Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

У нас всички обичат песничката на дядо Вазов за овчарчето:

Когато бях овчарин

и овците пасях,

бях много благодарен

макар и сиромах…

. . . . . . . . . . . . . . .

И времето бе кратко

със шарен ми кавал —

и никога тъй сладко

не съм ни ял, ни спал…

Пеят и си мислят, че е много леко и приятно нещо да бъде човек овчарче. Ей тъй, вървиш си подир овчиците, свириш на шареното кавалче, похапваш си топла питка и сиренце, а после си пийнеш студена водица…

Според мен, така могат да мислят само хора, които никога не са били овчари. А пък аз съм бил овчар и мога да ви разкажа нещичко за голямото овчарско тегло.

Слънцето изгрява раано, рано. Едно такова — голямо, червено, сякаш ядосано, че са го събудили без време. И тъкмо когато най-сладко ти се спи, идва дядо ти и отвива тънката кълчищена чергица.

— Хайде, сине, ставай! Ставай, че овцете отидоха!

Обръщаш се. Искаш да го не чуваш, да го не виждаш — нито него, нито овцете му — спи ти се, и толкова!

Тогава той почва да те гъделичка по босите стъпала. В едната си ръка държи кратунка, пълна с вода.

— Хайде, ей, ставай!… Плисни си оченцата със студена водица и ще се разсъниш. Ставай, че ще лисна водата.

Рипваш и почваш сънено да се обличаш, да връзваш цървулите. А клепките ти лепнат, като да са намазани с мед.

Дядо наистина е натирил овцете из гората, която стига досами селото. Тук овце, там овце — затрили се. Вслушвам се да чуя звънеца — звънци много. Кой е нашият?

Почва овчарското тегло.

… Слънцето напича.

Земята е изсъхнала и посивяла. Пукнатините по нея се сплитат като черни змии. Тревицата, и тя изгоряла — жълта, спаружена, никаква я няма. Овцете само се щурат насам-натам, дано намерят някое по-зелено стръкче. Постоянно се пръскат.

Тичам, завръщам ги на кьоме — ту тая, ту оная, — краката ми прекапват. Вода няма — нито за теб, нито за овцете. Всички герани из полето са пресъхнали, а река в наше село няма. Само ей там, нейде си, дето почва Бракачевската мера, има един дол с два герана и три корита. „Влъчкия дол“ му казват.

Там теглихме най-голямото овчарско тегло.

Струпват се овчарите от две села и всеки иска първи да напои овцете си. Викат, хокат се, размахват тежки тояги. Никой не го е грижа за тебе, мъничкото овчарче. Чакай ти ред, докато водата в гераните се размъти като боза.

В това време стадата се объркват, твоите овце се загубват между другите — иди ги лъчи!

Плачеш от яд, от мъка и детско безсилие.

Речеш ли да хапнеш, хлебецът изсъхнал, сиренцето пожълтяло, оваляло се в трохи и влакна от торбата; залъците пресядат на гърлото…

Ами зиме? Тогава няма голо, напукано поле, няма жега, няма Влъчкия дол. Затова пък има студ — като круши капеха премръзналите врабци от покрива.

Гората, казах, стигаше докрай село. В нея дядо беше избрал четири близки големи дървета, между които на два метра от земята беше направил чардак. Върху него всяко лято пластяхме голяма копа сено, чиято шапка надминаваше върховете на дърветата.

Отдолу под чардака имаше сухо, запазено от снега място. Натам изкарвахме овцете да се поразтъпчат от пътеката между снега, там им хвърляхме да хрупат от миризливото сенце.

Веднъж дядо ме остави да вардя овцете под чардака, а той се прибра на топло в село. Пред него се показвах герой, но щом останах самичък, зъбите ми се разтракаха — от студ ли, от страх ли?…

Все за вълците мислех.

Намерих под чардака едно ръждиво тенеке от старо циганско решето, оставено от някой цигански катун. Събрах доста сух конски тор, напълних джобовете си и почнах да се катеря по едно дърво. Хванах се после за прътите и за сплетените от треволяк въжета, дето вардех сеното от вятъра, и полека-лека се изкачих до върха на копата. Разрових си там широчко гнездо и клекнах в него като щръклица, когато мъти яйцата си. Подложих тенекенцето пред себе си. Натрупах сухия тор на него. Секнах с огнивото си огън върху едно голямо парче прахан и почнах да го раздухвам в тора.

Така всички овчарчета по земното кълбо си палят огън.

Огънят се разгоря. Не гори, а пуши. Но в тоя студ дори от пушека ми стана по-топло. Господа вълците можеха да заповядат!

Вълците не дойдоха, но огънят нагря тенекенцето. През дупчиците на циганското решето паднали искри и подпалили сеното. По едно време пушекът ме задави. Уплаших се, че копата изведнъж ще пламне, пипнах се за едно от плетените въжета и почнах да се хлъзгам надолу. Но към средата на копата въжето се скъса и аз тупнах като пълна с круши торба. Добре, че снегът беше дебел.

Хукнах по пътечката към село. Виках, без вече да мисля за вълците:

— Пожар! Пожар! Тичайте бе! Сеното се подпали! Хора-а!…

Чуха ме от близките къщи. Задрънкаха котли, заскърцаха герани. Награбиха котли с вода. Дядо пипна дългата стълба и затича като момченце към гората.

Не стана нужда от много вода: сеното само тлеело на широк кръг. Загасиха го.

Дядо не ме запита как беше се запалил чак върхът на копата. Изгледа ме само под вежди и рече:

— Да знаеш, че от тебе човек няма да стане!

 

 

Минаха оттогава много години.

Дядо престаря, та и за овчар вече не го биваше. Домъчня ми веднъж и за него, и за родното село, та реших да ги споходя.

Старецът седеше на дъските под коша, гдето аз някога спях през лятото. Целунах му ръка, приседнах до него, разговорихме се. Попита ме тей как съм, що съм, какво работя по големите градища.

— Писател съм, дядо! Писател! — подвикнах аз, като се понаведох към косматото му, позаглушено вече ухо. — Приказки разправям на хората. Да се оправят. По-добри да станат.

Той ме погледна и вдигна съвсем нагоре белите си, дълги вече като мустачета вежди. После се смръщи, кимна с глава на една страна, кимна я на друга и пръхна:

— Писател!… Приказки!… Хе!…

— Какво, дядо? — смутих се аз.

— Нищо… Не знам дали помниш, кога ти рекох, там, при чардака, че от тебе човек няма да стане. Писател! Хе! Не можа ли други някой, по-свестен занаят да подхванеш? Началник някакъв да станеш, та живот да живееш!

— Не можах, дядо — усмихнах се аз.

— Не можа! Е, така е, така е! — разсърди се старецът. — То аслъ целият ни род е такъв: приказки ни дай на нас. Все ние света да оправяме. Все нас да ни хокат, нас да ни уволняват — като баща ти и майка ти. А па ти и до затвора стигна… Писател! Върви, кажи на стринка си да опържи нещо за ядене!

Тръгнах към къщи, но чак до вратата чувах мърморенето на сърдития старец.

Край