Включено в книгата
Оригинално заглавие
All the King’s Men, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Робърт Пен Уорън. Цялото кралско войнство

Американска, трето издание

 

Рецензент: Христо Кънев

Литературна група — художествена литература

Преводач: Тодор Вълчев

Редактор: Жени Божилова

Художник: Огнян Фунев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректори: Евдокия Попова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор: януари 1982 г.

Подписана за печат: март 1982 г.

Излязла от печат: април 1982 г.

Формат: 84х108/32

Печатни коли: 34,50

Издателски коли: 28,98

ДИ „Народна култура“ — София, 1982 г.

ДП „Димитър Благоев“


Глава първа

Град Мейсън

Дотам се стига по шосе 58, което води на североизток от града, шосе хубаво и ново. Поне беше ново в онзи ден, когато ние минахме по него. Гледаш шосето напред, опънато като конец по протежение на много и много мили, и то лети срещу теб с черната линия по средата, която лъщи като разтопен катран върху бялото бетонно платно, а над това бяло платно трепти мараня, тъй че виждаш ясно само черната линия, която лети и лети срещу теб под свистенето на гумите, и ако не откъснеш поглед от нея, ако не поемеш дълбоко дъх няколко пъти и не се плеснеш здравата по врата, ще изпаднеш в унес и ще се стреснеш едва тогава, когато дясното предно колело увисне над канавката — ще се стреснеш и ще се опиташ да върнеш колата на бетонното платно, но няма да можеш, защото то е високо като тротоар, и когато колата вече излита от него, може би ще посегнеш да изключиш запалването. Но няма да успееш, разбира се. А после негърът, който прекопава памук на една миля от шосето, ще вдигне глава, ще види тънкия стълб черен дим, виещ се над отровно-жлъчнозелената памучна плантация, нагоре към убийствената метална синева на нажеженото небе, ще вдигне глава и ще каже: „Господи, помилуй, още един се пречука.“ И негърът на съседния ред ще откликне: „Господи, помилуй“, а първият ще се подсмихне и мотиката отново ще се вдигне, проблясвайки на слънцето като хелиограф. А след няколко дни момчетата от пътното ще маркират това място, като забият в черната пръст край бетона железен прът с метален квадрат на него, метален квадрат, боядисан бяло, а върху бялото — череп и кръстосани кости, изписани с черно. По-късно над треволяка ще израсне бръшлян и ще се увие около железния прът.

Но ако се сепнеш навреме и не излетиш от шосето, ще продължиш да се носиш напред в маранята и сегиз-тогиз от тази мараня ще изскача насреща ти някоя кола и ще профучава край теб с такъв шум, сякаш самият господ-бог събаря с голи ръце ламаринен покрив. Далеч напред, на хоризонта, където памучните плантации преливат в бялото небе, бетонът ще лъщи и проблясва, сякаш шосето е заляно с вода. И ти ще се носиш натам, а то все ще бяга пред теб, това светло мокро петно, недостижимо като мираж. И край тебе ще прелитат малките бели метални квадрати с череп и кръстосани кости. Защото това е край, в който векът на двигателя с вътрешно горене отдавна е встъпил в правата си. В който всяко момче е Барни Олдфийлд, а момичетата носят муселин, батиста и везмо, но не и гащи — поради климата, — и имат гладки личица, пред които сърцето ти тръпне, а когато се возят в автомобил и насрещният вятър вдига косите им от слепоочията, там виждаш да се гушат светли капчици пот; момичетата седят дълбоко в седалките, превили тесните гръбчета, с високо вдигнати и малко разтворени колене, та да им вее хлад от вентилатора на двигателя — ако това изобщо може да се нарече хлад, в който миризмата на бензин, на прегрети спирачки и евтино уиски е по-сладка от най-сладкото благоухание. В който осемцилиндровите зверове режат с рев завоите по червените хълмове и пръскат чакъла като вода, а когато слязат в равнината и стъпят на новото шосе — бог да е на помощ на пътниците.

Напред и напред по шосе 58 и ето че пейзажът се променя. Няма я вече равнината с големите памучни плантации, няма ги дъбовете около онази голяма къща, нито белосаните колиби, досущ еднакви, наредени край плантациите, чийто памук расте до самия им праг, на който седи малко негърче и смучейки палец, гледа минаващите коли. Сега всичко това е останало назад. Сега наоколо се виждат само червени хълмове, къпини край оградите, дъбаци по долчините и тук-таме млади борови горички, ако не са ги палили, за да отворят пасище за овцете, а ако са ги палили, стърчат черни дънери. Памучни посеви има само по склоновете на хълмовете, просечени от оврази. Листата на царевицата са вече пожълтели и клюмнали.

