Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София


Първата работа на майка му беше да го огледа — от главата до краката. А после изпъшка тежко и се хвана за главата. Ушите му бяха пълни с глина, да не говорим за врата и калните вадички, които се утайваха от краката. Веждите и ресниците му не се виждаха и за тях нищо не може да се каже.

Майка му посегна, дръпна го за ухото, боли, но той стиска зъби. Защото ха е заскимтял, ха целият свят е научил за това. Съблече окаляните си дрехи, наведе се над легена с топла вода, а устните му продължават да треперят. На моменти усеща, душат го сълзи, а-а-а ще заплаче. Гърлото му се повдига и Пешко едва си поема дъх. А майка му не млъква. Кара му се: Я виж другите деца! Всеки ден ли ще те пера?

Сетне, когато вече Пешко, окъпан, облече чисти дрехи, тя донесе престилка, пълна с картофи, и ги изсипа на масата.

— Обели ги. Хей сега ще се върне баща ти, а вечерята още не е готова.

Натопи окаляните дрехи на момчето в топлата вода и пак нейното си знае:

— Ще ми кажеш ли къде си се врял?

Пешко вече бели първия картоф и като гледа към прозореца, отвръща едва чуто:

— Не!

Изтича до килера, където са инструментите на баща му. И с пилата старателно наточи ножа. Може ли човек да бели картофи с толкова тъп нож — на трион е станал! А когато се връща в кухнята, изсипва шепа картофи върху печката — няма нищо по-хубаво от печени картофи. И решава: както и да го мъчи майка му сега, каквито и въпроси да му задава, ще мълчи.

От кухнята Пешко прехвърля поглед навън. Слънцето, допреди малко едро и румено като малина, е изчезнало оттатък рида. Смрачава се. В разредената светлина дървените бараки на селището изглеждат като слепени. Самотна е компресорната будка, покрай която се вие пътеката. Обрасла с полегнала от вятъра папрат, тази пътека е незабележима и в същото време — загадъчна. Видиш ли я такава запустяла, можеш да речеш — нищо не струва. Ама тръгне ли Пешко по нея, и очите му да вържеш, ще стигне до кичестите храсти.

… Пъхнал ръце в джобовете, тогава се беше загледал в един самолет, който летеше, кажи-речи, над селището, когато внезапен женски глас го стресна:

— Хей, ти накъде?

Пешко се спря. Унесен в самолета, сам не беше разбрал кога е излязъл от пътеката и озовал на ръба на дълбоко дере. Насреща му — жена, която той досега не беше виждал на обекта: стройна, с гъсти черни коси, с обло бяло лице и загорели от слънцето ръце.

— Аз съм Зора — рече му тя открито. — А ти?

— Пешко — отвърна момчето, без да откъсва поглед от малкото дървено сандъче в краката на жената. И не толкова от сандъчето, колкото от това, което беше подредено в него: амонит, шнур, фитил, капсули…

Жената улови погледа му:

— Новата бомбаджийка на обекта съм. Хайде ела да ми помогнеш. Щеш ли, а?

Иска ли питане! Пешко запретна ръкави и се зае с голямата топка взривен шнур. Зора го запита какво работи баща му. Той й обясни — шофьор е на язовирната стена. И натърти — шофьор на татра. Тогава било естествено, каза тя, и Пешко да се изучи за шофьор на татра, а той, като режеше шнура на късове, отвърна сериозно — то се знае, така е! После тя го погледна хитро под око и го запита нещо, от което дъхът на Пешко застина: „Щеш ли да станеш бомбаджия?“ „Майко мила, бомбаджия?“ — ахна в себе си момчето. Та за всичките деца на обекта това е най-великото нещо на света. И сърцето на Пешко заигра немирно в гърдите. Тупа това негово сърце, сякаш ей сега ще изскочи.

— Така си и мислех — засмя се Зора, защото още преди Пешко да й отвърне, тя прочете отговора по лицето, по очите му.

Когато свършиха с шнура, тя напълни кофата с кал, обикновена кал от пръст и вода. Пешко я запита защо й е тази кал. Обясни му, че без кал никой бомбаджия не може да си свърши работата, както трябва. Освен с взрив дупката в скалата се запълва и с глина.

— Само че тук няма глина, та бъркам кал.

И като стягаше краищата на забрадката си, Зора въздъхна грижовно:

— Ех, ако имаше истинска глина…

Пешко изведнъж се плесна по челото: глина, а? Та това е нищо работа за мен. Полетя по тази самотна и запустяла пътечка. Стигна до кичестите храсти с локвата и още същия час напълни кофата с глина.

Оттогава двамата — той и Зора — станаха приятели.

Тя е единственият човек на обекта, за когото Пешко е не само момче, но и сериозен човек. Срещне ли го, ще го запита:

— Как е? Как върви животът?…

— Добре! — отвръща й също така сериозно той.

Другите деца можеш да ги попиташ как са игрите. Защото те играят на стъклени топчета, скачат на въже или гонят котки по керемидите на столовата, а Пешко, научи ли си уроците, нахлупва ушанката и тръгва да дири бомбаджийката.

Откакто срещна Зора, момчето заживя в друг свят.

