Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София


Затворих кованата дъбова врата, поиздърпах ятагана да опитам не се ли е затегнал в посребрената кания. Изтеглих и един пищол от силяха. Де да знаеш, може всичко да се случи. Бях казал на войводата: „Да влезем двама и да му видим сметката!“ Той не рачи. Аз си знам работата, кай, ти остани да вардиш пред вратата.

Стоя отвън на чардака аз и слухтя. Чакам пищол да гръмне вътре или ятаган да зачатка по човешки кости. Нищо такова не се случи, само слушах гласове. Тихи гласове, на моабет нагласени гласове. Каква е тази работа? Гледам, вратата има ключалка, а дупката за ключа малка, продълговата, пръста си не можеш провря. Наведох се и замижах с едното око. Вътре беят кротува прав до джама, все така облечен в чохените си сини потури и салтамарка, обшита със златни нишки. Щръкналата му брада трепере като птича опашка. А пред него разкрачен стои Корчо войвода. Държи пищола си в ръка, смее се, пък по едно време пъхна оръжието в силяха с пискюлите и синците. Аха, рекох си, сега ще заиграе ятагана. Добре, но ятаганът все набучен на кръста му.

— Не бой се, Дестан бей — кротичко дума войводата. — Аз не съм лош чиляк като твоите кесаджии. На гости ти додох с момчетата, селям да ти поднеса. Додох да се повидим, да си похортуваме като хората. Няма ли да ме поканиш да седна?

Беят се поклони, кажи-речи, доземи и протегна ръце:

— Буюрун, челеби, аллах да те закриля! Седни!

Разположи се Корчо на миндера и все се усмихва хитро и присмехулно. Усмихва се и се оглежда, а смиреният бей стои прав като свещ.

— И ти седни, Дестан бей.

— Сакън, аз мога и тъй — кротко рече беят.

— Как щяло! Седни, седни…

Прибра беят полите на джубето си и седна. Като че тръни имаше под него, а не мек миндер. Аз го знам ербап чиляк. Наперен язди охранен ат, отвисоко гледа чиляците, май те са мушици пред него… Глей сега какво намислил войводата! Вместо да му види сметката — нали за това бяхме дошли, — той ихтибар му прави. Аз си клеча до вратата, двайсетина като мене хайдути са се притаили на двора или пък със запънати пищоли се хилят пред обезумелите от страх аргати, измекяри и бейски мекерета, а ханъмките квасят със сълзи възглавниците в харема и хлипат. Ама Корчо такъв си беше. Обичаше приказките, ихтибар правеше на чиляка. С кротко започваше, дето има една приказка, с памук вадеше душите. Този път не можех да го разбера. Гледам, навън се е развидяло, слънцето ще изскочи и ще тръгне над гората, а ние още на лафмоабет я караме! Ей туй не харесвах и тъкмо да блъсна вратата и да река на войводата да бърза, чувам го, дума:

— Е, няма ли, Дестан бей, със софра да ме почетеш? Аз съм горски чиляк, спя, дето свърна, ям каквото намеря, а ти тук си имаш всичко курдисано като за сватба… И яденето, и пиенето, и ханъмките викаш една по една, когато ти кефне! Знаеш, че има обичай гостът да се понахрани, нали тъй?

— Ще ида да донеса — скочи беят.

Корчо живо го спря с ръка:

— Сакън, измекяри имаш. Ти си господар, как тъй ще се резелиш?

Беят отпусна рамене, видях как лицето му се поизкриви.

— Ама твоите хора са вързали и запрели моите аргати, челеби.

— Вай! — плесна се войводата по челото. — Виж ги ти! Пейо!

