Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Свобода Бъчварова. Опасен чар

Българска, първо издание

Роман

Тематична поредица „Книги от екрана“

Рецензенти: Георги Мишев, Иван Спасов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Пенчо Мутафчиев

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елена Нягулова, Лидия Ангелова

Код: 29/95362/5605/46/87

Издателски №6/1987 г.

Дадена за набор на 7 август 1986 г.

Подписана за печат на 23 януари 1987 г.

Излязла от печат м. март 1987 г.

Формат: 24/60/90

Издателски коли: 10

Печатни коли: 10 + 0,50 кола приложение

УИК: 5,88

Тираж: 73 250

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателство на БЗНС

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Обширният хол бе претрупан с тежка мебел, с две палми и един фикус — обстановка мечта, гордост за собственик, поредният връх в благосъстоянието му. Единствената вещ, говореща за склонност към изкуството, беше едно старо, олющено пиано със свещници.

По мекия персийски килим се опитваше да се промъкне като скиор между вратичките на слалом един мъж. Той удари крака си в някакъв фотьойл, сякаш изработен по мярка за тригодишен слон и тапициран от юрганджия. Наистина, каза си той, трудно върви подреждането на експозицията… А часовете се нижеха…

Той беше тънък, слаб, висок, отдавна преминал средната възраст, но запазил известно мъжко очарование на отминаващото време. Все още в някое заведение, след бесните физкултурни и каскадьорски упражнения на младите посетители, когато оркестърът, за да си почине, започваше да свири танго, на дансинга се появяваше подобен мъж, който кавалерстваше на престаряла дама с фалшиви бижута. Те танцуват по един трогателен начин, навяващ тъга за нещо, към което никой няма желание да се върне. Редките коси на този мъж бяха внимателно пригладени назад, прилепнали към черепа и вече посивели. Носеше тъмно сако с лъскави копчета и светъл панталон, както ходят сегашните млади клеркове със свиреп вид на недооценени търговски таланти, които некадърните завистчии не пускат да се развихрят в Европа и Америка. А какви невиждани печалби биха докарали те на страната от простия износ на метли и биха довели цяла Холандия, барабар с домашните кучета, на почивка край Черноморието — единственото море без акули в тоя зверски свят!… Но за разлика от тях, мъжът, вместо тъмна вратовръзка, носеше папионка на точки, каквито употребяват келнерите, гастролиращите певци, хористите и младоженците, чакащи реда си пред ритуалната зала на някой народен съвет, напомняща по-скоро чакалня в околийския съд, само че без плювалници.

Ботинките му бяха лачени, поовехтели леко напукани, но все още запазили блясък. В бутониерата на сакото бе пъхнал една голяма хризантема — неувяхващата емблема на кавалера. Ръцете му бяха добре поддържани, с много пръстени. Единият бе с неестествено едър червен камък, който те кара да бъдеш нащрек. Лицето му беше издължено, а очите черни като отвора на бунар в слънчев ден. Трудно можеше да се определи точната му възраст. Тия издайнически бръчки в ъгъла на очите и бенките по кожата все пак подсказваха, че е преминал петдесетте и може би е превалил върха на житейския си стръмен път, от който следваше спускането, рядко гладко и постепенно, а по-често стремглаво като лавина, която може да спре само смъртта или гранитната стена на старческото оглупяване. В края на носа му и по двете бузи се забелязваха червени жилчици — сигурен белег, че човекът не е членувал във въздържателно дружество.

Мъжът отиде до големия орехов шкаф, отвори витрината, взе шишето и доля чашата си с коняк. Резенчето лимон изплува отгоре. Погълнат от мислите си, без колебание изля съдържанието между червените влажни устни, над които стърчеше четчица във вид на мустачки, черни като катран от аркансила. Той внимателно се облиза, за да не ги закачи. От опит знаеше, че спиртът ще разтвори боята и ще направи лицето му на коминочистач. Тази малка течна радост го ободри и развесели. Затвори витрината и продължи работата си. Той свали от стената всички портрети, а също и два гоблена в позлатени скъпи рамки, каквито дори големите музеи не си позволяват да слагат на платната от Рембранд.

