Патриша Грасо
Хубава като пеперуда (1)

Пролог

Лондон, 1589 г.

Винаги я бе обичал.

А тя му се усмихваше. Дори от това разстояние лъчезарната й усмивка стопляше сърцето му. Както винаги.

Откакто преди тринадесет години се бе появила в живота му, Роджър гледаше на нея като на сестрата за която винаги бе мечтал, и се чувстваше призван да бъде неин закрилник. Тя отвръщаше на симпатиите му с детинско възхищение.

Роджър Дебре стоеше насред цъфтящата с цялото си лятно великолепие градина на граф Базилдън и се взираше в момичето, което седеше на една каменна пейка в сянката на плачещата върба в другия край на моравата. В клоните на върбата шумолеше лек бриз. Роджър остана за миг неподвижен, за да се наслади на женствената безметежност на момичето. Винаги му бе приличала на някоя нежна неуловима пеперуда. Неговата Психе, както гърците толкова удачно наричали пеперудата и душата.

Междувременно тя бе навършила тринадесет. Вече не е дете — помисли си Роджър. Съвсем скоро щеше да стане жена, и тогава към Деврьо Хаус на тълпи щяха да заприиждат млади мъже, желаещи да опитат късмета си и да я ухажват.

Роджър Дебре, граф Идън и вторият по богатство мъж в Англия, можеше да си купи всичко, което пожелаеше. Още от мига на първата им среща, седящото под върбата момиче веднъж и завинаги бе спечелило сърцето му. Но най-много от всичко Роджър бе завладян от безусловното признание, което се четеше в лъчезарната й усмивка.

Младият мъж с нежелание сложи край на този миг и бавно се запъти към нея през моравата. Той се възхищаваше на градината на графа — един истински земен рай. Грижливо подрязаният жив плет от мащерка, мирта и великденче бе оформен в сложни фигури, които контрастираха с цветните петна от лавандула и седефче, а между редиците от дъбове се простираше идеално поддържана морава. Червени рози, лилави челебитки и сини незабравки цъфтяха в пищна смесица от цветове. И все пак красотата на природата бледнееше пред тази на момичето, което седеше на пейката под върбата.

Докато я наблюдаваше, Роджър откри напъпващата женственост под почти детинската й невинност. Завинаги щеше да съхрани този миг в най-съкровеното кътче на душата си. Възнамеряваше да поднесе на малката си пеперудка подаръка за рождения й ден и да сподели с нея щастливата новина за своя годеж. Изгаряше от нетърпение да види реакцията й.

Забеляза как накланя глава на една страна, сякаш бе учудена от това, че той не се приближава. Не можа да устои на усмивката й и сякаш привлечен от магическа сила се приближи към нея.

— Знаех, че ще дойдете — рече тя, поглеждайки го с пленителните си виолетови очи.

— Госпожице Блайт, дори и най-красивото цвете в градината на баща ви бледнее пред необикновената ви красота — Роджър целуна протегнатата й ръка според етикета.

Комплиментът му, изглежда, й бе допаднал. Дори много. Не искаше да разваля мига с досадно мърморене, но реши при пръв удобен случай да й обясни какви коварни ласкатели можеха да бъдат мъжете.

— Как е гордият орел на Елизабет? — попита тя, намеквайки за прозвището, което му бе дала кралицата.

— Лъчезарната ви усмивка прави деня ми по-ведър — отвърна Роджър. След това я подразни: — Откъде знаехте, че ще ви посетя? Да не би да сте някоя циганка, която може да предсказва бъдещето?

— Ласкаете ме, сър — тя отметна глава назад, за да го изгледа от главата до петите, тъй като със своите метър и осемдесет и пет той я надвишаваше поне с тридесетина сантиметра. — Никога не забравяте рождения ми ден.

— Днес е рожденият ви ден? — Роджър имитира смущение, а сините му очи се разшириха от изумление. — О небеса, как можах да забравя едно толкова значимо събитие?

Блайт се засмя толкова мелодично, че смехът й му напомни песента на някоя пойна птица.

— Седнете до мен — покани го тя, хвърляйки му кокетен поглед изпод гъстите си черни мигли.

Роджър се ухили. Знаеше, че тя бе решена да изпробва върху него целия си чар, но това ни най-малко не го смущаваше.