Щом чух името си, блъснах вратата и ето ме ухилен на прага. Видях как беят изтръпна. И как няма да изтръпне — калпакът ми опираше, кажи-речи, дъсчения таван. Пък с тези чифте пищоли на кожения силях, с този крив нож и паласки, натъпкани с барут, тънка пушка през рамо и широк ятаган, украсен с червени и зелени камъни — ума му взех. А и чист бях, спретнат, с нови дрехи облечен като всинца ни — преди две недели бяхме бастисали чаршията на града и оттам взехме шаяци и чохени платове. Двама терзии подбрахме със себе си. Те тръгнаха без кеф — нямаше как. С ножици, игли, теркове и напръстници от сутрин до вечер мереха, крояха, шиеха. На всеки от нас, двайсетина хайдути, нови аби и пъстри потури ушиха, джензефени пояси скроиха. С такива дрехи, казваше войводата, се обличат солдатите в Русия и в Аустрия. Той беше ходил там, много свят беше видял, много патил. И оръжието им еднакво, добави той, кажи-речи, от един майстор ковано. Че като се строят в две редици с ония ми ти зелени и червени солдатски премени, окичени с ширити и жълти копчета по тях, да ги гледаш и да им се ненагледаш. А ние какви сме — думаше войводата. И ние сме солдати. Солдати на народа. Ние го пазим от душмани и от злини.

На тези работи държеше Корчо и аз харесвах такива салтанати. Та хиля се аз такъв напет, а беят ни жив, ни умрял. Сега го виждах хубаво. Бледен беше, брадата му трепере, дето има една приказка — изгубил и ума, и дума. А Корчо спокоен, весел, като че дошел на сватба, а не правда да раздава.

— Пейо — рече войводата. — Бе какво сте направили вий бе?

— Че какво? — примигнах аз.

— Скоро да додат тук някои от измекярите на бея, че да ни нахранят, както бог дал. Гост посреща беят, пък вий какво сте ги навързали! Хайде!

Понамръщих се, но излязох на двора. Седят мустакатите и брадати хайдути по кьошетата или до вратата, тутун пият, приказват. Все еднакви като истински солдати. А сред двора забит зелен байрак. Перчи се, кажи-речи, до върховете на дърветата. Рекох на момчетата да намерят измекярите, че скоро да занесат на войводата и на бея да похапнат…

Ядоха и пиха двамата, а аз все клеча до вратата. Все гледам през дупката на ключалката и пак ме хванаха дяволите. Смее се Корчо, един такъв добряк изглежда, кротък като невяста — на хайдутин не мяза. Приказват разни работи с бея, а той вече е друг. Поотпусна се, червенина пак се мацна по лицето му. Чувам го да казва, че Корчо войвода е справедлив чиляк, добър чиляк и само зян приказки се чуват за него. Отсега нататък беят ще го има за побратим. Било що било. Изпращал сеймени подир него — грях сторвал, не знаел какъв чиляк има насреща си. Ще разпусне веке сеймените. Прашинка няма да позволи да падне върху Корчо и дружината му. А войводата все се усмихва на тези горещи приказки. Кърши от пилето, лапа баница, пие шербет и поклаща глава: „Аферим, беим, сполай ти, ихтибар ми направи, богато ме нагости. Виж как чиляците могат да живеят в мир.“

А аз на тръни седя. Не че ми е за яденето — и ние всинца бяхме похапнали. Омекца сърцето на войводата — това е. Забрави, че този бей беше разплакал мало и голямо. Бесилки издигна, бащата на Корчо обеси, моми затри в харема си, имоти заграби, цяло село му работи ангария, нозете на непокорни потроши. Идваха селяни в балкана да се жалят от него: „Отърви ни, Корчо войвода, цял живот свещи ще палим за тебе и за дружината ти!“ А Корчо: „Ще се уреди, знам си работата!“ И тази нощ дойдохме. Всичко стана мирно и тихо, а сега, гледай го ти, моабет кара! Седя и се пуля — какво е хрумнало на войводата? Идеше ми да блъсна вратата и с пищола бум-бум — право в корема на бея. Не го направих, защото, гледам, войводата се изправи. Пооблиза устните си, поизчисти с ръка мустаците си и пак се засмя. Кокоря се аз пред дупката и се питам какво ще стане…

Нищо не стана. Бръкна в пояса си Корчо и извади няколко лъскави алтъна. Трясна ме нещо по главата. Чувам го да дума:

— Дестан бей, сполай ти, добре ме посрещна, нахрани ме, както бог дал, кажи сега какъв е масрафът за яденето.

— А, Корчо войводо, може ли? — опъна се беят.

— Може, може… Казвай!

— Ти си ми гост, как тъй ще плащаш? Докачаш ме, челеби.

— Тъй трябва. Всяка сметка се плаща! Казвай! — настоя Корчо.

— Йок, не приемам! — решително повтори беят. — И твоите аркадаши са ми гости, аз таквиз юнаци като не почета, кого друг?