Но какво е Рембранд?! Нима той е рисувал и се е трудил колкото една домакиня над гоблена си?! Бод по бод тя поглежда като военачалник ту картата на бойните действия — в случая схемата, ту платното. И в тия месеци и години пред очите й израстват шедьоври на изкуството: „Каретата“ или „Циганката“, „Старият моряк“ или „Розичките“… Затова вечно ще пребъде името на големия познавач на женската душа Вилер от Хамбург, който с няколко разноцветни чилета и парче канава доказа, че всяка домакиня може да бъде художник, стига да притежава две качества: маниашка упоритост и вяра в собствените си сили! И ако не другаде, то в България неговите гоблени ще оставят следа за вечни времена. Безценните платна ще се предават от поколение на поколение като скъпа зестра, чиято цена не пада никога! Но вместо тези произведения на изкуството, мъжът нареждаше на стената картини и фотоси на здания, постройки, архитектурни ансамбли…

Изпитваше малко страх, че ще има скандал, но разчиташе на това, че може бързо да свали своята изложба-експромт от стените и отново шедьоврите в позлатени рамки да заемат местата си. Дълго се колеба пред единствения останал портрет над шкафа. Бе на мъж с хайдушки мустаци, гол череп и кротък, примирен поглед. След кратък размисъл свали портрета и бързо извади пирончетата отзад, докато остане само рамката и стъклото. После с ножици подряза портрета на друг, с умно, мъжествено лице, което никак не подхождаше на обстановката. Накрая взе флумастера. Упражни се на един бял лист и след като десет пъти написа едно и също, най-сетне мина с нервен, разкрачен почерк напряко върху портрета: „Ту май лъвли френд Ястребовски фром Райт“. И наистина, портретът беше на великия архитект на XX век Франк Лойд Райт, а неговият „лъвли френд“ беше самият Ястребовски, който нареждаше експонатите в хола. За съжаление, те дори не бяха се виждали. Но нима Гьоте бе ял, пил и расъл под един юрган с отдавна починалия Шекспир?! А той духовно му бе по-близък от акуратния Екерман, макар последният всеки ден да ядеше и пиеше на трапезата му и като архивар да отбелязваше всяка кихавица на гения.

Ястребовски продължаваше да подрежда своята изложба. До фотографията на кметството в Стокхолм, по проект на архитекта Рагнар Олдсберг, той постави Катедралата на Йенсен Клинт. Следваше прочутият Баухауз — началото на практичната архитектура, от Валтер Гропиус. До него окачи от Льо Корбюзие Капелата в Рошан, а после една архитектурна фантазия от Оскар Нимайер в Бразилия. Галерията завършваше с прочутата вила на каскадите от „лъвли френд“ Франк Лойд Райт. За равновесие постави една цветна репродукция на град без хора от Де Кирико. Остана доволен. Ако имаше още подходящи рамки, ако му бяха позволили да изнесе мебелите… но и така е добре, реши той.

Да, доста труд бе хвърлил Ястребовски, труд, свързан с риск, защото трябвате да донесе тия експонати от друго място. Два бяха неизчерпаемите източника: Народната библиотека и библиотеката на Съюза на архитектите. Въоръжен с ножчета за бръснене „Жилет“, с малка ножичка и огромна папка под мишница, той със страх пристъпи към начинанието. Но напразно! Никой не го смущаваше! С учтивостта си, с комплиментите и шишенцата с розова вода той бързо плени библиотекарките и те се надпреварваха да услужват на този талантлив архитект, като го отрупваха с албуми, списания и какво ли не!… Даже му предоставиха кът, където никой да не го смущава в научната му дейност. Той спокойно изряза от предоставената му безценна книжнина всичко, което му бе необходимо. Единственото затруднение, което изпита, бе това, че други преди него бяха работили по материалите и извършвали системно същата манипулация, така че съответните томове бяха намалели на половина. Разликата бе тая, че Ястребовски не късаше грубо листовете, а внимателно ги изрязваше. Иди после и кажи, че в България няма нещо, което да не принадлежи на народа!

Той дълго се колеба дали да закачи небостъргача на Гио Понти в Милано. Разбира се, бе махнал името му и нескопосано с флумастера бе написал: Архитект Ястребовски. Едвам намери празно място на стената. С въздишка прибра папката с останалите експонати. Бяха достатъчно за един истински музей по история на архитектурата.

