Сандра Браун
Безпощадно (34)

Тридесет и трета глава

Хъф седеше на верандата и пиеше сутрешното си кафе, когато пред къщата спря Ред Харпър със служебната си кола. Слезе, пъхна под мишница някаква торба и тръгна по пътеката с тежката походка на угрижен човек.

— Рано си станал в неделя сутринта — отбеляза Хъф.

Изкачването на стъпалата костваше голямо усилие за Ред. Лицето му изглеждаше посивяло под шапката, която свали веднага щом стигна до верандата.

— Нямам нито миг покой, Хъф.

— Ще кажа на Селма да ти донесе кафе.

— Не, благодаря. Няма да остана дълго. Дойдох само да ти съобщя няколко новини.

— Дано са добри. Имам нужда от малко разнообразие.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам за онова, което става в завода.

— Проблемът е, че там вече не става нищо благодарение на онези кучи синове от правителствената комисия.

Беше кисел след неспокойната нощ, през която често се бе будил, омотан в чаршафите, вонящи на собствената му пот. Въпреки лошия развой на събитията вчера, не бе разкрил гнева си пред никого. Беше реагирал, както се очакваше. Ако бе показал и най-малък признак, че намесата на Комисията е разклатила увереността му или че волята му отслабва, това би било пагубно за бъдещето на „Хойл Ентърпрайсис“. Беше се постарал да изглежда невъзмутим и оптимистично настроен и щеше да продължи да се държи така.

Но зад тази маска се чувстваше уязвим.

Защото дълбоко в себе си изпитваше страх. Бе изгубил почва под краката си, както някога, когато баща му бе пребит до смърт пред очите му. От онзи ден нататък страхът се превърна в негов враг. Десетилетия наред бе убеждавал околните, че е имунизиран срещу него.

Но докато гледаше как Ред Харпър уморено се отпуска на другия люлеещ се стол, Хъф се запита дали не се е заблуждавал, че никой не долавя страха му. Нима бе очевиден колкото признаците на напредващия рак на Ред? Нима всички гледаха на него като на стар, изнемощял и дори обречен човек?

Доскоро една-единствена дума, един многозначителен поглед можеше да накара и най-безстрашните да затреперят. Без способността си да внушава страх вече не би бил Хъф Хойл. Без всяващата боязън власт щеше да бъде просто един безсилен старец, лишен от достойнство.

Погледна към хоризонта, където обикновено се издигаше димът от доменните му пещи. Винаги бе гледал на стелещия се пушек като на свой подпис върху небето над града.

Днес нямаше дим и Хъф се запита дали и самият той ще изчезне толкова внезапно и безславно. От тази мисъл почти изпадна в паника, която се опита да прикрие с раздразнителност.

— Какви новини носиш, Ред?

Шерифът потръпна като от болка.

— И добри, и лоши.

— Не ме дръж в напрежение. Какво има в тази торба?

— Доказателство. Не мога да ти го покажа: трябва да се съхранява непокътнато, но категорично уличава убиеца на Дани.

— Е?

— Уоткинс Антената.

— Добра новина — изръмжа Хъф и шумно плесна с ръце. — Мили Боже, това е страхотна новина! Знаех си, че онзи блатен плъх е замесен — посочи към торбата. — Какво намери?

— Днес призори се обади един от приятелите му рокери. Уоткинс отседнал в къщата му този уикенд, докато той бил на рокерско състезание в Арканзас. Когато се завърнал снощи, Уоткинс бил офейкал. Но забравил една кубинка. Човекът видял кръв по нея и решил да ми се обади.

— Кръвта на Дани ли е?

