Сюзън Луис
Ограбен живот (3)

Втора глава

Ръката на Мадлен изплющя като камшик върху бузата на Мариан.

— Подла потайна кучка! — изкрещя тя. — Не знам как имаш наглостта да седиш тук и да ми разказваш всичко това. — Тя имитира гласа на Мариан: „Пол О’Конъл иска да ме ухажва!“. Да те ухажва. Какво е това? Много добре знаеш, че от седмици наред се опитвам да го хвана, така че какви, по дяволите, са тези твои игри? Какво му каза за мен? Какво си му споделила, та то е отровило мозъка му?

Мариан търкаше бузата си и примигваше от потеклите от болка сълзи.

— Отивам да си легна — каза тя, обърна се и понечи да тръгне към стаята. Но Мадлен я сграбчи и я завъртя.

— Какво му каза?

— Нищо не съм споменавала за теб — спокойно отвърна Мариан. — Поне нищо лошо.

— Лъжкиня! Ще ти направя една услуга, като ти кажа, че няма да е за дълго. Той само те използва, за да ме накара да ревнувам.

— Може би — съгласи се Мариан.

Мадлен й се присмя.

— Знаела! Ти въобще нищо не разбираш, Мариан. Харесва ти, защото аз го искам, това е съвсем типично за теб. Искаш всичко, което аз имам. Винаги си била такава.

Мариан пое дълбоко дъх.

— Мади, лягам си. Бихме могли да поговорим за това по-разумно сутринта, когато се успокоиш.

— Я не ми играй тези номера!

— Извинявай. Но ти наистина не мислиш нещата, които ми говориш, така че няма нужда да продължаваме.

За нейна изненада Мадлен я пусна, но Мариан знаеше, че с това няма да се сложи край на историята.

На следващата сутрин, докато се обличаше, за да отиде на работа във фирмата „Западно строително общество“, усети, че Мадлен е будна, но прецени, че е по-добре да не я закача. Тръгна с намерението да й се обади по телефона по-късно. Щом позвъни обаче, Мадлен затвори, а когато се върна вкъщи в шест часа, Мадлен вече бе отишла на работа и не й беше оставила бележка. Сърцето й се сви. Явно братовчедка й все още беше сърдита и тя потръпна при мисълта, че може да се разрази още една сцена, подобна на онази от предишната вечер.

Отиде в кухнята, запали газта и сложи чайника, за да изпере купчината дрехи, които Мадлен беше оставила. Би било глупаво да допусне този разрив между тях, все пак Пол беше чужд човек. Вероятно Мадлен е права, сигурно историята им няма да продължи дълго, така че какъв е смисълът да си създава всички тези неприятности. Но в сърцето си знаеше, че иска отново да го види, и очите й се напълниха със сълзи, когато я обзе познатата нерешителност. Пол отрече, че е слаба, но ако сега я зърнеше, би променил мнението си. Тя нямаше смелостта да каже на Мадлен, че ще продължи да се вижда с него, нито пък да позвъни на Пол и да му съобщи, че няма повече да се срещат. Само Мади да можеше да проумее колко хубаво би било за нея да има някого, с когото да разговаря като човек. Вече се увери, че с Пол би могла да обсъжда всичко, включително чувствата и несигурността си. Но Мадлен не би разбрала това. Би я попитала защо не обсъжда тези неща с нея, нали все пак й е братовчедка. Ако се опита да обясни на Мадлен, значи да я наскърби, а Мариан не можеше да го направи, независимо колко силно желаеше да се вижда с Пол.

Мадлен се прибра малко след полунощ, но Мариан вече беше легнала. Никоя от тях не продума, когато Мадлен запали нощната лампа и започна да си тананика, докато се събличаше. Държеше се така, сякаш е сама в стаята.

— Добре ли прекара вечерта? — попита Мариан.

Без да й обръща внимание, Мадлен продължи да се занимава се тоалета си. След няколко минути взе едно списание и легна.

— Може ли да поговорим?

Мадлен въздъхна и прехвърли една страница.

— Ако ти кажа, че съм решила да не и го виждам повече, ще престанеш ли да се държиш детински?

— Това, което си решила или не си решила, вече няма никакво значение — надменно отвърна Мадлен. — Явно си го настроила срещу мен и е твърде късно сега да започваш да ми се мазниш.

— Не ти се мазня — сряза я Мариан. — Опитвам се да обсъдим нещо като големи хора. Но е трудно, когато си решила да се държиш като егоистично, разглезено дете.

