Пени Джордан
Неизречено желание (2)

Втора глава

Да осъзнаеш нещо и наистина да повярваш в него, се оказаха две съвсем различни неща. Ребека разбра това, докато подготвяше заминаването си за Камбрия. После си помисли, че би било по-добре да реши как да се справи с близнаците вместо да се тревожи за Фрейзър и лесно предвидимата му реакция, когато научи, че Ребека се е натрапила в дома му.

Децата от класа й бяха десетгодишни, интелигентни и добре възпитани. Всичко, което беше чувала за близнаците на Рори, й даваше основание да предположи, че навярно те също притежават известна интелигентност, но не и самодисциплина. При това явно полагаха неимоверни усилия да осуетят всеки опит да им бъде повлияно. Ребека помнеше страховете, които споделяха с Робърт, когато родителите им пътуваха сами и си помисли, че може би непокорството на близнаците се дължи на стремежа да привлекат вниманието на възрастните, а не на вродено желание да рушат.

Представите на леля Мод за живота датираха от времето на кралица Виктория. Ребека си помисли, че трябва да пристигне в Айсгарт преди четири часа, за да не закъснее за следобедния чай. Леля Мод я беше осведомила, че това би било добра възможност да се запознае с близнаците. Спомнила си навика на леля Мод в определени ситуации да се изразява неопределено и да демонстрира качества, достойни за истински стратег, Ребека изведнъж се усъмни в реалната необходимост от нейната помощ. А и доколкото си спомняше, за леля Мод не беше проблем да се справи с нея и Робърт.

Все пак това беше преди около двайсет години и тогава леля Мод е била на около петдесет. Сега вече беше на седемдесет и наистина трудно би могла да държи с твърда ръка две доста вироглави, и както по всичко личеше, много трудни осемгодишни деца.

Айсгарт се намираше в най-отдалечената част на Камбрия, която Рори неведнъж беше окачествявал като края на света. Въпреки че вече шест години беше в Лондон, Ребека не споделяше мнението му. В Лондон водеше живот, който й харесваше, обичаше и работата си, но знаеше, че ако имаше избор, не би се колебала да предпочете имението.

С изненада откри, че в Камбрия пътищата вече са добре поддържани и се движи с половин час по-рано от предвиденото. Затова когато наближи имението и навлезе в тесния път към къщата, спря колата до тревната ивица и слезе. На около петдесет метра по-долу в долината беше едно от любимите в детството й места. В котловината течеше река, а езерото с малкия водопад беше преградено с бент. Долината бе гориста и огромните дървета хвърляха загадъчни сенки. Борови иглички покриваха преплетените корени. Ребека тръгна по терасовидния склон. Водите на реката бяха придошли от пролетните дъждове.

Храстите в низината помръднаха и Ребека се вгледа по-внимателно. Две деца, облечени в джинси, бързаха към имението Айсгарт. Близнаците. Удивително напомняха тъмнокосия си мургав чичо. Странни бяха закономерностите на наследствеността и Ребека тъжно се замисли за факта, че децата на Рори са наследили смуглия тен на Фрейзър. Рори приличаше на майка им — имаше сини очи и руса коса, а Фрейзър беше взел от баща им тъмната коса, сивите очи и острите черти на рода Айсгарт.

Двете деца, едва навършили осем години, явно бяха получили разрешение да скитат на воля из околността. Ребека си спомняше колко непреклонни бяха и леля Мод, и Фрейзър, когато ги молеше за позволение да се разходи сама в долината.

Близнаците приближиха и Ребека приклекна в сянката на дърветата. Пътеката, по която вървяха децата, беше на няколко метра от нея, а по-надолу рязко завиваше към имението Айсгарт. Когато децата приближиха, до Ребека достигна неспокойният глас на Питър:

— Сигурна ли си, че ще свърши работа, Хелън? Мислиш ли, че ще я накара да си тръгне?

Ребека застина. Инстинктивно се досети, че близнаците обсъждат нейното пристигане. Хелън Айсгарт вървеше с гневно смръщени вежди и приличаше на умалено копие на страховития си чичо.

— Навярно, в началото не — предположи тя, — но няма да издържи дълго.

— Не разбирам защо леля Мод реши да я покани — измърмори Питър. — Учителка! Като че ли не ни стигат, докато сме на училище.

