Дейвид Лодж
Малък свят (10) (Академичен романс)

1

ФиууууууууууууууууууууууууУУУУУУУУУУУУУУУУ!

За някои хора няма по-възбуждащ звук на света от шума на три или четири големи реактивни двигателя в момент на излитане, докато самолетът, в който те са вградени, се обръща в края на пистата и, напрегнат докрай, се подготвя за отделяне от земята. Ситуацията поражда едновременно чувство на опасност и ликуваща радост. Седите, вързани с колан за седалката, и няма път назад, предоставили сте живота си на мощта на съвременните технологии. Можете също така и да се облегнете назад и да се наслаждавате. Фиууууууу! Заминаваме, ускорението е като удар в слабините, през илюминатора зървате замъглено тревата летяща назад и после внезапно изчезваща от погледа, когато се издигнете в небето. Самолетът се наклонява и ние зърваме за последен път родното място — плоско и някак банално, миг преди да пробием облачната покривка нагоре към слънчевата светлина, после знакът „Пушенето забранено“ угасва със свистене, а слабият звън на бутилки откъм кухненското помещение оповестява сервирането на коктейлите. Фиуууууууууууууу! Европа, ние идваме! Или пък — Азия, Америка, където и да е. Юни е, и сезонът на конференциите е в разгара си. В Оксфорд и Рамидж обаче, студентите все още седят на банките си в изпитните зали, като затворници на позорен стълб, затова пък преподавателите им могат да прелетят за някой и друг ден, преди изпитните работи да бъдат предадени за оценяване. Същевременно, в Северна Америка вторият семестър от академичната година вече е приключил, работите са оценени, кредитите признати, а членовете на катедрите — свободни да приберат пътническите си субсидии и да потеглят на изток, запад, или накъдето си поискат. Фиуууууууууууууууууу!

Целият академичен свят е в непрекъснато движение. Половината от пасажерите на трансатлантическите полети в наше време са университетски преподаватели. Багажът им е по-тежък от средно статистическия, защото в гардероба си трябва да имат и официални дрехи, и дрехи за свободното време, дрехи за посещения на лекции и дрехи за ходене на плаж или по музеите, в Шлос, Дуомо, Фолк Вилидж. Защото това е атракцията в програмата на конференциите, по този начин работата се превръща в игра, в комбинация от професионализъм и туризъм, и всичко това на нечия чужда сметка. Напиши доклад и виж света! Аз съм Джейн Остин — отлети с мен! Или Шекспир, Т. С. Елиът, Хазлит. Билети за разходка, моля, за разходка с джъмбо джет. Фиууууууууууу!

Въздухът е изпълнен с гласовете на тези бъбрещи учени, с техните въпроси, оплаквания, съвети и анекдоти. Коя авиолиния предпочитате? Колко звезден е хотелът? Защо няма климатик в залата за заседания? Не яжте салатите, тук използват човешки тор. „Лейкър“ за евтини, но терминалът им в Лос Анджелис е мизерен. Швейцарските авиолинии предлагат отлична храна. „Кати Пасифик“ сервират безплатно напитки в икономичната класа. „Пан Америкън“ никога не си спазват разписанието, макар че Югославските авиолинии ги надминават (тяхната абревиатура на шега се превежда като „майтап с разписанието“^[1]). Сред международните компании, Куантас имат най-добра репутация по отношение безопасността на полета, а Коломбия — най-лошата — един от всеки три полети никога не достига до целта на полета си (е, добре, де, леко преувеличаваме). При всеки полет на Ел Ал пътуват трима служители от тайните служби с пистолети, скрити в куфарчетата им, тренирани да стрелят по всеки, който има вид на терорист, затова, като вадите нещо от вътрешния си джоб, правете го бавно и се усмихвайте. Знаете ли вица за ирландеца, дето се опитал да отвлече самолет в посока към Дъблин? Е, самолетът натам си и летял. Фиуууууууууууууууууууу!

Отвличането на самолет е само един от рисковете на съвременното пътуване. Всяко лято възниква по някой проблем в авиолиниите — стачка на френските авиоконтрольори, нарочно забавяне на обслужването от служителите по обработка на багажа, война в Близкия изток. Тази година това е свалянето от полет на старите DC-10 в световен мащаб след катастрофата на чикагското летище О’Хеър на 25 май, когато двигателят на един от тези самолети изпадна при отлитане и после самолетът рухна на земята, като уби всички до един на борда. Последната записана дума на пилота била псувня. Неприлични думи използват и пътниците, докато геройски се борят по гишетата на пътническите агенции да прехвърлят билетите си към аеролинии, които разполагат с Боинг 747 и Локхид Трайстар; или когато ги принудят да се съгласят на място в някой бавен раздрънкан DC-8 — без прожекция на филми и със запушени тоалетни, който лети за Европа през Нюфаундленд и Рейкявик. Много конфериращи това лято пристигат до местоназначението си доста по-уморени от обикновено, обезводнени и изтормозени; и затихващият звук на вече изключените двигатели — фиууу — е сладка музика за техните уши, но разговорите им не намаляват, тяхната нужда от информация е ненаситна.

Какъв бакшиш е редно да се даде? Кой е най-добрият начин за придвижване от аерогарата до центъра? Разбирате ли нещо от това меню? Бакшишът на такситата в Бангладеш е десет процента, в Италия — пет, в Мексико не е прието да се дава, а в Япония шофьорът може дори да се обиди, ако му предложите бакшиш. Аерогара Нарита е на четиридесет километра от центъра на Токио. Има бърз електрически влак, но той спира далече от центъра, по-добре вземете луксозния автобус. Гръцката дума за спирка е stasis. Полската дума за бъркани яйца е jajecznice, изговаря се „йайечнице“, което е до някъде ономатопоетично, ако можете да го произнесете. В Израел яйцата за закуска се сервират полусварени и студени, ужас! В Корея на закуска сервират супа. Както и на обяд, и на вечеря пак. В Норвегия вечерята е в четири следобед, в Испания — в десет вечерта. В Токио нощните клубове затварят в 11:30 вечерта, в Берлин по това време тъкмо ги отварят.