— Все още не знам със сигурност, но предполагам. Ще я изпратя в криминологичната лаборатория в Ню Орлиънс за изследване. Рокерът се съгласил да даде подслон на Уоткинс само докато е издирван за разпит. Но когато открил това… — Ред повдигна торбата. — … не искал да бъде обвинен в укриване и подпомагане на убиец. Оказа ни пълно съдействие. Претърсихме цялата къща, но не открихме други вещи на Уоткинс. Мисля, че в бързината случайно е изпуснал кубинката. Това ме подсеща за лошата новина. Все още не сме го засекли. Когато разбере, че е забравил обувката си, ще знае, че му е спукана работата и че няма какво да губи, ако очисти още някого от семейство Хойл.

— Можеше да убие Крис онази вечер на пътя.

— Не, първо се е опитал да го сплаши. Това е в стила на фамилията Уоткинс. Един от полубратята му, мисля, преследваше бившата си приятелка и заплашваше да я убие, преди наистина да направи опит. Освен това Уоткинс не би предприел нещо твърде драстично в присъствието на Бек. Що се отнася до проникването в стаята на Сейър… Радвам се, че открихме това доказателство след нахлуването на Антената при нея, а не преди. Иначе може би наистина щеше да я нарани. Ще бъде осъден на смърт заради Дани. Не е изключено да му хрумне, че не могат да му сложат две смъртоносни инжекции, и отново да споходи някого от вас. Да ти изпратя ли полицай?

— Мога и сам да се погрижа за сигурността си.

— Боях се, че ще го кажеш.

— Нека дойде тук. Само да ми падне!

— Боях се, че ще кажеш и това. Ето защо искам да изпратя полицай — колкото за ваша охрана, толкова и за да спипаме Уоткинс жив. Внимавай, Хъф. Нямаш работа с някакъв вироглав хлапак. Антената беше агресивен и склонен към насилие и преди Ангола, а се завърна още по-озлобен. Но не е от най-умните. Не мога да си обясня защо не е унищожил дрехите, с които е бил облечен онази неделя.

— Доколкото познавам фамилията Уоткинс, никой от тях не е особено умен.

— Глупостта ще му изяде главата. Ако му дадем достатъчно дълго въже, сам ще се обеси с него — следващите думи на Ред бяха: — Искрено съжалявам за случилото се в леярната, Хъф.

Странният преход накара Хойл да се запита в кой момент бе престанал да говори за Уоткинс Антената и бе заговорил за него. Нима дори този болен старец губеше доверие в него?

— Скоро ще стъпя на крака и ще продължа — каза той. — Нищо не може да ме спре, Ред. Би трябвало вече да го знаеш.

Харпър се загледа в моравата.

— Радвам се, че намерих това доказателство срещу Уоткинс — рече той след дълго мълчание. — Ако кръвта се окаже на Дани, случаят ще бъде приключен. Ще ти призная нещо, Хъф. Малко се тревожех, че може би Крис… Е… — погледите им се срещнаха. Най-сетне шерифът каза: — Донесох още нещо.

Извади от джоба на ризата си пакет с големината на писмо и го сложи на масичката между двата люлеещи се стола.

— Какво е това?

— Информацията, която поиска за Чарлс Нийлсън.

— Какво научи?

— Всичко е вътре.

— Ценно ли е? Колко ще ми струва?

Ред не отвърна на усмивката му.

— Нищо, Хъф. За сметка на заведението е.

— Това е за първи път.

— Всъщност и за последен — Ред се подпря на страничните облегалки, за да се изправи. — Дълго време си сътрудничихме. Нещата вървяха така, както ти желаеше. Но край. Моето участие беше дотук. По-нататък си измивам ръцете. Разбираш ли? Никога не ще те предам, но няма да ти помогна във връзка с това. Каквото решиш да правиш, прави го сам.

Ред не изглеждаше достатъчно силен да измине пътя до колата си, камо ли да изпълнява служебните си задължения или да върши допълнителна работа за него. Поне не отричаше слабостта си и имаше благоразумието да се откаже от отговорностите си. Човек, който страдаше от физическо заболяване или бе измъчван от морални колебания, не можеше да бъде полезен на Хъф.

