Розмари Роджърс
Стив (1)

1.

Сенатор Брандо внимателно се настани в креслото, придърпано за него от един раболепен келнер. Зет му, който вежливо се бе понадигнал, иронично помръдна едната си вежда, а белите му зъби за миг проблеснаха изпод мустаците.

— Прекалено дълга езда, господине? Чух за лова на лисици в имението на капитана.

Брандо, все още хубав, изискан мъж, изфуча презрително и посегна към чашата, поднесена му от келнера.

— Лов на лисици! Ако питате мен, да ме простят англичаните с техните странни нрави. Казах на капитан Уондърбилд, че когато отново дойде в Сан Франциско, ще устроя в негова чест един истински лов. Хълмовете зад ранчото гъмжат от пуми — той отпи голяма глътка бърбън и хвърли ироничен поглед към събеседника си. — А вие? Какъв дивеч преследвате напоследък? Луис ван Ринк ми каза, че ви е видял в театъра с някаква поразително сексапилна брюнетка. Не е била онази Ди Паоли, нали? Мислех, че дамата вече не ви говори?

— За съжаление сте прав, господине, но случайно тя пожела да чуе една от конкурентките си в ролята на Лучия, а нямаше кавалер…

Широката усмивка на Стив Морган този път обхвана и очите му, чиито ъгълчета леко се присвиха. Той се облегна назад в креслото си, наблюдавайки своя тъст.

— Ах, така значи — Брандо леко сбърчи чело, а лаконичната му забележка казваше много. Той се загледа замислено в чашата си, въртейки я между пръстите си, преди предпазливо да продължи: — Е, да… не подхожда на един мъж да се мотае сам из Ню Йорк, допускам! Особено… — той направи малка пауза, преди бавно и проточено да изрече: — особено, когато съпругата му, изглежда, не чувства липса на кавалери в Париж, Лондон и Санкт Петербург!

Стив Морган едва забележимо сви рамене, скривайки чувствата си зад каменно изражение на индианец.

— Джини замина за Европа, за да се позабавлява малко и да се срещне със стари познати. Сключихме споразумение, господине.

— Е, аз просто не съм в крак с тези така наречени модерни бракове — раздразнено рече Брандо. — Както вече навярно сте разбрал, дъщеря ми има нужда от силна ръка. Изглежда е станала прекалено вироглава. Какво трябваше да науча само! Че в Париж позирала като модел на някакъв скулптор! Един приятел имаше дързостта да ми намекне дори, че тя… Ех, проклятие, чух, че този млад човек бил…

— Обикновено прави голи фигури, но в случая най-интимните части очевидно ще бъдат тактично скрити зад дипли плат, поне така пише Джини в последното си писмо — Стив забеляза, че сенаторът поруменя и бързо добави: — Нарекъл е творбата си „Галера“. Когато я изложи, едва ли някой ще направи друго, освен да си зададе въпроса, кой е модела. Може би… — Стив с досада протегна дългите си крака, а сините му очи леко се присвиха — може би сам аз ще я купя!

Чашата на сенатора издрънча върху масата.

— Боже мой, Стив! Изненадан съм, че гледате с толкова леко око на авантюрите на Джини! Ако беше моя жена, бих я държал по-изкъсо — Брандо се наведе напред и нетърпеливо кимна на келнера, който напълни чашата му. — Какво се е случило между вас двамата? Соня пише, проклятие, престанете най-сетне да повдигате иронично вежди. Мисля, че знаете за слуховете също толкова добре, колкото и аз! Започнала е прекалено често да се среща с онзи френски граф, за когото бе сгодена някога. Неговата съпруга навярно не е възхитена! Въпросът е какво ще предприемете вие? Момичето не приема съвети от никого… когато Соня дръзнала да й направи забележка, тя си наела самостоятелно жилище, сякаш е някоя… Трябва веднага да я повикате обратно, а ако откаже да се върне, да й спрете издръжката!

— А когато научи за собствените ми малки прегрешения? — провлачено рече Стив. Тъмното му пиратско лице с издължени, екстравагантни черти сякаш за миг се скри зад безизразна маска, но след това върху него отново блесна усмивка. — Простете, ако е прозвучало прекалено цинично. Обяснимо е, че се безпокоите. Но виждате ли, Джини… мога да я разбера. За пръв път в живота си тя неочаквано се оказа богата и независима, и разбира се, с удоволствие флиртува с живота. Но мисля, че просто лудува… и добре се забавлява, шокирайки хората толкова, колкото й е по силите.