— Скоро ще се отървем от нея — успокои брат си Хелън. — Все пак ние изгонихме Каръл, нали?

— И Джейн. — Двамата се изкискаха самодоволно, а в гласа на Питър се доловиха нотки на злорадство. — И как само се ядоса чичо Фрейзър като му казахме, че Джейн иска да се омъжи за него, нали?

— Побесня! — Споменът явно доставяше удоволствие и на Хелън.

Ребека слушаше със свито сърце. В какво, за бога, се забъркваше? И защо?

— Норти каза, че братовчедката Беки скоро ще ни научи на добри обноски — напомни Питър на сестра си.

— Братовчедката Беки! — Тонът на Хелън беше смразяващ. — Дори не я познаваме, нали? Е, като изключим онази сватба. Но се обзалагам, че тя изобщо не идва тук заради нас. Сигурна съм, че е заради Фрейзър. Норти казва, че той е най-добрата партия в цялата област и е крайно време да се ожени и да има свои деца.

Ядосана и в същото време измъчвана от вцепенеността, която постепенно пълзеше по свитите й крака, Ребека продължаваше да стои неподвижна в сянката на дървото. Норти — госпожа Нортън — беше икономката на Фрейзър. Живееше със семейството още от времето, когато родителите на Рори и Фрейзър бяха живи, и Ребека си спомняше за нея с особена топлота. Надяваше се да не е нейна идеята, че сега пристига тук единствено заради Фрейзър. А що се отнася до близнаците, Ребека скоро щеше да се погрижи да променят мнението си по въпроса. Вече не беше притеснителното осемнайсетгодишно момиче. Онова, което изпитваше към Фрейзър, отдавна беше минало. Наистина, събитията се бяха развили доста грубо и болезнено, но тя не съжаляваше за случилото се. Момичетата изживяват моменти на силна емоционална привързаност към по-възрастен от тях мъж. Но повечето са далеч по-разумни и не избират за обект на своите чувства мъж от семейството си.

Преди време Фрейзър изглеждаше в очите й като бог — всезнаещ, всевиждащ, всемогъщ. Думите не бяха достойни да опишат качествата му. Каква глупачка беше тогава! Отчаян и без изход, Рори я помоли за помощ й тя с готовност се съгласи, щастлива от възможността да бъде принесена в жертва на недостижимия бог. И горчиво се разочарова. Навярно се надяваше Фрейзър да прозре истината по някакъв начин. Разочарованието й беше двойно, защото вярваше, че той не само ще осъзнае как стоят нещата, но и ще възнагради саможертвата й, без да пести похвалите и признателността си. Но единственото, което получи, бяха гневните и горчиви укори, с които той я засипа. Нужни й бяха месеци, а може би и години, преди да възвърне усещането си за лично достойнство. В онези дни ударът беше прекалено силен и изцяло подчини същността й на спомена за изживяния позор. После, когато болката поутихна, Ребека започна да преосмисля нещата. Тогава осъзна, че Фрейзър е осъдил престъпна и безотговорна прищявка, заради която Ребека е допуснала да се забърка в една наистина нелепа история с брат му. Преди навярно се бе надявала, че Фрейзър ще прозре истината, но вече не хранеше никакви илюзии. Сега се съмняваше, че едва ли би имало разлика, дори ако тогава той знаеше всичко. С горчивина си спомни как Фрейзър не понася мисълта, че е възможно да сгреши.

В този момент децата минаха покрай нея и до ушите й стигнаха думите на Питър, който явно не можеше да се успокои:

— Ами ако види стъклата и спре колата?

Думите на Хелън, произнесени със завидно хладнокръвие, ужасиха Ребека.

— Не може да ги види. Не и там, където ги оставихме.

— А дали ще се досети, че сме го направили ние? — обади се отново Питър. — Мислиш ли, че ще каже на леля Мод?

— Не — увери го Хелън. — По-късно обаче, когато разбере какво искаме да постигнем, ще се сети. — Подобна мисъл явно й доставяше неизразимо удоволствие.

— Но тя не е като другите. Тя ни е братовчедка.

— Втора братовчедка — безстрастно заяви Хелън. — Знаеш какво ще се случи, ако остане, нали? Да не мислиш, че е по-различна от останалите. Ще започне да се увърта около чичо Фрейзър и ако той се влюби в нея и двамата се оженят, ще им се родят деца. Какво ще стане с нас тогава?

