Сюзън Луис
Особен урок (1)

Пролог

В момента, в който я видях, в мен нямаше никакво съмнение, че един ден ще трябва да я убия. Може би това беше някакво ясновидство, макар че не си спомням да съм имала определено видение, нито пък предчувствах огъня, който щеше да изпепели толкова неща около мен. Просто усещах неудържима нужда да защитя себе си и всичко мое.

Елизабет Сорил. Беше надарена с онази красота, за която аз дори не бях мечтала, и дари братята ми с обич и щастие, докато в същото време таеше в душата си мъката на изгубената си любов — любов, от която никога не се отказа.

Но какво право имаше тя на тази любов? И аз съм жена, и аз познах любовта, и аз познах болката от загубата. Но нима прекарах живота си, като карам другите да страдат за това?

Сега обаче знам, че никога не съм изживяла нещо подобно на любовта, която свързваше Елизабет и Александър. Това беше любов, която не само бе преминала над пропастта на класовите различия, но беше надживяла и годините на раздяла, агонията на отблъскването и това най-разрушително чувство — вината. Завиждам ли й за тази любов? Не, съжалявам я. Любов с такава дълбочина и сила изисква да се плати за нея. Аз бях призвана да изпълня този дълг и не съжалявам. Защо трябваше да изживее тя всичко това? Какво беше нейното страдание в сравнение с моето? Брат ми й даде своя свят, но той беше и мой, и аз лъгах, мамих и убивах, за да си го върна. И през цялото време моят враг — моят истински враг — не е била Елизабет, нито Александър, а тяхната любов.

Защо любовта им беше толкова неразрушима?

Облягам глава на стената. Около себе си не виждам нищо друго, освен мрак, но ноздрите ми усещат тежката миризма в килията. Сред почти неразличимите звуци чувам собствения си смях. Смея се и не мога да спра. Каква горчива ирония — ако някой може да ми отговори на този въпрос сега, в края на живота ми, то той ще ми даде ключа и за самия живот.

И както излиза, точно те държат ключа — Елизабет и Александър.