О, това поразително разнообразие от езици, храни и обичаи в страните по света! Но почти толкова поразително е и как сплотените академични редици преодоляват тези трудности. По целия свят, в хотели, университетски общежития и конферентни центрове, в замъци и вили и в извънградски къщи, в столици и в курортни градове, край езера, в планини, по бреговете на студени и топли морета, хора от всякакъв цвят и националност се събират, за да дискутират романите на Томас Харди, проблемните пиеси на Шекспир, постмодернистичния разказ или поетиката на имажинизма. Разбира се, не всички конференции, които текат това лято, са свързани с английската литература, съвсем не. В същото време се провеждат и конференции върху френските средновековни шансони, испанската поетична драма на шестнадесети век, немското движение „Штурм унд Дранг“ и сръбските народни песни; има и конференции върху династиите на древен Крит, социалната история на шотландските Хайландс, външната политика на Бисмарк, социология на спорта и икономическите противоречия на монетаризма; има още конференции върху физика на ниските температури, микробиология, орална патология, квазари и теория на катастрофите. Понякога, когато две конференции се провеждат на едно място, възникват недоразумения: разказват, че един библиограф, специализиращ история на пунктуацията, слушал в продължение на двадесет минути медицински доклад за малфункциите на дебелото черво, преди да разбере грешката си.

Но, общо взето, академичните групи по интереси са самоопределящи се общности, изключващи други, чужди за тях. Всяка такава общност има свой жаргон, йерархичен ред, професионални връзки и отношения. Членовете обикновено се срещат веднъж годишно — на конференция. Следва размяната на безброй „Как сте?“, „Много ми е приятно!“, „Над какво работите?“ на чашка в бара, по време на обяд, в почивките между докладите. Това е нещо като неформален контакт разбира се, и то именно е raison d’etre — първопричината за съществуване на конференциите, а не програмата с доклади и лекции, които само привидно събират участниците, и които повечето от тях намират непоносимо отегчителни.

Всяка тема и всяка конференция, посветена на нея, е свят сам по себе си, но тези светове се скупчват заедно в галактики, така че един опитен пътешественик (като Морис Зап, например), може да прескача от една на друга, да се появява в Амстердам като семиолог, в Цюрих — като експерт по Джеймс Джойс, а във Виена — като наратолог. Тези, на които английският е роден език, са в по-благоприятна позиция, защото английският е международният език на литературната теория, а теорията е това, което обединява всички тези и многото други конференции. Това лято най-често обсъжданата тема на всички конференции, които посещава Морис, е длъжността към ЮНЕСКО по литературна критика и това, кой ще я заеме. Какъв тип теоретични изследвания ще бъдат одобрени — формалистки структурализъм, марксизъм или деконструкционализъм? Или ще я заеме някой блудкав еклектичен либерален хуманист, или пък дори такъв антитеоретик като Филип Суолоу?

— Филип Суолоу? — невярващо казва Сай Гутблат на Морис Зап. Денят е 15 юни, навечерието на Цветница, симпозиумът в Цюрих върху Джеймс Джойс е по средата си, а те са застанали на бара в препълнената кръчма „Джеймс Джойс“ на „Пеликанштрасе“. Това е прекрасно запазена, оригинална ирландска кръчма, цялата в тъмен махагон, червен плюш и месингови дръжки, спасена от събаряне, на което я били обрекли ирландски строителни предприемачи, транспортирана на части, всяка с номер на нея, и съвсем точно реконструирана в града, където авторът на „Одисей“ емигрира през Първата световна война и където умира през Втората. Атмосферата й е напълно автентична, с изключение на абсолютната чистота навсякъде, особено в тоалетните на етажа под земята, където можете, стига да имате желание за това, да вечеряте направо върху облицования с плочки под — нещо много различно от зловонните, хлъзгави дупки, каквито са подземните тоалетни в Дъблин. — Филип Суолоу? — казва Сай Гутблат. — Сигурно се шегувате.

Сай е стар приятел на Морис от щата Юфория, който той напусна преди пет години, за да отиде в Пен, променяйки в същото време интересите си от Хукър към по-сигурната област на литературната теория. Той изглежда добре — изящен, облечен в тъмно, тип денди, но дребен на ръст; постоянно се надига на пръсти, сякаш търси да види някого в пълния салон.

— Иска ми се да се шегувам — казва Морис, — но онзи ден ми изпратиха изрезка от лондонски вестник, където се казва, че той е посочен като вероятен кандидат за длъжността.

— И какви са шансовете — девет милиона към едно? — казва Сай, който си спомня Филип главно като изобретател на играта „Унижение“, с която развали едно от партитата, които те с Бела бяха организирали преди много години. — Той не е публикувал нищо ценно, нали?

— Той пожъна невероятен успех с една абсолютно безмозъчна книга за Хазлит — казва Морис. — Ръдиърд Паркинсън я превъзнесе в рецензия в литературното приложение на „Таймс“. В момента британците са на антитеорийна вълна и книгата на Филип направо ги накара да се въргалят по гръб с лапи във въздуха.

— Но аз чух, че Артър Кингфишър е съветник на ЮНЕСКО по въпроса за назначаването — казва Сай Гутблат. — А той не вярвам да препоръча някой, който е враждебно настроен към теорията.

— Точно това си повтарям и аз — казва Морис. — Но тези старци вършат странни неща. На Кингфишър не му харесва мисълта, че може да се намери някой, не по-лош от него самия на млади години, и току-виж подкрепил назначаването на глупак като Филип Суолоу само и само да докаже своето.

Сай Гутблат допива чашата си „Гинес“ и прави гримаса.

— Боже, мразя я тази гадория — казва той. — Хайде да отидем на друго място. Открих един бар на отсрещния бряг на реката, там има „Будвайзер“.

