Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София


Ние бяхме толкова бедни, че съвсем нарядко виждахме пари. Нямахме какво да продаваме, пък и никой от нашето семейство не беше на печалба. Когато някое от децата се разболееше, мама влизаше в плевнята, надникваше по яслите на обора, дано е снесла поне една от двете ни кокошки. Намереше ли яйце, донасяше го в одаята. Събирахме се всички деца да го погледаме, да му се порадваме. С него мама купуваше три-четири бучки захар и подслаждаше чая на болния. Ние подсмърчахме отстрана, преглъщахме слюнките си, наблюдавайки как се вие топлата па̀ра над паничката. Понякога ми се приискваше да се разболея, за да сръбна една лъжичка чай. А друг път мечтаех, като порасна, да отида някъде на печалба и изкарам много пари. Щях да домъкна цяла торба захар, за да пият чай всички у дома — и болни, и здрави. Често водехме разговор с мама отде можем да припечелим някой лев. Като завърших втори клас, една сутрин й казах:

— Знаеш ли какво съм намислил?

— Какво? — попита ме тя.

— Ще изплета, кошници, ще ги продадем, и ето ти пари.

Мама ме погали, целуна ме по челото и рече:

— Много добре си намислил, сине, но отде ще намерим пръчки?

В нашето ливадче няма ракитак.

Съседите ни имаха ливади край реката, където растеше ракита. Но никой от тях не бе се сетил досега да плете кошници. Щом докарвах овцете от планината, хапвах набързо черен хляб и лук и хващах надолу по чуждите ливади. Нямах време да се заплесвам по вировете, за да ловя риба, както правеха повечето деца, а берях пръчки. Донасях ги у дома, присядах на сянка под сливата ни и ги обелвах. Изсушавах ги на слънце, потапях ги във вода, за да омекнат, и почвах да плета.

Какви ли не кошници оплитах. Нашенци най-много харесваха „тумбестите“. Те бяха пригодни за жените да си слагат кълбенцето вътре, когато тръгнат на път. Наесен в тях събираха сливи и ги изсипваха в кошовете. А аз не ги харесвах много. Струваха ми се „старовремски“. Когато оплетох една с елипсовидно дъно и с колан по средата, мама дълго я разглежда и се чуди. Тя вдигаше кошницата, постисваше я, за да опита здравината й, изнасяше я на чардачето и я оглеждаше на светло. Прекарваше длан по колана, взираше се в шарките, извиваше глава настрана, цъкаше с удължено лице, по което пробягваха румени петънца. Сетне се впускаше към мене, стискаше ме в прегръдките си. Топли сълзи опарваха страните ми.

— На мама кошничарчето, на мама майсторчето…

Ние закачахме кошниците на чардачето и кой как минеше по пътя, все се заглеждаше в тях.

— Станке — викаха жените, — отде толкова кошници сте намерили?

Мама подръпваше забрадката си надире и отвръщаше:

— Харесват ли ви? Това е майстория на Кунето…

Откачеше някоя и я подаваше на съседката.

— Сложи я на ръката, да видим дали ти приляга.

Жената пъхаше ръка под дръжката, свеждаше глава, попипваше кошницата и казваше:

— Приляга ми, а?

— Щом ти приляга, носи я. Няма да се отяде от ръката на Кунето. Друга ще оплете.

Що радост, що благословии изреждаше съседката. Най-много похвали сипеше към мене. Да съм жив и здрав, да порасна голям, да стана печаловник, хубава булка да си намеря и какво ли не… Жените даваха на мама шепа вълна, малко сливи за ошаф или пък паница градински фасул да си сварим за службата на Никулден.

А една жена от Сушица, като взе кошницата, извади от пояса си един лев и ми го пъхна в пазвата.

— Да му се позлатят ръцете — рече тя. — В наше село нали си нямаме река, не расте ракита. И кошница трудно ще намериш. Ще се радва моята Пенка. Тръгне ли за нивата, няма в какво да си турне плетивото.