— Я си гледай работата — отвърна Мадлен.

— Така ли трябва да отговаряш на всичко?

— За онова, което се отнася за теб — да.

— Добре. Щом имаш такова отношение, тогава може и да го видя. Не виждам какво бих могла да загубя.

— Направи го. Но после да не ми дойдеш и да ми ревеш, когато те зареже.

 

 

Следващия ден беше още по-труден. Бяха двете вкъщи, а Мадлен се държеше така, сякаш Мариан я нямаше. Дойдоха нейни приятели и изпиха бутилка вино, без да предложат на Мариан. Колкото и пъти да се опитваше да влезе в разговора, настъпваше неприязнено мълчание, а после те продължаваха, като че ли тя въобще не се беше обаждала. Когато позвъниха от агенцията „Шепърд“, Мадлен отговори и им каза, че не е и чувала за Мариан Дийкън, а щом Мариан набра номера на агенцията, Мадлен така наду стереото, че тя не можа да чуе нищо. Затова облече палтото си и отиде до автомат. След като получи ангажимент за следващия ден, тя се разхожда около час и се върна в апартамента чак когато беше сигурна, че Мадлен е отишла на работа.

„Ето, това е — помисли си тя, почиствайки бъркотията, която Мадлен беше оставила — доказателството за страхливостта ми.“

— Не би трябвало да я оставям да се измъкне току-така — каза тя на Пол, когато той дойде малко по-късно, — но просто не знам какво да правя.

— Знаеш — отвърна той. — Всъщност вече го направи.

Мариан се смръщи.

— Така ли?

Той се усмихна.

— Обади ми се. Което, разбирам, си искала да направиш.

Мариан го погледна стеснително и му предложи още една чаша чай. Той сбърчи нос, отиде в антрето и извади бутилка червено вино от джоба на шлифера си.

— Не би трябвало да споделям с теб всичко това — каза тя, когато бяха в кухнята и търсеха тирбушона. — Тя ме обвини, че те отнемам от нея, и не греши, нали?

— Мариан — рече той, — както знаеш, никога не съм свалял Мадлен. Така че престани да се самообвиняваш и ми подай тирбушона.

Мариан гледаше ръцете му, докато наливаше виното, а после преглътна с мъка, когато му подаде чашата.

— Мадлен направо ще се разяри, ако те завари тук, когато се върне — каза тя.

— Отдавна ще съм си тръгнал, ако желаеш това. Но ако тя те попита, няма защо да отричаш, че си ме видяла. Освен ако не се срамуваш от това, разбира се.

Тя се усмихна и го поведе обратно към всекидневната. Той отново седна на дивана, а щом тя се упъти към фотьойла, я хвана за ръката и я дръпна към себе си.

— И ако още веднъж те удари, тогава аз ще й кажа нещо, независимо дали това ти харесва, или не. Хайде сега да сменим темата.

Независимо от бушуващите чувства в гърдите й, Мариан не можа да се стърпи да не го подразни.

— Да не би случайно да се опитваш да ми подскажеш, че разговорът досега ти е бил досаден?

— Да се опитвам ли? Искаш да кажеш, че не съм успял ли?

Мариан се засмя.

— Може би ще ми досадиш, като ми разкажеш на каква тема е книгата ти.

— Ей сега наистина ще стане скучно. За възмъжаването.

Мариан се прозина.

— Ммм, доста скучно. — Разсмя се, когато той сложи ръка пред устата й и я изгледа предупредително. Седна, подгънала крака под себе си, и се заслуша.

Няколко пъти мислите й се отклоняваха, но това не беше от скука. Още не можеше да осъзнае факта, че той наистина е при нея и тя му отговаря съвсем естествено и непринудено. Даже успя да му възрази на някои неща, които той спомена. Пол я изслушваше, обмисляше предложенията й и често признаваше, че сигурно тя има право. Краката му почиваха върху дървения сандък, който използваха за масичка за кафето, а на Мариан й беше трудно да свали очи от мускулестите му крака. Харесваше й как от време на време прокарваше ръка през косата си, харесваше и искрите от смях, които изскачаха от очите му, когато сравняваше момчето от книгата със себе си като тийнейджър.

В девет часа отидоха до Китайския ресторант, за да си вземат храна, и докато вечеряха, тя му разказа за майка си, за баща си, за ученическите си години и за малката къща, в която живееха.

— А ти? — попита Мариан. — Къде са родителите ти?