Той седна до нея и протегна дългите си крака, наблюдавайки крадешком изящния й профил. Катраненочерната й коса и пленителни виолетови очи, заедно със сочните устни и малкия правилен нос, бяха в състояние да привлекат вниманието на всеки мъж, а лекото ухание на рози, което се носеше от нея, възбуждаше сетивата му.

Не ще и дума, Блайт бе истинска красавица. Роджър бе готов да убие всеки безсрамен хлапак, дръзнал да си играе със сърцето й.

— Нали няма да ме карате да чакам подаръка си цял ден? — попита Блайт и му хвърли поглед, който трябваше да бъде изкусителен.

Роджър за малко не се засмя, но вместо това на лицето му се появи подобаващото неодобрително изражение. Той я смъмри:

— Скъпа Психе, невъздържаността не подхожда на една дама.

— Психе?

— Психе е гръцката дума за пеперуда, на каквато винаги сте ми приличали — една красива, неуловима пеперуда.

— Психе означава още и душа — добави тя с двусмислена усмивка.

Думите й го изненадаха, макар че би трябвало да е подготвен за тях. Ричард Деврьо, граф Базилдън, настояваше дъщерите му да получат същото образование, каквото и синът му.

— И с гръцкия ли се справяте така добре, както с математиката? — подразни я той.

— Говоря гръцки също толкова свободно, колкото Архимед — отвърна тя. — Всъщност аз го познавах. В един друг живот, разбира се.

Роджър се засмя наум.

— Понякога говорите най-странните неща, които са чували ушите ми.

Блайт се вкопчи в ръката му.

— Отгатнете какво ми подари татко за рождения ден — рече тя, а виолетовите й очи заблестяха от неприкрито вълнение.

Неподправената й радост го омагьосваше.

— Бижу?

Блайт поклати глава.

— Нов кон?

Отново поклащане на глава.

— Предавам се — усмихнато каза Роджър. — Какво ви подари баща ви?

— Един чудесен кораб — отвърна Блайт и затвори очи, съвършено имитирайки прехласване.

— Кораб! — Роджър не повярва на ушите си. За какво му е на едно момиче кораб?

— Татко ми подари един кораб и контрола върху износа на вълна и зърно, при условие че ежеседмично го информирам как вървят сделките. Нарекох кораба си „Паралд“ в чест на древния източен Бог. Татко казва, че ако сделките носят печалба, за моя следващ рожден ден ще ми подари още един кораб.

Роджър я погледна, мръщейки чело. Сделките бяха мъжка територия. Какво си въобразяваше Деврьо? Колко ли семейства щяха да гладуват, в случай че малката не се справеше?

— Нещо не е наред ли?

Доловил нотката на колебание в гласа й, Роджър я потупа утешително по дланта и я увери:

— Просто съм изненадан от подаръка на баща ви.

Блайт го дари с кокетна усмивка:

— Сигурна съм, че вашият подарък ще ми хареса още повече. Искам да кажа, ако изобщо ми го дадете…

Роджър й намигна и извади от джоба си правоъгълна кутия.

— Честит рожден ден, малка пеперудке — каза той, след което й подаде кутията, наведе се и благопристойно целуна момичето по бузата.

— Благодаря, милорд — по страните на Блайт изби деликатна руменина. Момичето прокара пръст по капака на кутийката, сякаш се наслаждаваше на предвкусваната радост и растящото любопитство.

— Отворете я — каза Роджър, наблюдавайки реакцията й. Тази година бе надминал себе си.

Блайт отвори капака.

— Мили Боже — извика тя, изненадана от вида на прекрасната огърлица.

Върху черното кадифе блестеше инкрустиран със скъпоценни камъни кръст. Изработен от диаманти, той висеше на дебела златна верижка, в средата му имаше огромен рубин, а аметисти образуваха кръг около него.

— Това е бижу за кралица — каза Блайт и впери поглед в него. Очите й имаха същия цвят като аметистите.

— Позволете — каза Роджър. Извади огърлицата от кутията и я окачи на врата на Блайт. Инкрустираният със скъпоценни камъни кръст легна над гърдите й.

Момичето го докосна с дясната си ръка.

— А сега възнамерявате да ми говорите за женитба, права ли съм? — попита тя за негова най-голяма изненада.

— Откъде знаете?

— Женска интуиция.