Последните думи криеха толкова страх и самота, че гневът и недоверието, обзели Ребека, изчезнаха. Какво щеше да стане с тях, наистина? Несъмнено бракът на Рори и Лилиан не беше щастлив. По думите на майка й Лилиан се бе съгласила да придружи Рори в Хонконг само за да държи под око неверния си съпруг. И понеже било невъзможно да вземат и децата, наложило се да потърсят някой, който да се грижи за тях. И най-подходящ за това беше Фрейзър. Преди да се оттегли от кариерата, баща й беше дипломат и Ребека до болка познаваше усещането за самота, което измъчваше децата, отделени от родителите си продължително време. Навярно заради това стана добър учител, или поне тя така мислеше. Разбираше страховете и безпокойството на хлапетата, които живееха в пансиона на училището, и изглежда притежаваше дарбата да ги утеши и успокои. Но въпреки че родителите им непрекъснато отсъстваха, нито тя, нито Робърт някога се бяха съмнявали в тяхната любов и загриженост. А явно при Питър и Хелън нещата не стояха така. Макар и с неохота, Ребека трябваше да признае очевидната истина. За никого от семейството не беше тайна как Лилиан е била разстроена, когато скоро след сватбата разбрала, че е бременна. Тогава тя беше на двайсет, а Рори на двайсет и две. И двамата бяха млади и себични, бяха сключили брак заради моментна прищявка и заченали близнаците, без да помислят за последствията.

Рори винаги е бил лекомислен, до крайност егоистичен, нетърпелив да вкуси всички удоволствия. Забавляваше се заради самото забавление, без дори да се замисли за трудностите на живота.

— Ако Фрейзър се ожени, новата му съпруга няма да иска да живеем в Айсгарт. Всички говорят така — не спираше Хелън. — Това означава, че ще трябва да отидем в пансион или пък да живеем с дядо и баба в Брайтън.

— Може мама и татко да се върнат и татко да си намери работа тук, в Англия. — Питър изглеждаше преизпълнен с надежди.

— Знаеш, че не може — ядно охлади ентусиазма му Хелън. — Забрави ли, че миналата Коледа ги чухме да се карат. Мама му каза, че все още не го е изоставила само заради нас. Пък и аз не искам да се връщат. Само спорят и се карат. Искам да остана тук, в Айсгарт, с Фрейзър.

Питър и Хелън се отдалечиха и гласовете им съвсем заглъхнаха. Ребека изпита съчувствие към тях. Възрастните забравят колко много виждат, чуват и разбират децата. Едва когато се убеди, че е невъзможно да я видят, тя излезе от прикритието си и се отправи към колата.

Алеята към Айсгарт беше съвсем права, с изключение на един опасен завой на около петдесет метра. Когато го приближи, Ребека предвидливо слезе от колата. Както и предполагаше, точно зад завоя, върху пътя бяха разпилени остри стъкла. Ако беше минала през тях, щяха да нарежат гумите. Близнаците не можеха да знаят, че около осемнайсет месеца преди раждането им, счупена върху шосето бутилка причини тежка катастрофа. Тогава стъклата срязали гумите на лека кола, която полетяла надолу в долината и избухнала. Младата двойка в нея загинала в пламъците.

Ребека беше прекалено интелигентна и добре познаваше психиката на осемгодишните, за да допусне дори за миг, че близнаците биха могли да предвидят последиците от онова, което са замислили. За децата смъртта беше реалност, която не можеха да осмислят, освен ако имат нещастието непосредствено да се сблъскат с нея.

Ребека събра стъклата в носната си кърпа и се върна в колата. Зачуди се как да се справи със ситуацията. Вече нямаше никакво желание да се върне в Лондон. Макар че не го признаваха, близнаците се нуждаеха от помощ. Наистина беше объркана. Навярно Хелън и Питър не бяха в състояние да осъзнаят проблемите си, но за другите това не беше толкова трудно. Спомни си, че леля Мод, въпреки преднамерената двусмисленост на реакциите й и склонността й да драматизира нещата, беше прозорлива и съзнаваше проблемите на децата. Дали Мод не я беше поканила именно защото се надяваше, че тъй като детството на Ребека бе преминало при подобни обстоятелства, тя би била в състояние да даде на близнаците сигурността и любовта, от която те така отчаяно се нуждаеха.