— Умряха още докато бях малък. Леля ми пое грижата за мен, но за съжаление тя също почина.

— О! — Лицето на Мариан придоби загрижен израз.

— Никакви ли роднини нямаш?

Той поклати глава.

— Никакви роднини, никакви корени. Всъщност няма защо да говорим за това.

— Но как се издържаш?

Когато й отговаряше, очите му се смееха.

— Подписвам се под документ също като другите хора. — Засмя се, когато тя се стресна. — Нарочно направих този избор — продължи той. — Исках да пиша, а това не е възможно, ако работя половин ден.

Тя погледна дрехите му и забеляза, че са скъпи.

— А преди това какво си правил?

— Занимавах се с бизнес, спечелих много пари и всичките ги изхарчих.

— Наистина ли?

— Нали затова са парите.

— За какво ги похарчи?

— Главно по жени.

Мариан погледна настрани, но той се пресегна и обърна лицето й отново към себе си.

— Сега, след като те срещнах, вече съм просяк. Но при някои случаи и с някои хора парите нямат значение, не си ли съгласна? Сигурно ти е ясно, че онова, което мога да ти дам, ако ми позволиш, разбира се, не би могло да се сравни с никакви пари на света.

Мариан го изгледа с малките си сиви очи. Беше си глътнала езика от притеснение. Прекрасните му думи накараха кръвта й да закипи и тя се изчерви.

Той се усмихна. Мариан се загледа в белите му зъби, а после в тъмната сянка на брадата му. Очите му я наблюдаваха изпод черните вежди. Тя искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Пол погледна часовника си и се изправи.

— Ако искаш да си тръгна, преди Мадлен да се е върнала, май че е време да си вървя.

Тя го последва в антрето. Все още не можеше да изрече каквото и да било. В известен смисъл беше доволна, че си тръгва — искаше да се наслади на момента сама, без свидетели.

Когато отвори вратата, той се обърна и я изгледа.

— Може ли да ти се обадя утре?

Тя кимна.

— Около седем?

Мариан пак кимна и с усмивка, от чиято интимност тя се разтопи, той си тръгна.

Втурна се в спалнята, за да се огледа. Изуми се от онова, което видя, и се ощипа, за да е сигурна, че не е сън. Опита се да спре да се смее, но беше невъзможно. Очите й никога не бяха блестели така, а кожата й бе порозовяла. Чувстваше се сякаш лети. Как може само няколко думи да произведат подобен ефект?

Тази вечер Мадлен не се прибра и вътрешно Мариан беше доволна. Тя никога не успяваше да прикрие чувствата си, а точно сега не би искала Мадлен да развали щастието й.

 

 

Започнаха да се виждат всеки ден — обикновено вечер, но ако Мариан нямаше ангажимент за работа, обличаха се топло и правеха дълги разходки из околните хълмове, ходеха в зоологическата градина или пък зяпаха по витрините неща, които не биха могли да си купят. Сърцето й наподобяваше на вулкан, от който изригваше щастие и любов, от които тя така грееше, че дори Мадлен го забеляза. Даже нейното заядливо неодобрение не можеше да попречи на въодушевлението й.

— Класически случай, нали? — каза той един ден, когато бяха застанали пред един бижутерски магазин на „Броудмед“. — Тъкмо сега, когато има за кого да харча пари, не ги притежавам.

Прииска й се да се хвърли на врата му и да му каже, че това няма никакво значение за нея, но не бяха стигнали чак дотам да се прегръщат, а тя бе твърде стеснителна, за да направи първата крачка. Понякога, докато вървяха, той я хващаше за ръка, или пък се облягаше на рамото й, но никога не се опита да я целуне. Тя си казваше, че това няма значение, но въпреки че беше весела и чувстваше лекота, когато е с него, а от време на време дори проявяваше безразсъдство и го разсмиваше, тя успяваше да се освободи от усещането за паника, което понякога я обхващаше, щом останеше сама. Посред нощ се взираше в тъмнината и си мислеше, че някой ден, и то съвсем скоро, той би могъл да срещне друга. Някоя, която би поискал да целуне, с която да се люби. Но сутрин, когато й се обаждаше да й каже, че ще я чака след работа или че ще отидат до Бат или до Уесътжигър-Мер за цял ден, всичките й страхове се изпаряваха.

 

 

Един следобед, когато се кикотеха в библиотеката, им направиха забележка, че шумят. Тогава той й каза, че една седмица няма да се виждат.

Сърцето й се разтуптя и тя разбра, че денят, от който се страхуваше, бе настъпил.

