима — каза тя.

— Сто франка.

— Сто и петдесет.

Отстъпих. Тъкмо сега не бяхме толкова богати, за да продължим това наддаване. Горкият рибар не знаеше дали трябва да се ядоса, ако това е измама, или да се радва; избавихме го от затруднение, като му дадохме името на нашата домакиня и му поръчахме да й занесе омара и паяка.

— Изкарвате ли си хляба? — запитах го аз, за да разбера каква е причината на нищетата му.

— С много труд и с цената на много мъки — отвърна той. — Крайбрежният риболов, когато човек няма нито лодка, нито мрежи и трябва да го върши само с въдица или други прибори, е несигурен занаят. Видите ли, трябва да се чака рибата или мидата, докато истинските рибари отиват да ги търсят в открито море. Толкова е трудно да си вадиш хляба така, че аз съм единственият, който лови риба край брега. Прекарвам по цели дни, без да хвана нещо. За да уловя нещо, трябва някой паук да се е забравил и да е заспал като този тук, или пък някой омар да бъде толкова лекомислен, че да остане сред скалите. Понякога след прилив има и лавраци и тогава ги улавям.

— В крайна сметка, едно на друго, колко вадите на ден?

— Единайсет-дванайсет су. Бих се справил, ако бях сам; трябва да храня баща си, а пък горкият човечец не може да ми помага — сляп е.

При тези думи, изречени съвсем простичко, Полин и аз се спогледахме мълчаливо.

— Имате ли жена или някоя приятелка?

Той отправи към нас най-отчаяния поглед, който някога съм виждал, и отвърна:

— Ако имах жена, би трябвало да изоставя баща си; не бих могъл да храня и него, и жена и деца.

— Добре, бедно мое момче, защо не се постараеш да печелиш повече, като пренасяш сол на пристанището, или като работиш на солниците?

— Ах, господине, не бих могъл дълго да работя този занаят. Не съм достатъчно силен и ако умра, баща ми ще трябва да проси. За мен е занаят, който изисква само малко сръчност и много търпение.

— Ами че как двама души могат да живеят с дванайсет су на ден?

— О, господине, ние се храним със сухари от елда и с миди, които откъртвам от скалите.

— На колко сте години?

— На трийсет и седем.

— Напускали ли сте някога вашия край?

— Веднъж ходих в Геранд, за да се измъкна от войската, и отидох в Савене, за да ме видят едни господа, които ме премериха. Ако бях с един пръст по-висок, щяха да ме вземат войник. Щях да пукна при първата преумора и горкият ми баща щеше днес да проси милостиня.

Познавах много драми; Полин беше свикнала на големи вълнения край един болен човек като мен; и въпреки това никога никой от двама ни не беше чувал по-покъртителни слова от думите на този рибар. Пристъпихме мълчаливо няколко крачки, като си представяхме глухата глъбина на този непознат живот и се възхищавахме на благородството на тази неосъзната саможертва; силата на тази слабост ни изненада; почувствувахме се някак смалени от това безгрижно великодушие. Виждах това клето, съвсем първично същество, приковано за скалата като каторжник за гюлето си, дебнещо от двайсет години насам миди, за да си изкара хляба, и поддържано в търпението си от едно-единствено чувство. Колко часове, прекарани на края на някой песъчлив бряг! Колко надежди, разбити от нещо съвсем дребно, от една промяна на времето! Той се провесваше на ръба на една маса от гранит, с изпъната ръка като на индийски факир, а баща му, седнал на едно трикрако столче, чакаше сред тишината и мрака най-простата от мидите, и хляб, ако морето благоволеше…

— Пиете ли понякога вино? — попитах го аз.

— Три-четири пъти в годината.

— Е добре, днес ще пиете, вие и вашият баща, и ще ви изпратим и бял хляб.

— Много сте добър, господине.

— Ще ви дадем да се нахраните, ако искате да ни заведете по брега на морето до Бац, където ще отидем да видим кулата, която се извисява над низината и бреговете между Бац и Кроазик.

— С удоволствие — отвърна ни той. — Вървете право напред, като следвате пътя, който сте поели; ще ви настигна, след като оставя принадлежностите и улова си.

Кимнахме едновременно в знак на съгласие и той радостно забърза към града. Тази среща спомогна да поддържа в нас онова състояние на духа, в което се намирахме, но намали веселостта ни.

