Николай Хайтов
Ламята (1)

Глава първа
Загадъчната люспа

Това стана през един горещ летен ден. Беше съвсем тихо, както е през всички най-горещи летни дни край кулата на болярина Калота в Трипетли. Нищо не подсказваше, че нещо има да се случи. Селяните се бяха пръснали по горите и ливадите на работа, а самият болярин спеше на хладовина в своята каменна кула. А заспеше ли той, никой не смееше да вдига шум, дори ковачът спираше да кове своите палешници и мотики, за да не разваля спокойния му сън. Дори пчеличките се страхуваха да жужукат с пълна сила, а жужукаха тихо, като че ли шепнешком, защото Калота не си поплюваше, не! Той беше накарал собственото му куче, най-страшното и силното, да сложат в един козиняв чувал и да го хвърлят от скалите в реката, защото през нощта се бе опитало да вие и бе обезпокоило с това нощната му дрямка. Стари хора бяха продумали тогава, че щом е вило кучето, то ще да е на прокоба, инак за какво може да вие едно куче, което носи сребърен околошийник с позлатени бодли? „Кучето — казваха старите — е усетило, че нещо ще се случи. Ето защо е вило!“ Инак за какво ще вие едно куче, хранено от болярските кучкари само с живи петли?

Защо?

Боляринът бе дочул нещичко от тези приказки и макар да не показваше, че се страхува, увеличи стражниците на вратата. По-преди пазеше само Бранко с дървения крак, а след прокобата бе изпратен на вратата и Стелуд — един от най-силните и послушни стражници между болярските вратари.

Минали бяха девет дена, откакто боляринът Калота бе удвоил стражата пред главните порти, а още нищо лошо не се бе случило. Пък и какво можеше да се случи през един горещ летен ден, когато жива душа нямаше в колибака Трипетли, боляринът спеше, а ковачът беше спрял да кове своите палешници и мотики?

Така си мислеха двамата стражници Враико и Стелуд, та затова си бяха снели броните и седнали на земята, играеха на зарчета. Играта им беше забавна и те, увлечени в нея, не усещаха колко високо викат и се закачат.

— Пет и шест! — радваше се Бранко на щастливия зар. — Бия те, Стелуде сиромаха, защото в тоя колибак аз съм първият играч!

— Кой е пръв и кой последен — сега ще видиш! — заканваше му се Стелуд, и тракането на заровете продължаваше с викове, препирни и упреци, че другият не бил разбъркал заровете както трябва.

Играта между вратарите беше толкова разпалена, че те не чуха виковете за помощ. Чуха ги, но чак когато гласът се разнесе съвсем наблизо. Двамата хвърлиха заровете, изправиха се и тогава забелязаха, че към селото от гората тичаше едно момче.

— Помо-ощ! Помо-ощ! — викаше то и продължаваше да тича, а не се виждаше някой да го преследва. Все пак стражниците нахлузиха набързо броните и като взеха копията в ръце, приготвиха се да го посрещнат.

— Скоро, войници! — извика момчето, като наближи вратарите. — Скоро, че Зико изчезна!

То искаше да каже още нещо, но се задъха, глътна си езика и замълча.

— Дай вода, Стелуде, дай вода! — досети се Бранко, защото знаеше, че студената вода успокоява най-добре. И наистина, когато пи от студената вода, момчето веднага се съвзе и разказа какво се беше случило: тръгнали те със своя приятел Зико в гората за дърва, а пък Зико му казал: „Аз зная едно голямо дърво пред една пещера, хайде да отсечем него, че от него стават по-хубави дърва!“ Витко не искал, защото дървото било много дебело, но Зико започнал да му се подиграва, че не можел да сече, и тогава Витко се съгласил. Грабнали брадвите и — пата-кюта — отсекли дебелото дърво.

Докато изплашеният Витко на пресекулки и със заекване разказваше на стражниците, как отсекли със Зико дебелото дърво, виковете му за помощ бяха подплашили колибака Трипетли и от там се бяха стекли много старци и жени. Като чуха какво е станало — вдигна се голяма врява.

— Тихо, свинари-колибари. Ще събудите болярина! — извика им Стелуд.

— Отсекли сте голямото, Свещеното дърво?! — изкрещя един от колибарите с гащи от пърчова кожа, приближи се до Витко и ревна, току-речи, в лицето му. — Така ли, бре?

— Така! — потвърди Витко.