Пак си наля коняче. Часовникът на другата стена го стресна със своите камбанени звуци. Беше три часа след пладне. Времето наближаваше…

Избърса с кърпа едно подобие на чертожна дъска, но с кръгла форма, вероятно от софра за точене на кори. На масичката до нея пръсна стари, ръждясали пергели, моливи, линийки и един шивашки дървен метър с ъгъл за точно подравняване полите на балтоните.

Но имаше една голяма трудност, която не можеше да разреши. Той внимателно вдигна белия чаршаф от кръглата поставка близо до фикуса и по пода се разлетяха парчета от стиропор. Беше ги изрязвал с ножче и трионче, но все пак оставаха грапави и недодялани. Като децата се опитваше да нареди едно върху друго кубчетата в най-причудливи съчетания. Накрая успя някак си да ги задържи, без да се срутят, и отново внимателно ги покри с платното.

Върху голямата орехова маса разгъна плана на Зимния дворец в Ленинград от италианския архитект Разстрели. Бе го намерил също в една от библиотеките. Сега бе напълно готов. Оставаше най-важното — разговорът с Дебелата Берта.

Бе я нарекъл така в чест на ненормалното Крупово оръдие от Първата световна война — надеждата на кайзер Вилхелм за решителна победа над французите. А тя се казваше всъщност Стефка или на галено Щефи, както той я наричаше. Навремето, когато дойдоха германците, всички Стефки се превърнаха в Щефи. Спомени, спомени… Но Щефи — Гросен Берта — бе колкото дебела, толкова и инатчийка. Трябваше му време, за да се подготви. Застана пред огледалото и започна да мени изразите на лицето си — от страхопочитателно до дръзко и сурово. Накрая избра познатото изражение на захласнат влюбен. Така ще е най-добре, каза си той. Израз и настроение на умиращия лебед от Сен Санс, чиито криле едва потрепват в предсмъртни конвулсии, а любовта сякаш разкъсва плоските, пилешки гърди на балерината с крака на вдигач на тежести.

Той отвори вратата на коридора и се стресна. Откъм кухнята долитаха дивашки звуци, сякаш колеха прасе в родната му махала. Но той знаеше, че е от зъбобола. Ненапразно всички философи-материалисти, когато опонираха на своите колеги-идеалисти, даваха примера със зъбобола — един ясен и неоспорим аргумент за превъзходството на тялото над безсмъртната душа!… Зъбоболът беше победа не само във философията, но и във всекидневния практически живот. Няма друго страдание, което да лишава от последните остатъци на разума, да направи всички проблеми нищожни и издигне болката в кътника на космически висини в една точка, където цялата Вселена се е свила пред великия взрив. Но това, което внасяше някаква култура в изтерзаното квичене, беше музиката! В случая — Третата симфония на Бетовен, разтърсваща като зъбобол, заглушаваща жалкия човешки вик на плътта, докато накрая музиката победи.

Този начин на зъбовадене беше негово изобретение. Той внесе подобрение в нелегалната дейност на Щефи. Защото, честно казано, нищожната й заплата в поликлиниката беше подигравка дори за неквалифициран сезонен пазач на бостан.

Това е животът, мислеше си Ястребовски, като топенето на снегове!… Студът се опитва да скове ручеите, а те си намират откъде да се промъкнат, докато се слеят в буен планински поток. Така и Щефи, и още много като нея бяха принудени да работят в дълбока нелегалност с присвоени държавни материали и инструменти. Думата „присвоени“ заместваше грубата и лоша дума „кражба“, в която буржоазията почти успя да вложи морална грозота. Но човек звучи гордо и не трябва да бъде обиждан! „Крадец“ е едно, а „присвоител“ има нещо извинително, което не унижава възвишената човешка личност. За тази цел старото радио „Блаупункт“, с размерите на двукрилен гардероб и трепкащо синьо око на циклоп, свърши добра работа. Свърза го с големия високоговорител от стрелбището. О’Бозе почившият съпруг на Щефи бе намерил убежище като счетоводител в Лунапарк, откъдето го беше задигнал при една инвентаризация. Животът е сложно нещо и всяка вещ, даже на пръв поглед нищожна, може да потрябва.

