Марко Марчевски
Врабчета

Малки сиви врабчета подскачат по заледения покрив и почукват с твърдите си човки по тънките ледени корички. Жадни са, а рекичката зад улицата е замръзнала и те с лед утоляват жаждата си. А може би са гладни и търсят храна?

На малкото прозорче са останали сухи хлебни корички. Студентът взема една, натрошава я и хвърля трохичките на покрива. Врабчетата пръпват по заледените керемиди като сиви орехчета и лакомо почват да кълват.

— Гладни са, милите — казва студентът и натрошава още една коричка.

Ако погледнеш нагоре през прозорчето, ще видиш само късче синьо небе. То е тъй дълбоко в тоя слънчев зимен ден, че погледът потъва в него като в бездънна пропаст и нищо не виждаш. В далечната синева на простора се очертават масивните здания на София. От килията се виждат само най-горните етажи и покривите. Улиците не се виждат, само шумът на трамваите и колите достига до нас като заглъхващо ехо. Просторът пред нашето прозорче се закрива от съседното здание, което сключва триъгълника на затвора и образува тесен двор, подобен на дълбок кладенец. Ние сме на петия етаж…

Студено е. Ледените корички по покрива блестят на зимното слънце като натрошено стъкло. Студентът стои изправен до прозореца и наблюдава сивите врабчета, които пъргаво подскачат с тънките си крачка. Те са неспокойни, час по час надигат малките си главички и се оглеждат. Види се, и техният живот е несигурен… Неочаквано над тях профучава някаква черна топка. Те като стрели изчезват към дъното на дълбокия двор. На покрива кацва чер гарван и победоносно се оглежда наоколо. Величествено изпъчва гърди и важно започва да кълве трохите, изоставени от малките птички. Той е доволен от собствения си вид, а най-вече от ужаса, с който малките врабчета се разпръснаха при неговото появяване.

Студентът ядовито се усмихва и казва:

— Прилича на стражар в запустяла улица след разпръсната демонстрация…

Той махва с ръка и грозната птица в миг изчезва.

Врабчетата едно по едно излизат от своето скривалище, отново подскачат по покрива и плахо се обръщат. Но врагът е изчезнал и те бързат да изкълват трохите.

В същия миг вратата остро изскърцва и се отваря. Първом се показва лъскав боен нож и дулото на пушка, сетне главата на стражар. Има нещо гарванско в черното му лице, в малките му черни очички и в кривия му нос. Той ни оглежда мълчаливо и продължително. Всеки от нас се пита: „За мене ли е дошъл?“

— Излез! — посочва той студента и отстъпва в коридора.

Студентът махва с ръка на малките врабчета, приглажда дългите кичури на русата си коса, увиснали над челото му, и тръгва. За миг се спира при вратата, кимва ни с глава на прощаване и с пресилена усмивка пошепва:

— Не ми е за пръв път…

В килията оставаме двама: аз и криминалният.

Той е красив младеж с нежно бяло лице, измъчено, с тънки бръчки около устата. Очите му, черни като маслини, гледат тъжно и замислено.

— Сигурно ще го освободят — подмигва той към вратата, която стражарят с трясък затвори след студента.

Аз мълча.

— Тая заран без малко щях да избягам — продължава криминалният с горчива усмивка. — Накараха ме да изхвърля пепелта от котела на парното отопление. Сам откарах количката до канала — стражарят остана в двора. Нещо трепна в мене — примамливи са софийските улици, дявол да го вземе… Но махнах с ръка и се върнах.

— Защо не избяга? — питам.

— А къде да се скрия? Утречко пак ще ме хванат…

Той сяда на кожухчето си до стената, обхваща с ръце коленете си и се замисля с наведена глава. Сетне изведнъж трепва, ослушва се и тревожно пита:

— Чуваш ли нещо?

— Не.

— Стори ми се, че някой извика.

— Нищо не чувам.

— Ти, както виждам, изобщо недочуваш… В Русия ли оглуша?

— Не, тук.

— А там не бият ли?

— Къде там?

— Откъдето идваш — махна той неопределено с ръка.

— Не. Биеш ли някого, готви се за затвора.

— Как може без бой? — учудва се криминалният. — Мене например седем пъти ме биха, докато призная седем кражби. Ако бяха ме били още веднъж, и осмата щях да призная. Но полицаите се умориха и ме оставиха. Освен това при седем кражби осмата е без значение. У нас така сме свикнали… Никой не признава вината си без бой.

— Щом има доказателства — казвам аз, — виновникът може да бъде осъден и без признания. Това е казано и в закона…

— Остави закона — намръщи се криминалният. — По-добре ми кажи как събират там доказателствата, щом не бият?

— Чрез издирване.