Брандо клатеше глава.

— Не ви разбирам вас двамата! Позволете ми да бъда откровен. Много се клюкарства около сватбата ви и годината, която прекарахте заедно, защото се държахте по-скоро като любовници, отколкото като почтена брачна двойка. Но, за Бога, когато сте разделени…

— Както сам преди известно време ми напомнихте господине, няма по-добра утеха от работата.

Въпреки мекия глас на Стив, Брандо го изгледа строго, след което с примирено свиване на рамене посегна към менюто, подадено му от келнера.

Разбира се, това вече не го засягаше. Отговорността за Джини сега лежеше върху Стив Морган и сенаторът само можеше да се надява, че тя скоро ще престане с глупостите и ще се върне у дома. С времето Стив или щеше да изгуби търпение и щеше да отиде да я прибере, навярно не, без да убие няколко от любовниците й… потрепервайки, той се опита да прогони спомена за кървавата сцена на борда на руския кораб, или… Колко сериозна бе връзката на зет му с Франческа Ди Паоли?

Брандо бе имал достатъчно време да свикне с въздействието на Стив Морган върху жените и дори малко да му позавиди. Някои от жените също бяха достатъчно възрастни, за да разберат това. Влезеше ли в някое помещение, очите им се изпълваха с интерес и го зяпваха почти жадно. Защото у Стив Морган въпреки обвивката на цивилизован човек имаше дива ядка, която не оставаше скрита за тях. Навярно леката му, котешка походка бе, която ги караше да мислят, че той ги дебне, за да се нахвърли върху им. Или онова нещо, зле прикрито зад дръзкия поглед на сините очи, което караше всяка жена да усети повика на природата си.

Като мъж, сенаторът лесно забелязваше интереса на жените към Стив, а някои от тях изобщо не го криеха. Той намираше за наистина забавно да наблюдава как тичаха подире му, защото Стив не само бързо се отегчаваше, но и го показваше по най-безцеремонен начин. Не бе от мъжете, на които им доставяше удоволствие и които си губеха времето във флиртове с омъжени жени или уговаряне на тайни срещи. Преди тази Ди Паоли, Брандо никога не бе успял да долови в държанието на Стив към някоя жена нещо повече от вежливост и демонстративни прояви на внимание.

Не можа добре да види накъде потегли зет му, но след края на съвместния им обяд Брандо със смръщени вежди се облегна назад в каретата си, подръпвайки необикновено енергично от цигарата. Проблемът се състоеше в това, че Франческа Ди Паоли не бе от жените, които един мъж лесно може да зареже. Тя бе принцеса, издънка на обеднял, но безспорно стар и аристократичен род. Освен изключителния колоратурен сопран, притежаваше подчертана целеустременост и почти никакви задръжки.

Триумфирала по всички европейски сцени, тя бе станала причина за няколко дуела и бе отклонила предложението за женитба на един крал. Сега беше на път да превземе и Новия свят. Франческа съвсем не бе типичната, пищно скроена оперна певица, а слаба и грациозна. Пищността й бе съсредоточена единствено там, където трябваше. Бе извънредно красива, с бледа като на мадона кожа. Класическите й овални черти изпъкваха на фона на тъмнокафявата, лъскава коса. По време на представление тя обикновено бе навита на кок високо на тила, за да подчертае изящната линия на шията й, по която неизменно блестяха скъпоценни бижута — подарък от обожатели. Не, Франческа определено не бе обикновена жена, както и Стив Морган не бе обикновен мъж. Обезпокоеният сенатор надушваше опасност. А ако знаеше как госпожица Ди Паоли отвръщаше на вниманието на новия си обожател, би имал още по-голямо основание за безпокойство. „И все пак — с облекчение мислеше той — Стив спомена, че възнамерява скоро да се върне в Калифорния, за да се посвети на някои делови задължения.“ Ако го стореше, работата междувременно щеше да се поуталожи. Може би трябваше да пише на Джини, за да й напомни за брачните й задължения, както и да й направи някой и друг дискретен намек…

Франческа, принцеса Ди Паоли, бе жена, свикнала да получава всичко, което пожелае. Впуснеше ли се в афера с някой мъж, тогава ставаше дума за две неща: или той имаше пари и можеше да даде тласък на кариерата й, или известно време я привличаше като мъжкар… някой, който можеше да задоволи желанието й. И в единия, и в другия случай тя бе тази, която владееше връзката, в която се бе впуснала. Този път обаче нещата стояха иначе… ролите бяха разменени. Въпреки че се съпротивляваше на тази мисъл, тя същевременно я възбуждаше, така че в този случай Франческа изпитваше много повече от обикновен интерес.

