Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Под лазурното неаполитанско небе едно дете като търкулнат в пепелта портокал седеше сред мръсната улица на малкото столче и пишеше, сложило тетрадка на коленете си. Цялото бе извърнало поглед към гладкото, трептящо в мараня синьо море и сякаш оттам идеше хубавото, та от време на време си запяваше:

О, долчи Наполи!…

Морето изпълваше очите му с влага, то пак се навеждаше над тетрадките си и написваше нещо бързо, бързо. Когато усещаше затруднение, започваше да хапе молива си, повдигаше глава и пак си тананикаше:

О, долче Наполи!…

Зад гърба му останаха тъмният вход, купчинките боклук, мръсните котки и кучета и черното гърло на моста. То не усещаше мириса на подземие и смрад, забравяше целия мизерен свят, в който расте и живее.

— Какво пишеш, момченце? — сепнахме го ние.

То дигна очи, големи и топли, и както бе захапало молива, ни се усмихна. По мургавото му лице личеше още вдъхновението му и никакво смущение не можеше да го прогони.

— Домашните си пиша — отвърна то и очите му блеснаха с портокалови пламъчета.

— Защо тук, на улицата, а не в къщи?

Тук не минаваха тролейбуси, коли, велосипеди, каруци, та дори и хора.

— Тук е по-широко — рейна поглед момчето като господар на цялата улица.

То гледаше насреща към високия зид, който като крепост ограждаше голямата градина портокали и палми, цветя и лозници. Там като палат се издигаше прекрасен дом с големи прозорци, в които небето и морето се надпреварваха да хвърлят блясъци; дом с много широки стаи, с тераси — открити и покрити, — цяло училище да учи. Детето мислено се прехвърляше на зелените поляни, осеяни с накапали като жълтици плодове, може би и затова се чувствуваше на улицата по-добре, отколкото в тъмната, влажна и вмирисана на земя одая.

— Аз съм Луиджи — каза момчето с достойнство. — А вие?

— Ние сме от България…

Момчето спусна вежди.

— Не познавам такава страна. Знам Аржентина, Уругвай, Парагвай, всички страни, дето има параходи, знам… Но… как я казахте?

— България… Дай! — написах аз името на страната ни в тетрадката му.

Луиджи го прочете един-два пъти и пак поклати глава:

— Не, не познавам…

— Ние сме на Черно море… между Югославия, Гърция и Турция.

— Аааа… да-а-а — пропя момчето и отведнъж досетливо скочи. — Познавам морето, мога да ви заведа, където искате.

Нищо не отговорихме. Но за момчето беше достатъчно мълчанието ни. То грабна тетрадката си заедно със стола, внесе ги вътре в бордея и заприпка с нас. Широкополата му сламена шапка, пробита на дъното, хвърляше сянка на мургавото му лице и то ставаше още по-изразително. Когато слънцето го залееше с блясъка си, загубваха се очичките му дори. Луиджи се превръщаше на една сияеща, подскачаща топка. Дрипите му се люлееха, плющяха, но той тупуркаше весело и все разправяше колко голям е Неапол, колко красив е и че няма друг град като него… Денем е красив, а нощем вълшебен.

— Вие видели ли сте нашето небе нощем, нашите звезди? Ми че като нашите звезди никъде няма. Те слизат съвсем ниско, до главите на хората чак. Морето грее от звезди. Човек се обърква. Къде е небето, горе ли е, или в морето? Едва когато звездите угаснат, морето и небето се разделят…

Луиджи ни изведе неусетно на морето. Ослепителна, замайваща игра на багри не ни даде да мръднем повече.

— Там… и-и-и… е Везувий! Аз съм ходил това лято само три пъти. Веднъж с камиона на чичо Лоренцо, втория път с автобуса… и трети път пеша… Изкачихме се чак горе… А пък Помпей!…

Момчето бръкна в натъпканите си джобове и току извади на шепата си камъчета и стари римски монети.

— Ей тия парички ги намерих в Помпей! Ето какви работи може да открие човек сред развалините… Всички момчета си имат… Ние от нашата улица ще си изкопаем катакомба и ще си направим музей… с билети и с вход. И ще посрещаме туристи!

Луиджи стрелна с ръка по слънчевата пътека на морето.

— А тук направо е Капри. Два часа с параход. Ама с лодка е по-хубаво. И риба може да ловите, и да се окъпете. Ако вземете лодката на чичо Джовани, и аз ще дойда с вас…

Всичко според Луиджи непременно трябваше да се види. Всяко кътче, всяка педя земя. Той ни разведе навсякъде по крайбрежието, изпя ни всички песни, които знаеше. И непрекъснато се въртеше и махаше на тоя или оня, сякаш големи и малки го познаваха. Деца на купчини, а тука те са толкова много, като портокалите, го питаха с очи кои сме и какви сме, а той гордо им отвръщаше:

— Булгария, Булгария.

От мириса на рибата, от изумруда, който се разсипваше върху водната повърхност, от плясъка на греблата и хладния полъх Луиджи се преобрази. Само външността си запази, а иначе се превърна в едно разтуптяно сърчице, което нямаше покой. Ние не можехме да го догоним. Той ни обсипваше с нови и нови неща. Чрез това малко, дрипаво, но винаги весело и бодро момче ние разбрахме най-добре какви хора са италианците… И на края го възнаградихме. Освен лиретите, които той жадно сграбчи, ние му подарихме една от ония дреболии, с които всеки българин тръгва за чужбина…

— Това е от България сувенир! — подадохме му едно малко, шарено бърдученце с човчица.

— Ааа, суверин — захапа то бърдучето и запищя, щастлив повече от подаръка като че ли, отколкото от парите — Ариведерчи, Булгария!

Когато привечер се върнахме пак по пряката улица, ние видяхме нещо, което ни трогна. По големите зидове на богатия дом беше написано: „Булгария, Булгария, Булгария“. От единия край на улицата, та чак до другия — по тротоари и калдъръми, по стените и вратите — навсякъде вдъхновената ръчичка на Луиджи бе написала името на нашата страна. А пред самия тъмен вход една купчина деца бе се струпала и разглеждаше нещо. Ние приближихме. Седнал на столчето, на което през деня пишеше, Луиджи бе разтворил на коленете си една географска карта и като учител сочеше и преподаваше:

— А като е на море, защо няма параходи тая Булгария?

— Има… големи, океански! Миналата седмица видях един…

Ние отминахме, без да смутим урока за България. Изкачихме се по стъпалата горе на булеварда и чухме как нашето шарено бърдуче запищя български звуци в устата на италианчето. Падаше топла, южна вечер. Земята и небесата се сливаха. Звездите слязоха ниско, така че не можеше да се разбере къде са — на небето или в морето… едри, едри — същински портокали…

Край