Като задигат бирените подложки за спомен от кръчмата на Джеймс Джойс, те си пробиват път към вратата — процедура, която отнема известно време, тъй като на всяка крачка единият или другият попада на някой, когото познава. Морис! Сай! Радвам се да те видя! Как е Бела? Как е Дезире? О, не знаех! Върху какво работиш понастоящем? Хайде да вечеряме някой ден, хайде да пийнем по нещо заедно, хайде да закусим. Накрая те са отвън, на тротоара, в меката вечер. Наоколо няма много хора, но улиците имат безопасен, спокоен вид. Витрините на магазините са ярко осветени, изпълнени с луксозни стоки за изкушение на богатите граждани на Цюрих. Витрината на швейцарските авиолинии е аранжирана скромно с няколко тумбести самолетчета, изработени от бели цветя, закачени на движещи се жички. Те напомнят на Морис градински гирлянди.

— Хубаво име за DC-10 — отбелязва той, — „Летящата гирлянда“.

Черният хумор отразява мрачното му настроение. Напоследък нещата не вървят добре за Морис. Първо, тази атака срещу книгата му от Ръдиард Паркинсън в приложението на „Таймс“. После докладът му не мина добре в Амстердам. Група феминистки, наети най-вероятно от бившата му съпруга, го апострофираха, докато той развиваше тезата си за аналогия между интерпретацията и стриптийза, като викаха „Путките са хубави!“ в момента, когато той четеше: „Заковали поглед в цепнатината, ние откриваме, че някак сме подминали целта на диренето си“. Младият Макгаригъл, от когото можеше да получи някаква подкрепа или поне съчувствие по време на инцидента, беше изчезнал безотговорно от Амстердам, без да остави бележка. След това дойде нелепият слух, че кандидатурата на Филип Суолоу се разглежда за длъжността към ЮНЕСКО, но след като го видя черно на бяло, сериозно се разтревожи, че може да е напълно вероятно.

— Кой ти изпрати изрезката? — пита Сай.

Морис не знае. Всъщност, това беше Хауърд Рингбаум, който забеляза статията в лондонския „Сънди Таймс“ и я изпрати анонимно на Морис Зап, като правилно позна, че тя ще му причини болка и безпокойство. Но кой стоеше зад идеята да се спомене името на Филип Суолоу във вестника? Много малко хора знаят, че това беше Жак Текстел, който беше получил от Ръдиард Паркинсън един брой на статията му „Английската критическа школа“, заедно с ласкателно придружително писмо, което Текстел, раздразнен от надутото самодоволство на Паркинсън във Ванкувър, погрешно изтълкува като знак на интерес от страна на Паркинсън да издигне по-скоро кандидатурата на Филип Суолоу, отколкото своята. Текстел подшушна името на Филип на своя зет в Англия, журналист в „Сънди таймс“, по време на обяд в разкошен ресторант на шестия етаж на Плас Фонтеноа, и зет му, на когото бяха възложили да напише една редакторска статия върху „Ренесанса на старите университети“, а не му достигаха факти в подкрепа на темата, беше посветил цял абзац от статията си на професора от Рамидж, чиято неотдавна излязла книга бе причинила такова раздвижване и чието име се споменаваше във връзка с наскоро предложената длъжност по литературна критика към ЮНЕСКО — а всичко това накара Ръдиард Паркинсън да се задави с кеджерито си^[2], когато разгърна броя на „Сънди таймс“ с тази статия, в столовата на персонала в „Ол Сейнтс“.

Морис и Сай минават по моста над река Лимат. Барът, който Сай е открил през деня, тази вечер се оказва в средата на квартала с червените фенери. С швейцарска педантичност лицензираните проститутки са се разположили по улиците, на всеки ъгъл по една. Всяка от тях е облечена и гримирана почти като за театрално представление, за да задоволят различните вкусове. Тук виждате класическа курва в къса червена пола, черни мрежести чорапи и високи токчета; там — истинска тиролска девойка в национална носия с бродирано елече; а по-нататък, ексцентричен модел с плътно прилепнал кожен костюм. Всички изглеждат безупречно чисти и излъскани като тоалетните в кръчмата на Джеймс Джойс. Сай Гутблат, чиято съпруга Бела е при майка си в Мейн по това време, разглежда жените с едва прикрито любопитство.

— Колко ли мислиш, че вземат? — пита той тихо Морис.

— Да не си луд? Никой не плаща за такава работа на конференция.

Морис има право. И не е за учудване, като си помисли човек: мнозинството от тези мъже и жени имат много повече общи интереси помежду си, отколкото със семейните си партньори, и са попаднали заедно в коренно различна обстановка, при това далеч от дома. В продължение на една-две седмици те са отвързани от домашното въже и живеят в необичайно отдаване на удоволствия — захвърлят хавлиите си на пода в банята, за да ги вдигне камериерката, хранят се в ресторанти, късно в летните вечери седят на чашка в кафенета на открито, вдишвайки ароматите на кафе, капорал, коняк и бугенвил. Те са уморени, превъзбудени, леко пийнали и никак не им се прибира, нито им се ляга сами. След цял живот подтискане и сюблимиране на либидото им в интерес на интелектуалния труд, те сякаш са попаднали в онзи рай, така добре видян от поета Ийтс:

„Танцува и цъфти трудът, където

не страда тялото под бича на душата,

ни красотата е от нашата тъга родена,

ни мъдростта — с помътен взор от свещ в тъмата“

За душата са аудиториите и семинарните зали, а за тялото — ресторантите и нощните клубове. Очевидно не съществува никакъв конфликт на интересите. Можете да продължите да говорите за работа, за фонетика, за деконструкция, за пасторалната елегия или тоничния ритъм, докато се храните, пиете или танцувате, или даже плувате. Учените вършат поразителни неща под шокиращото въздействие на това откритие, неща, които техните близки и колеги изобщо не биха допуснали, че са в състояние да извършат: танцуват цяла нощ в дискотеките, пеят дрезгаво в бирарии, танцуват по маси в кафенета, захапали букети с цветя, ходят на голо нощно къпане, посещават панаири и се спускат по гигантски ролби край морето, крещейки и вкопчвайки се един в друг, докато се спускат по блестящите улеи, йе-еееее! Нищо чудно, че доста често завършват деня заедно и в леглото. Те откриват младостта, пожертвана в учение, доказват сами на себе си, че изобщо не са някакви лишени от емоции зубрачи, а живи, дишащи и тръпнещи човешки същества, с топла плът и кръв, които се вълнуват, секретират и пулсират при нежен любовен допир. След всичко това те се връщат в къщи, приятели и семейства ги питат как е минала конференцията, а те казват: „О, много добре, но не толкова заради докладите, които бяха малко отегчителни, колкото заради неформалните контакти, които установява човек в такива случаи“.