— Горкият човек! — каза ми Полин с онзи тон, който лишава женското състрадание от всичко унизително в съжалението. — Не е ли срамно да се чувствуваш щастлив при вида на тази мизерия?

— Няма нищо по-жестоко от това да имаш неосъществими желания — отвърнах й аз. — Тези две клети същества, баща и син, няма да узнаят никога колко живо е било нашето съчувствие, както и светът не знае колко хубав е техният живот, тъй като те трупат богатства на небето.

— Колко беден край! — каза тя, като ми посочи една нива, оградена със стена от сух градеж, по протежение на която бяха залепени симетрично говежди изпражнения. Попитах какво е това. Една селянка, която ги залепваше, ми отговори, че „правела дърва“. — Представяте ли си, приятелю — когато изпражненията се изсушат, тези бедни хорица ги събират, натрупват ги и се топлят с тях. През зимата те се продават, както се продават брикети от стрита дъбова кора. Най-сетне колко мислиш, че печели най-скъпо платената шивачка?… Пет су на ден — каза тя след кратко мълчание, — но я хранят…

— Погледни — казах й аз, — морските ветрове изсушават или събарят всичко, няма никакви дървета; останките от бракуваните кораби се продават на богатите, защото изглежда, че цената на превоза не им позволява да използват дървата за огрев, с които изобилствува Бретан. Този край е хубав само за хората с голяма душа; онези, които нямат сърце, не биха могли да живеят тук; негови обитатели могат да бъдат само поети или миди. Достатъчно би било това хранилище на сол да се разположи върху тази скала и тя ще бъде обитавана. От една страна — морето, тук — пясъците, горе — пространството.

Бяхме вече отминали града и се намирахме в онази почти пустинна част, която разделя Кроазик от градеца Бац. Представете си, скъпи ми чичо, една степ от две мили, изпълнена с блестящ морски пясък. Тук-таме няколко скали подаваха глава — човек би казал, че са гигантски животни, легнали сред дюните. Край морето се виждаха няколко канари, около които водата си играеше, като им придаваше вид на големи бели рози, плуващи върху течното пространство, и отправили се към брега. Когато видях тази савана, завършваща на океана отдясно, оградена отляво от голямото езеро, с което морето нахлува между Кроазик и песъчливите височини на Геранд, в подножието на които се намират солниците, лишени от всякаква растителност, погледнах Полин и я попитах дали има смелост да издържи на жаркото слънце и силата да върви по пясъка.

— Нося високи обувки, да вървим — каза ми тя, като ми посочи кулата на Бац, която спираше погледа с грамадния си корпус, издигащ се като пирамида, но някаква вретеновидна, нарязана пирамида, една толкова поетично украсена пирамида, че позволяваше на въображението да вижда в нея първите развалини на голям азиатски град.

Пристъпихме няколко крачки, за да седнем на онази част на скалата, която беше още в сянка, но часът беше единадесет преди обед и сянката, която свършваше пред нозете, бързо изчезваше.

— Колко е хубава тази тишина — каза ми тя, — и как дълбочината й се разпростира чрез равномерното завръщане на морските тръпки на този плаж!

— Ако искаш да предадеш твоето очарование на трите безкрайности, които ни обкръжават — водата, въздуха и пясъка — като слушаш само повтарящия се звук на плисъка на вълните — отговорих й аз, — няма да можеш да издържиш на техния език, ще ти се стори, че откриваш в него една мисъл, която ще те съсипе. Вчера, при залез-слънце, изпитах това усещане: то ме сломи.

— О, да, нека говори — каза тя след дълго мълчание. — Няма по-страшен оратор от него. Струва ми се, че откривам причините на хармонията, която ни обкръжава — поде тя. — Този пейзаж, който има само три рязко открояващи се цвята — блестящо жълтия на пясъка, лазурния на небето и равномерно зеления на морето, — е величествен, без да бъде див, безбрежен, без да бъде пуст, еднообразен, без да бъде уморителен; той има само три елемента; разнообразен е.

— Единствено жените могат да изразяват така своите впечатления — отвърнах аз. — Ти би била отчайваща за един поет, скъпа душа, която така добре познавам!

— Изключителната горещина на пладнето хвърля върху тези три изяви на безкрайното ослепителен цвят — поде Полин със смях. — Тук разбирам поезията и страстите на Ориента.

— А аз тук разбирам отчаянието.