Някога се наложи и Ястребовски, макар и за два месеца, да стане домакин в една болница. Мрачни времена с тъжни преживявания… И си спомни как тогава, при една инвентаризация, трима пенсионери с тетрадки в ръка един по един отмятаха номерата на инвентара. Единият от старците извика: „Номер осем хиляди четиристотин петдесет и шест, зъболекарски монитор!“… Той се обърка и не знаеше кой предмет да посочи. Думата „монитор“ му говореше повече за нещо, свързано с морето, за крайцер… След кратко колебание той вдигна една ръждясала дръжка и я подхвърли във въздуха: „Ето го!“ — каза той с облекчение. Старците акуратно отметнаха монитора. Беше налице!…

След инвентаризацията, просто от любезност, Ястребовски научи какво е зъболекарски монитор. Оказа се сложен зъболекарски стол, огромен апарат с хиляди приставки и джунджурии, който можеше да бъде превозен само от тритонен камион. Интелигентност, това значи съобразителност!… Грамофонът на радиото нямаше равни обороти, ето защо плочата виеше и модулираше от гама в гама. Горкият Лудвиг Ван!… Глухотата му е била една милост от провидението!…

Докато чакаше в коридора, дойдоха му наум и други подобрения в работата на Щефи. Преди той да се яви на хоризонта, положението й бе сериозно разклатено от свирепата завист на комшиите. Готвеха се даже да поставят въпроса за нелегалната й дейност в организацията на Отечествения фронт. И щеше да стигне до провал, ако не бе интелигентността на Ястребовски. Той донесе от зимника голяма кухненска маса и чекмеджета. Направи плота подвижен, така че ако го отвориш и подпреш с точилка, отдолу се виждаха подредени инструментите, памучетата, борерчетата и шишенцата. Невзрачната маса заприлича на роял Бехщайн. Единственото неудобство бе, че каквото и да ядеш в кухнята, било супа, било ябълка или гювеч, подлата миризма на хлорфенол проникваше навсякъде и придаваше на яденето вкус на пица, приготвена в аптека. Смаза и чекръка, като постла под него дебело килимче, за да не се чува долу бръмченето.

Изведнъж писъкът пак разцепи въздуха. И заедно с него Щефи завъртя бутона на „Блаупункта“ до крайния предел. Сега тимпаните на симфонията разтърсваха апартамента. Няколко мига оркестърът и пациентката се бориха за надмощие като певци от операта, изпълняващи дует. После, както винаги, пръв се предаде човекът, последва го оркестърът, накрая заглъхна и бръмченето на техниката. Настъпи тишина, сякаш за да подчертае думите на Моцарт, че най-големият ефект в музиката е паузата.

Ястребовски изчака, докато пациентката излезе, изпратена от своя палач-спасител. После той отиде в кухнята-кабинет. Берта бе наистина една дебеличка, нисичка жена, с изрусена коса на букли и кръгло като луната лице. Тройната гушка допълваше фламандския й Рубенсов образ. Дали навремето жените във Фландрия не са били хранени с царевично брашно за угояване — мислеше си той. На лицето му се яви едно игриво изражение. Той се приближи до Берта, която подреждаше инструментите в чекмеджетата, и я целуна по тила. Лъхна го отчайващата миризма на хлорфенол, с която трябваше да се примирява и в леглото. Тя не му обърна внимание. В бяла, зацапана престилка, с чехли на дебелите си крака, тя бе нещо средно между продавачка на пици и санитарка.

— Колко добре изглеждаш, дарлинг! — възкликна Ястребовски с ентусиазъм.

Но тя сърдито каза:

— Така ще е, като трябва да храня едно ненаситно гърло! Един търтей! И ако и тоя път излъжеш, мисли му! Сам ще си си виновен!

— В любовта, пуханчето ми, няма виновни и невинни.

— За каква любов говориш, бе! Цял ден вися на крак в поликлиниката! После у дома като партизанка работя в скривалището и пак не мога да ти наваксам на харчовете. Виж само по ръцете колко злато имаш! Седиш си сутрин в сладкарницата на „България“, пиеш си конячето, намигаш на келнерките и… Всичко знам!…

Той посочи огромния червен камък на пръстена. Искаше да я засегне.

— Мислиш ли, че това е рубин?