Някога по тия места е имало големи борови гори, но те отдавна са изсечени. Дошли ония типове тук и построили дъскорезници, прокарали теснолинейка, сковали лавки за продажба на кредит и започнали да плащат по долар на ден и тогава зарад този долар из гората плъпнал народ, заприиждал народ бог знае откъде, заприиждал с каруци, натоварени със скринове и кревати — на дъното сгушени четири-пет дечурлига, а друго бозае от гърдата на съсухрената вече майка, свила се на седалката с шапчица на глава и пожълтели от енфието венци. Трионите запели тънко-тънко, лавкаджията започнал да мери меласа и солена сланина и да пише вересиите в голямата книга и така доларът на северняка и овчедушието на южняка се заели да лекуват дружно раните от четиригодишната братоубийствена разпра и всичко вървяло по мед и масло. Докато един хубав ден се оказало, че няма вече борови гори. Тогава вдигнали дъскорезниците. Трасето на теснолинейката обрасло с трева. Народът разковал лавките и отмъкнал дървения материал за огрев. Нямало вече по долар на ден. Началствата се разотишли с брилянтени пръстени на ръцете и скъпи черни костюми на гърба. Но мнозина от този народ останали тук — да гледат как дърветата се врязват все по-дълбоко в червената глина. А част от тези мнозина със своите потомци и наследници се заселили в Мейсън — има-няма четири хиляди души.

Когато влизаш в града по шосе 58, минаваш покрай маганджийницата, електростанцията и редицата негърски колиби, пресичаш с друсване железопътната линия и продължаваш по улица, застроена с варосани някога къщички с безвкусна, сладникава резба по стрехите над верандите и с ламаринени покриви; листата на дърветата в дворовете им са клюмнали неподвижни от жегата, но в това мъртвило внасят живот мухите, чието бръмчене долита до слуха ти над приглушения шепот на колата с осемдесет конски сили и висящи клапани (или каквато е там), която сега се мъкне с четиридесет мили в час.

В такова състояние намерих Мейсън, когато бях там последния път — близо преди три години, през лятото на 1936 г. Аз бях в първата кола, в кадилака, заедно с Шефа, с господин Дъфи, съпругата и сина на Шефа и Захарчо. Във втората кола, която бе лишена от дискретната елегантност на нашата, напомняща кръстоска между катафалка и презокеански параход, но все пак не би ви накарала да се червите на паркинга пред местния клуб, се намираха репортьорите, един фотограф и Сади Бърк, шефската секретарка, чиято задача бе да следи те да са достатъчно трезви за да могат да си гледат работата.

На волана на кадилака беше Захарчо и да го наблюдаваш, беше истинско удоволствие. Или по-точно, щеше да бъде истинско удоволствие, ако човек би могъл да се откъсне от мисълта какво ще представляват тези два тона скъпа машинария след две-три преобръщания при скорост осемдесет мили и да съсредоточи изцяло вниманието си върху координацията на движенията, сатанинския хумор и светкавичната пресметливост, които демонстрираше Захарчо, когато задминаваше каруца със сено при идваща насреща цистерна и се провря през тясната пролука между двете по такъв начин, че хвърли в ужас водача на цистерната и обърса сополите на мулето. Но Шефа умираше за такова нещо. Той винаги седеше отпред и поглеждаше ту скоростомера, ту шосето и дори се ухили на Захарчо, когато колата профуча между муцуната на мулето и цистерната. В такива случаи главата на Захарчо потрепваше както винаги, когато в гърлото му се натрупваха думи, а не можеха да излязат.

— К-к-к-к… — задавяше се той и от устата му хвърчаха слюнки като от пръскачка. — К-к-к-к-коп-лето, н-н-не м-м-ме — тук вече той опръскваше цялото предно стъкло, — н-н-не м-м-ме ли в-в-вижда!

Захарчо не можеше да говори, но умееше да се изразява, когато натискаше педала за газта. Той не би могъл да спечели един колежански диспут, пък и едва ли някой би се заел да спори с него. Във всеки случай не и човек, който го познава и е виждал как борави със своя автоматичен 9,65 милиметров, който неизменно стърчеше под лявата му мишница като някакъв тумор.