Когато премина през високата порта на имението, Ребека не знаеше какво да мисли. Къщата беше от времето на кралица Виктория. Построена бе от предприемчив Айсгарт, забогатял от бума в железниците и своевременно оттеглил се в Камбрия със своята съпруга и семейството си.

Масивната сграда създаваше по-скоро усещане за стабилност, отколкото за елегантност. Стаите на трите етажа бяха с високи тавани, а многобройните поколения Айсгарт, обитавали къщата, бяха запазили внушителните мебели от онова време и сега в дома витаеше дух на сигурност и комфорт, съвсем различен от лукса на съвременните жилища. В тази къща човек винаги се чувстваше като у дома си, или поне Ребека имаше такова усещане. Когато слезе от колата, до ушите на младата жена достигна пронизителен лай. Успя да коленичи навреме, за да приеме изблиците на невъздържана радост от страна на шпаньола с внушителни размери и съмнителен произход. Най-доброто, което можеше да се каже за Софи, навярно бе, че тя е силно привързана към дома, а най-лошото — че прекалено скита. Ребека неведнъж се беше чудила как е възможно именно Фрейзър, иначе толкова педантичен, безкомпромисен и отдаден на онова, което правеше, да приюти това толкова емоционално малко куче, появило се в имението няколко седмици, преди Ребека да навърши осемнайсет години. Тя я беше открила и довела вкъщи. Подсуши козината й и я разтри с кърпа, докато животното престана да трепери. Беше помолила Норти да й позволи да задържи кучето, докато Фрейзър се върне от института. В онези дни той не оглавяваше внушителния научен институт, чиято дейност винаги се пазеше в строга тайна, но и тогава работеше до късно. Беше почти девет часът, когато Фрейзър даде съгласието си Ребека да задържи кучето, разбира се, ако останалите не възразяват. Още на другия ден Софи категорично се привърза към Фрейзър и избра той да бъде неин стопанин, а не Ребека.

Въпреки това, когато се наведе и я погали зад дългите уши, Ребека си помисли, че Софи явно не я е забравила.

— Ребека! Знаех, че си ти! — С посребрени коси и бледо лице, облечена винаги в лилаво, бежово или черно, за леля Мод едно аристократично имение в Бърнмаут, несъмнено би било по-подходящо от високите гранитни хълмове на Камбрия. Наистина, няколко години след като овдовя, тя живееше на юг, но когато Фрейзър я помоли да поеме домакинството в Айсгарт, леля Мод изостави живота, който водеше там, и се пренесе в имението. — Четири без десет. Чудесно! — В гласа й се долавяше одобрение. — Вече предупредих госпожа Нортън, че ще бъдеш тук за следобедния чай. Близнаците са горе. Ще си измият ръцете и ще сменят тези ужасни джинси, които всички деца днес изглежда държат да носят. Не искам да мисля накъде върви светът. По мое време малките момичета се обличаха като малки момичета. И дума не можеше да става за тези абсурдни безполови джинси, по които днес всички са полудели.

Ребека се усмихна. Спомни си как тя самата негодуваше срещу плисираната кадифена рокля, която й купиха за Коледа по настояване на леля Мод. Тогава беше дванайсетгодишна и се чувстваше вече голяма за такава бебешка рокля.

— И като стана дума — продължи леля Мод, — трябва да помислим и за това. И двамата се нуждаят от нови дрехи. Какво безобразие! Това момиче, което Фрейзър избра, ни изостави тъй безотговорно!

— Защо си отиде? — предпазливо попита Ребека. Беше любопитна да чуе обяснението на леля Мод. Не знаеше дали тя подозира за плановете на близнаците.

Подът на внушителното фоайе на къщата беше покрит с паркет, а масивни стълбища с дърворезба се издигаха от трите му страни. Стената в задната част представляваше голям стъклопис, на който бяха изобразени сцени, подбрани, за да задоволят вкуса на собственика на дома.

Върху една от тях се виждаше гербът на железницата, донесла богатството му.