— Разбирам — прошепна тя. После се усмихна насила, преди да сведе поглед към книгата пред себе си.

— Няма ли да ме попиташ защо? — поинтересува се той.

С наведени очи, тя поклати глава.

— Както и да е, смятам да ти кажа. Ще нося ръкописа си на един издател. Говорих с него по телефона и той би искал да се видим, а докато съм в Лондон, ще използвам възможността да уредя някои дела.

Тя предположи, че другите дела означават жена, и когато на другия ден го изпрати на гарата, макар и да се усмихваше смело, а вулканът в гърдите й да бе стихнал, сърцето й тежеше като парче олово.

 

 

Същата вечер Мадлен се върна рано от работа и намери Мариан разплакана.

— Изостави те, а? — запита я кисело тя.

Мариан вдигна очи. Лицето й беше подпухнало.

— Така мисля — прошепна тя.

Мадлен метна чантата върху леглото си, отиде и седна до Мариан.

— Не ми казвай, че не съм те предупредила. Щом си се хванала на хорото, трябва да очакваш и да загубиш.

— Не бъде лоша, Мади — каза Мариан.

Мадлен погледна лицето на братовчедка си и като видя колко е разстроена, започна да омеква.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза тя. — Това е положението, ако засега ти стигам.

Мариан седна и прегърна Мадлен.

— Понякога правя най-ужасните и чудовищни неща, но за мен ти си по-важна, отколкото всичко друго на света.

Мадлен преглътна буцата в гърлото си.

— Съжалявам за последните няколко седмици — прошепна тя. — Всичко обаче свърши, да го забравим!

Мариан кимна с желанието да можеше да го направи.

— Ако искаш, можеш да ми разкажеш за него — предложи Мадлен, като се пъхна в леглото. — Как е? Помага ли ти да свършиш? Обзалагам се, че има фантастично тяло. Ти си късметлийка. Представям си такъв като него да ти е първият! — Въздъхна и леко потрепери от желание. — Направи го, нали? — попита тя отново, след като Мариан продължаваше да мълчи.

Мариан седеше в леглото и пиеше какаото, което Мадлен й беше направила.

— Не — отвърна тихо тя. — Ако искаш да знаеш истината, дори не ме е целунал.

— Какво! Тогава какво, по дяволите, правехте?

— Говорехме си.

— Говорили! За какво?

— За всичко.

— Невероятно — промърмори Мадлен. После сви рамене, много доволна, че братовчедка й не е успяла там, където и тя се беше провалила. — Къде живее?

Мариан сведе очи към чашата.

— Не знам. Никога не ми е казвал.

— Ти не го ли пита?

— Питах го, но той винаги по някакъв начин успяваше да отклони въпроса.

— Така ли? — каза Мадлен с разбиране. — Ясно е, нали? Женен е.

Мариан бе сразена, тъй като предположенията й се потвърдиха. Остави чашата и след като изгаси нощната си лампа, каза:

— Не ме интересува. Не искам повече да говорим за него.

 

 

В седем часа на другата сутрин той позвъни. Също и в седем вечерта. Обажданията му продължиха в този ред до следващия понеделник, когато помоли Мариан да го посрещне на гарата във вторник сутринта. Тя беше толкова радостна, че не можа да мигне цяла нощ. Изплези се на Мадлен, когато тя й каза:

— Нямаш ли гордост? Той само щрака с пръсти и тя тича като вярно куче. Той не те иска — кресна на Мариан, докато тя обличаше палтото си. — Разбери, даже не се възбужда от теб.

Влакът бе пристигнал по-рано и той вече я чакаше пред гарата, когато тя пристигна. Копнееше той да я прегърне и да я завърти, както показваха по филмите, но трябваше да се задоволи само с широка усмивка. Пол леко обгърна с ръка раменете й, докато вървяха към спирката на автобуса.

— Мадлен мисли, че си женен — каза му тя, докато пресичаха центъра на града.

Той се изсмя гръмогласно.

— Съвсем подходящо за Мадлен. А ти какво смяташ?

— Надявам се да не си.

— Целта ми е да осъществя всичките ти надежди и мечти.

— Това означава ли, че не си женен?

Той поклати глава, а лицето му грееше от смях.

— Не, не съм — отвърна той. После се взря в очите й и добави: — Поне не още.

Сърцето й подскочи от невероятно щастие и тя затвори очи.

— Не ме попита какво е станало в Лондон — отбеляза Пол.