Вие положително сте помислили от името, че Захарчо е негър. Но не. Той беше ирландец, и то от дребосъците. На ръст бе едва пет фута и два инча и вече оплешивяваше, въпреки че нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Винаги носеше червени вратовръзки, а под вратовръзката и ризата — католически медальон на верижка и аз се надявах от дън душа, че на него е изобразен свети Христофор и че свети Христофор няма да ни остави. Фамилното му име беше О’Шийн, но му викаха Захарчо, защото много обичаше захар. Влезеше ли в ресторант, прибираше всичката захар от купичката. Джобовете му вечно бяха натъпкани с бучки захар и когато извадеше някоя бучка, за да я лапне, по нея се виждаше полепнал сив мъх, какъвто се образува в джобовете, и ситен тютюн, изръсил се от цигарите. Хвърляше бучката през барикадата на ситните си криви черни зъби и когато започваше да я смуче, сухите му ирландски бузи хлътваха навътре и той заприличваше на измършавял Леприкон — прословутото старо джудже от ирландския фолклор.

Шефа седеше отпред при Захарчо и току поглеждаше скоростомера, а до него седеше Том, неговото момче. Том беше тогава осемнайсет или деветнайсетгодишен — не помня точно, — но изглеждаше по-голям. Не беше много висок, но имаше вече съвсем мъжко телосложение и главата му стоеше на раменете по мъжки, а не стърчеше напред на тънка шия, както бива при такива младоци. Още в училище си беше спечелил слава като играч на ръгби, а предишната есен беше станал звездата в отбора на първокурсниците от университета в нашия щат. За него писаха вестниците, и то с основание. Той знаеше, че е добър. Знаеше, че е знаменитост и това проличаваше веднага — достатъчно бе да погледнеш гладкото му, красиво, загоряло лице и долната челюст, която хладно и отмерено се справяше с дъвката, сините му очи, които през притворените мигли хладно и отмерено се справяха с всеки пред тях, че и с целия този противен свят. Но тогава той седеше отпред до Уили Старк — така се казваше Шефа — и аз не виждах лицето му. Помня само, че си помислих колко много прилича на баща си по формата и стоежа на главата.

Госпожа Старк — Луси Старк, жената на Шефа, — Тайни Дъфи и аз седяхме отзад — Луси Старк между нас двамата. Едва ли може да се каже, че бяхме много весела компания. Първо, жегата не предразполагаше към разговор, та дори и най-лековат. Второ, моето внимание беше насочено главно към цистерните и каруците със сено. И трето, Дъфи и Луси Старк по начало не се разбираха много. И тъй тя седеше между Дъфи и мен, потънала в собствените си мисли. Предполагам, че имаше за какво да мисли. Ако не друго, би могла да си мисли колко вода е изтекла от времето, когато постъпи като учителка в Мейсън и се омъжи за червенобузото селско момче с големи, тежки ръце и с тъмнокестеняв перчем, който все падаше на челото му (можете да погледнете сватбената снимка — една от хилядите снимки на Уили, поместени във вестниците), с поглед, в който се четеше кучешка преданост и възхищение, когато спираше на нея. Да, имаше над какво да мисли Луси Старк в летящия кадилак, защото много промени бяха настъпили от онова време насам.

По улицата с бели някога къщи излязохме на площада. Беше събота следобед и на площада се тълпеше народ. Около затревената площ бяха плътно наредени каруци и кошове, а посред нея стърчеше сградата на съда — червеникава четвъртита постройка, изполющена от дъждовете и ветровете, която се нуждаеше от боядисване, защото бе строена още преди гражданската война. Сградата имаше малка четвъртита кула с часовник от всяка страна, но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че часовниците не са истински. Те просто бяха нарисувани и всички показваха пет часа, а не осем и седемнайсет, както показват обикновено големите часовници, изписани пред закъсали бижутерийни магазини. В навалицата, дошла да продава и пазарува, Захарчо намали, натисна здраво клаксона, после главата му взе да потръпва.

— К-к-к-коп-лета! — разхвърчаха се слюнките му.

