Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

I

Свраката се разкряка една сутрин из гората. Тя прибяга до зайчето, провикна се пред дупката на лисицата, бързо-бързо говореше нещо на кълвача, на гарвана, на синигерчето и орехчето. После подхвръкна към нивите, дето в крайгорските шубраци се криеше ято яребици.

— Чухте ли новината? — викаше тя. — Кокиченцето цъфнало!…

Разтичаха се горските обитатели. Всеки искаше да види първото пролетно цвете. Най-напред се притече зайчето. То помириса бялото звънче на кокичето и кихна три пъти от удоволствие.

— Ех, че хубаво цветенце! — рече то. — Времето ще се стопли вече. Иде край на зимните ни мъки!…

Лисицата също дойде. Тя погледна кокиченцето и й стана много драго. После хукна към припека, който беше залян от слънчева светлина. Легна, изтегна се и почна да мечтае. Тя знаеше, че щом се стопли, новите ще пораснат. Ръжта ще изкласи. През високата ръж тя ще стигне чак до селото. Никой няма да я види. А там — кокошки и пилета колкото искаш!…

Зарадва се и гарванът. Той разпери черните си криле, хвръкна над високата гора и започна да грачи по-силно от всеки път.

А синигерчето, орехчето и други дребни птиченца от радост не можеха да си намерят място. Те подхвръкваха ту на това, ту на онова клонче, църкаха и пееха.

— Кокиченцето цъфнало!… Чичи-пей! Чичи-пей!… Кокиченцето цъфнало!…

Свраката не се спираше. Тя ходеше вредом из гората, по нивите, по поляните и де кого срещнеше, викаше му отдалеч:

— Чухте ли новината? Кокиченцето цъфнало!…

Слънцето се смееше отгоре. То спущаше от небето сладка и животворна топлина и затопляше гората, нивите, зверовете, птиците. Затопляше и цъфналото кокиченце…

II

Цъфтеше кокичето. Радваха му се всички в гората. Радваха му се и дърварите, и овчарите, и децата, които идеха от село да го берат. След кокичето цъфнаха минзухарът и синчецът.

Слънцето все по-рано изгряваше, а топлината му от ден на ден се усилваше. Раззелениха се поляните и синорите. Цъфна дрянът.

Една сутрин свраката пак се развика:

— Чухте ли новината? Косът дошел.

Всички се юрнаха да видят коса. Нали цяла зима го нямаше този чер, лъскав свирач! Къде ли е ходил? Где ли е бил?

А косът беше кацнал на върха на киселицата в голямата нива. Вдигаше глава нагоре, гледаше ясното слънце, синьото небе и свиреше нещо много хубаво. Всички се спряха да го слушат. Откога не бяха чували такава сладка песен!…

В припеците пълзяха буболечки. Най-чудни животинки се показваха из тревата. По поляните блееха агънца. Овчарите цял ден надуваха кавалите.

А като се върнеха вечер в село, хвалеха се край чешмите, на улиците.

— Да ви кажем ли новината? Косът дошел.

III

Мина се какво се мина, един ден свраката пак се разкряска. Тоя път тя прелетя най-напред при дрозда. Той тъкмо търсеше някое скришно място да свие гнездо за другарката си.

— Чухте ли новината? — развика се свраката.

— Е, чухме де, чухме! — пресече я дроздът. — Стига си бъбрала! Все ти ли най-напред ще се намериш да тичаш и носиш новините! От тебе никой не може да си види работата!…

Не обичаше дроздът свраката. Знаеше той, че щом научи гнездото му, ще изварди, когато няма никой, и ще изпие хубавите яйчица. Трябва да се пазят кротките птици от тази голяма проклетница. И като се престори, че не върши нищо, дроздът подхвръкна и кацна на най-високото дърво в гората. Той запя една хубава пролетна песен.

Свраката, засрамена, избъбра нещо неразбрано и си замина…

Имаше ли нужда да разправя тя още за новини? Всеки виждаше, че от ден на ден, от час на час става нещо ново под ясното небе. Слънцето печеше вече по-силно. В гората, низ шубраците и по синорите, всеки ден цъфтяха нови цветя. Въздухът трепереше от топлината. Из черните угари крачеха след ралата работни орачи. Над тях весело пееха чучулигите. Далече от юг се задаваха върволици от щъркели и жерави. Ниско над гората, развила вече първите си листа, хвърчаха диви гълъби. Сините им крила трепкаха на слънцето и издаваха нежно свирещ звук:

— Фи-фи-фи-фи!…

Сякаш роден от крилете на гълъбите, тих ветрец полъхваше. Залюляваше върховете на дърветата. Понасяше се едва чут шепот, сякаш някой тихичко питаше:

— Чухте ли новината?

А новината вече всички я знаеха: дошла е новата пролет, донесла е нова радост на света!…

Край