Като си отиде тя, ние дълго премятахме парата и се додумвахме какво можем да купим с нея. Да ти даде някой пари, и то за кошница…

Един ден съседът ни, чичо Никола, рече на мама:

— Какво ще ги правите толкова. Това пари струва. На Петровден е Коритенският събор. Занесете ги, там разен свят, все ще се намерят купувачи…

Две нощи не спахме от вълнение. Та Коритенският събор наближаваше. Аз бях събрал към петдесетина кошници. Как ще ги занесем? Най-сетне чичо Никола ни даде коня си. Натоварихме кошниците от двете страни на самара. А ония, които не можаха да се поберат там, привързахме ги с върви и ги обвесихме през раменете си.

Беше топъл юлски ден. Житата бяха зазрели, гората грееше в яркозелен цвят. Тръгнахме по пътя край Бяла вода, извихме над Равнище, прекосихме Големи орници и се изкачихме на Хайдушки камък. Конят се поклащаше, кошниците прошумоляваха. Задъхвайки се, ние бързахме да стигнем навреме. Нещо радостно изпълваше сърцата ни. По един лев да продадем кошниците, пак ще вземем петдесетина лева. Такава сума де съм виждал… Сегиз-тогиз се сепвах като на сън. Майка ми бе казвала неведнъж — много добро, не е на добро. Дяволът си няма работа, той следи дори и мислите ти. Затова най-напред помисли за лошото, пък дойде ли хубавото — добре дошло… Ала в тоя миг моите мечти ме носеха на крилете си и не усещах нито нанагорнището, нито товара на раменете си, нито лятната горещина.

Като овчарче бях се изкачвал неведнъж на Хайдушки камък. Неведнъж бях разглеждал гъстата букова гора, която опасваше Златаново бачище и Средни ридар, къщичките на моето родно село, накацали по махалите като малки кошерища, реката, лъснала се като змия между ливадите и овощните градини. Но всичко това не ми се е струвало така красиво, както сега. Идваше ми да прегърна не само мама, братчетата и сестричетата си, но и цялото село. В сърцето ми чуруликаше непознато за мене птиче, чиято песен се извиваше така кръшно и нависоко, че заглушаваше горските певци. Ще вземем ние парите, ще купя на всички наши деца по някоя свирка да запомнят Коритенския събор, да запомнят кога бате им Куне кошници е продавал… Поглеждах прокъсаните цървули на майка си, извехтялата й кърпа, изгубила цвят. Представях си как ще изглежда тя в нови, щавени опинци с подвъртени върхове, каквито носеха по-заможните жени, как ще цъфне съсухреното й лице изпод бялата като сняг забрадка… Имам ли пари, ще купя каквото пожелая. Слагах ръката си в скъсания джеб, постисвах я и си намигах, без да забележи мама. Наесен ще измъкна парите и ще река на книжаря в Трекляно: — Давай учебниците. Избери ми и някоя книжка за прочит, ама да е най-хубавата, най-интересната…

Ние превалихме височината, провидяха се селата Горни и Долни Коритен. Ето ги и ливадите, където става съборът.

Стигнахме преди обед. По пътеките от всички страни се стичаха съборджии. Девойки в лъскави сукмани и копринени забрадки, ергени със сламени капели, бабички с тояжки в ръце, старци в бели беневреци и червени пояси, невести с шарени цедилки на гръб, отдето подаваха главички рожбите им… Чалгаджии свиреха, а около тях се извиваха нашенски хора. Търговци от града бяха надокарали какви ли не стоки и викаха до прегракване. Бирарии, пръстени стомни, гърнета и какво ли не щеш имаше на събора.

— Шарен свят — рече мама…

Спряхме край дъбовата горичка, привързахме коня, стоварихме кошниците и ги примъкнахме към долния край на съборището, където се бяха разположили търговците. Застанахме прави и изпървом се срамувахме да викаме. Аз тихичко опитвах гласа си, за да ме чуе само мама. Сетне почнах да подвиквам по-силно.

— Аа, кошници…

— Ха така, ха така — потупваше ме тя.

Някои съборджии оглеждаха кошниците, питаха за цената и отминаваха. Заредиха се и роднини. Наобиколиха ни жени от маминото село. Разпитваха кой е плел кошниците. Мама се обръщаше към мене:

— Тѐ го майстора.