— Пази се, Ред.

— Твърде късно е — посочи с брадичка към къщата. — Най-добре предупреди Крис, че Уоткинс все още е на свобода и може би е по-отчаян, отколкото преди. Сейър също. Кажи им да отварят очите си на четири.

— Разбира се.

Ред нахлупи шапката си и запристъпва надолу по стъпалата. Не се обърна назад. Не помаха, когато потегли с колата си.

Хъф взе пакета, който шерифът бе оставил на масата, влезе в къщата и повика Селма.

— Още кафе ли искате?

— Сам ще си налея — разкъса плика. — Качи се горе и събуди Крис. Кажи му, че трябва да поговоря с него.

— Не е у дома.

Хъф застина, едва сега осъзнал, че не бе видял колата на сина си отпред.

— Къде е отишъл толкова рано?

— Не прекара нощта тук, господин Хойл. Обади се късно снощи, каза ми да не ви безпокоя, но искаше да знаете, че ще спи в рибарския лагер. Забравих да ви спомена…

Остави Селма да се извинява, че не му бе съобщила по-рано, и бързо влезе в убежището си, където бе най-близкият телефон. Набра номера на мобилния телефон на Крис. Звънна четири пъти, преди да се включи гласовата поща.

— Хайде, сине, вдигни.

Пръстите му затрепериха. Гръдните му мускули като че стягаха обръч около сърцето му, което препускаше като полудяло, сякаш наистина наскоро бе преживял сърдечен удар. Отново набра поредицата цифри, но резултатът бе същият.

Без да губи повече време, Хъф хвърли слушалката и се втурна към витрината с огнестрелни оръжия.

 

 

По някое време през нощта старият ръждясал климатик бе отказал. Крис лежеше на твърдото тясно легло сред влажни, вмирисани на мухъл чаршафи. Беше само по боксерки, но дори те бяха залепнали от задушаващата жега.

Тази сутрин бе почти толкова горещо, колкото в онази неделя преди две седмици, когато Дани бе убит в същата стая.

Нима бяха изминали само две седмици? Струваха му се десет години.

Кръвта на Дани бе попила в старите дъски на пода като в гъба. Крис се съмняваше, че някога ще излезе, дори с най-силния химически препарат.

Бе дошъл тук, за да се освободи от вчерашното напрежение. Беше се случило поне едно хубаво нещо: бе уредил въпроса с Лайла. Щеше да бъде вън от подозрение за убийството на Дани веднага щом тя поговори с Ред, което със сигурност щеше да направи, за да запази работата на Джордж.

Но заводът бе замлъкнал. Това бе накарало Хъф да се разкрещи като обезумял.

Беше му дотегнало от тиради, както и от непрестанните обаждания на журналисти, които настояваха за коментар, и се бе усамотил в рибарския лагер — последното място, където някой би го потърсил.

Гарантираше му уединението, от което се нуждаеше, но бе загубил притегателната си сила. Преди време бе прекарвал приятни мигове тук с приятели в пиене, риболов и покер маратони, които траеха почти цял уикенд, в успокояващата скромна обстановка.

Но и той, и лагерът бяха остарели. Той бе станал по-зрял, а колибата бе запусната. Може би беше време да я продадат. С тези петна от кръв по пода… нима двамата с Хъф някога отново биха се почувствали уютно в нея?

Можеха да си купят яхта. Или крайбрежна вила. Да речем, в Билокси. Въпреки че Хъф мразеше Мисисипи поради причини, известни единствено на самия него. Той…

Крис наистина усети миризмата му, преди да чуе дъските на верандата да проскърцват под тежестта му. След броени секунди вратата се отвори с трясък.

Рязко се надигна.

— Не мърдай, Хойл! Не искам да се наложи да те убия веднага. Преди да те изкормя, ми се ще да разменим две приказки.