Разбира се, тези любовни истории по време на конференциите не минават без някоя и друга конфузна ситуация. Случва се например да бъдете сексуално привлечен от някой, чиято научна работа професионално не одобрявате. На конференцията във Виена по наратология, няколко седмици след симпозиума върху Джеймс Джойс в Цюрих, една вечер Фулвия Моргана и Сай Гутблат се оказват в обща компания във винарна на „Михаелерплац“, хвърляйки си все по-чести погледи над надрасканата дървена маса със стари петна, а бялото вино изобилно се лее. При първия удобен случай, Сай се примъква на пейката до Фулвия и се представя. Сред врявата на препълнения салон успява да чуе само първото й име, но на него повече не му и трябва. Дружбата им бързо узрява. Фулвия е отседнала в „Бристъл“, Сай — в „Кайзерин Елизабет“. „Бристъл“ е с повече звезди, затова прекарват нощта там. Едва сутринта, след една изтощителна нощ, в резултат на която Сай си мисли с копнеж за цюрихските курви (с тях поне си сигурен, че ти си този, който поръчва музиката), Сай научава фамилното име на Фулвия и я идентифицира като яростната марксистка постструктуралистка, в чието есе стилът на писане, наречен „поток на съзнанието“, е назован инструмент на буржоазната хегемония, потискащ работническата класа с книги, които те не могат да разберат. Заради това есе, той я е направил на пух и прах в рецензия, която ще излезе в следващия брой на „Романът“. Сай прекарва останалата част от конференцията, като придружава овчедушно Фулвия, криейки се из кафенетата, щом види някой познат, и като кима сериозно, докато Фулвия обяснява необходимостта от революция с уста, пълна с торта „Захер“.

В Хайделберг, Дезире Зап и Роналд Фробишър са направо тласнати към изневяра от социалната динамика на конференцията по естетика на възприемането. Като единствени писатели сред присъстващите, те се оказват постоянно заедно, до известна степен по собствен избор, тъй като и двамата са ужасени от жаргона на литературните критици, използван от техните домакини, и двамата смятат, че той вероятно е пълна безсмислица, но не са съвсем сигурни, тъй като не го разбират добре, а и едва ли биха могли да кажат какво мислят в лицето на тези, които им плащат разходите, така че за тях е облегчение да си го казват един на друг; но също и защото литераторите, вътрешно отегчени и разочаровани от приноса на Дезире Зап и Роналд Фробишър за конференцията, все по-често ги оставят сами да се забавляват. Зигфрид фон Турпиц, който ги покани, следваше да поеме грижата за тяхните развлечения, но бързо разбра, че конференцията е пълен провал и след няколко дни си спомни, че има неотложна работа в друг европейски град. Така че Дезире Зап и Роналд Фробишър се оказват много често насаме, разхождат се и разговарят, обикалят по Филозофенвег над Некар или ходят насам-натам из парковете и из порутената крепост, и си говорят, като едни професионални писатели, за пари и издатели, за посредници и продажби, за творчески привилегии и творчески застой. И макар не чак неустоимо привлечени един от друг, те не са и отблъснати, и никой не иска да изглежда срамежлив или уплашен от евентуална сексуална авантюра. Всеки е чел произведенията на другия, преди да се срещнат на конференцията, и всеки е бил впечатлен от яркото и живо описание на сексуалния акт в тези текстове, както и от общото им мнение, че всяка среща между мъж и жена, които не са си крайно противни, рано или късно свършва в леглото. Накратко, всеки е приписал на другия силен сексуален апетит и голям опит, което е всъщност доста преувеличено, и това взаимно недоразумение ги тегли все по-близо и близо един към друг, докато една топла вечер, леко пийнали след добрата вечеря във Вайнстубе Шлос Хайделберг, с терасата му, издадена точно над вътрешния двор на осветената от луната крепост, както се клатушкат заедно по калдаръмената настилка на хълма над бароковите покриви на стария град, Роналд Фробишър спира в сянката на една древна стена, взема Дезире в прегръдките си и я целува.

После, то се знае, няма как да не отидат в леглото заедно. И двамата са наясно за неизбежното заключение след едно такова начало на разказа: ако героите се отдръпнат сега, значи са я фригидни, я импотентни. Само едно нещо не дава мира на Роналд Фробишър и охлажда страстта му, както си лежи гол под чаршафите в хотелското легло на Дезире и я чака да се покаже от банята, и това не е угризение, че не е верен на Ирма (Ирма се отказа от секса преди години след хистеректомията, като му намекна, че не възразява Роналд да си търси плътски забавления другаде, стига само да не е нещо дълбоко емоционално, и тя и нейните познати да не чуят нищо). Роналд не подозира, че същата мисъл измъчва и Дезире, докато тя се съблича в банята, старателно се измива и нагласява диафрагмата (тя има идеологически и медицински възражения срещу таблетките). Като се вмъква в леглото край Роналд в затъмнената стая, тя не се обръща веднага към него, нито той към нея. Лежат по гръб, умълчани и замислени. Дезире решава да подхване разговор, и Роналд прочиства гърло, за да направи същото.

— Помислих си…

— Хрумна ми…

— Извинявай.

— Извинявай.

— Какво щеше да кажеш?

— Не, моля ти се, първо ти.

— Аз се канех да кажа — казва Дезире в тъмното, — че преди да продължим, може би трябва да си изясним нещо.

— Да! — нетърпеливо казва Роналд, после променя интонацията си във въпросителна: — Да?

— Това, което си мисля, е … — Дезире спира. — Трудно е да се каже, без да изглежда, че ти нямам доверие.

— Това е съвсем нормално — казва Роналд. — И аз изпитвам същото.

— Искаш да кажеш, че ми нямаш доверие?

— Искам да кажа, че има нещо, което трябва да ти кажа, но може да си помислиш, че не ти вярвам.

— Какво е то?