Като чуха „Свещеното дърво“, колибарите се хванаха за главите и завикаха един през друг:

— Ах, горко ни! Ах, горко ни!

— А какво стана със Зико? — попита Бранко.

— Той изчезна! — продължаваше да заеква и трепере Витко. — Само веднаж извика, но докато се обърна — не беше вече там. И гърмеше много страшно…

— Кое гърмеше? — попита Пърчови гащи.

— Не знам! — сви рамене Витко и се сниши, сякаш очакваше да го ударят. — Не видях какво беше, но ревеше, та се дереше!

— Колибари-и, не е на добро това! — завайка се Пърчови гащи.

— Аз предлагам — викна един с чаталеста брада, за да го чуят всички, — предлагам да помолиме болярина да изпрати въоръжените си хора. Хайде, Бранко, събуди Калота!

— Вие сте луди, бе! Не напразно боляринът ви хока и ви нарича гниди! — разсърди се Бранко. — За какво да събудя болярина? За това, че някакво си щуро изчезнало в гората, а друго се било подплашило? Та всеки ден не гинат ли хора из гората? Разкъсани от вълци и от мечки, отровени от гъби, удавени в реката, паднали в дълбоките пропасти?… Ако рече боляринът за всекиго да праща въоръжени хора, къде ще му излезе краят? Я се дръпнете! — завърши Бранко кратката си реч и като насочи колието към колибарите, още веднаж извика: — Назад!

— Слушай! — започна да го увещава Пърчови гащи. — Едно е да се загуби човек, друго е да се отсече Свещеното дърво. Това е за беда, ето защо боляринът трябва да се събуди!

— На вратарите е забранено — рече и отсече стражникът Стелуд. — Вие не разбрахте ли?

— Тогава ние ще викаме сами! — Чаталата брада подскокна на един дувар, сви двете си ръце на фуния около устата и започна да крещи:

— Е-е-е-ей, болярино, стани! Калота, покажи се!

— Не викай, ще те бодна с маждрака! — закани му се Бранко и го замери с копието.

— Махнете се, пърчове вонящи! Махнете се, че стрелям! — извика Стелуд и бръкна в колчана със стрелите.

Той нарече селяните „пърчове вонящи“, защото повечето бяха с панталони от нещавени пърчови и кози кожи и когато слънцето ги напечеше, наистина воняха страшно. Въпреки това селяните се ядосаха от думите на стражника и започнаха да сипят върху него всякакви упреци и хули:

— Комарджия такъв!

— До вчера беше въглищар и ти, кратуно кривоноса!

— Пърша с пършата проклета!

Хулите долитаха от всички страни и така разяриха иначе спокойния Стелуд, че той остави стрелата и колчана, измъкна меча и се спусна да гони колибарите, ала един от тях хвърли гегата си в краката му, Стелуд се препъна и падна. В същото време прозорецът на болярската кула се отвори и там се показа — жълтозелен от яд — боляринът Калота.

— Каква е тая кучешка врява, глупаци! — развика се той. — Не знаете ли, че в тоя час боляринът Калота спи?

За миг настъпи тишина, защото от Калота се бояха всички. Но след първата уплаха оня, с чаталестата брада, който пръв се бе качил на дувара и бе извикал, излезе малко напред, поклони се и заяви:

— Човек се е затрил, болярино! Пропаднал е човек! Затуй прекъснахме сладкия ти сън.

— Е-е какво, да го съживя ли искате от мене? А? — чу се гневният болярски глас.

— Лошото е, че са отсекли Свещеното дърво! Това е лошото — обади се Пърчови гащи, като разбра, че боляринът се кани да затвори прозореца.

— Дървото ли?… Свещеното дърво? — ококори се изведнаж Калота и всякакви следи от дрямка по лицето му изчезнаха. Челото му се раздвижи и нагърчи, веждите се събраха и навъсиха. — Тогава идвам! — рече той и главата му изчезна.

След малко сребърните шпори на болярските чизми зазвънтяха по калдъръма, появи се Калота — кормест, дебеловрат, с недоспали кръвясали очи, и отдалече се развика:

— Кой нещастник се е осмелил да отсече Свещеното дърво? Кажете ми кой?

— Две момчета, болярино — доложи Бранко. — Едното е изчезнало, другото е тука — озърна се той да покаже виновника, но от Витко — ни следа. — Избягало — поправи се въоръженият вратар.