— О, не допускам да има особена причина — намръщи се леля Мод високомерно и, преди да продължи, спря за миг поглед върху Ребека. — Твърде малко млади мъже има наоколо и недостатъчно развлечения в свободните дни и вечери. Момичетата в наши дни не знаят колко са щастливи — продължи тя неумолимо. — По мое време от едно момиче се очакваше да се омъжи, независимо дали това му харесва, или не. Нямахме вашата свобода. Радвам се, че ти не избърза да се омъжиш, Ребека — добави тя одобрително. После попита разсеяно: — На колко години си сега? Трябва да си на около трийсет.

— Всъщност на двайсет и шест — отвърна Ребека, раздразнена от спонтанното си желание да коригира неточността на леля си.

— Двадесет и шест… Да… Винаги съм мислила, че това е вече зряла възраст за всяка млада жена.

Ребека не беше сигурна дали наистина й е приятно да бъде приемана като зряла, но реши да обмисли това по-късно. Последва леля си в салона, който всички наричаха „малката всекидневна“, въпреки че това беше стая със съвсем нормални размери. Прозорците й гледаха на юг и всички в семейството предпочитаха да прекарват деня си тук.

С годините жълтите завеси избеляха и дамаската имаше цвят на чайна роза. Майката на Рори и Фрейзър беше претапицирала канапетата и столовете в синьо, което също бе приятно избеляло. Стените бяха покрити с коприна с цвят на слама, а върху паркета на пода имаше стар килим в синьо и златисто. Познат беше и вечният гергеф на леля й, оставен до камината. Ребека си спомни собственото си детство. Никога не беше виждала гоблен, завършен от леля Мод и подозираше, че възрастната дама е избрала бродерията като удобен претекст, за да си спести другите, недотам приятни задължения.

— Госпожа Нортън ще донесе чая след минута. А ти, скъпа, ми разкажи за родителите ти, Робърт и семейството му. Как са те?

— Добре, благодаря — отвърна Ребека и описа лудориите на племенника и племенницата си, разказани от снаха й в последното й писмо.

— Колко жалко, че нямаше възможност да отидеш в Австралия с родителите си — рече леля Мод, после стисна устни и добави замислено: — Въпреки че при тези обстоятелства…

Замълча, защото госпожа Нортън влезе с подноса с чая. Лицето й грейна, щом старата икономка зърна Ребека. Притисна я в прегръдките си и я обсипа с въпроси. Измина доста време, преди отново да ги остави сами. На излизане обеща, че ще се качи, за да провери какво задържа близнаците.

— И така, защо не замина с родителите си, скъпа? — настоя леля Мод, докато сервираше чая. — Може би в Лондон има някой млад мъж?

Ребека се престори, че не разбира. Намръщи се и вдигна към леля си поглед, изпълнен с престорено недоумение.

— Млад мъж? В Лондон има много млади мъже, лельо Мод. От кого точно се интересуваш?

— Чудесно знаеш за какво говоря, Ребека — студено я прекъсна леля Мод. — Има ли в Лондон някой млад мъж, чието присъствие те е накарало да останеш в Англия, вместо да придружиш родителите си?

Ребека се поколеба. Когато отново заговори, гласът й прозвуча безгрижно, макар и не съвсем неискрено.

— Няма някой определен млад мъж, лельо Мод, но имам приятели, с които се срещам от време на време.

— Срещаш се? — Леля Мод не изглеждаше очарована. — Как се изразяваш! Та ти си учител по английски, Ребека! Тези млади мъже… Сериозни ли са техните намерения, или…

Ребека избухна в неудържим смях.

— Те са мои приятели, лельо Мод. Хора, чиято компания ми е приятна… — Тя замълча, тъй като в този момент близнаците влязоха във всекидневната. Бяха претърпели пълна метаморфоза. Дрехите им бяха различни, различни бяха и самите те. Едва ли поздравът им можеше да бъде по-предразполагащ и трогателен. И може би заради това, а и заради всичко, което вече знаеше, Ребека реши да им даде малък урок. Търпеливо изчака, докато леля Мод ги представи и двамата заеха местата си пред чашите с мляко и бисквитите. Тогава отвори чантата си и разсеяно извади носната си кърпа. Когато парчетата стъкло се разпиляха по пода, Ребека съумя да се престори на изненадана, без да изпуска от поглед близнаците. Върху лицето на Питър се изписа смесица от страх и вина, но Хелън изглеждаше напълно безучастна. Само хвърли бърз поглед към Ребека.

— Ребека, какво… — започна леля Мод.