— Да — каза тя, — тази дюна е една възвишена обител.

Чухме забързаните стъпки на нашия водач; беше се пременил. Разменихме няколко незначителни думи с него; той помисли, че настроението ни се е променило, и потъна в мълчание с онази сдържаност, която нещастието ни придава. Макар че от време на време си стискахме ръцете, за да си разкрием взаимността на нашите мисли и впечатления, ние вървяхме в мълчание в продължение на половин час било защото бяхме смазани от жегата, която лъхаше на блестящи вълни изсред пясъците, било защото трудното ходене заемаше цялото ни внимание. Вървяхме, хванати за ръка като две деца; не бихме могли да направим и десет крачки, ако се бяхме хванали подръка. Пътят, който води към градеца Бац, не беше очертан; достатъчно беше един порив на вятъра, за да се заличат следите, оставени от копитата на конете или от шините на колите; но опитното око на нашия водач различаваше по остатъците от говежди тор, по някое късче конски изпражнения пътя, който ту се спускаше към морето, ту се изкачваше навътре към сушата според наклона на брега, или за да заобиколи някоя скала. По обяд ние бяхме преминали само половината път.

— Ще си починем там — казах аз, като посочих един морски нос, който представляваше куп от скали, достатъчно високи, за да се надяваме да открием в тях някоя пещера.

Като чу думите ми, рибарят, който бе проследил посоката на пръста ми, поклати глава и каза:

— Там има един човек! Онези, които отиват от Бац в Кроазик или от Кроазик в Бац, винаги заобикалят това място, за да не минат през него.

Думите на рибаря бяха произнесени с тих глас и навяваха мисълта за нещо тайнствено.

— Да не би да е някой крадец или убиец?

В отговор нашият водач само въздъхна дълбоко и с това удвои любопитството ни.

— Но ако минем през там, ще ни се случи ли нещо лошо?

— А, не!

— Ще минете ли с нас?

— Не, господине.

— Тогава ние ще минем, ако ни уверите, че не ни грози никаква опасност.

— Не казвам това — отвърна живо рибарят. — Казвам само, че човекът, който се намира там, няма да ви каже нищо и няма да ви стори никакво зло. О, боже мой, дори няма да се помръдне от мястото си.

— Кой е той?

— Един човек.