„Подобните се привличат“ — вслушваше се в думите на камериерката си, която някога бе нейна възпитателка и от тогава бе останала най-близката й довереница.

— Често ми казваше, че съм приличала на диво животно, което дращело и хапело, за да получи онова, което иска. Е? Не си ли го казвала, Констанца? Виждаш ли, той е същият! Под външността му се крие нещо диво, почти ужасяващо! Някаква… да, някаква примитивна чувственост, това е! Бясна съм за това, че не ме взема на сериозно. Понякога изпитвам желание да забия зъби и нокти в тялото му, но не ми достига смелост. Можеш ли да си представиш? Аз да се боя!

Тя бе любимка на два континента — жена, чиито гневни изблици и капризи плашеха както любовниците й, така и театралните директори. Въпреки това в последно време се бе уловила, че се държи като влюбено до полуда момиче, тръпнещо пред мъжа, взел я със същата лекота и непринуденост, с която тя употребяваше собствените си любовници.

— Да допуснем, че се съглася да пея в твоя Сан Франциско? Разбира се, предлагаха ми много пари, но аз правя само онова, което ми се прави. Ще дойдеш ли да ме слушаш?

Диамантите, които й бе подарил толкова непринудено, сякаш бяха цветя, блестяха на ушите й, подчертавайки матовата й красота. В онзи момент диамантените обеци бяха единственото, което тя носеше на себе си.

— Разбира се, че ще дойда, скъпа. Ако случайно се окажа в Сан Франциско.

— Но… — тя не можа напълно да потисне нотката на раздразнение в гласа си. — Да допуснем, че дотогава жена ти се е върнала? — сините му очи, които в светлината на лампата бяха почти толкова тъмни, колкото нейните, блестяха насреща й.

— Разбира се, че ще ти я представя.

— Но не би бил мой кавалер по време на голямото парти, дадено след представлението в моя чест, нали? — продължи тя, без да си прави илюзии.

— Не зная, Ческа. Дотогава навярно ще откриеш и други удоволствия! В Сан Франциско има много милионери. В Тексас също — хапливо добави той, знаейки, че тя вече е приела няколко предложения за представления в Ню Орлиънс и Сан Антонио.

Тя го погледна с присвити очи и процеди, скърцайки със зъби:

— Питам се дали знаеш как ме вбесяваш? Казвам ти, Стефано, онази не означава нищо за мен! — изпълнена с отвращение тя сбърчи нос и след миг попита: — Защо не си влюбен в мен? Може би не съм достатъчно красива и привлекателна?

— Ти си дори много красива. Но ако се окажех толкова глупав, че да се влюбя в теб, скъпа, щеше да ме разкъсаш на парчета с тези чудесни, дълги нокти.

Тя въздъхна замислено и още по-плътно обви ръце около него.

— Защо толкова си приличаме? Почти бих могла да те намразя за това!

— Почти? Мисля, че ми допада начина, по който мразиш…

Устните му докоснаха нейните, отначало съвсем леко, докато дланите й нежно галеха загорялата му кожа, усещайки играта на мускулите под нея. Тя се раздвижи предизвикателно, докато не усети желанието му да прелива, а целувките му не станаха почти жестоки.

Той я желаеше… тя му се отдаваше. Тя, Франческа Ди Паоли, за която мъжете умираха. И всичко това, защото една вечер се бе отегчавала, а този висок, синеок авантюрист я оглеждаше, сякаш бе някоя уличница. Очите му бяха леко присвити, а той сякаш събличаше с поглед елегантната рокля, която Франческа носеше. Неочаквано бе усетила, че й се завива свят и силите я напускат, докато той не отвърна поглед и цяла вечер не я погледна повече.