— О, господи! Съвсем забравих! — Ребека се наведе под масата, за да събере стъклата. — Намерих ги на пътя. За щастие, бях спряла колата, за да се порадвам на гледката. В противен случай щях да мина върху стъклата и един Господ знае какво щеше да се случи.

— Стъкла? — повдигна вежди леля Мод. — Как са се озовали на пътя?

Питър притеснено се размърда на стола си, Хелън обаче запази самообладание. Наистина лицето й пребледня, но тя дори не помръдна.

— О, сигурно са ги изхвърлили небрежни туристи — безизразно рече Ребека. — И през ум не им е минало какво биха могли да причинят. Нямам предвид само колите, но и животните. Знаеш каква скитница е Софи — продължи Ребека коравосърдечно. — Можеше да прекоси пътя и да си нареже лапите.

Хелън мъчително преглътна, но Ребека потисна разкаянието, което започна да я гризе. Съмняваше се, че децата изобщо са помислили за възможната заплаха към някой друг, освен към нея — тяхната жертва — но едно навременно напомняне за това колко лесно някой би могъл да бъде наранен, навярно не би било излишно.

— Е, не зная. Струва ми се толкова безотговорно и нелепо! Наистина трябва да са туристи. Никой местен жител не би направил нещо толкова глупаво! — каза леля Мод.

— Да, така си помислих — кимна Ребека и погледна близнаците. — Добре че ги видях навреме.

— Слава богу — додаде леля Мод и се обърна към близнаците: — Сега, след като Ребека е вече тук, край на вашето скитане! Тя е учителка и най-добре знае с какво трябва да се занимават две деца като вас.

Ребека слушаше наставленията на леля Мод със свито сърце. За нищо на света не желаеше да изглежда тесногръд педант в очите на децата. Но не искаше и да останат с впечатление, че отчаяно ще се домогва до тяхното благоразположение, затова не възрази. Вместо това, предпочете да предотврати други недоразумения, които евентуално биха възникнали.

— Лельо, ти каза, че Фрейзър ще отсъства три месеца. Страхувам се, че ще бъде невъзможно да остана толкова дълго. Два месеца и половина е повече, отколкото мога да си позволя. Трябва да се върна преди началото на учебната година, за да помогна за подготовката на срока.

Говореше, без да погледне близнаците. Не знаеше как ще изтълкуват думите й, но се надяваше да ги успокои и да им покаже, че не възнамерява да им отнеме Фрейзър. Но за нейна изненада лицето на Хелън се сгърчи в гримаса.

— Но Фрейзър…

— Чичо Фрейзър, Хелън — прекъсна я леля Мод. — Ти си малко момиче и не трябва да се обръщаш към по-възрастен от теб човек по този начин. Не е учтиво.

— Но Фрейзър каза, че мога — упорито настоя Хелън. Този път леля й я удостои само с леден поглед.

Ребека помнеше въздействието на този високомерен поглед върху себе си и изпита съчувствие към Хелън. Но Хелън дори не трепна. Без да обръща повече внимание на никого около себе си, момиченцето постави чашата на масата и безцеремонно се изправи.

— С Питър отиваме да играем.

Леля Мод мълчаливо изчака, докато излязат. После се обърна към Ребека.

— Сега разбра ли какво имам предвид, като казвам, че са невъзпитани? Наистина вече не зная какво да мисля. Фрейзър казва, че трябва да сме търпеливи с тях и да не забравяме атмосферата, в която живеят. Той не одобряваше ранния брак на Рори. Аз също. Наистина е тъжно, че родителите им не се интересуват от тях, но ми се струва, че Фрейзър е прекалено снизходителен.

— И аз трябва да поправя това, така ли?

Леля Мод поне прояви благоприличието да изглежда леко объркана.

— Може би не точно да поправиш — уточни тя с усмивка, — а само да облекчиш положението. — Въздъхна и рязко се изправи. Изведнъж се превърна в уморена старица. Леко потупа Ребека по рамото и с изненадващо нежен глас добави: — Винаги си била добро дете, Ребека. Не би трябвало да злоупотребявам с тази добрина, но наистина не зная какво да правя. Вече не съм в състояние да се грижа за две доста енергични осемгодишни деца. — В гласа й се долавяха нотки на тъга и примирение.

— Ще направя каквото мога — обеща Ребека, внезапно обзета от състрадание към леля си. — Но няма да е лесно.