С едната си ръка Уоткинс Антената размахваше нож. В другата държеше някакви дрехи, които запрати към Крис.

Паднаха в скута му. Взе едната от тях, потръпна и панически хвърли всичките. Уоткинс се засмя:

— Точно така. Това изхвръкна от главата на малкото ти братче. Пръсна се като тиква, паднала от висок камион.

Крис го изгледа свирепо.

— Какво има, Хойл? Да не би да се гнусиш да чуеш подробностите? Жалко, щото все пак ще ти ги разкажа — вдигна крак върху ръба на леглото, сякаш бяха стари приятели и водеха непринуден разговор. — Малкият Дани ми каза, че очаква да дойдеш. Предупреди ме, че може да се появиш всеки момент, така че било най-добре просто да взема каквото искам и да си тръгна, преди да пристигнеш и да се обадиш на ченгетата. Много смешно, а? Въобрази си, че съм влязъл да крада — презрително огледа обстановката. — Като че ли има нещо за крадене. В сравнение с тази стая затворническата ми килия бе палат.

Крис се примъкна към края на леглото.

— Не, няма да ставаш. Ще седиш тук и ще слушаш, а ако дори мигнеш, ще изтръгна очите ти с върха на този нож и вече няма да има нужда да ги затваряш, нали?

Уоткинс изчака да осъзнае заплахата, надвиснала над него, и когато се увери, че ще кротува, отново заговори:

— Докъде бях стигнал? А, да. Братчето ти. Дани. Когато свалих пушката от поставката, започна да се моли. Докато зареждах, молитвите му ставаха все по-горещи. Трябва да ти кажа, че почувствах облекчение, щом го накарах да млъкне, като напъхах цевите в устата му — замълча за миг, леко се наведе и прошепна тихо като суфльор: — Бум! — отново избухна в смях. — Беше грозна картинка, но стана твърде лесно. Не се бори с мен. О, направи опит да се възпротиви, но след леко сплашване се отказа, а аз действах бързо.

— Идиот ли си, та си запазил тези дрехи? Защо не се отърва от тях?

— Исках да видиш как изглеждат мозъкът и кръвта на семейство Хойл. Изненада! Не са по-различни от тези на когото и да било.

— Защо нахълта при Сейър?

— А, хрумна ми, че така ще накарам всички да се събудят — намигна и млясна с устни. — Тя веднага събуди някои мои части, нали се досещаш кои?

— Библейска притча, много умно.

— И аз така си помислих. Сам се сетих за това — Уоткинс се намръщи. — Но ти се опитваш да ме разсееш. Няма да стане, господинчо — с подигравателна усмивка се наведе и каза: — Сега ще убия втория си Хойл. Късметлия съм, а?

 

 

Бек стоеше на прага на задната врата и гледаше как Фрито гони катеричка, когато Сейър влезе в кухнята. Беше обул само къси панталони. Целият му гръб бе в синини. Тя се приближи зад него, плъзна ръце около кръста му и целуна грозното лилаво петно на рамото му.

— Добро утро.

— Става все по-добро.

Той се обърна, притегли я към себе си и нежно я целуна. Когато се отдръпнаха един от друг, я огледа и се усмихна.

Беше облякла една от старите му тениски, прана толкова пъти, че емблемата на колежа вече едва се четеше.

— Неустоимо — отбеляза той.

— Така ли мислиш?

— Хм.

Потърка с кокалчетата на пръстите си ръба на бикините й. Сейър протегна ръка към панталоните му и започна да ги разкопчава. Долепиха чела и тихо се засмяха на своята ненаситност след цяла нощ, изпълнена с любовни игри.

Само че Фрито не бе доволен от положението. Едновременно го чуха да драска по остъклената врата и да скимти, недоволен, че го бяха забравили. Бек я погледна и повдигна вежди.

— Какво мислиш?

— Че до края на живота си ще се чувствам виновна.

— Аз също, по дяволите.