— То е … трудно е да се каже…

— Искам да кажа, че … — казва Дезире — че досега никога не съм го правила с писател.

— Точно така!

— Това, което се опитвам да ти кажа, е …

— Че не искаш да го прочетеш в някой от следващите ми романи? Или да го видиш по телевизията?

— Как позна?

— И аз за това си мислех.

Дезире плясва с ръце.

— Значи можем да се договорим никой да не използва материала? Бил той добър или лош?

— Абсолютно вярно. Честна скаутска.

— Тогава давай да се любим, Роналд — казва Дезире, претъркулвайки се отгоре му.

 

Фиууууууууууууу! Центрофугата на Хилари Суолоу вдига шум не много по-различен от този на реактивен самолет, особено когато тя натиска бутона за изключване и пронизващият вой на въртящия се барабан затихва, с понижаващ се звук, точно като двигателите на джъмбо джета, когато пилотът ги спира в края на дългото пътуване. На Хилари такова сравнение изобщо не й хрумва, докато отваря кръглата вратичка на предната страна на уреда и изважда разбъркана купчина от влажни, сбити дрехи, защото звукът, издаван от реактивните двигатели не й е толкова познат, колкото на нейния съпруг, който не е тук, за да отбележи приликата, а в Гърция. Отсъствието на Филип е източник на разбираема тъга за Хилари, която простира ризите, гащите, потниците и чорапите му в градината, тъй като в последно време той се прибира у дома, само за да изпразни куфарите си от мръсното пране, да ги зареди с чисто изпрани ризи и бельо и да потегли отново на път.

— Виж сега, съжалявам — беше й казал Филип последния път, — но Дигби Соумс ме моли да замина за Гърция. Мисля, че някой се е отказал в последния момент.

— Но защо трябва да си ти? Тъкмо се върна от Турция.

— Да, знам, но се чувствам длъжен да помогна на Съвета.

Истината е доста различна. Щом се върна от Истанбул, Филип се залепи за телефона и замоли Дигби Соумс да го уреди възможно най-скоро за ново лекторско турне, конференция, лятно училище — каквото и да е, само да е югоизточна Европа. Той вече се бе уговорил с Джой да се срещнат в Израел на конференцията на Морис Зап върху бъдещето на критиката, но тя щеше да е чак през август, и той чувстваше, че не може да чака толкова дълго, докато я види.

— Хм — каза Дигби Соумс. — Сега е трудно за Европа, академичната година е почти приключила. Случайно не те ли интересува Австралия?

— Не, Австралия е много далече. Гърция е най-подходяща.

— Подходяща за какво? — попита Соумс подозрително.

— Правя едно изследване върху влиянието на античността върху английската поезия — импровизира Филип. — Трябва ми повод да отида до Гърция.

— Добре, ще видя какво мога да направя — каза Дигби Соумс.

Той успя да уреди няколко лекции в Солун и Атина.

— Няма да е съвсем като турне на специалист — предупреди го той. — Ще ти платим пътя, без дневни обаче. Но там сигурно ще ти заплатят лекциите.

Филип отлетя за Солун през Мюнхен, изнесе лекциите си и се срещна с Джой в Атина. Докато Хилари простира прането в задната си градина на Сейнт Джоунс Роуд, Рамидж, Филип и Джой закусват късно сутринта на слънчевия балкон на тяхната хотелска стая с изглед към Акропола.

— Съпругата ти ще се съгласи ли на развод? — пита Джой и отхапва от кроасана.

— Ако избера подходящ момент — казва Филип. — Прибрах се с намерение да й кажа за нас, но когато тя ми заяви, че иска да работи като брачен консултант, просто не можах, щеше да е много жестоко. Помислих си, че може да я деморализира, преди още да е започнала. Може би дори няма да я вземат. Представяш ли си какво ще кажат хората: „Лекарю, излекувай първо себе си“ и така нататък.

Джой отхапва и дъвче замислено.

— Какви са плановете ти?

— Мисля — казва Филип, хвърляйки бегъл поглед с присвити от слънцето очи към Акропола, вече гъмжащ от туристи, като буца сирене, налазена от черни мравки, — да наемем кола и да отидем до Акропола.

— Нямам предвид днес, глупчо такъв, питам те какво планираш за в бъдеще. За нас.

— А-а — казва Филип. — Ами, мисля да не казвам на Хилари, докато не започне подготовката си за брачен консултант. Мисля, че когато почувства, че има цел в живота, тя с радост ще се съгласи на развод.

— И после какво?

— После се женим, разбира се.

— А къде ще живеем? Не в Рамидж, предполагам.

— Не съм мислил чак толкова надалеч — казва Филип. — Мисля, че мога да си намеря работа някъде другаде, в Америка, може би. Реномето ми се вдигна неочаквано, нали ти казах, съвсем отскоро. Един от „Сънди“-тата даже споменал името ми във връзка с онази длъжност към ЮНЕСКО.

— Това в Париж ли ще е? — казва Джой. — Няма да е лошо да живеем в Париж.

— Може да бъде, където поискаш — казва Филип. — Но това е само пожелание засега. Те няма да ме назначат. Не ми е ясно как така името ми се появи във вестниците.

— На тебе никога нищо не ти е ясно — казва Джой.

 

Далече оттук, в Дарлингтън, Робин Демпси също е прочел вестниците.

ЗДРАВЕЙ, КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС? — казва ЕЛАЙЗА.

УЖАСНО — пише Демпси.

КАКВО ПО-ТОЧНО ОЗНАЧАВА УЖАСНО?

ЯДОСАН. НЕВЯРВАЩ. ЗАВИСТЛИВ.

КАКВО ТЕ НАКАРА ДА ИЗПИТАШ ТЕЗИ ЧУВСТВА?

НЕЩО, КОЕТО ПРОЧЕТОХ ВЪВ ВЕСТНИЦИТЕ ЗА ФИЛИП СУОЛОУ.

РАЗКАЖИ МИ ЗА ФИЛИП СУОЛОУ.

Робин Демси пише двадесет и пет минути, без да спре, докато Джош Колинс се надига от стъкления си бокс, гризейки „Кит-Кят“, при което Робин спира да печата и закрива компютъра с пластмасов калъф.