— Тринадесетгодишна, а вече истинска дама? — докачи я Роджър.

Блайт го дари с многозначителна усмивка, после срамежливо сведе поглед. По страните й изби руменина, докато го осведомяваше:

— Месечните ми неразположения вече започнаха, което означава, че вече съм жена.

Роджър изпита непреодолимо желание да се разсмее, но успя да се овладее. Той стана от пейката, отдалечи се няколко крачки и погледна по посока на Деврьо Хаус.

— Госпожица Дарнел прие предложението ми за женитба — обясни той. — Тя е вътре и разговаря с родителите ви.

— Дарнел Хауърд? — едва чуто повтори Блайт.

Доловил изненадата в гласа й, Роджър се извърна и забеляза внезапната промяна в държанието й. Само преди миг тя бе щастлива като пърхаща из райската градина пеперуда, а сега сълзите застрашително напираха в очите й. О небеса, какво трябваше да стори, ако Блайт се разплачеше?

— Не можете да се ожените за Дарнел Хауърд — извика тя. — Аз ви обичам.

Смутен и занемял от изненада, Роджър се взираше в очарователното й лице, по което се четеше неописуема болка. Познаваше Блайт още от люлката, но никога досега не я бе виждал такава. Как бе могъл да не забележи увлечението на момичето?

Блайт се изправи и пристъпи към него.

— Винаги съм ви обичала — обясни му тя, а в очите й блестяха сълзи.

Роджър преглътна неволно, защото в гърлото му бе заседнала буца.

— Аз съм мъж на двадесет и пет години — внимателно поде той, — а вие сте още дете.

Блайт отстъпи крачка назад като ударена. Сега изящните й черти изразяваха смесица от гняв и болка.

— На петия ми рожден ден ми обещахте да ме чакате, докато порасна — припомни му тя. — Обещахте да се ожените за мен.

— Това бе шега — със свито сърце отвърна Роджър. — Просто думи, които трябваше да зарадват едно мило дете.

Искреното му обяснение накара Блайт да се вцепени.

— Никога няма да ви простя, че излъгахте доверието ми — каза тя с режещ глас и му обърна гръб.

— Блайт, аз те обичам така, както брат обича любимата си сестра… Като чичо… — Роджър замълча, защото чувстваше, че не биваше да изрича тези думи. Той трескаво се опитваше да измисли нещо утешително и вдигна поглед към небето. Безоблачно допреди миг, то бе притъмняло. Един неочакван порив на вятъра разклати клоните на върбата.

— Малката ми, никога не бих ти причинил болка умишлено — опита да се оправдае Роджър.

Блайт се извърна и го помоли така, както можеше само едно тринадесетгодишно момиче:

— Тогава отпратете онази жена и се оженете за мен.

— Но аз я обичам — настоя Роджър, като смутено прекара пръсти през косата си. Как да я накара да разбере?

— Дарнел Хауърд не ви заслужава — извика Блайт. Гласът й трепереше от обзелото я вълнение.

Роджър осъзна, че разговорът се изплъзва от контрола му и реши да не продължава този спор. Лицето му придоби строго изражение.

— Аз обичам Дарнел Хауърд и през октомври ще се оженя за нея.

— И ще съжалявате за това до края на дните си — Блайт запрати по него празната кутия, която все още държеше в ръка, и го уцели по лявата буза. След това му обърна гръб и се втурна към кея на баща си.

Роджър почувства сърцето му да се свива. То го болеше повече от нараненото лице. Докато я гледаше да се отдалечава, го връхлетя болезненото усещане за непоправима загуба.

Тя никога нямаше да му прости, че я е отблъснал. И никога повече нямаше да му се усмихва така лъчезарно. Знаеше го с такава сигурност, с каквато знаеше, че проклетата рана на лицето му кърви.

Той извади от джоба си носна кърпичка и я притисна към кървящата си буза. Неочакван порив на идващия откъм Темза вятър разклати клоните на върбата и един от тях удари Роджър. Младият мъж вдигна поглед и забеляза заплашително смрачилото се следобедно небе. След това бавно и уморено се отправи по моравата към господарската къща.

 

 

Бореща се със сълзите, Блайт спря на ръба на кея, току до самата Темза. Тя затвори очи и въздъхна дълбоко.

Единственият мъж, когото някога бе обичала, щеше да се жени за друга.

