Кирил Апостолов
По пътя

Жива душа няма — тихо и пусто е. Само тук-таме ще се мярнат заплетените криволици на заек или причудливите шарчици, оставени от пръстенцата на неизвестна птичка. Но сега не се виждат нито заекът, нито птичката, нито каква да е друга живинка. И затова е малко страшничко. Единствено утъпканото платно на шосето, свързващо града със селата отвъд Струма, напомня, че все пак тук има живот — имало е и ще има.

На възвишението зад железопътния прелез изниква неясна точица, която постепенно се изгойва, става на чертица и отсам черните стрели на релсите вече добива големината на човек-момче, тринадесет-четиринадесетгодишно, въздребничко, но стегнато и енергично. През раменете — раница, обхванала гърба му като връшник. Коловозите са слегнали от многото стъпки и колела, но момчето не върви по тях, а по непокътнатата ивица помежду им и хич не поглежда, че крачолите на панталоните му целите са измокрени. Навярно си е поставило за задача да стъпче всичкия сняг, за да покаже по този начин на тия, които не бяха тук, и на себе си, че с нови шушони ли е, човек няма от какво да се бои.

Далечен моторен рев сепва притихналото поле.

Момчето спира и потрива радостно ръце.

— Ето късмет на бате Славчо. Няма да върви пеша.

Овалва грижливо една огромна снежна топка, застава насред пътя и вдига високо ръка. Лицето му усмихнато, а пъстрите очи, в които най-вече е зеленичкото, примигват лукаво и говорят недвусмислено: „Хич не си мисли, че ще ми избягаш. Не запреш ли, ще направя стъклата ти на сол, пък докато слезеш, аз ще съм далече. Виж какво широко поле. Гони ме, ако си нямаш работа.“

По всичко личи обаче, че шофьорът няма намерение да си играе на гоненица из снежната равнина, та заковава машината току пред носа на момчето и подава навън глава.

— Цигарка ли, мой човек? Много съжалявам, не мога да ти услужа, не съм пушач.

Малкият приближава, ухилен до уши, и скача пъргаво на стъпалото.

— Чакай, чакай. Още не сме се подушили, а ти — хоп! — подвиква отгоре шофьорът. — Бързане, мой човек, е нужно, като ще ловиш бълха, да не избяга. Пък то е занаят женски, а ти, доколкото виждам, си мъж.

Момчето среща хитрите пламъчета в тесните му като цепки очи, размахва грамадната топка под носа му и го побутва да направи място на седалката.

— Къде ще идеш, я виж!

— Тц, тц, тц! Работата наистина никак не е била за шеги. Харно, че спрях. Още щом видях как си застанал застрашително на пътя, някой като че ли ми пошушна на ушенцето, че ако искам да съм здрав и читав, трябва начаса̀ да спра. Да, да, хвана ме шубето. Знаеш, жив ли е, човек сѐ си има един страх.

— Ти си знаменит, ей! — извиква през смях момчето и протяга премръзналите си крака напред.

— Знаменит! Гледай ти. Пък никой да не ми го каже досега.

Колата тръгва меко и равно.

Обяснява, че е от Семково, че е изпуснал рейса и е зърнал само опашката му, и пита шофьора за къде е. Оня не го изслушва дори и на свой ред иска да знае как му викат.

— Славчо.

— А какичка имаш ли?

— Не. Ние сме само мъжки.

Момъкът присвива устни и почва да си свирука тихичко. Пък то да е свирня, не е, ами едно врабешко писукане. Славчо го гледа такъв рошав, със сключени вежди над носа, с отпуснати широки рамене, с едно око като че ли по-мъничко от другото и му иде да прихне. По някое време шофьорът пак подхваща: Какво е правел в града, следва висши науки ли, що ли, и за къде е тръгнал на тоя сняг. Значи, той изобщо не го е слушал, когато му говореше за това. Да му каже, че е седми клас и учи в града, че довечера е Нова година и иска да си е в къщи на този ден, а неговото къщи е Семково. Нужно е да повтори, че току-виж оня забил към Покров и го остави насред път.

— Късметлия си — изфъфля подир малко непознатият момък. — Майка ти сигурно ги е натръшкала цяла сюрия.

— Вярно — шестима сме и сѐ мъжки. Как позна.

— По това, че си късметлия. Малко ли са, безкъсметни са или пък са развейпрах.

Дърветата, насадени в редици край пътя, профучават ритмично в прозорците, а електрическите стълбове, щръкнали в далечината подобно грамадни кръстове, тичат редом с колата, помъкнали подире си своите дебели телени въжета. Моторът бръмчи равномерно, в кабината е топло и по пълничкото заруменяло лице на Славчо потичат светли струйчици пот.

— Много бърже караш! Има ли четиресе?

— Сам погледни! Нали си грамотен, следваш, доколкото разбрах. Тука шейсет ли показва?