Спряхме пред аптеката[1] и малкият Том, а след него и Шефа скочиха от колата, преди Захарчо да успее да им отвори вратата. Аз слязох и подадох ръка на Луси Старк, която можа да се отърси достатъчно от жегата и размишленията, за да каже „благодаря“. Тя се спря за миг на тротоара и приглади полата си около ханша, който несъмнено се беше поналял след ония дни, когато бе покорила сърцето на фермерския син Уили Старк.

После от кадилака се стовари господин Дъфи и всички се насочихме към аптеката: Шефа отвори вратата, пропусна пред себе си Луси Старк, след нея влезе той, а подир него се източихме и ние. Вътре беше пълно с народ: мъже с комбинезони се бяха строили покрай бара за разхладителни напитки, жени се въртяха пред щанда с лъскави боклуци, дечурлига, стиснали в една ръка полата на майка си, а в другата фунийка сладолед, гледаха над мокрите си носове света на възрастните с ококорени очи, напомнящи цветни порцеланови топчета. Шефа, с шапка в ръка и влажен кичур коса, паднал на челото, зае скромно ред на опашката пред бара. Той постоя така може би минута, после едно от момичетата, което вадеше сладолед, го забеляза, облещи се, сякаш й се бяха скъсали жартиерите в черква, изтърва лъжицата и се отправи към задната част на аптеката, изпъвайки до пръсване с бедрата си зелената престилка.

След миг от задното помещение излетя някакво дребно плешиво човече с бяло сако, което плачеше за пране, хвърли се сред навалицата и като махаше с ръка и блъскаше хората, закрещя:

— Та това е Уили!

Човечето се спусна към Шефа. Шефа попристъпи насреща му и човечето с бялото сако сграбчи като удавник ръката на Уили. Не, това не беше обикновено ръкостискане. Човечето просто увисна на ръката на Уили и като се тресеше цяло, гъргореше свещената дума „Уили“. После, когато този пристъп отмина, плешивият се обърна към тълпата, която стоеше на почтено разстояние, и обяви:

— Боже мой, хора, та това е Уили!

Представянето беше излишно. Достатъчно бе човек да хвърли поглед на лицата наоколо, за да разбере, че ако някой гражданин над тригодишна възраст не познава този плещест човек с лек летен костюм, той трябва да е малоумен. Ако не друго, този гражданин би могъл поне да вдигне поглед към големия портрет там горе над бара, портрет, увеличен шест пъти над естествения размер, за да види същото лице, същите големи очи, само че на снимката те бяха някак сънни и вглъбени (сега очите на човека с летния костюм нямаха това изражение, но аз го бях виждал), същите торбички под очите и малко отпуснатата гуша, същите месести, но не отпуснати устни, които, ако се вгледате, лежаха една върху друга като две тухли, и същия кичур коса, паднал над невисокото възъгловато чело. Под портрета бе написано в кавички: „Душата на народа — това е моята наука“. И подпис: „Уили Старк“. Бях виждал тази снимка на хиляди места — от игрални домове до палати.

Някой от множеството извика:

— Здравей, Уили!

Шефа вдигна ръка и махна за поздрав на незнайния почитател. После Шефа зърна на другия край на бара един висок, мършав маларичен тип, обут в джинси, с лице като щавена кожа, като сушено еленово месо, на което висяха мустаци — лице, каквото може да се види само по снимки на кавалеристите на генерал Форест. Шефа се насочи към него с протегната ръка, но Кожената муцуна не реагира. Протритите му кундури почти незабележимо пошавнаха на плочките, адамовата му ябълка помръдна веднъж-дваж и само очите на това лице, което наподобяваше старо, захвърлено на двора седло, гледаха в очакване, но когато Шефа се приближи, ръката на Кожената муцуна се сгъна в лакътя така, сякаш не беше негова, а живееше самостоятелен живот, и Шефа я пое.

— Как я караш, Маласия? — попита Шефа.

Адамовата ябълка подскочи няколко пъти, Шефа разтърси ръката, която висеше като ничия, и тогава Кожената муцуна отвърна:

— Бутаме някак.

— Как е момчето ти? — попита Шефа.

— Не е в ред — рече Кожената муцуна.

— Да не е болно?

— Не — разприказва се Кожената муцуна, — окошариха го.

— Боже мой! — възкликна Шефа. — Какво правят тия хора, да хвърлят такива добри момчета в затвора?

— Добро момче е — съгласи се Кожената муцуна. — И боят си беше съвсем честен, но сина нещо нема̀ късмет.