Навярно никога тези две думи не са били произнасяни с по-трагичен тон. В този момент ние бяхме на двадесетина крачки от тези скали, сред които морето си играеше; водачът ни пое по пътя, който заобикаляше скалите, а ние продължихме направо, но Полин ме хвана подръка. Водачът ни ускори крачките си, за да се озове едновременно с нас там, дето двата пътя отново се сливаха. Без съмнение предполагаше, че след като видим този човек, ние също ще се разбързаме. Това обстоятелство разпали любопитството ни, което стана толкова голямо, че сърцата ни се разтуптяха, сякаш изпитвахме чувство на страх. Въпреки горещината и особената умора, която усещахме от ходенето по пясъка, душите ни бяха отдадени още на неизразимата нега на един съзвучен възторг; те бяха изпълнени с онази чиста наслада, която би могла да се опише само като я сравним с насладата, която изпитваме, слушайки някоя очарователна мелодия — „Андиамо мио бен“ от Моцарт. Нима две чисти чувства, които се сливат, не са като два хубави гласа, които пеят? За да може правилно да се прецени вълнението, което ни бе обзело, трябва да се разбере онова полусластно състояние, в което бяхме изпаднали от събитията през тази сутрин. Ако сте се възхищавали дълго време на една красиво обагрена гургулица, кацнала на гъвкав клон край някой поток, от гърдите ви ще се изтръгне вик на болка, когато върху нея връхлети сокол, впие стоманените си нокти чак до сърцето й и я отнесе с убийствената бързина, която барутът придава на гюлето. Когато пристъпихме няколко крачки в пространството пред пещерата, нещо като площадка, разположена на сто стъпки над океана и защитена от неговата ярост от цяла каскада стръмни скали, почувствувахме нещо като електрическа тръпка, близка до стресването, което неочакван шум предизвиква сред смълчана нощ. Видяхме, седнал върху къс скала, един човек, който ни погледна. Погледът му, подобно на пламък от дулото на топ, се стрелна от две кървясали очи, а стоическата му неподвижност можеше да се сравни само с неизменното положение на гранитните грамади, които го обкръжаваха. Очите му бавно се раздвижиха, но тялото му остана като приковано, сякаш се бе вкаменил; после, след като ни хвърли този поглед, който ни направи толкова силно впечатление, той отново извърна очи към океанската шир и продължи да я съзерцава, въпреки искрящия й блясък — така както орлите, според някои, съзерцават слънцето, без да мигат — и повече не ги отмести оттам. Опитайте се да си представите, скъпи ми чичо, един от онези стари дъбове, чийто възлест ствол, окастрен наскоро, се възправя фантастично край някой пуст път и ще имате представа за този човек. Той имаше рухнали херкулесовски форми, лице на Юпитер Олимпийски, но съсипано от годините, от тежкия труд в морето, от мъката, от грубата храна и сякаш почерняло от удар на гръм. Когато видях коравите му космати ръце, зърнах жили, които приличаха на вени от желязо. Впрочем всичко в него говореше за яко телосложение. В един ъгъл на пещерата забелязах доста голям куп мъх, а върху една полица, издялана от природата в гранита, разчупен кръгъл хляб, който покриваше стомна от песъчлива глина. Въображението ми никога не бе успяло — когато ме отнасяше в пустините, където бяха живели първите християни отшелници — да създаде нито по-величествена религиозна фигура, нито образ, изразяващ по-страшно разкаяние от лицето на този човек. Вие, който сте били изповедник, скъпи ми чичо, навярно никога не сте виждали толкова хубаво угризение, но това угризение беше потопено във вълните на молитвата, безспирната молитва на нямо отчаяние. Този рибар, този моряк, този недодялан бретонец се бе възвисил чрез някакво непознато чувство. Но дали очите му бяха плакали? Беше ли нанесла удар тази ръка на едва начената статуя? Това грубо чело — пропито с такава сурова честност, върху което силата бе оставила все пак отпечатък от онази кротост, белег на всяка истинска сила, това набраздено от бръчки чело беше ли в съзвучие с едно голямо сърце? Защо този човек беше в гранита? Защо гранитът беше в този човек? Къде беше човекът? Къде беше гранитът? Цял един свят от мисли нахлу в главите ни. Както и беше предположил нашият водач, преминахме мълчаливо, бързо и когато ни видя отново, той трепереше от ужас или изненада; но не ни натяква предупрежденията си.

— Видяхте ли го? — каза той.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— Наричат го „човека с обета“.

Можете да си представите при тези думи с какво рязко движение извърнахме глава към нашия рибар! Той беше простодушен човек, разбра немия ни въпрос и ето какво ни разказа на своя говор, чийто народен оттенък се постарах да запазя:

— Госпожо, хората в Кроазик, както и хората в Бац смятат, че този човек е съгрешил в нещо и че изтърпява някакво покаяние, наложено му от един известен свещеник, при когото е отишъл да се изповяда, чак отвъд Нант. Други смятат, че Камбремер, така се казва той, има лош късмет и го предава на всеки, който мине през неговия въздух. Затова мнозина, преди да заобиколят скалата му, гледат откъде духа вятърът! Ако е северозападен — каза рибарят, като посочи на запад, — те не продължават пътя си, защото това значи да си навлекат положително някаква беля; връщат се, страх ги е. Други пък, богаташите от Кроазик, разправят, че Камбремер е дал някакъв обет и затова му викат човека с обета. Стои си там и денем и нощем, без да се подава навън. В приказките му има горе-долу нещо смислено. Погледи ето — добави той, като се извърна, за да ни покаже нещо, което ние не бяхме забелязали, — тук вляво е забил един дървен кръст, за да се знае, че се е поставил под закрилата на господа, на света Богородица и на светиите. Но дори и да не се беше предпазил така, само поради ужаса, който той предизвиква у хората, този човек се намира в такава безопасност, сякаш го пази войска. Не е казал нито дума, откакто се е затворил така на открито; храни се с хляб и вода, които му носи всяка сутрин дъщерята на брат му, едно малко дванадесетгодишно бъбрече, на което е завещал имота си; то е красиво същество, кротко като агне, много миличко момиче, много сладко! Има си — каза той, като показа палеца си, — ей такива дълги сини очи и коси като на херувим. Когато я попитат: „Я кажи Перот… (у нас това значи «Пиерет» — каза той, като се прекъсна. — Тя е обречена на свети Петър, Камбремер се казва Пиер и е неин кръстник.) Я кажи Перот — поде той, — кво ти каа чичо ти?“ — „Нищо не ми каа — вика тя — ама нищо нищичко не ми каа.“ — „Добре де, ама кво ти праи?“ — „Целува ме по челото в неделя.“ — „Не те ли е страх?“ — „Ами, що? — вика тя. — Нали ми е кръстник!“ Той не иска никой друг да му носи храна. Перот разправя, че се усмихвал, когато отивала при него, ама това е все едно слънчев лъч в думан, защото разправят, че бил мрачен като мъгла…