А Корчо все се усмихва. Стои пред бея половин глава над него, спокоен, весел… на сватбарин мяза. Казвах си, че май е минало времето на хайдутите. Щом и сърцето на Корчо се е размекнало, отиде тя! Язък! По-добре да сменя гайтанлиите потури и абата с конопена риза, а вместо пушка бойлия и сабя френгия — овчарска гега да нарамя. Тюю, какви времена додоха! Аз да съм, не пари ще му дам, а ще забия в корема му един куршум, и толкоз! Кой каквото заслужава. Ама Корчо беше ни научил да не си пъхаме носовете, дето не трябва. Да мълчим, когато той говори и заповядва. Хайдути без команда и без ред — огън да ги гори, думаше той. В тази дружина се слушат войводата и байрактарят. Ако всеки вземе да командува и да прави каквото му текне — по-добре разпилей на вятъра такваз дружина.

Гледам, сложи Корчо два кръгли алтъна на софрата и се поклони. Пара дава и метан сторва на този кръвопиец и изедник! И това доживях. Мисля си, ще река на Корчо, че веке хайдутин не ща да ходя в неговата дружина. Нека си търси други баби, дето плащат на душмани и поклони им сторват.

Тъкмо си думах тъй, чувам Корчо да говори:

— Сметката си е сметка. Всеки да си знае, че един ден ще плаща!

Примигна беят, вдигна ръка, намислил беше да каже нещо, но Корчо го спря и пак рече:

— Моята сметка е платена. — Той сложи ръка върху дръжката на ятагана си и с друг, твърд глас, с какъвто говореше, когато заповядваше, каза: — А сега да видим твоята!

Беят пак пребледня от тези твърди, страшни думи. А мене нещо под сърцето ме стопли — разбрах накъде бие работата. Потрих ръце и пак ми стана хубаво. Долепих ухо до вратата да чувам по-добре.

— Има да плащаш и ти, Дестан бей! — строго добави Корчо.

— Корчо войвода, аман, не прави майтапи! Побратими станахме, аз тебе богато ще те даря… — поде беят, а гласът му май не беше съвсем неговият.

Чаках какво ще рече Корчо. Думите му излетяха спокойни, твърди като елмази, равни и малко страшни:

— Имаш да плащаш за ручеи пролени сиромашки сълзи и за морета сиромашка пот! И за баща ми ще плащаш! Ти го уби, помниш ли?

— Милост… — изхлипа беят и се смъкна на колене.

Чух звън. Нещо на тенекия прозвънтя, сетне писна като звънче, а след туй удари някак тъпо, на меко. Изхлипа глас. Погледнах през ключалката. Беят, свит, лежеше на чергите. Краката му, обути в шалвари, поритваха. Корчо стоеше над него малко приведен и бършеше сабята си в потурите му. Постоях като сащисан, сетне бутнах вратата.

— Аз платих, и той плати — рече Корчо. — Сега към Балкана!

И бързо излязохме. Корчо свирна. На двора се разтичаха брадатите хайдути и се наредиха около байрака. Еднакви, спретнати, със силяхлъци запасани, окичени с оръжия и чанти. И черни островърхи калпаци на главите им. А байракът плющи над тях. Казах си, че един ден такива солдати може да има българското господарство, като се освободи. Не зная дали ще доживея този ден, ама много исках да го дочакам.

— Развържете жените и всички аргати! — рече войводата. — Всеки да си върви по пътя. А на конаците — огън.

Пак се разтичаха хайдутите. Аз режех вървите, които стягаха ръцете на уплашените измекяри, те ми се покланяха доземи и щом им виквах: „Да ви няма!“ — те презглава хукваха извън конаците. Замириса ми на дим. Видях как от чардаците, от плевнята и от покрива на конака избухнаха червени пламъци. Влязохме в оборите и изведохме по един кон, на други натоварихме събраната плячка от богатствата на бея и яхнахме конете. Двайсетина хайдути, на всеки по един.

После пак препуснахме из пущинаците, а аз все се обръщах. До небето се издигаха пламъци и дим. Гората ни скри. Тръгнахме по един изровен от дъждовете път. Балканът беше пред нас. Все поглеждах към Корчо и си мислех, че ако беше ми казал да се хвърля в огъня, щях да го сторя, без много да му мисля…

Край