— Какво говориш?

— Всичко си беше честно и почтено, но сина нема̀ късмет. Наръга момчето, а то взе, че хвърли петалата.

— И тая не е лесна — каза Шефа. — Съдиха ли го?

— Още не.

— И тая не е лесна — повтори Шефа.

— Не се жалвам — каза Кожената муцуна. — Всичко си беше честно и почтено.

— Радвам се, че те видях — каза Шефа. — Кажи на момчето да не се отчайва, само горе главата.

— И той не се жалва — каза Кожената муцуна.

Шефа понечи да се върне към нас, които, след стотиците мили в тая горещина, гледахме кранчетата за разхладителни напитки като някакъв мираж, но Кожената муцуна се сети нещо:

— Уили.

— Какво има?

— Твоят портрет — каза Кожената муцуна и изви глава, та вратът му изпука, към увеличения шест пъти образ над бара, — твоят портрет не го бива, Уили.

— Вярно е — каза Шефа и взе да се взира в портрета с примижали очи и наклонена глава, — но и аз не изглеждах по-добре, когато ме снимаха. Приличах на холеричен. Опитай се да научиш на ум и разум тия законодатели, да видиш на какво ще замязаш — като че си прекарал лятна дизентерия.

— Научи ги, Уили, научи ги на ум и разум! — изкрещя някой от навалицата, която растеше, защото от улицата напираше още народ.

— Ще ги науча — обеща Уили и се обърна към човечето с бялото сако: — За бога, Док, дай ни кока.

Док едва не получи сърдечен разрив, докато мина от вътрешната страна на бара. Полите на бялото му сако се развяха във въздуха, когато взе завоя в края и разбута момичетата в маруленозелени престилки, за да налее коката. Той приготви първата и я подаде на Шефа, който я поднесе на жена си. После започна да налива втората, като повтаряше:

— Това е от нас, Уили, това е от нас!

Шефа взе втората чаша за себе си, а Док продължаваше да налива, повтаряйки:

— Това е от нас, Уили, това е от нас!

Той наливаше и наливаше, докато наля пет чаши повече от необходимото.

В това време тълпата навън се бе умножила чак до средата на улицата. Най-първите бяха залепили носове на стъклената врата, за да видят какво става в полутъмното помещение.

— Реч, Уили, искаме реч! — крещяха отвън.

— Боже мой! — обърна се Шефа към Док, който се беше хванал за едно от никелираните кранчета на бара и проследяваше с поглед всяка капка кока-кола, изчезваща в гърлото на Шефа. — Боже мой — повтори Шефа, — та аз не съм дошъл тук речи да държа. Дойдох да навестя стария.

— Реч, Уили, искаме реч! — крещяха на улицата.

Шефа остави чашата на мраморната плоча.

— Това е от нас — повтори пресипнало Док, изнемогнал от неудържимия си възторг.

— Благодаря, Док — каза Шефа. Той тръгна към вратата, но пак се обърна към Док: — Ти по-добре стой тук и гледай да продадеш повече аспирин. Иначе ще фалираш с тия черпни.

След това се промъкна през вратата, тълпата отстъпи и ние се изнизахме след него.

Господин Дъфи застигна Шефа и го попита дали смята да държи реч, но той дори не го и погледна. Продължи да крачи бавно и уверено по улицата, право през тълпата, сякаш тя не съществуваше. Пред него гората от червени продълговати лица с пламнали, напрегнати погледи се люшваше безшумно назад. Той пореше тълпата, а ние го следвахме по килватера — и тези, които пристигнахме с кадилака, и онези от втората кола. След нас тълпата се сключваше отново.

Шефа вървеше право напред с леко отпусната глава — като човек, който е излязъл да се поразходи сам и си мисли за нещо. Носеше шапката си в ръка и косата му падаше на челото. Знаех, че косата му е паднала на челото, защото го видях как един-два пъти тръсна глава като буен разюздан кон — винаги правеше така, когато се разхождаше сам и косата му падаше над очите.

Той прекоси улицата, мина право през зелената площ и се изкачи на стъпалата пред съда. Никой не го последва по стъпалата. На горната площадка той се обърна бавно към тълпата. И просто се загледа в нея, като попримигваше с големите си очи, сякаш току-що бе излязъл от тъмното преддверие на съда и се мъчеше да свикне със светлината. Стоеше и примигваше с паднала на челото коса и две тъмни потни петна под мишниците. После тръсна глава, очите му изведнъж се облещиха широко, въпреки че слънцето биеше право в лицето му, и в тях затрептя познатият пламък.