— А у нас направо със сопата. — Той горчиво се усмихна, сетне се замисля и казва повече на себе си, отколкото на мене: — Как може без бой? Просто невероятно…

Вратата се отвори с трясък и студентът полетя на пода като труп. Блеснаха белите зъби на стражаря, блесна и ножът на пушката му, за миг попаднал в потока на слънчевите лъчи, които нахлуват през прозорчето. Стражарят застава на прага намръщен и сърдит, изглежда ни свирепо и бавно затваря вратата. Ключът остро щраква в ключалката. Подкованите му ботуши глухо тропат в коридора.

— Вода! — тихо стене студентът.

Подаваме му стомната, но той не може да я поеме. Ръцете му безжизнено са прострени на пода. От носа му тече тънка струйка кръв…

— Ето как нашата полиция събира доказателства — прошепна криминалният с въздишка.

 

 

На другия ден към обяд студентът се привдигна и като се подпираше с ръце по стената, изправи се до решетестия прозорец. Щом го зърнаха, малките врабчета весело заподскачаха по покрива. Той им подхвърли трохи, след това отново седна и рече:

— Време е и ние да се нахраним, другари.

— Ти ли крещеше вчера? — попита го криминалният.

— Не.

— Чуваха се писъци чак оттук. Някой плачеше…

— Аз никога не плача — отвръща студентът.

— Свикнал си, изглежда — подхвърля криминалният усмихнат. Сега бръчките около устата му се очертават съвсем ясно.

— О, да! — потвърдява студентът. — Не ми е за пръв път. Преди няколко месеца пак бяха ме арестували на една студентска акция. Биха ме доста — аз мълча. „Плачи!“ — крещят полицаите и бият. Аз пак мълча. Тогава един седна на главата ми, а другите двама бият на смени. „Плачи!“ — крещят, а аз нямах сили дори да изохкам…

Хлябът е корав като камък и ние не изпущаме стомната от ръцете си, сякаш това е бъклица с вино. След всеки сух залък — глътка вода. Криминалният яде мълчаливо. На вид той е примирен със съдбата си, но никак не е спокоен. Замислените му очи са тъжни.

— Да речем, че открадна нещо там, в Голямата страна. Какво ще ми направят? — пита той.

— Ще те осъдят на поправителна работа.

— Какво значи то?

— Значи, че денем ще работиш, а нощно време ще спиш в затвора.

— А не може ли и денем да спя в затвора?

— Не може. Там затворите са школа за превъзпитание. А трудът е най-добрият възпитател на човека.

— А като излежа наказанието си?

— Ще излезеш от затвора и ще работиш като всички други.

— А тук, като изляза от затвора, трябва пак да хващам стария занаят, да пребърквам джобовете на хората из трамваите. Трябва да крада, за да ям.

— Защо не си изкарваш хляба с честен труд?

— С честен труд ли? — чуди се криминалният. — Къде е честният труд у нас? Безработицата е ужасно нещо! И после, кой ще даде работа на един бивш затворник? Всеки бяга от нас като от чума. Досега три пъти съм лежал в затвора и колко пъти ще лежа още, не зная. Последния път срокът ми изтече посред зима. Идва ключарят и казва да си събера парцалите. Помолих да ме оставят в затвора, докато мине зимата — отказаха. Но аз се опънах, стигнах чак до директора. „Измитай се оттук! — казва. — Колкото по-бързо, толкова по-добре за тебе.“ „Никак не е по-добре — възразявам. — Оставете ме тук поне още един месец, докато се стопи снегът.“ „Не може — казва. — Законът не позволява.“ „Добре — казвам, — доскоро виждане!“ И наистина след една седмица отново влязох в затвора. Това поне е лесно.

Слънцето клони към залез. Небето почервенява, сетне става виолетово. Студентът хвърля трохи на врабчетата. Отивам при него и го питам:

— Много ли те биха?

— Нали виждаш…

— Какво искат от тебе?

— Да издам организаторите на студентската акция. „Посочи ни ги — казват, — веднага ще те освободим.“ „Не съм предател“ — отговарям. Почнаха да ме бият. Аз само пъшкам без глас, а те се ядосват и още по-силно удрят. Но и аз зная какво да правя. Отпущам си тялото, гуменият бич потъва в месата ми и отскача като топка. Опитай и ще видиш, че по-малко боли — смее се той. — Всичко е в навика. Като претръпнеш веднъж, не усещаш ударите.

— Мислиш ли, че щяха да те освободят, ако беше издал другарите си?

— За наивен ли ме смяташ? Ако им посоча двама, аз ще бъда третият. По-добре да съм сам, да ми е чиста съвестта.

Студентът млъква. Мълчи и криминалният, облегнат до стената.

Мръква се, а врабчетата все още подскачат по заледения покрив. Но изведнъж черната топка отново прелетя над тях и те шумно изчезнаха в тъмната бездна на двора.

— Проклет гарван! — ядосва се студентът.

— Ей, ти! — извиква някой зад нас.

Обърнах се — черният стражар беше се изправил до вратата и ме сочеше с пръст…