— Ти си опасен! Хем е сняг. Ама внимавай, преди реката има завой, свива изведнъж. Колко коли са паднали долу, не мога да ти ги изброя. Да не мислиш, че си по-добър от другите.

Споменаването на завоя вместо да стресне младия шофьор, още повече го амбицира. Изпъва докрай десния крак и хвърля къс поглед към невръстния си спътник: „А гледай сега дали не показва седемдесет.“

— Е-ийй! Ама нямаш си страх. Хем не си тъдевашен. Гониш като щур.

— Ха-ха! — разсмива се рошавият младеж самодоволно. — Кой те научи на тая дума „гониш“?

— Хайде, ние нищо не знаем. Тука намали, ей!

Колата трябва да завие неочаквано покрай черния върбалак, а точно на завоя пред тях — кон! Човек никакъв и само то, мършавото добиче, чака насред пътя, разкрачило патрави крака. Спирачките изскърцват рязко, засилената кола се хлъзва като шейна, Славчо хлопва главата си в тавана и камионът отново тръгва плавно и равно. Шофьорът подава навън глава и казва с променен глас:

— Край, не мърда! Светих му маслото!

Едва сега отзад се зачуват викове и псувни.

— Аз нали те предупреждавах… — изшептява Славчо виновно, като че той бе премазал животното. Очите му гледат втренчено оная точка, където за последен път го бе видял, протегнало нагоре шия подобно костенурка. Едното му око, изцъклено, голямо, отразяваше воднистата синевина на небето. Всичко можеше да се събере в броени секунди: първо конят политна, после се скри, сякаш потъна в земята, докато тясната му сплескана глава отново не запълни стъклото отпред, за да остане завинаги там… И окото! Онова страшно изблещено око, което и подир сто години все тъй ще го плаши със студения си блясък.

Отминават цял километър кантона на пътното и чак сега шофьорът слиза да огледа колата: Само на задните колела личало малко. Лесна работа, избърсва го и край! Загриба шепи сняг, търка и едновременно му смига дяволито, смее се, даже му подвиква: — Другарче-е-е! Господинчо-о-о! Благоволи! Помогни на работническата класа… Не щеш? Е, нищо, стой си на завет там. На интелигенцията по̀ й харесват заветите. Тя тъй е научена — други да бачкат. Нейсе, ще минем и без нея.

Славчо стои като подсъдим на седалката. Ако не беше се качил, ако не беше подкокоросал шофьора да усили скоростта, сигурно нямаше да стане и нещастието… Открехва вратата и поглежда към задните колела. С разпилени коси, с пламнало като огън лице оня чисти усърдно следите от кръвта и си тананика. А може пък да не е толкоз страшно, мисли си момчето: ще отидат в съвета на първото село, ще кажат така така… Да не би да го е направил нарочно?!… Само за бедното конче му е жал.

След известно време момъкът влиза в кабината, избърсва ръцете си о една мръсна топка конци и подвиква развеселено:

— Хайде, Марушке, вози ни! Тя, моята Марушка, е послушна като магаричката на дядо Матей. Не може да не си чувал за него, тоя мил старец от Подуяне?… Не? Е, мой човек, недей така, излагаш ме, интелигенция, не знам що… А пък тя ми е послушничка, моята Марушка, само дето аз съм луда глава, та я препускам много.

Славчо гледа втренчено пред себе си. Подир няколко минути мълчание шофьорът подхваща отново:

— Слушай сега, мой човек, и се постарай да запомниш какво ще ти река. Спрат ли ни, ти си ням. Ясно? Само ако те попитат, ще кажеш, че когато сме минали, конят е лежал изтърбушен насред пътя. Толкоз. Нито дума повече.

Той прошепва в отговор, че не са го учили да лъже и че досега никога и за нищо не е лъгал.

— А вълците можеш да нахраниш. Погледни каква сприя се е задала… Я го виж ти него: не са го учили да лъже! Като че ли за това е нужно училище.

Колата постепенно губи от скоростта си, бръмчейки приглушено. Четчиците стържат по посивялото стъкло и измитат навеяния сняг отляво надясно и отдясно наляво.

Хоризонтът притъмнява и планината неусетно скрива разпарцалосаните си очертания. Небето, синьо и чисто допреди, помръква, увито в студена синкава мъглявина, и слиза ниско над земята. Вятърът, пръкнал изневиделицата, свири на тънко в отзева на прозорчето, засипва камиона с валма сняг и задавя мотора с налудничавите си напъни.

Шофьорът на няколко пъти опитва да го заговори, но откак минаха моста, Славчо наистина е станал ням. Все пак на един от многото му въпроси, а именно, за какво мисли в момента, за фъртуната ли, той отговаря натъртено:

— Не, за коня! И за селянина.

— Не им бери грижата. Дезеито ще наброи на селянина стотарката и той ще си намери по-добър помощник. Колкото до крантата, дето остана на завоя — до утре от нея и кокал няма да има. През нощта вълците ще я опапат.