Как щеше да живее без него? Как щеше да понася близостта му с ясното съзнание, че той принадлежи на друга? Но от друга страна, как би могла да преживее и ден, без да види толкова скъпото й лице?

Блайт се обърна и видя Роджър да се отдалечава по посока на къщата. Друидският й инстинкт й подсказваше, че са родени един за друг. Как бе възможно да е толкова сляп? След като се бяха обичали в много предишни животи, великата Богиня Майка отново бе свързала съдбите им.

Когато Роджър изчезна в къщата, Блайт протегна ръце в мълчалива молитва, а очите й се напълниха с горещи сълзи. Облаците над нея се сгъстяваха все повече, а вятърът набираше сила.

Мъжът, когото обичаше от началото на времената, обичаше друга жена.

Тя изхлипа. След това още веднъж. Остави се на болката, сведе глава и заплака за онова, което бе изгубила.

— Не плачи, сестричке — каза един познат глас, — иначе ще завали.

Момичето вдигна поглед и през булото от сълзи видя Блис. Сестра й докосна ръката й и Блайт измъчено се усмихна.

— От време на време е необходимо да поплачем, за да прочистим душите си — рече Блайт и взе дланта на сестра си в своите.

Блис вдигна поглед към заплашителните облаци и предложи:

— Тогава нека седнем под върбата. Клоните й ще ни пазят от стихиите.

Хванати за ръце, двете момичета се отправиха към върбата. Блайт стъпи на каменната пейка и се покатери на дървото, след което помогна на сестра си да стори същото. Момичетата се настаниха удобно и започнаха да наблюдават къщата през люлеещите се клони. В този момент сър Роджър помагаше на госпожица Дарнел да се качи на коня си пред погледите на стоящите наблизо граф Ричард и лейди Кийли.

Блайт докосна с показалеца на дясната си ръка най-напред сърцето, а след това устните си и прошепна:

— О, ти, стара върба, впила корени в старата земя, по-стара отколкото мога да изрека с думи, дай ми силата си — след това посочи с пръст седящата на коня красавица.

Неочаквано над градината се изви вихрушка. Черни, облаци надвиснаха ниско над земята и от тях плисна дъжд.

Госпожица Дарнел извика изненадано и вдигна качулката на дъждобрана си, докато сър Роджър се качваше на седлото. Граф и графиня Базилдън припряно потърсиха спасение в Деврьо Хаус.

— Ти ли го направи?

Блайт се усмихна криво и кимна. Блис изхихика и плесна с ръце от радост.

— Госпожица Дарнел изглеждаше като мокра кокошка. Но ми се струва, че мама няма да одобри употребата на необикновената ти дарба за такава дреболия.

Блайт затвори очи за миг и прошепна:

— Благодаря, о, чудна върба, че ми даде силата си.

Десет минути по-късно дъждът изненадващо спря, а след още пет минути момичетата видяха майка си, която приближаваше по моравата.

— Ето я, идва — припряно рече Блис и хвърли на сестра си поглед, който трябваше да означава нещо като „Не ти ли казах?“.

Блайт преглътна нервно. Майка й не изглеждаше особено щастлива.

— Слизайте! — след като момичетата се озоваха на земята, лейди Кийли се обърна към по-малката си дъщеря и й нареди: — Бих искала да поговоря насаме със сестра ти. Прибирай се вкъщи.

— Винаги, когато стане интересно, ме отпращате — оплака се Блис, но се запъти към къщата, без да чака повторна покана.

— Ако използваш дарбата си толкова безогледно, със сигурност ще разгневиш богинята — каза лейди Кийли, обръщайки се към по-голямата си дъщеря.

— Наистина съжалявам — извини се Блайт. — Но Роджър… — думите й бяха заглушени от риданието, което момичето не можеше да сдържа повече.

Лейди Кийли седна на каменната пейка под върбата и рече:

— Ела тук, скъпа.

Блайт седна до нея и положи глава на рамото на майка си.

— Каза, че Роджър ще бъде мой — изхлипа тя. — Че съдбата ни била написана в свещените камъни. Не знаеше ли, че ще стане така?

— Да си друид, означава да знаеш — каза лейди Кийли и повдигна брадичката на дъщеря си. — В мига на твоето зачеване вятърът ми прошепна предопределението ти. То се казва Роджър Дебре. Довери ми се, скъпа, видях го.