Тя се обърна и го изгледа.

— Е, и?

— Още не мога да ти кажа. Редакторът, с когото се срещнах, ще ми се обади през следващата седмица, след като прочете ръкописа. Дадох му твоя телефонен номер — надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, съвсем не. Но естественото любопитство ме кара да те попитам защо.

— Защото, мила моя, нямам къде да живея. Вчера се обадих на хазяйката ми и тя ми каза, че мога да остана само до петък.

— О, не! — зяпна от изненада Мариан. — Какво ще правиш?

Той сви рамене.

— В момента не знам. Но съм сигурен, че ще измисля нещо.

Щом автобусът приближи тяхната спирка, той се изправи и натисна копчето. Мариан забеляза, че двете момичета, седнали зад тях, го гледаха с открито възхищение, и почти се замая от гордост.

Когато стигнаха в апартамента, Мадлен беше там с приятелките си Джеки и Шарън. Те изгледаха Пол, който се появи след Мариан, а в очите им се четеше похотливо възхищение и открита кокетност. От това стомахът на Мариан се сви. Тя отиде да направи кафе, докато Мадлен се ръкува с Пол и го накара да седне. В кухнята не се чуваше какво го питат, но от честите викове и смях предположи, че той е пуснал чара си в действие.

Когато се присъедини към тях, се почувства още по-неловко, тъй като за нея нямаше къде да седне, затова се извини и отиде в спалнята. След няколко минути на вратата се почука и Пол влезе.

— Нали не ревнуваш? — пошегува се той, като забеляза начумерената й физиономия.

— Отново позна — отвърна тя с кисела усмивка. Беше седнала до тоалетната масичка. Той се приближи и застана зад нея, гледайки отражението й в огледалото. Тя се обърна, защото й стана неудобно от яркия контраст между неговата красота и нейната невзрачност. Стана от стола.

Той я наблюдаваше, когато тя мина покрай него, и щом стигна до вратата, я попита:

— Страхуваш ли се от мен?

Мариан се обърна, а лицето й не изрази особена изненада от въпроса му.

— Понякога — отвърна тя искрено.

Той протегна ръка и когато тя я пое, поведе я към леглото и я накара да седне.

— Защо? — попита той и се настани до нея.

— Откровено?

— Разбира се.

— По същата причина, поради която се страхувам от всички.

— А каква е тя?

— Не смятам, че отговорът много ще ти се понрави — усмихна се Мариан, а той, забелязвайки тъгата в очите й, стисна ръката й и я отърка в лицето си. — Защото хората са особено жестоки към такива като мен. Тъй като не сме красиви, нито привлекателни, на нас не ни се дава правото да имаме чувства. Би се удивил от репликите, които съм чувала за себе си, макар че повечето пъти никой не ми обръща внимание. Без значение колко често се случва, все още не мога да свикна с това и макар че почти винаги го очаквам, то ми се стоварва съвсем неочаквано. Страхувам се от теб, от хората изобщо, защото съм грозна и защото не бих искала да ме наскърбяват.

Беше свела поглед към преплетените им ръце и се сепна, когато една сълза падна на китката му. Когато той вдигна лицето й, тя се опита да го извърне, но той не й позволи и се взря право в очите й. Щом започна да се приближава към нея, устните й потрепнаха. Устните му бяха меки, нежни, леко раздалечени. Тя затвори очи и усети как той я прегръща и я притиска към себе си. Целуна я, погали устните й със своите и проследи линията на челюстта й с палец, а пръстите му се пъхнаха в косата й.

— Мариан — прошепна той, държейки я все още прилепена към себе си. — Ти наистина не знаеш колко си красива! Хубостта сияе от очите ти, когато говориш. Тя се съдържа в твоята искреност и скромност. Тя живее в теб като светлина, която никога няма да угасне, до деня, в който напуснеш този свят.

Отвън се чу кикот и Мариан скочи на крака. Вратата се отвори.

— Съжалявам, ако прекъсвам нещо — каза Мадлен, — но трябва да се преоблека за работа.

Пол хвана ръката на Мариан и обръщайки се така, че другите да не видят, й намигна.

— Почти ни хванахте — изрече той. — Казах ти да почакаш. — Отново се извърна към другите. — Не ме пуска за повече от две минути. Но и аз също.

Преди Мариан да успее да му попречи, той я хвърли на леглото и покри тялото й със своето.

След секунди чуха вратата да се затваря. Вдигайки се на лакти, Пол се взря в лицето на Мариан. Изразът й го разсмя, тя го удари и го бутна на земята.