— Да пипнат те Свещеното дърво! — продължаваше да вика боляринът с такава сила, че скъпоценното наметало на раменете му затрепера като живо. — Баща му ще наръгам аз на кол! Колибата им ще подпаля, а виновника ще одера с кремък! Бързо да се повикат старците, за да ни кажат какво ще стане!

Бранко свирна два пъти с уста и в същото време от върха на стражната кула се разнесоха силни барабанни удари.

— А сега, Стелуде — обърна се Калота към втория вратар, — скочи на коня и бягай до пещерата! Виж пресечено ли е дървото! Провери следите! Вземи повече стрели! Върви!

Докато боляринът да изрече „върви“, пъргавият стражник се беше метнал на вързания до болярската порта буен кон и препускаше с пълна сила. В същото време навалицата се размърда да даде път на старците от болярския съвет. Те се събраха в кръг около Калота, поклониха му се и — сложили ръце върху дебелите старейшински тояги — зачакаха какво ще ги попита. Бяха и те облечени в кожени панталони и пояси, само че не от сурови, а от щавени кожи, шити с червени и зелени ремъчета.

— Старци-и, отсекли са Свещеното дърво — обърна се тържествено Калота към своите съветници, като ги видя пред себе си. — Събрал съм ви, за да ви питам знае ли някой какво ще стане.

Старците не отговориха веднага. Те се спогледаха, помълчаха, някои се почесаха по вратовете, други се покашляха и чак тогава най-младият (и най-дебелият) чукна с тоягата по калдъръма и започна да говори:

— На мене това ми е предадено: дървото да се пази, инак — беда! Аз, Трътко, толкова зная.

— Беда, но каква? — трепна боляринът.

— Това не зная! — отговори Трътко. — Зная само, че когато бях дете, под Свещеното дърво се колеше курбан за нещо, но за какво, защо?… Кому е било до главата, че да пита? Ние тогава питахме за друго: къде има хралупи на диви пчели, да издавим пчелите и да изядем меда, а не като сегашните деца да чакат да им втъкнеш храната в устата…

— Ти, Кутура, какво ще кажеш? — обърна се Калота към стареца с най-дългата и бяла брада.

— Аз зная — започна Кутура, като гладеше брадата си, — че станеше ли дума за Свещеното дърво, дедите ни си поплюваха в пазвите и казваха „зло да мине“, но де ще ми дойде на ума тогава да ги питам какво ще е туй зло?

— Ехе! Че толкова и аз знам! — присмя се Пърчови гащи. — И то без да ме наричат „старец“, без да имам тояга с топуз, да нося наметало от щавена кожа и да получавам от болярските хамбари по три крини пшеница на месец за хатъра на дългата си брада.

— Тихо там или ще взема да отрежа някому езика! — викна разярен Калота. — Кой от старците ще говори? Дядо Варадине, ти?

— Какъв съм ти аз „дядо“ — сопна се нисичкият и закръглен Варадин. — Че аз още сто не съм навършил. — Ти мене, болярино, питай за илачи и треви. Ако има стрела от рана да се извади, навехнато да се намести или пък да се завие пъп развит — питай мене за това, но когато е за дървета, трябва да се пита Панакуди. Той увива смок около врата си, без да му мигне окото, и знае да брои от сто нагоре.

— Веднага да се доведе! — заповяда Калота, а като видя, че колибарите не се затичват достатъчно бързо, ревна след тях:

— Още ли сте тука, дяволи проклети! Мърши с мършите! Курбани ви дай на вас и кратуни с вино, а когато…

Калота не можа да довърши своите думи, защото в това време се чу силен конски тропот и се зададе стражникът Стелуд.

— Болярино — слезе той от коня и се изправи пред Калота, — ходих до пещерата. Дървото е пресечено, ала момчето не видях. Потърсих в букака — никаква следа! Само ей това нещо намерих до Свещеното дърво.

— Виж го, Трътко! — заповяда Калота.

— Мяза ми на люспа! — рече Трътко, като взе от ръцете на Стелуд странното нещо и го разгледа с внимание. — Люспа от шаран — добави той, само че голям.

— Каква ти люспа! — нетърпеливо се намеси Кутура. — Та това е голямо нещо, става дори за щит. Дай ми, Бранко, меча да опитам!