Вятърът носи снега на вълни, на вълни, чистачките скърцат ритмично, а момъкът стиска кормилото и си тананика. Полека-лека гласът му се извисява, изпълва кабинката, ала все така неясен и мъркащ:

Ме-е-е е еее е еее мъ-ааа

…………………………………

Ре-ежи… е-ежи ти-и-и бичкийо,

бе-егай, бе-егай… шийо…

Изпълзели най-после на равното, моторът като че ли си отдъхва, а от близките къщи, пъкнали неочаквано сред тъмнината, надничат жълтите пламъчета на току-що запалените лампи. От завета на крайпътната ограда излиза милиционер в дълъг шинел.

Шофьорът измърморва под носа си:

— Оня развейплява сигурно е звънил от кантона. Стигнал му е умът за това. — И като се обръща към момчето, свито в ъгъла, добавя с по-спокоен глас: — А ти няма що да трепереш. Ще ни поразпитват, поразпитват, па ще ни пуснат. Ти от коя махала на Семково беше… Долната? Идеално. В двора ще те стоваря като най-драгоценен товар. Само помни какво трябва да кажеш — „лежеше“.

Милиционерът застава на пътя в едната ръка с електрическо фенерче, в другата някакво листче. Шофьорът отбива встрани и спира.

— Здравейте, другарю сержант! Какво има?

— Ти ли премаза коня оттатък Струма?

— Извинявайте, другарю сержант, ама аз да не би да съм единственият пътник…

— Преди десетина минути ми звъннаха. Друг не е минавал. Ти си първият.

— Първият оттука — прекъсва го уверено момъкът, — но пътят от града не води само за насам, а се разклонява и към Покров. Когато минах аз, конят лежеше на завоя и човек не видях никакъв. Сигурно тъкмо тогава стопанинът ще да е бил на телефона. Впрочем, другарю сержант, огледайте колата, все ще личи, нали.

Милиционерът заобикаля камиона, поглежда тук и там, записва си нещо на листчето и тъкмо да дигне ръка, че пътят е свободен, забелязва момчето в кабината.

— Ти, малкият, какво ще речеш? Нали си бил с него?

Славчо трепва, сякаш никога не е очаквал, че ще му зададат подобен въпрос. Облизва пресъхналите си устни, после измъква изпод краката раницата и скача на земята.

— Той…

Вятърът подхваща дребничката му фигура и го повлича напред.

— Ти, гражданино шофьор, почакай! — чува гласа на сержанта и фенерчето светва отново.

Тръгва напосока, без да вижда къде стъпва. Виелицата е заринала следите. А до неговото село има път, и то какъв път: нанагорнища, преспи, открити чукари, по които и малкото останали дървета са изкривени от силния вятър. На такова вълчо време, спомня си разказите у дома, гадовете влизат в селото и прокуждат кучетата. Когато и последната къща остава зад гърба му, фъртуната го връхлита с още по-голяма сила. В същото време откъм селото изручава камион. Кръшва от коловоза, без да спира да подтичва. Светлият конус на фаровете го обгръща целия и тутакси отминава напред. Озовал се за миг съвсем сам в непрогледния мрак, той се втурва като мушица подир светлината — да я настигне, да е близко до нея. Не, не иска онзи отново да го качва в колата. Само да не угасва, само да не изчезва тая червена светлинка. Нека я има нея, пък тогава да си има и нощ, и буря, и вълци…

Не помни колко е тичал, много ли, малко ли, когато отведнъж разбира, че светлините са близко пред него. Моторът бумти на място, а оранжево-червените стопове трепкат като живи, сякаш го викат… Притичва с последни сили и едва не се препъва о високото стъпало.

Вратата изскърцва протяжно и той чува:

— Откъде пък дойде и ти на главата ми, да те вземат дяволите. Влизай!

Все още задъхан, Славчо присяда на самия крайчец. Избърсва скришом сълзите, захапва устни, а гърлото му потръпва ли, потръпва от сподавени хрипове.

Потеглят и тромавите наглед снежни пеперуди, които до този момент кръжаха разбъркано в светналото пространство отпред, отведнъж се устремяват към прозорците и облитат отвсякъде колата. Шофьорът гледа тая препускаща насреща белота напрегнато и мълчаливо. Изглежда безкрайно променен, суров и недостъпен. Все пак чува скимтенето от другия край на седалката и веднага се обръща да види какво е. В същото време момчето отмята глава на обратната страна, за да не го види, че плаче.

— Е, е, е! Не го взимай чак толкоз навътре. Лоши, добри — това сме… А за коня… здравата ще си изпатя. И за лъжа.

Двигателят бръмчи монотонно. Опрял лице о стъклото, Славчо подсмърча тихичко, а топлината иде отпреде му като дъх на човек, като неочаквана милувка и от това му става едно хубаво, едно леко, толкова хубаво и леко, тачак го избива на сън.