Овързана с въжета през кръста, тя пълзи по коравите камъни, където преди това миньорите с пистолети са пробивали дупки. И ги зарежда с взрив. Толкова високо са, че Пешко си мисли — да посегне и аха ще достигне перестите облаци. Само птиците са по-високо от тях. Въжетата скриптят, стенат, опъват се. Но Зора не спира — върви от скала на скала. А повика ли го — пъхти по стръмните камънаци подире й и Пешко. Защото за къде е тя без него. Без тази кофа с лепкава и синкава глина. Най-хубавата глина на целия обект. Сетне, когато всичко е готово, бомбаджийката пали светкавично фитилите. Грабва Пешко за ръка и двамата тичат презглава под заслона на една грамадна скала. След миг страхотен взрив разтърсва света. Хладна пот пробягва по тялото на момчето. Въздухът се размества. Планината трепти. Жълто-бял облак като балон се разтяга върху скалите. По дефилето се понася гръмовно ехо. То се блъска от бряг на бряг и търси пролука, за да се измъкне. Сърцето на момчето бие. И от тези глухи удари на него му се струва, че чак скалата се люлее.

Тогава му се иска да го видят другите деца, но къде ти — те играят на билета.

Стихнат ли гърмежите, Пешко пръв изскача от заслона и изпъчил гърди, високомерно оглежда света надолу. И има защо: хора, машини, камиони, всичко е толкова дребно. Пък къщите на селището са като кубчета, само че разпилени, объркани.

На връщане към къщи Пешко не върви, а лети. Защото пак е закъснял. И все така — с напрежение в цялото тяло. Все със замиращо сърце ще влезе в къщи. Знае, майка му още от вратата ще го подхване: „Откъде са пак тези калища по теб? Къде се вреш? Стой си в къщи!“ Тя го пита, настоява, а момчето мълчи. Дума не обелва. Макар че така много му се ще да й каже: „Какъв ще е този живот, ако все в къщи седя? Ако все за полата ти се държа? И въобще по въпроса за живота аз съм на друго мнение…“

Картофите върху печката сега вече цвърчат на много гласове.

С готварска лъжица в ръка, майка му пържи месото в тигана, тюхка се, че вечерята е закъсняла. Улисана в тия къщовни грижи, тя сигурно е забравила за лудориите на Пешко. Но дори и да се сети и да захване отново да го пита, пак ще мълчи. Да не седне сега да й обяснява, че ходи с кофата за глина. Или за това, че се катери със Зора бомбаджийката по най-високото. Каквато е плашлива, никога повече няма да го пусне там. И пак ще почне с нейното: „Стой си в къщи! Малко ли ми е, че баща ти е все на път с камиона?“ Ще му приказва всичко това, но той ще й възрази: Ще й каже, че иска да живее по̀ иначе. Не както другите деца. По̀ иначе от тях… Сигурен е, че нещата като нищо ще се развият точно така. Знае какво ще се случи и по-нататък: майка му ще свъси чело, веждите й ще се свият във венец и тя ще му рече: „Малък си, глупав си и затова приказваш така. Да живееш по̀ иначе!… От къде на къде ти идват наум такива неща?“

В стаята се понася сладкият аромат от печени картофи. Момчето грабва един от тях и лакомо го пъха в устата. Само дето не ревна от болка — картофът изгаря устата му. Майка му го вижда, сочи го весело с пръст и го закача: „Лакомдол! Така ли се ядат печени картофи?“ — Тя взема друг картоф, разполовява го, посолява го с дъхава чубрица и го оставя върху масата: да изстине. А Пешко с нож в ръка продължава старателно това, което се иска от него: да обели всичките картофи…

Най-сетне — край! Бърше с длан челото си и въздъхва с облекчение. Тенджерата е пълна с обелени картофи — бели, лъскави, обли. Сяда на столчето, изтрива с носната си кърпа влагата от прозореца. И погледът му отново търси самотната пътека, неговата пътека. Чува мислено гласа на бомбаджийката:

„Как е? Как върви при теб животът?…“

Стиска очи до болка и се мъчи да види днешния взрив: планината политва…

— Пешко — стряска го майка му. Я дай картофите тук. Сипи ги в тенджерата — нарежда му тя по-нататък. — Докато сготвя, изтичай до гаража и кажи на баща ти да купи от лавката червен пипер. Ама да не се замотаеш някъде. По-чевръсто!

Момчето не чака втора покана. Как не се сети досега: Баща му. Ето на кого ще каже всичко. „Ако го няма в гаража, ще го чакам“ — решава Пешко сега в себе си. И ще му кажа: за глината, за Зора и за ония скали, от които свят ти се завива. Вече мислено вижда как баща му се съгласява с него и кима с глава. Защото какви мъже ще са двамата, ако в това не се разбират.

Намята бащината си ватенка, обува кецовете и изскача навън.

Стъмнило се е съвсем. Няма ги и одевешните рошави облаци. Небето изглежда като мъртво. Но Пешко изведнъж възкликва: „Я! — Взира се оттатък гребена на тъмната борова гора и повтаря удивен: — Я!“ — Вижда — изгряла е една звезда. Тя е сама. Защото е храбра!

И все така удивено, момчето върви подир самотната светлина на тази най-храбра звезда на небето.

Край