Докато Бранко да разбере какво му казват, Кутура го приближи, измъкна меча от ножницата му и удари с него по странното нещо. Нещото се оказа толкова твърдо, че оръжието отхвърча.

— Чудо е за щит! — обяви Кутура.

— Само че не е! — възрази му Варадин.

— Дайте път за Панакуди! — викна някои. — Път за Панакуди, път!

Колибарите се отместиха и Панакуди се изправи пред болярина Калота. Беше дребно старче, сухо, като че нарочно изсушено и не носеше гащи, а дебела конопена риза до петите, стегната на кръста с лико; и не се поклони, а само кимна с глава. Това накара Калота да се намръщи.

— На колко си години? — попита той, като се взираше в Панакуди с кръвясалите си очи.

— Дини ли? — престори се Панакуди, че не чува, и сложи ръка на ухото си.

— Години! Години! — развика се Калота.

— Че кой ги е броил… Стотина, сто и шейсет трябва да имам — отговори Панакуди.

— Толкоз като си живял — продължи боляринът да го разпитва, — можеш ли позна какво е туй?

Калота смигна на Бранко и стражникът поднесе пред очите на Панакуди странното нещо, което Трътко нарече „люспа от шаран“, а Кутура — „щит“.

Старецът пое нещото, повъртя го в ръце, погледна го отпред, отзад, почука с нокътя на големия си пръст и го върна пак на Бранко:

— Това е люспа от ламя! — отсече той. — Имам я в къщи същата.

Калота се облещи:

— Ламя ли?

— Точно тъй — повтори Панакуди, — люспа от ламя. Дядото на баща ми…

— Къде е тази ламя? — пресече го боляринът.

— Ламята е в пещерата… Приспана е там не зная откога — заговори Панакуди. — Били са се дедите с нея, а тя все им надвивала, докато се намерил най-сетне някакъв си умник, който засадил пред входа на пещерата едно дърво, това е то Свещеното дърво. Листата му изпускат миризма — дявол я знае каква — упоителна. От нея ламята заспала и вече двеста ли, триста ли години — спи…

— А какво ще стане, ако някой отсече дървото? — попита Пърчови паши.

Панакуди сепнато го погледна в очите:

— Това не бива! — рече той. — Има си хас такава беля! Има си хас!

— Но дървото е отсечено! — изтърси Чаталата брада. — Свещеното дърво е повалено на земята от топорите на две лекомислени момчета.

— Лошо тогава! Лошо-о! — изправи се Панакуди, забравил, че е гърбав. — Аз съм стар, но вие му мислете!

— Горко ни, селяни-и-и-и! — чу се в настъпилата тишина дрезгавият глас на Пърчови гащи, а след това навалицата загълча и забръмча като съборен кошер.

Старците се спогледаха уплашени. Калота се хвана за меча и се развика:

— Мълчете, глупаци! От люспа направихте ламя! Ти, Панакуди, виждал ли си ламята? — обърна се той към стареца с конопената риза и дръзките очи.

— Не! — рече Панакуди. — Аз ламята не съм виждал, но чувал съм от…

— От видено до чуто знаеш ли ти каква е разликата, чучело конопено? — закрещя Калота с всичка сила. — Знаеш ли каква е разликата, а?…

Панакуди се тъкмеше да отговори на Калота, но в същото време наблизо се разнесе силен вик:

— Калота-а, болярино Калота-а-а!

С виковете се чу тропот на бягащи крака и скоро по пътя откъм реката се зададе, целият в пот и прах, едър мъж с гугла и тояга в ръката.

— Болярино, беда! Аз съм от житарите! — извика мъжът с гуглата, спря да си поеме дъх и продължи: — Както си минаваше керванът, нещо профуча, обърнах се и — ни камила, ни магаре. Оглавникът ми остана само в ръцете, ей го на! Отиде ми цялото жито и добичетата клети…

— Да не е било вихрушка? — попита го Трътко. — Обърна ли се да погледнеш към небето?

— Може да е било вихрушка! — потвърди Калота. — Силните вихрушки могат…

Калота не довърши какво могат и не могат силните вихрушки, защото заедно с облак прах по пътя откъм реката се зададе нов човек с гега в ръка и с развято наметало.

— Ти пък кой беше? — посрещна го боляринът, като се взираше в бягащия, за да си го припомни.

— Аз съм бе, Гаки, чобан Гаки — отвърна мъжът с гегата. — Идвам да ти кажа, болярино, че в пещерата има ламя!