— Не съм те пускала за повече от две минути! — извика тя, а гласът й бълбукаше от смях. — Какво ли ще си кажат?

— Има ли значение? — попита той, гледайки я от пода.

— Ни най-малко!

— Ако продължаваш да се държиш така предизвикателно, пак ще те целуна — предупреди я той и се засмя, когато тя се изчерви. — Братовчедка ти наистина знае кога да влезе. Аз тъкмо се опитвах да направя нещо романтично. Съвсем искрено ти го казвам. А ти престани да се подценяваш и да се самосъжаляваш.

— Да се самосъжалявам ли! — викна тя възмутено.

— Всъщност смятам, че го направи само за да те целуна.

Искри от обида и смях проблясваха в очите й.

— Да, продължавай — каза той. — Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя се хвърли към него със смях.

— Мислех си — сподели тя по-късно, докато разстилаше лъжица боб върху филия хляб — какво ли би казал да дойдеш да живееш тук с Мадлен и мен. Искам да кажа, докато си намериш нещо друго — побърза да уточни тя, за да не я сметне за нахална. — Можеш да спиш на дивана. По-добре е, отколкото на улицата.

Обърна се и го погледна. Пол тъкмо сипваше чай в чайника. Сърцето й подскочи от удоволствие от създадената домашна атмосфера.

— Какво ли би отговорила Мадлен на това неуместно предложение? — попита той. Когато вдигна глава, очите им се срещнаха и те прихнаха да се смеят.

 

 

— Какво? Да живея с вас двамата! — разгневи се Мадлен, когато по-късно Мариан й каза. — Сериозно ли говориш? Защото ако е така, по-добре иди да се прегледаш!

— Няма да е за дълго — помоли Мариан. — Освен това ще ни помага с наема. Отново сме закъснели с плащанията, а получих и много неприятно писмо от банката. Не споменавам другите сметки, които не сме в състояние да платим. А така ще можем да се справим с парите. Мади, ще ми направиш голям жест, ако се съгласиш.

— Сигурно. Е, не съм съгласна, така че не си прави труда да ме питаш отново.

Мариан не повтори, но нямаше намерение да се предаде тъй лесно. Беше решена да успее. Когато Мадлен се върна в един и половина сутринта, тя я чакаше.

— Искам пак да поговорим за възможността Пол да се пренесе тук — каза тя, когато Мадлен се отпусна на един стол.

— Е, добре — отговори Мадлен. — Размислих, права си. Ще ни помогне с парите, затова му кажи, че съм съгласна.

— Сериозно? — възкликна Мариан. Не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се — отвърна Мадлен. — Стигнах до заключението, че се държа детински, и искам да ти кажа искрено, че дълбоко в себе си съм щастлива заради теб. Всички виждат, че е влюбен до уши в теб, така че няма да ти преча!

Мариан бе поразена.

— Искаш да кажеш, че вече наистина нямаш нищо против нас?

Мадлен поклати глава, а Мариан се отпусна върху дивана.

— Слава богу — прошепна тя. — Господи! Копнеех да поговоря с теб за него, да ти споделя. Толкова ми липсваше, Мади. Значи ли това, че пак ще бъдем приятелки?

— И аз се надявам да е така, защото и ти ми липсваше.

— Да си направим ли какао, за да го отпразнуваме? — захили се Мариан.

— Не, ще пийнем вино. И цяла нощ ще си говорим за него и за чувствата ти.

Докато изчакваше Мариан да донесе чаши от кухнята, Мадлен разсъждаваше върху думите на приятелката си Джеки: „Ще сглупиш, ако кажеш «не» — беше казала тя на Мадлен. — Ако той е тук и сте под един и същ покрив, тогава няма да имаш никакъв проблем да го привлечеш. И още нещо — ако накараш Мариан да ти довери всичко, което той харесва, би могла да се възползваш от това и след месец той ти е в кърпа вързан. Щом не спи с нея, ако прекара две седмици в твоята компания, след това ще дойде да те моли“. „Така ли мислиш?“ — беше отговорила Мадлен. „Сигурна съм. Но във всеки случай, отнасяй се добре към Мариан. Това ще му покаже колко си човечна. Почакай и ще видиш: той ще ти смъкне гащите, преди да го помолиш за това.“

Джеки беше права, разбира се. Сега, като разсъждаваше, Мадлен не можеше да повярва, че сама не го бе проумяла.