— Но вие дразните любопитството ни, без да го задоволите. Знаете ли какво го е довело тук? Дали мъка, дали разкаяние, дали пък не е някакъв вид лудост, дали не е някакво престъпление, дали…

— Ех, господине, само баща ми и аз знаем истината по тая работа. Покойната ми майка слугуваше у един съдия, на когото Камбремер разправил всичко по нареждане на един свещеник, който му дал опрощение само при това условие, ако може да се вярва на хората от пристанището. Горката ми майка чула Камбремер, без да ще, защото кухнята на съдията била до салона и тя чула всичко! Тя умря, съдията, дето го изслушал, също е покойник. Майка ми ни накара да обещаем, баща ми и аз, да не кааме нищичко на местните хора, но трябва да ви кажа, че вечерта, когато майка ми ни разправи всичко, косите ми настръхнаха.

— Хайде, разправи ни всичко, момчето ми; няма да го разкажем на никого.

Рибарят ни погледна и продължи:

— Пиер Камбремер, тоя, дето го видяхте там, е най-големият син на Камбремеровци, които по наследство, от баща на син, са моряци; самото им име говори за това, морето винаги се е огъвало под тях^[2]. Тоя, дето го видяхте, беше станал рибар на кораб. Имаше, значи, лодки и отиваше да лови сардини; ловеше също така и големи риби за търговците. Той щеше да приготви кораб, за да лови и моруа, ако не обичаше толкова много жена си, която беше много хубава жена, от Бруиновите, от Геранд, великолепно момиче и с добро сърце. Тя обичаше толкова много Камбремер, че не искаше мъжът й да я оставя повече време, отколкото е необходимо за ловене на сардини. Те живееха там, ето вижте! — каза рибарят, като се изкачи на една височинка, за да ни покаже едно островче в малкото затворено море, което се намира между дюните, по които вървяхме, и солниците на Геранд. — Виждате ли тази къща? Тя беше негова. Жакет Бруин и Камбремер имаха само едно дете, момче, което обичаха… като, какво да кажа? Ей, богу, както се обича едно-единствено дете — бяха луди по него. Ако малкият им Жак направеше нещо, с извинение, в тенджерата, те щяха да кажат, че е захар. Колко пъти само ги виждахме по панаирите да му купуват най-различни дрънкалки! Това беше безумие! Всички им го казваха. Като виждаше, че всичко му е позволено, малкият Камбремер станал инат като магаре. Когато отиваха и казваха на Камбремер бащата: „Синът ви за малко не утрепа малкия еди-кой си!“, той се смееше и отвръщаше: „Ба, ще стане наперен моряк! Ще командува флотата на краля!“ — Друг пък казваше: „Пиер Камбремер, знаете ли, че вашият хлапак е изкарал окото на малката Пуго?“ — „Ще обича момичетата!“ — казваше Пиер. Намираше всичко право. И така нашият малък хаймана на десет години биеше всички и се забавляваше да прерязва шиите на кокошките, да изтърбушва прасетата, най-сетне, какво, въргаляше се в кръв като белка. „Ще стане знаменит войник! — казваше Камбремер. — Има вкус към кръвта!“ Видите ли, аз си спомних по-късно за това. И Камбремер също — добави рибарят след кратка пауза. — Камбремер беше… какво! Същинска акула! Отиваше да се забавлява в Геранд или да се конти в Савене. Трябваха му пари. И тогава започна да краде от майка си, която не смееше да каже нищо на мъжа си. Камбремер беше толкова честен човек, че можеше да измине двайсет мили, за да върне две су, които някой му е върнал в повече. Накрая един ден Жак обрал напълно майка си. Веднъж, когато баща му бил на риболов, синът отнесъл бюфета, съдините, чаршафите, бельото, оставил само четири голи стени и продал всичко, за да отиде да плюска в Нант. Горката жена плакала по цели дни и нощи. Трябвало да каже всичко на бащата, когато се върнел, а тя се бояла от бащата, не за себе си, ами! Когато се върнал и видял в къщата си разни мебели, които съседите заели на жена му, Пиер Камбремер казал:

— Какви са тия неща?