На лицето на Блайт трепна несигурна усмивка. Тя се доверяваше на майка си във всичко, но не бе очаквала, че Дарнел Хауърд ще спечели сърцето на Роджър преди нея.

— Моля те, разкажи ми историята още веднъж — каза Блайт.

— Някога, много отдавна всички крилати същества се събрали — усмихнато поде Кийли — и решили господар на всички същества с крила, било то птици или насекоми, да стане онзи, който се издигне най-високо в небето. Величественият орел, разбира се, веднага взел преднина и полетял към слънцето. Той се издигнал високо над останалите и се обявил за техен господар. Една умна пеперуда, която се била скрила в перата на орела, неочаквано изникнала изпод крилата му. Тя се издигнала няколко сантиметра над орела и изписукала: „Крилати твари, погледнете насам и вижте своята кралица.“ Несвикнала обаче да лети толкова високо, пеперудата започнала да пада. Орелът бил развеселен от женската й хитрост. Той протегнал криле и я спасил от смърт.

— А след това орелът и пеперудата станали господари на крилатите твари — добави Блайт, която знаеше историята наизуст.

— Оттогава насетне величественият орел и неговата умна пеперуда — неговата душа — често можели да бъдат видени да се реят високо над хоризонта.

— Роджър е гордият орел на кралицата, а ти си неговата умна пеперуда — завърши историята лейди Кийли. Блайт не можа да не се усмихне. — Имам подарък за теб, каза майка й и бръкна в джоба си.

— Прекрасна е — възкликна Блайт, разглеждайки златната халка, която бе поставила на десния й показалец. Върху гладката повърхност на халката бе гравирана кацнала на крилото на орел пеперуда.

— Двамата заедно, Роджър и ти, ще се издигнете до рая и още по-високо — каза лейди Кийли. — Не се тревожи заради Дарнел Хауърд.

— Обичам те — рече Блайт и прегърна майка си.

— И аз те обичам, съкровище.

Лейди Кийли забеляза диамантения кръст, който носеше дъщеря й. Тя го обърна и като видя гравираното на гърба му, се усмихна.

— Ето доказателството за думите ми — рече графинята.

Блайт прочете надписа: „Теб избрах“.

След това смутено попита:

— Защо Роджър е наредил да гравират тези думи на кръста, щом възнамерява да се ожени за Дарнел Хауърд?

— Неведоми са пътищата на богинята — отвърна лейди Кийли, свивайки рамене. — Винаги й се доверявай и нито за миг не се съмнявай, че един ден сър Роджър ще бъде твой. С тези думи той е избрал пътя си в живота.

Блайт се усмихна. Отново се чувстваше щастлива. Мъжът, когото винаги бе обичала, щеше да й принадлежи. Богинята бе свързала съдбите им.

— Освен в случай на нужда, не бива да използваш дарбата си, да предизвикваш стихиите — със строг глас й напомни лейди Кийли. — Ясно ли се изразих?

Блайт кимна.

— А да хвърляш кутията от подаръка в лицето на онзи, който ти го е подарил, е непростимо — допълни графинята. — Грях е да упражняваш насилие спрямо другите.

— Писмено ще се извиня на Роджър — обеща Блайт.

— Дай ми писмото, когато си готова. Ще го изпратя в Дебре Хаус — рече лейди Кийли и стана от каменната пейка. Тя направи малка пауза, след което добави: — Ще видиш Роджър отново едва когато дойде мигът пеперудата да кацне върху крилото на орела.

Поставила едната си длан върху диамантения кръст, Блайт проследи с поглед майка си, която се отправи към къщата. В душата й покълваше нова надежда. Роджър щеше да й принадлежи. Чувстваше го със зараждащия се в нея друидски инстинкт.

Теб избрах.

Тези думи на вечна любов отекваха в сърцето, в мислите и в душата й.

Блайт се усмихна. Да, орелът на кралицата и неговата пеперуда — неговата душа — щяха да се издигнат до рая и дори още по-високо. Майка й го бе видяла, а каквото видеше майка й, непременно се случваше. Винаги.

Вятърът в бащината й градина се бе превърнал в лек галещ бриз, а слънцето надничаше иззад облаците.

Блайт отново бе щастлива.