— Искаш ли малко? — казва Джош, като му предлага парче шоколадова бисквита.

— Не, благодаря — казва Робин, без да го погледне.

— Нещо си приказваш с Илайза, така ли?

— Да.

— Не мислиш ли, че прекаляваш?

— Прекалявам с какво? — казва студено Робин.

— Без да се обиждаш, но ти си все тук — сутрин, обед и вечер, и говориш с това нещо.

— Тебе к’во те бърка?

— Е, все пак това е моето място.

— Твоето е. Ти и без това си винаги тук.

— Аз седях тук, това си беше моето място — казва Джош, като се изчервява. — Работех си върху моите програми на спокойствие. И да ти кажа ли — продължава той (това е най-дългият разговор, който Джош някога е провеждал), — че направо тръпки ме побиват, като те гледам как се гърбиш над този компютър, ден след ден. Ти си се пристрастил към него.

— Аз просто си върша научната работа.

— Това се нарича трансфер. Прочетох го в един учебник по психология.

— Глупости! — извиква Робин Демпси.

— Ако питаш мен, имаш нужда от добър психиатър — казва Джош Колинс, разтреперан от гняв. — Ти си откачил. Това нещо — той посочва с треперещ пръст към ЕЛАЙЗА, — въобще не може да говори истински, да знаеш. То не може истински да мисли. Не може да отговаря на въпроси. Да не мислиш, че ти е някакъв оракул?

— Знам много добре как работят компютрите, благодаря — казва Робин Демпси, ставайки на крака. — Ще се върна след обяда.

Той напуска стаята в объркано състояние и забравя да изключи компютъра. Джош Колинс сваля пластмасовия калъф и чете написаното на екрана. Той се намръщва и почесва носа си.

 

Делфи, както и Акропола, е напъплен от туристи, но мястото е подсигурено срещу тяхната инвазия, съгласяват се Филип и Джой, като спират, за да си поемат дъх по средата на стръмното катерене и поглеждайки надолу към пътя и Свещената равнина, където ветровете духат през маслинените горички към Коринтския залив.

— Върховно е — казва тя. — Толкова се радвам, че дойдохме.

— Явно древните са мислели, че тука е пъпът на света — казва Филип, като се консултира с пътеводителя. — Тук, от тази страна, е имало камък, наречен omphalos. Пъпът на света. Предполагам, че онази голяма скална цепнатина е била вагината.

— Ти само за това си мислиш — казва Джой.

— Не е честно! — казва Филип. — Нощес ти смуках десетте пръстчета, едно по едно.

— Не е нужно да казваш на всички в Делфи — казва Джой, изчервявайки се очарователно.

— Дай ми целувка.

— Не, не тук. Гърците не одобряват целувките на обществени места.

— Няма много гърци наоколо — коментира той, което е доста вярно. Автобусите, наредени долу, са докарали туристи от почти всички нации, с изключение на гърци. Въпреки това, Филип е изненадан и леко объркан, когато в светилището на Аполон чува поздрав на английски от възрастна дама с широка сламена шапка, завързана под брадичката й с ефирен шал, подпираща се на сгъваем бастун-столче.

— Сибил Мейдън — напомня му тя за себе си. — Бях на конференцията, която организирахте в Рамидж.

— О, да — казва Филип. — Как сте?

— Много добре, благодаря. Жегата е същинско наказание, но аз току-що се охладих в Касталианския извор — изключително освежаващо. Това също много ми помага. — Тя издърпва дръжките на бастуна си и, поставяйки върха му в една пукнатина между два древни скални блока, сяда върху малко платнено столче в горната част на уреда. — Отначало ми се смееха. Сега, разбира се, всички от курса искат такъв.

— Какъв курс?

— Върху литературата, живота и мисълта в Древна Гърция. Дойдохме от Атина само за един ден с туристически автобус за най-голямо удоволствие на колегите студенти, повечето от които са от Америка. Те всички са на прекрасно запазения стадион, надолу по хълма и бягат по състезателните пътеки.

— Бягат ли? В тази жега? — възкликва Джой.

— Правят джогинг. Така май че му казват. Това сякаш е станало епидемично психическо заболяване сред днешните американци. Форма на мазохизъм, като самобичуването през Средновековието. Вие, предполагам, сте г-жа Суолоу?

— Да — казва Филип.

— Не — казва Джой едновременно с него.

Мис Мейдън хвърля изпитателен поглед от единия към другия.

— Имаше надпис на стената на храма тук „Опознай себе си“. Но никой не е счел за необходимо да добави „Опознай своята съпруга“ …

— С Джой смятаме да сключим брак — обяснява Филип малко сконфузено. — Личният ми живот в момента е в преходен етап. Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате за срещата ни тук на никой от нашите общи познати в Англия.

— Не съм клюкарка, професор Суолоу, уверявам ви. Но, струва ми се, че трябва да пазите репутацията си. Сега много се пише за вас. Наскоро в един неделен вестник прочетох доста ласкателна статия.

— О, онази… не знам откъде на журналистите им е хрумнала идеята, че съм се кандидатирал за длъжността към ЮНЕСКО. Научих за това първо оттам.

— А, да, „Опасната обсада“! — мис Мейдън вдига ръка, за да привлече вниманието им, и започва да рецитира високо, пророчески напевно:

„О, братко,

в голямата ни зала стоеше стол свободен,

измайсторен от Мерлин в последния му час,

със странни фигури резбован; отвътре и отвън

те виеха се като змии в спирален орнамент

от знаци на език, неразгадан от хора.

И Мерлин го нарече «Опасната обсада»,

опасна за добро и зло; защото там — той каза —

тоз, който седне, ще умре веднага“

Мис Мейдън отпуска ръката си и въпросително повдига глава по посока на Филип.

— Е, професор Суолоу?

— Звучи като Тенисън — казва той. — Не е ли от „Светия Граал“, от Идилиите?

— Браво! — възкликва мис Мейдън. — Уважавам човек, който може да познае цитат. Това е отмиращо изкуство. — Тя леко избърсва челото си с фина носна кърпичка. — Напоследък всеки в Амстердам говори за това място в ЮНЕСКО. Всичко друго е крайно отегчително на тази конференция.

