Ангел Каралийчев
Най-големият сом

Малко по-надолу от големия яз планинската река шумно се спуска по камънаците и навлиза в гъстия сребърен върбалак. Там, в подмолите и върбовите коренаци, се излежават големите кленове. Монката се потули в ракитака и почна да мята въдицата в тихия водовъртеж. Щом зеленият скакалец, набучен на кукичката, тупнеше във водата — изневиделица изскачаше някой едър клен, налапваше сладката стръв, приплескваше и опъваше конеца. Но винаги се случваше тъй, че когато малкият рибар дръпнеше пръчката, кленът откачаше майсторски скакалеца и над главата на Монката се премяташе само голата въдичка. Като разбра, че няма да хване клен, малкият рибар наниза върху кукичката едно червейче, сложи оловна тежинка и мръдна по-нагоре за мренки. Спря на бързея точно до плитчината, където реката броеше камъчките. Седна гърбом към козята пътека, която стръмно се спускаше от Мариново бранище, стигаше до кладенчето край реката и там свършваше.

Монката се загледа към бързите, леко размътени струи на водата и се замисли дълбоко за големия нощен пожар, който превърна на пепел половината народни снопи. Сърцето му се свиваше от болка. Сега в село всички са посърнали. Не усети кога една мряна опъна въдицата.

— Дръж! — извика някой зад гърба му.

Монката трепна и се извърна назад: един поп с расо и калимявка, с дълга брада и зачервено потно лице стоеше, стъпил върху един камък, и го гледаше с недобър поглед. Голям сребърен кръст висеше на гърдите му.

— Ох — въздъхна попът и почна да бърше чело с широкия ръкав на расото си. — Момче, що чиниш тука?

— Ловя риба — отговори Монката.

— Има ли я?

— Нищо не се е още закачило на въдицата ми.

— Ще се закачи някой мустакат сом, но трябва търпение. Трай, коньо… Ами какви бяха ония с конете, дето трополяха одеве по шосето към Сойките. Знаеш ли?

— Знам — рече Монката, — нали нощес запалиха снопето на стопанството. Конниците заминаха да търсят разбойника.

— Разбойника ли? — сепна се попът. — Че как е можал да запали снопето? Господи боже мой, какви времена настанаха — замърмори той, прекръсти се, дори дигна сребърния кръст и го целуна.

— Разбойникът му с разбойник, прехвърлил границата, промъкнал се към хармана и подпалил купните — гневно каза Монката.

— Ами как се е промъкнал, нямаше ли пазач на хармана?

— Имаше, но оня го издебнал през нощта, когато слязъл да си напълни стомната с вода от чешмата. Ожаднял пазачът и слязъл, а разбойникът изскочил от гората, запалил купните и пак изчезнал. Но татко каза: ще го пипнем и ще му опънем ръцете.

— Заслужава зъбите му да изкъртят, щом като посяга на общия имот — поклати глава попът и неочаквано започна да подскача. — Ай, ай, ай!

— Какво ти стана, дядо попе? — попита Монката.

— Бробинци ме ощипаше! Мравките ме хапят. Напълзели са ме.

— Я, ти говориш по нашенски — учудено рече Монката.

— Как да не говоря, когато съм тукашен.

— Отдека си?

— От Сойките. Оттам съм аз.

— Ами къде си тръгнал?

— Отивам в оная махала, най-крайната, човек да опявам. Ти какво ще кажеш, големия ли път да хвана или има друг?

— За горната махала има пряка пътека през гората. Тя минава край самата граница, но ти ще удариш наляво.

— Ами вода, няма ли тъдява кладенче?

— Под оная кухата върба има кладенче, но то е пресъхнало. Най-близкият кладенец е отвъд, където са големите тополи. От него вадим ледена вода.

— Слушай, чедо — замоли се попът, — стори ми една добрина. Напълни ми манерката, додето си почина ей там под оная сянка отвъд реката.

Монката остави въдицата върху тревата и пое манерката, а попът тръгна по наредените камъни в плитчината. Дългото му расо се потопи във водата. Монката извика:

— Дядо попе, расото си мокриш!