Горката жена, ни жива, ни мъртва, отвърнала:

— Обраха ни.

— Ами къде е Жак?

— Жак е по коцкарлък!

Никой не знаеше къде е отишъл този хитрец.

— Прекалено много се забавлява! — казал Пиер.

Шест месеца по-късно горкият баща научил, че синът му щял да бъде съден от властите в Нант. Отишъл дотам пеш, по-бързо е отколкото по море, пипнал сина си и го докарал тук. Не го попитал: „Какво си сторил?“ Само му казал:

— Ако не се отнасяш както трябва в продължение на две години тук с майка си и с мен, като идваш на риболов и се държиш като почтен човек, ще си имаш работа с мен!

Проклетникът, смятайки, че баща му и майка му са глупаци, започнал да се криви насреща им. Тогава Пиер така го фраснал веднъж с опакото на ръката, че Жак лежал шест месеца на легло. Горката му майка се топяла от мъка. Една нощ, както си спяла спокойно до мъжа си, чула някакъв шум, станала и изведнъж някой я наръгал с нож в ръката. Разпищяла се, затърсили лампата. Пиер Камбремер видял, че жена му е ранена: помислил, че е някакъв крадец, макар че у нас няма крадци и можеш да носиш без страх десет хиляди златни франка от Кроазик до Сен-Назер, без някой да те попита какво държиш в ръце… Пиер потърсил Жак, но не намерил сина си. На сутринта това чудовище имало безсрамието да се върне, като казал, че бил отишъл в Бац… Трябва да ви кажа, че майка му вече не знаеше къде да скрие парите си. А пък Камбремер внасял своите при господин Дюпоте Кроазик. Безумствата на техния син им изяли стотици екюта, стотици франкове, луидори. Те били почти разорени, а това било много тежко за хора, които имали около дванайсет хиляди ливри, включително и островчето им. Никой не знае какво Камбремер е дал в Нант, за да освободи сина си. Разни беди съсипали семейството. Несполуки сполетели брата на Камбремер, имал нужда от помощ. За да го поутеши, Пиер му казвал, че един ден Жак и Перот (дъщерята на най-младия Камбремер) щели да се оженят. И после започнал да го използва при риболова, за да може онзи да си вади хляба; защото Жозеф Камбремер стигнал дотам, че трябвало да работи, за да живее. Жена му беше умряла от треска, трябвало да се плати за няколко месеца на дойката на Перот. Жената на Пиер Камбремер дължала сто франка на разни хора заради малката — за бельо, за дрешки и за два-три месеца на онази голямата Фрелю, която имаше дете от Симон Годри и кърмела и Перот. Камбремеровица била зашила в дюшека си една испанска жълтица, а отгоре й била написала: „За Перот“. Тя се беше учила много и пишеше като съдебен секретар, беше научила и сина си да чете: това именно го погуби… Никой не разбра как стана това, но този нехранимайко Жак подушил златото, задигнал го и отишъл да гуляе в Кроазик. Нашият човек Камбремер по някаква случайност се връщал с лодката си у тях. Като се приближил до брега, видял, че във водата плува някаква хартийка, взел я, занесъл я на жена си, която паднала в несвяст, когато познала написаното от нея самата. Камбремер не казал нищо, отишъл в Кроазик, там научил, че синът му играе на билярд; тогава повикал жената, дето държала кафенето, и й казал:

— Бях казал на Жак да не използва една златна монета, с която той сега ще ви плати; върнете ми я, аз ще чакам на вратата и ще ви дам сребърни пари срещу нея.