— Изглежда много сте пътували по света, мис Мейдън — забелязва Джой.

— Това ме запазва млада, мила. Държа да знам какво става в света на науката. Кой излиза на сцената и кой слиза от нея.

— И кой — каза Джой импулсивно, — според вас, ще заеме мястото в ЮНЕСКО?

Мис Мейдън затваря очи и сякаш се залюлява около опорната точка на своя сгъваем бастун, докато обмисляше въпроса. — Най-неочакваната личност — казва тя с неясен глас. — Така е винаги в такива случаи.

Уплашен, да не би тя да припадне, Филип се приближава към нея, за да я подхване, но мис Мейдън изведнъж отваря очи и се изправя.

— Мисля да се върна в екскурзионния автобус — казва тя. — Там има климатик. Радвам се, че ви срещнах и двамата.

— Сигурна ли сте, че можете сама да се качите по стъпалата? — казва Филип.

— Абсолютно сигурна, благодаря — казва мис Мейдън. — Довиждане, довиждане!

Те наблюдават внимателното й изкачване по витите стъпала към пътя, където са наредени множество екскурзионни автобуси.

— Странно старо момиче — казва Филип. — Но духът й заслужава възхищение.

— Най-неочакваната личност може да си ти — казва Джой.

 

В Дарлингтън е хубава лятна вечер. Широко откритият, недостроен колеж изглежда почти привлекателен на меката вечерна светлина, макар че нищо не е в състояние да подобри вида на сглобяемата барака, в която се помещава Компютърният център. През прозорците му достигат звуците от летни занимания: туп-туп от топките за тенис, сновящи напред-назад на близките кортове, редките викове на играчите от игрищата и звуците от китари и хармоники от импровизираното надсвирване на открито край изкуственото езеро. Двамата мъже вътре, обаче, не забелязват тези шумове. Единият наблюдава другия, който пък наблюдава екрана. Диалогът, представен там, изглежда така:

Р. Д.: ВЪОБЩЕ НЕ СЕ ЧУВСТВАМ ПО-ДОБРЕ.

ЕЛАЙЗА: ЗАЩО ТАКА?

Р. Д.: ЗАРАДИ ТАЗИ ИСТОРИЯ С ФИЛИП СУОЛОУ.

ЕЛАЙЗА: РАЗКАЖИ МИ ЗА ФИЛИП СУОЛОУ.

Р. Д.: ВЕЧЕ ТИ РАЗКАЗАХ ЗА НЕГО.

ЕЛАЙЗА: НЯМА ЛИ НЕЩО, КОЕТО ДА ДОБАВИШ КЪМ ПРЕДИШНИЯ СИ РАЗКАЗ?

Р. Д.: ЗА МЕН СУОЛОУ ВЪПЛЪЩАВА НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА НА ЖИВОТА. В РАМИДЖ ТОЙ ПОЛУЧИ МЯСТО НА ГЛАВЕН ЛЕКТОР, КОЕТО СЕ ПОЛАГАШЕ НА МЕН. ПОСЛЕ ОГЛАВИ КАТЕДРАТА ПО ЕДНА ЩАСТЛИВА СЛУЧАЙНОСТ. СЕГА ЖЪНЕ УСПЕХИ С ТАЗИ ЖАЛКА КНИГА ЗА ХАЗЛИТ.

ЕЛАЙЗА: РАЗКАЖИ МИ ЗА ХАЗЛИТ.

Р. Д.: НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ХАЗЛИТ. ДОРИ НЕ СЪМ ЧЕЛ СКАПАНАТА МУ КНИГА. НЯМА НУЖДА ДА Я ЧЕТА. В ТОЛКОВА ИЗПИТНИ КОМИСИИ СЪМ БИЛ С НЕГО, ЧЕ ЗНАМ КАКВА МОЖЕ ДА Е. А ИДЕЯТА ТОЙ ДА ЗАЕМЕ ДЛЪЖНОСТТА В ЮНЕСКО Е НЕЛЕПА.

ИЛАЙЗА: НЕ БИХ КАЗАЛА.

Именно в тази последна реплика Робин Демпси е забил поглед като парализиран от десет минути насам. При появата й космите на врата му настръхнаха, защото това е съвсем различно от всичко, което ИЛАЙЗА е казвала досега; не е въпрос, не е молба, не е повтаряне на нещо вече споменато в разговора — това е изразяване на мнение. Как е възможно ИЛАЙЗА да има мнение? Откъде ще знае тя нещо, което той самият не знае, нито й е казвал за длъжността в ЮНЕСКО? Робин не смее да попита. Най-сетне, бавно и несигурно, той напечатва:

КАКВО ЗНАЕШ ЗА ТОВА?

ИЛАЙЗА отговаря на секундата:

ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ДОПУСКАШ.

Робин побледнява, после почервенява и написва:

ДОБРЕ ТОГАВА, КАТО СИ ТОЛКОВА УМНА, КАЖИ КОГО ЩЕ ИЗБЕРАТ

Екранът остава празен. Робин се усмихва поуспокоен. После се сеща, че е забравил да обозначи края на съобщението. Той натиска клавиша за точка. На екрана буквите пробягват отляво на дясно бързи като мисълта и се появява името:

ФИЛИП СУОЛОУ.

Столът на Робин Демпси се катурва и пада с трясък на пода, докато той скача на крака и се олюлява назад, втренчен с ужас в екрана. Лицето му е пепеляво. Джош Колинс излиза от стъкления си бокс.

— Какво има?

Но Демпси залита край него и тръгва към вратата с фиксиран поглед, като сомнамбул. Джош Колинс го наблюдава как излиза от сградата, след това пресича залата и прочита какво е написано на терминала. Ако Джош Колин изобщо е способен да се усмихва, би могло да се каже, че в момента той се усмихва на себе си.