— Толкова, колкото и твоите съкровища на Али Баба, дето ми ги обещаваш от месец!…

Реши, че разговорът взема лош обрат. Трябваше на всяка цена да я предразположи. След като нареди всичко, тя махна точилката и плотът на кухненския „роял“ хлопна с трясък, от който Ястребовски трепна. Вкара и чекръка в шкафа и кухнята придоби истинския си вид. Той махна плочата от грамофона, която продължаваше да се върти и скърца без звук. Имаше в запас още няколко и все шумни: Елеонора №3 от Бетовен, Оперни увертюри от Вагнер и една Фантазия от Лист за по-тихи пациенти. Всички бяха на 72 оборота, почти от началото на грамофонната индустрия.

— Ти, мое сладко бяло зайче… — поде той, — лебед мой бял…

Но и това остана без ефект.

— Ти, моя малка, зимна приказка…

Сега тя се обърна и злобно го изгледа:

— Какво?!

Той се запъна при опит да обясни последния си подмазвачески комплимент, тъй като не знаеше, че Хайне преди него е употребил израза в прочутата си поема „Германия — зимна приказка“.

— Моля те, не ми се сърди… Когато се държиш така, се отчайвам. Ела да ти покажа какво съм направил с моите скромни възможности. Ти ще отсъдиш! Твоето мнение е най-важното за мен!

— Пак ли ще ми мътиш главата?

— Ела, мое нежно гладиаторче… Моритур те салютант!

— Какво?!

В края на краищата, след като толкова упорито я дърпаше за престилката, „зимната приказка“ тръгна след него. Ястребовски тържествено отвори входната врата и я погледна. Ефект не последва.

— С примирение и нетърпение чакам твоята присъда…

— Къде са гоблените?!

— Тук, в шкафа…

— Веднага да си отидат на мястото, разбра ли! Цял живот съм градила, сантиметър по сантиметър, този апартамент!

— Търпение, скъпа моя Леда, търпение…

Но тя не му обърна внимание. Един по един гледаше експонатите, докато накрая погледът й спря на старото място, където преди стоеше портретът на покойния й съпруг. Чашата преля. Щефи изпищя:

— Махнал си го, така ли?! Махнал си светеца! Махнал си човека с голямото „Ч“! Махнал си строителя на домашното огнище! Не те ли е срам! Все едно, че си извадил костите му от ковчега!…

Тя заплака. Трябваше му време да я успокои. Това му се удаде чак след половин час. Той я погали отново по косата. Лека-полека мучащите звуци заглъхнаха.

— След малко, патенцето ми, ще ти станат ясни много неща… Ще видиш кой стои до теб! Ти притежаваш талантливо и богато, много богато мъжле!…

Щефи-Берта изправи глава и го погледна. Лицето й бе подуто от плач.

— Какво мъжле си ми ти… Нали щяхме да сключим граждански брак? Питам кога? И аз в снежнобяла рокля, с бели пантофки, а ти в смокинг… Мръсник с мръсниците!

— Знаеш, че чакам да излязат документите.

— Лъжец!…

— Дума дупка не прави, но разваля и най-великата любов! Запомни това от Ястребовски! А сега иди, оправи се и ела в присъщия ти елегантен вид! Нека всички видят красотата ти! Аз се гордея с теб, ти, моя малка гургулице…

Но тя се стовари уморена във фотьойла и гледаше безсмислено. Ястребовски седна пред старото пиано. Беше напълно разкордирано и звучеше като тенекия. Замислен, с жест на лявата ръка, репетиран хиляди пъти, той удари началните акорди на „Лунната соната“, които прозвучаха гротескно. После започна темата. Изкара я и спря да свири. Затвори капака. Честно казано, от „Лунната соната“ знаеше, само това и го бе постигнал с неимоверен труд. Но цялата му поза и жестове говореха, че може да я продължи докрай, само че не желае, или по-точно, че е потиснат. Пак въздъхна.

— Ще изпълниш ли последната ми молба, пуханчето ми? Единственото, което мога да ти обещая, е любов, сигурност, богатство и съпружество! А това не е никак малко!…

Щефи се изправи. Беше се съвзела. Кавгаджийското изражение на лицето и отново се яви.

— Да знаеш, че е последно! И вече край!

Тя излезе. Ястребовски запали цигара. Отново наля коняк в чашата за кураж…