Жената му донесла монетата. Камбремер я взел, като казал: „Добре!“ и се върнал у тях. Целият град узна за това. Но ето това, което аз знам и за което другите мотат само горе-долу да се догаждат. Казал на жена си да почисти тяхната стая, която се намира долу; наклал огън в огнището, запалил две големи свещи, поставил и двата стола от едната страна на огнището, а от другата — едно трикрако столче. После казал на жена си да му приготви сватбените дрехи, като й наредил да изтърси и своите. И се облякъл. След като се нагласил, отишъл при брат си и му казал да дебне пред къщата му и когато чуе шум откъм някой от двата бряга — този тук или другия откъм блатата на Геранд, — да го предупреди. Върнал се в къщи, когато сметнал, че жена му вече се е облякла, заредил пушката и я скрил в ъгъла до огнището. И ето ти го и Жак; върнал се късно, защото пил и играл чак до десет часа; бил минал край малкия нос Калнуф. Чичо му го чул да се провиква, запътил се към брега на блатата, пресрещнал го и го довел, без да продума дума. Когато влязъл вътре, баща му му казал:

— Седни там — като му посочил трикракото столче. — Ти си — рекъл — пред баща си и майка си, които ти обиди и които сега ще те съдят.

Жак започнал да крещи, защото лицето на Камбремер било изкривено по странен начин. Майката стояла изпъната като кол.

— Ако крещиш, ако мърдаш, ако не седиш като мачта на столчето си — казал Пиер, като се прицелил с пушката право в него, — ще те убия като куче.

Синът онемял като риба; майката нищо не казала.

— Ето — казал Пиер на сина си — в тази хартия беше увита една испанска жълтица; жълтицата беше в леглото на майка ти; само майка ти знаеше къде я беше сложила; намерих хартийката, когато се връщах насам с лодката; тази вечер си дал тази испанска жълтица на стрина Фльора, а майка ти повече не е видяла жълтицата в леглото си… Обясни ни!

Жак казал, че не е вземал жълтицата от майка си и че тя му била останала от Нант.

— Толкова по-добре — казал Пиер. — Как можеш да ни докажеш това?

— Имах я.

— Не си ли взел жълтицата на майка си?

— Не.

— Можеш ли да се закълнеш в спасението на душата си?

Синът се канел да се закълне, когато майка му вдигнала очи към него и му казала:

— Жак, дете мое, внимавай, не се кълни, ако не е вярно… Можеш да се поправиш, да се разкаеш, има още време.

И заплакала.

— Вие сте една побъркана — отвърнал й той, — винаги сте искали да се проваля.

Камбремер пребледнял и казал:

— Това, което току-що каза на майка си се прибавя към сметката ти. Хайде, на въпроса! Кълнеш ли се?

— Да.

— Чакай — казал Пиер, — върху твоята монета имаше ли кръст като този, дето търговецът на сардини, който ми я даде, беше начертал върху нашата?

Жак изтрезнял изведнъж и се разплакал.

— Стига приказки — казал Пиер. — Няма да говорим за това, което си направил преди. Не искам един Камбремер да умре на площада в Кроазик. Кажи си молитвата и да побързаме! Сега ще дойде свещеник, за да те изповяда.

Майката излязла, за да не слуша как бащата осъжда сина им. Когато била вече навън, Камбремер-чичото дошъл със свещеника на Пириак, на когото Жак не пожелал да каже нищо. Той бил хитър, познавал достатъчно баща си, за да знае, че той няма да го убие без изповед.

— Благодаря ви, извинявайте, господине — казал Камбремер на свещеника, когато видял упоритостта на сина си. — Исках да дам един урок на сина си и ви моля да не казвате на никого за това. А ти — казал той на Жак, — ако не се поправиш, следващия път ще приключим веднъж завинаги и без изповед.

Изпратил го да си легне. Момчето повярвало и си помислило, че ще може да се оправи с баща си. Заспало. Бащата останал буден. Когато видял, че синът му е заспал дълбоко, запушил му устата с коноп стегнал я здраво с парче корабно платно, а след това му вързал ръцете и краката. „Онзи се мяташе бясно, плачеше с кървави сълзи — разправя Камбремер на съдията. — Но какво да се прави!“ Майката се хвърлила в краката на бащата.

— Осъден е — казал той, — помогни ми да го сложим в лодката.