Пусна я и отвори вратата на Фрито, който се втурна вътре, грабна една от захвърлените топки за тенис и я отнесе при тях.

Остави я точно пред краката на Сейър, цялата в лиги. Тя направи гримаса на отвращение, но го потупа по главата и му благодари за подаръка.

Бек наля две чаши кафе и седна на масата в кухнята. Сейър се настани на стола срещу неговия и вяло започна да чеше кучето зад ушите.

— Адски си пада по теб — отбеляза Бек.

— Той ли ти го каза?

— Не беше нужно. Погледни го. Хлътнал е.

Кучето наистина я гледаше с непресторено обожание. Сейър отпи глътка кафе. Бавно остави чашата си и каза:

— По-късно ще се мразя заради това.

— Заради снощи ли?

— Не, не съжалявам за снощи.

— Единственото, за което съжалявам, е, че нощта не бе достатъчно дълга — рече той. — Пропилях цял час от нея в сън.

— Само час.

— Твърде много време.

— Дори през този един час беше…

— Да, бях — прошепна Бек. — А ти изглеждаше толкова… съблазнителна.

Дълго останаха с погледи, приковани един в друг, и той отново я попита за какво ще се мрази по-късно.

— За това, че задавам неизбежния въпрос на сутринта.

— Въпросът „а сега накъде“?

— Задавали ли са ти го досега?

— Да, но не съм удостоявал никоя с отговор.

— Аз никога не съм го задавала.

Бек се поколеба, стана и отново отиде до задната врата. Фрито захапа топката си и дотича при него, решил, че е време за игри. Но той не помръдна, а остана загледан през стъклото.

— Щом се налага да мислиш толкова дълго, според мен отговорът е ясен.

Тя побутна стола си назад и стана. Бек бързо се обърна.

— Сейър.

— Не ми дължиш обяснение, Бек. Не очаквам обещания. Не съм глупачка със сияещи очи. Случилото се снощи беше породено от емоционално напрежение и взаимно физическо привличане. Направихме нещо, което и двамата желаехме, и на тъмно се чувствахме чудесно. Но вече е ден и…

— Нима можеш да се съмняваш в това, че бих те схрускал цялата? — тонът му бе почти гневен и я накара да премълчи следващото, което се канеше да каже. — Сейър, желая те от мига, в който те видях за първи път. При всяка наша среща оттогава. И снощи. Както и в този момент. Ще те желая всеки ден отсега нататък. Но…

— Но между мен и Хъф избираш него.

— Не е толкова просто.

— Така ли?

— Не е.

— Струва ми се просто.

— На карта са заложени неща, за които не знаеш, а аз не мога да ти ги разкрия — каза той. — Трябва да довърша започнатото.

— Ще престанеш ли някога да се правиш на закрилник на Хъф и Крис? Докъде би стигнал заради тях, Бек? Вчера те пребиха заради тях. Заплюха те заради тях. Хората те презират, изпитват недоверие и ненавист към теб. И търпиш всичко това. Не ти ли е писнало?

Погледът му я прониза.

— Нямаш представа колко.

— Тогава ги напусни!

— Не мога.

— Какво те възпира?

— Дал съм обещание. Обвързан съм с тях. Не искам да бъда, особено след нощта, която прекарах с теб. Но това е факт.

Вдигна глава и стиснатите му устни издадоха решимост. Зелените очи, които само преди минути я бяха гледали, премрежени от желание, бяха станали непроницаеми и студени.

— Така е — прошепна тя. — Бог да ти е на помощ.

Телефонът прекъсна разговора им с пронизителния си звън. Сейър задържа погледа му до второто позвъняване. Той тихо изруга и вдигна.

— Ало?

Докато слушаше, изражението му бързо се променяше.

— Къде? Кога? — явно разтърсен от това, което бе чул, прокара ръка по лицето си. — О, Господи, било е фатално? Мъртъв ли е?