Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София


Кой каквото иска да разправя, но това, моето, не беше ваканция. Първо, мама ме напердаши за двойката. Второ, в нашия край не заваля сняг. И трето, което е най-страшното, учителят каза, че иска да се срещне с баща ми. Тогава бях точно до черната дъска и чух как учителят въздъхна. Най-напред той ми писа двойката и после въздъхна. Челото му беше изпотено, а по пръстите му се виждаше тебеширен прах. Като мушна бележничето в джоба си, учителят каза:

— Иване, трябва да се срещна с баща ти…

Едва се дотътрах до чина, а и от новия урок нищо не разбрах, защото все това си представях: връщам се в къщи и баща ми ме чака. Знам, че няма да говори. Ще разтрие черните си длани, ще ги сложи върху коленете и ще каже така:

— Е?

След това ще свали фуражката от главата си и пак ще каже:

— Е?

Баща ми рядко ме разпитва, той всеки ден пътува, но сега ще намери време. За такова нещо като двойката по география се намира време. А аз не знам какво да му кажа. Ако беше мама, щях да се направя на умислен, щях да река, че учителят ме мрази, и тя ще повярва. Може и да ме удари, но то не е страшно, ръката на мама е лека. Виж, баща ми има големи ръце и аз не смея да го лъжа. Когато му разправям нещо, той ме гледа право в очите, та затуй не смея да го лъжа. Най-хубаво ще бъде да му призная как се случи тази работа…

Всичко започна от козата. Ние имаме една кафява коза и аз всяка сутрин я водя на полето. Избирам й тревиста поляна, завързвам я за някакъв храст и тя пасе там чак до вечерта. Въженцето, с което я връзвам, е дълго осемнадесет метра и по този начин козата опасва поляните в кръг. Пълен кръг, с радиус осемнадесет метра. Всеки, който помни формулата за лицето на кръга, може да пресметне, че нашата коза разполага денем с цял декар поляна. Формулата никак не е трудна: радиус по радиус по три и четиринадесет. Тук радиусът е дължината на въженцето… Но за моята двойка по география не са виновни ни козата, ни въженцето. Виновно е друго.

Една сутрин, дордето избирах място за козата, видях край храстите гълъб. Подсвирнах му, но той не хвръкна. Веднага изтърчах нататък. Гълъбът се сгуши, опита се да литне, ала не успя. Приклекнах до него и разбрах какво беше станало. В краката на гълъба се виждаха сплетени конци, замотани около храстите. Сигурно сам се беше вързал, така си личеше по конците.

Разплетох го и реших да го нося у дома. Беше хубав гълъб, от качулатите. Такива гълъби в нашето село няма. Мушнах го под пуловера и хукнах към къщи, но не щеш ли, по пътеката ми стана жал. Представих си как някъде едно друго момче напразно ще чака своя гълъб. И тъкмо тогава измислих писмото. Не беше голямо писмо. Обясних как съм хванал гълъба, къде съм го хванал, а най-отдолу си писах адреса. Нататък всичко стана лесно: свих писмото на тънко масурче, вързах го за крачето на гълъба и излязох на двора. Щом разтворих ръце, гълъбът отлетя високо в небето. На дланта ми остана само една бяла перушинка.

После осем дена не се случи нищо, а на деветия получих писмо. Пращаше ми го един ученик от село Сушица. Много се зарадвах, защото моят нов познат също се наричаше Иван, също като мене беше петокласник и искаше да станем приятели. Писмото му завършваше така:

Скъпи Иване, ти ми направи голяма добрина. Ако имаш време, ела на Римската могила на двайсети декември в дванайсет часа, за да се запознаем и да ти подаря две гълъбчета от новите. Ще те чакам там.

На двайсети декември трябваше да уча по география, но Римската могила ме дърпаше като магнит към себе си и аз не устоях. Исках да взема и Нешо, сина на кантонера, но той не обича да дружи с други момчета.

По-добре да не бях отивал… Наистина, сега имам един нов приятел от Сушица, имам и два гащати гълъба, но имам и двойка. Двойката е по география. Още на другата сутрин учителят ме вдигна и ми писа двойка. После ми каза:

— Иване, трябва да се срещна с баща ти.

След такива думи върви, че се радвай на ваканцията. Всяка вечер чакам татко да ме викне, а той не ме вика. Снощи се завърна по тъмно и дрехите му миришеха на влак. Лятно време миришат на затоплен влак, а зиме — на студен. Видях го как седна край печката и как разпери черните си ръце. За пръв път ми се стори страшен.

— Татко — рекох, — да сипя ли въглища? Сигурно си измръзнал навън.

— Може — отвърна баща ми, без да ме погледне.

Край, помислих си аз, той вече знае, затуй не иска да ме гледа. Но баща ми не каза нищо повече. Облегна се на стола, кръстоса ръце пред гърдите си и тихо заспа. Така заспива само когато е много уморен. За да не му преча, взех учебника по география и минах в другата стая. Забравих да кажа, че откакто почна зимната ваканция, учех всеки ден. Тая двойка трябваше да я махна от бележника и от главата си.

По едно време, тъкмо бях стигнал до Хималаите, баща ми ненадейно влезе. В първия момент се уплаших. Той мушна топлите си пръсти под яката ми, разгърна учебника и чак тогава ме попита:

— Ами ти защо не почиваш? Нали е ваканция?

— Татко — рекох, — не ми се почива. Пък и обичам да чета по география… Амазонка, Мисисипи, Кордилерите… Все едно че съм тръгнал на екскурзия.

— Да — въздъхна баща ми. — Екскурзия… Кордилерите… А къде се намират Кордилерите?

— В Америка — бързо рекох аз. — Най-високият им връх се нарича Аконкагуа. Висок е 7035 метра.

Баща ми много се зарадва, дето знаех най-високия връх на Кордилерите. Обеща да ми купи книга, а сетне допълни:

— Хайде, пък като се затопли времето, ще те взема във влака до гара Каспичан. На Кордилерите може да не идеш, ама до Каспичан ще дойдеш. И там, в училище, здраво да държиш. Чу ли!

При последните си думи той завъртя глава и излезе. Гледаше ме право в очите, сякаш знаеше за двойката. Малко остана да му разправя всичко, но си замълчах. И на другия ден мълчах.

Така мина зимната ваканция: в четене и страхове. А през втория срок, когато учителят ме вдигна, не се запънах ни на едно място. Писа ми шестица.

Този ден баща ми се върна много рано. Като ме гледаше как тичам из двора, как се закачам с кучето, баща ми се засмя:

— Иване, май си оправил двойката по география?

— Да — рекох. — А ти откъде знаеш?

— То се вижда — отвърна баща ми. — Хайде, пък друг път да внимаваш, иначе няма да те водя до гара Каспичан. Иди сега докарай козата.

Направо изхвърчах от къщи. Бягах към полето и все това си мислех, че татко е добър човек.

Край