Тя отказала. Камбремер го пренесъл сам, турил го на дъното, закачил му един камък на врата, излязъл от залива, поел навътре в морето и стигнал срещу скалата, където е сега. В това време горката майка накарала девера си да я доведе тук и напразно викала: „Милост!“, но все едно, че хвърляла камък срещу вълк. Имало луна и тя видяла как бащата хвърлил въз водата сина им, когото още много обичала; и понеже нямало вятър, чула само едно „блуф“ и после нищо, ни следа, ни пяна; морето знае да държи здравата, няма какво! Когато излязъл тук на брега, за да накара жена си, която стенела, да млъкне, Камбремер я намерил почти мъртва; двамата братя не можели да я носят, трябвало да я сложат в лодката, с която бил пренесен синът, и я върнали у тях, като заобиколили през пролива на Кроазик. Е, какво, хубавата Бруин, както й викаха, не изкарала и седмица… Умряла, като помолила мъжа си да изгори проклетата лодка. Охо, стори го!… А той стана съвсем друг, не знаеше вече какво прави, залиташе като човек, който не може да носи пиене. После отиде някъде за десетина дни и като се върна, се настани там, където го видяхте, и откакто е там, не е продумал нито дума.

Рибарят ни разказа тази история много накратко и ни я разправи много по-просто, отколкото аз я пиша. Хората от народа не правят много разсъждения, когато разказват нещо, те просто излагат случая, който ги е развълнувал, и го предават така, както го чувствуват. Този разказ беше кратък и рязък, като удар с брадва.

— Не искам да ходя в Бац — каза Полик, когато стигнахме до следващата извивка на езерото.

Върнахме се в Кроазик през солниците, през чийто лабиринт ни преведе рибарят, станал сега мълчалив като нас. Настроението ни се бе променило. И двамата бяхме потънали в мрачни размишления, бяхме натъжени от тази драма, която обясняваше внезапното предчувствие, което ни бе обзело при вида на Камбремер. И двамата достатъчно познавахме света, за да отгатнем това, което нашият водач бе премълчал за живота на тези трима души. Възпроизвеждахме нещастието на тези три същества, сякаш виждахме картините на една драма, която този баща увенчаваше, изкупвайки наложителното си престъпление. Не смеехме да погледнем към скалата, където се намираше този фатален човек, който всяваше страх в цял един край. Няколко облака закриваха небето; изпарения се издигаха на хоризонта. Вървяхме сред най-подчертано мрачната местност, която бях някога виждал; крачехме сред природа, която изглеждаше болнава, измъчена — солници, които с пълно право можеха да се нарекат живеницата на земята. Тук пространството е разделено на неравни по големина квадрати, оградени от огромни насипи от сива пръст и пълни с възсолена вода, на повърхността на която остава солта. Тези ями, направени от човешка ръка, са разделени помежду си от ивици земя, по които сноват работници, снабдени с дълги гребла, с помощта на които обират по повърхността на водата солта и я събират върху кръгли поставки, издигнати тук-таме, където я натрупват на купчини, когато стане годна за това. Вървяхме в продължение на два часа край тази тъжна шахматна дъска, където обилието на солта задушава растителността и където от време на време зървахме по някой „блатар“, наименование, давано на тези, които добиват сол. Тези хора — или по-скоро, тази задруга от бретонци — носят специално облекло, бял жакет, доста подобен на дрехата на пивоварите. Те се женят помежду си; няма случай момиче от това племе да се е омъжило за друг човек, а не за солар. Ужасният вид на тези блата, чиято тиня беше симетрично изгребана, и на тази сива земя, от която така се отвращава бретонската флора, схождаше с траура в душите ни. Когато стигнахме до мястото, където трябваше да се премине проливът, образуван от врязването на морето в тази местност, и от който навярно се черпи вода за солниците, с удоволствие зърнахме хилавата растителност, накацала по пясъците на брега. При преминаването на пролива видяхме сред езерото острова, където живееха Камбремерови, и извърнахме глави.

Когато пристигнахме в хотела си, забелязахме в един от долните салони билярд, и щом узнахме, че това е единственият общодостъпен билярд в Кроазик, още през нощта приготвихме багажа си за заминаване. На другия ден бяхме в Геранд. Полин беше все още тъжна, а аз вече чувствувах приближаването на онзи пламък, който изгаря мозъка ми. Картините от живота на тези три същества ме измъчваха толкова жестоко, че Полин ми каза:

— Луи, напиши всичко това, ще промениш естеството на тази треска.

И така, описах ви това приключение, скъпи ми чичо; но все пак то ми отне спокойствието, което дължах на баните и на престоя си тук.

Бележки

[1] Старофренска мярка за дължина — 1 м 949. — Б.пр. ↑

[2] Cambrer — огъвам; mer — море. — Б.пр. ↑