— Брей, че майстор момче си отгледала! Станке, знаеш ли кога пасехме овцете по Кърлевица?

— Ти па, Пено — намесваше се друга жена. — Със Станка заедно сме момували. Да имах пари, щях да си взема една кошница, ама пусто…

— Ти ли си, Севдо! — възкликваше мама, познала дружката си от моминство. — Заедно сме жънали, заедно песни сме пели с тебе. Море я вземи кошницата, щом ти е харесала. Като дойда на гости у нашите, все ще се наплатиш…

Така мама раздаде десетина кошници без пари. Но все пак оставаха и за продан. Спря възрастна жена с прошарени коси, облечена в дебел черен сукман. Спазарихме кошницата за два лева. Жената извади от пояса си кенарена кърпа, в която беше вързала парите. Ала в тоя миг пристигнаха коритенският секретар-бирник и горският. Секретар-бирникът беше пълен мъж, рус, с луничаво лице и дълъг нос. Беше облечен по градски. Носеше корав якалък и зелена вратовръзка с черни точици. Под мишницата бе стиснал синя папка.

— Къде ви е разрешителното за търговия? — попита той.

Какво разрешително за търговия? Та ние търговци ли сме? Спогледнахме се с мама, без да проговорим.

А горският, висок три аршина, в зелени дрехи, нарамил пушка, надничаше изотгоре зад секретар-бирника, поглаждаше дългите си рижи мустаци и цвъкаше през зъби. Двамата се полюляваха, миришеха на ракия. Объркани, ние и не забелязахме кога бе изчезнала жената, която искаше да си купи кошница. Тя, изглежда, бе се уплашила.

— Какво е това разрешително — вдигна рамене мама.

— Такова — рече по-твърдо секретар-бирникът. — Нито е шарено, нито черно, а зелено, написано с мастило и подпечатано. Значи, нямате. Добре. Ха сега да ви отрежа квитанцията. Платете си глобата, па за друг път да се научите кога се прави търговия на събор.

— Защо да плащаме глоба? — плесна ръце мама и се завайка. Лицето й бе станало безкръвно, посивяло като косата й, с много бръчици. Като че за пръв път го виждах. — Та ние не сме взели още стотинка, а вие — глоба. Откъде пари за глоба?

— Щом нямате пари, ще ви конфискуваме стоката. Дако — обърна се секретар-бирникът към горския, — вдигай кошниците!

— Къде ще ги дигате? — зарева мама. — Детето цяла пролет ги е плело, ръцете си изпоряза, не е спало, сутрин става в тъмно… Молим ви се, не ни закачайте. За пръв път изнасяме кошници на събор…

— Спало, неспало — отсече секретар-бирникът, — няма да си играем на шикалки. В наша територия сте, в коритенска. Отде да ви знам, може и да сте ги краднали отнякъде. Ама че а…

— Да сме ги краднали! — извика нечовешки мама. Като че някой я резна с нож, нанесе й най-голямата обида. — Не е ли ви грях да си кривите душата…

Кого да викаме за помощ? Нашите роднини се бяха отстранили отдавна, бяха се смесили с множеството, а двамата властници бързаха. Един търговец на копринени забрадки и джебни огледала ни гледаше поизкривил глава и ни се присмиваше.

Горският вече прибираше кошниците, мама се опита да го спре, ала той я подритна и тя се преметна на ливадата. Аз стоях като замаян.

— За оказана съпротива има и арест! — размаха папката секретар-бирникът. — Ще дремете цяла нощ в мазето на общината.

Отнякъде пъкнаха още двама горски и един пъдар. Те нарамиха кошниците и ги отмъкнаха към селото. Мама потича след тях, задавяйки се от плач. Аз се завирах край полата й, дорде останахме сами двамата в горния край на съборището. Като че се стъмни пред очите ни. Не виждах нито пъстрите забрадки на девойките, нито сърмените им коланчета, на които се любувах преди, не чувах музиката на чалгаджиите, нито вика на търговците. Птичето, което беше запяло в сърцето ми, замлъкна. Като че отведнъж всичко наоколо опустя.

Край