— Олелеее! Ще ме утепа баба попадия! — викна попът и запретна расото си.

Тогава Монката видя кожения кобур на един голям револвер, провесен върху кръста на този непознат поп, и тръпки полазиха по гърба му. „Този човек не е чист!“ — помисли си той, прецапа бързо реката и хукна към тополите. На два пъти се обръща да види какво прави попът. Нищо. Седнал е под върбата. Седи гологлав. Смъкнал си е калимявката. Наместо да иде на кладенеца, Монката кривна право към селсъвета. Там завари само двама души: председателя и полския. Другите бяха излезли в гората да търсят подпалвача. Задъхан, Монката почна да разказва за попа. Щом чуха за револвера, угрижените мъже се спогледаха, прехапаха устни и без да кажат нито дума, грабнаха по една пушка и рекоха на Монката:

— Бягай да напълниш манерката и я носи на попа, а другото остави на нас.

Монката изтича към кладенеца, изкара една кофа вода, напълни манерката и затепа към върбовата сянка, под която се беше излегнал чернокапият пътник.

— Много се забави — рече попът сурово и грабна манерката от ръцете на Монката.

Вдигна я и засмука. Тъкмо в този миг председателят и полският изскочиха от върбалака и грозно извикаха:

— Горе ръцете!

— Ай! — опули очи попът, изтърва манерката и дигна ръце нагоре. — Какво правите? Не виждате ли, че съм поп?

— Претърси го! — обърна се председателят към полския, без да снема пушката си.

Полският опипа кръста на попа, джобовете му, но не намери нищо.

— Тръгвай, дядо попе, напреде ни! — заповяда председателят.

— Къде ще ме водите? — попита попът смирено.

— В селсъвета.

— Голям грях вършите. Господ ще ви съди — продума попът и тръгна.

В селсъвета председателят се изправи пред попа и почна внимателно да го разглежда. Всяко косъмче на брадата му изучаваше.

— Откъде си, дядо попе? — попита председателят.

— В личната ми карта пише.

Попът подаде картата си.

— Тъй, значи ти си от Сойките и се казваш поп Димитър. Има такъв поп в Сойките. А къде отиваш?

— Тръгнал съм към Страшиловци — мъртвец ще опявам.

— Тъй, а знаеш ли, дядо попе, как се казва твоят син, по-големият?

— Хубава работа, как да не зная — хвана се попът на въдицата. — Големият ми син носи име Стоил, а малкият — Димо.

— Вярно. Само че поп Димитър от Сойките няма синове.

— Как да няма? — почна да хитрува попът. — Аз ли, техният баща, зная или вие?

— Ти, дядо попе, лъжеш и окото ти не мига. Митьо — обърна се председателят към полския, — повикай общинския секретар. Той е в другата стая.

Подир малко в кабинета на председателя влезе старият секретар на селсъвета с очила, дигнати над веждите.

— Бай Първане — викна председателят, — ти си от Сойките. Кажи на тоз поп има ли вашият поп Димитър синове?

— Няма — отвърна секретарят, — нашият поп е бездетник.

— Кой си ти? — извика попът уплашен и се стъписа.

— Аз съм брат на поп Димитър от Сойките.

Тогава председателят изведнъж протегна ръка, хвана дългата брада на попа, замахна силно и я отскубна цялата.

— Олеле — заврещя попът, — оскубаха ми брадата. Вие сте антихристи.

— Нищо ти няма. Тая брада не е истинска, а залепена и ти не си никакъв поп, а разбойник, изпратен от още по-големи разбойници да палиш и да убиваш. Ние те търсим под дърво и камък по горите, а ти се въртиш край село, но се хвана на въдицата. Вържете му здраво ръцете!

Когато претърсиха ракитака край голямата върба, където се беше излегнал преоблеченият разбойник, намериха една брезентова торба с голям револвер, три бомби и сто и шест патрона.

А Монката получи от граничарите награда: една чудесна въдичарска пръчка от бамбук с макара и прозрачен невидим конец и всички го сочеха с пръст:

— Онова момче е пионерът, който залови опасния разбойник. На неговата въдица се закачи най-големият сом.