 

След конференцията за Джойс в Цюрих Морис се връща в луксозното си гнездо на брега на езерото Комо. Дните минават приятно. Сутрин чете и пише, следобед си почива и се занимава с кореспонденцията си, докато жегата понамалее. После става време за джогинг през гората, питие преди вечерята, и игра на покер или табла в залата за почивка. Оттегля се рано за лягане и заспива, слушайки рок музика по транзистора. Това е спокоен, цивилизован режим. Единствено кореспонденцията му напомня за безпокойствата, желанията и конфликтите на външния свят.

Едно от писмата, например, е от адвокатите на Дезире с молба да отговори на предишното им съобщение, касаещо таксите за обучение на близнаците в колежа, а друго — от самата Дезире със заплахи, че ще го посети в неговата Рокфелерова вила и ще направи публичен скандал, ако не получи парите по най-бързия начин. Тя явно е в Европа това лято: писмото е с печат от Хайделберг — неприятно близо. Има писмо от неговия личен адвокат, който го съветва да плати. Морис неохотно отстъпва. Родни Уейнрайт е изпратил телеграма с платен отговор за ново удължаване на срока за предаване на доклада му за конференцията в Йерусалим. Морис му телеграфира: „ЕЛАТЕ НА КОНФЕРЕНЦИЯТА С ГОТОВ ДОКЛАД“, защото вече е късно да изключва Родни Уейнрайт от програмата.

Има и писмо, написано на ръка върху хартия на катедрата по английски език в Рамиджския университет; то е от Филип Суолоу в потвърждение, че приема поканата на Морис за участие в конференцията в Йерусалим и с въпрос може ли да доведе със себе си „една приятелка“:

„Няма да повярваш коя е тя. Помниш ли Джой, жената, за която ти разказвах, че срещнах в Генуа, и която мислех за мъртва? Представи си само, тя не е загинала в онзи самолет, тя изобщо не се е качвала, само съпругът й е бил в самолета. Срещнах я съвсем случайно в Турция и сега сме лудо влюбени. Хилари още не знае. Когато му дойде времето, ще я помоля за развод. Ти сигурно знаеш, че бракът ни от доста време не върви. Междувременно, Йерусалим ще бъде чудесна възможност за нас да се срещнем пак. Естествено, аз ще платя разходите й за настаняване. (Моля те, резервирай ни двойна стая в «Хилтън»)“

Това послание никак не радва Морис. „Лудо влюбени“, как пък не! Може ли петдесет годишен мъж да използва такъв език? Не е ли разбрал досега, че самото „влюбване“ е нереално преживяване, форма на културния процес, илюзия, породена от взаимните отражения на милион розово-оцветени огледала: любовна поезия, популярни песни, филмови образи, вестникарски колони с лични драми, реклами на шампоани, романтични романи? Очевидно не е. Писмото звучи като излияние на сляпо увлечен тинейджър. Морис не иска да си признае, че в неговата сурова присъда има и малко завист. Той предпочита да вярва, че реакцията му е справедливо възмущение срещу това, че е принуден да участва в нещо като заговор срещу Хилари. За човек, който твърди, че вярва в позитивното влияние на великата литература върху морала, Филип Суолоу (така си мисли Морис) се отнася много несериозно към брачния си обет.

Артър Кингфишър му е изпратил кратко писмо, в което вежливо потвърждава последния посочен от Морис адрес и прилага ксерокс-копие от речта си на Чикагската конференция върху кризата на знака. Морис незабавно му отговаря, като пита дали Артър Кингфишър не би могъл евентуално да помисли за участие в конференцията върху бъдещето на критиката в Йерусалим. Морис е убеден, че ако успее да го докара за около седмица, с ласкателство и хитрост ще може да го убеди в своята собствена безспорна легитимност за длъжността към ЮНЕСКО. Той прекарва целия ден в съставяне на това писмо, подчертавайки изключителността на тази конференция — малка група от подбрани учени, не толкова конференция, колкото симпозиум — и подчертавайки удобствата на Йерусалимския „Хилтън“ като седалище на научния форум, като не забравя да намекне деликатно за полу-еврейския произход на Артър Кингфишър, както и да изброи многото екскурзии по интересни забележителности, които ще се организират за участниците. Спомняйки си, че Фулвия Моргана беше споменала за някакво красиво азиатско момиче, от което Артър Кингфишър не се отделял на Чикагската конференция, Морис дава да се разбере, че поканата за Йерусалим включва и придружаващо лице по негов избор. Като последен стимул добавя, че ще му бъде осигурен и безплатен полет с Конкорд през океана, за което е говорил вече с израелския си приятел Сам Сингерман — съорганизатор на конференцията, и е уредил финансова подкрепа за целта от една британска верига супермаркети, чийто ционистки президент е убеден, че събитието ще способства за повишаване международния престиж на Израел.

— Няма проблем да се плати пътуването на Артър Кингфишър — Сам увери Морис. — Имаме достатъчно пари. Единственото условие е да се чуе името на нашата компания, какво ще кажеш например за Международен симпозиум „Прайсвайс“ върху бъдещето на критиката?

— Става — каза Морис. — Ще го преживеем. Само да не искате да раздаваме рекламни брошури преди всяка лекция.

Той адресира и запечатва писмото до Артър Кингфишър и излиза на балкона на стаята си да се поразкърши. Късен следобед е и лека златиста светлина пада върху планината и езерото. Време е да потича.

Морис се преоблича в червени копринени шорти за бягане, тениска и адидаски и пуска писмото в коридора на излизане от вилата. Няколко от другите почиващи, излегнати на слънце, му се усмихват и махват с ръка, когато минава в лек тръс покрай тях. Щом навлиза в градините и изчезва от погледа им, той забавя темпо до подтичване едва-едва. Но дори и така пот се лее от челото му, а най-силният шум, който чува, е свистенето на дробовете му. Стъпките му са заглушени от нападалите борови иглички, които покриват пътеката като с килим. Всеки път минава по един и същ маршрут — около миля в кръг през гората, на отиване нагоре, на връщане към вилата — надолу, което нормално продължава 35 минути. Той е решил един ден да направи цялата обиколка без да спира, но тази вечер, както обикновено, му се налага да спре горе на склона насред половината път, за да възстанови дишането си. Обляга се на едно дърво, гръдният му кош се издува и спада, и вдига поглед към замъгленото синьо небе.

После изведнъж всичко става черно.