„Ето, пак започва“ — помислих си аз.

Винаги ставаше така: очите му изведнъж се облещват широко, като че вътре в него става нещо, и после в тях се появява този пламък. И тогава разбираш, че в него наистина става нещо и си казваш: ето, пак започва. Да, така ставаше винаги. Очите се облещват и пламват и ти усещаш някаква студенина под лъжичката, сякаш някой със студена ръка в студена гумена ръкавица е сграбчил нещо в мрака, който цари вътре в теб. Така става, когато се прибереш в къщи по късна доба и видиш под вратата да се жълтее крайчецът на телеграма: навеждаш се, вземаш я, но не смееш да я отвориш веднага. И докато стоиш в антрето с телеграмата в ръка, усещаш върху себе си нечий поглед, някакво огромно око, което отдалеч пронизва пространството и мрака, и през стени и къщи, през палтото ти, жилетката и кожата наднича в теб и вижда как си се сгушил вътре в самия себе си, в мрака, който цари в самия теб, като някакъв слузест, злощастен зародиш, от който не можеш се отърва. Окото знае какво съдържа телеграмата и чака да я отвориш, за да узнаеш и ти. Но слузестият злощастен зародиш — а това си ти, — скрит в мрака, който цари в теб, вдига тъжното си личице и слепите си очи, потръпва от студ вътре в теб и не иска да знае какво съдържа телеграмата. Той предпочита да лежи в мрака, да не знае и да се стопли от своето незнание. Целта на човека е знанието, но той не знае едно. Ще го спаси ли това знание, или ще го погуби. Той неизбежно ще загине, но няма да узнае какво го е погубило — дали знанието, което е овладял, или знанието, което му е липсвало и което би го спасило, ако беше го овладял. И ето, усещаш студенина под лъжичката и въпреки това отваряш телеграмата, не можеш да не я отвориш, защото крайната цел на човека е знанието.

Шефа стоеше неподвижно с облещени, пламнали очи, а тълпата не издаваше нито звук. Чуваше се само как някаква пощуряла и глупава юлска муха бръмчи непрестанно в листата на каталпите на площада. После и този звук замря и остана едничко очакването. Тогава Шефа пристъпи напред леко и безшумно.

— Нямам намерение да държа реч — подзе той и се усмихна. Но очите му бяха все тъй разширени и блестяха. — Не съм дошъл тук да ви държа речи. Дойдох да навестя стария и да видя дали в сушилнята е останало нещо за похапване. Ще му кажа: тате, къде са ти сушените суджуци, с които се хвалеше, къде ти е шунката, с която са хвалеше цяла зима, къде ти е…

Думи, обикновени думи, но гласът беше по-особен, минаваше през носа и излизаше монотонен и малко накъсан, както обикновено говорят в тоя край.

Обаче очите му святкаха и аз си помислих: Може би ще започне. Може би все още не е късно. Знае ли човек? Миг — и започва, миг — и ще се отприщи.

Но той продължаваше: „… с една дума, нямам намерение да ви държа речи“ с предишния си глас, със собствения си глас. Но дали това беше собственият му глас? И кой всъщност беше истинският му глас, кой от всички негови гласове? Просто да се чудиш.

Той продължаваше:

— Не, не съм дошъл тук, за да искам нещо от вас — дори гласовете ви за избори. В светото писание е казано: „Има три ненаситни и четири, които никога не казват: «Стига, достатъчно!» — Сега гласът му се промени. — Гробът и утробата безплодна, ненапоената земя и огънят, който никога не казва: «Стига!»“ Но Соломон би могъл да добави тук още нещичко. Той би могъл да завърши своя списък с политика, който непрекъснато повтаря: „Дай, дай!“

Наклонил леко глава на една страна, той се полюляваше и примигваше. После се усмихна и каза:

— Ако в онези времена е имало политици, и те са щели да викат: „Дай, дай!“, както викаме ние, днешните политици. Дай, дай и не гледай, че съм негодяй. Но днес аз не съм политик. Днес съм в почивен ден. Дори не смятам да искам от вас да гласувате за мен. И да ви кажа самата божа истина, това не е и нужно. Поне засега. За мене вее още се намира местенце в онази голяма сграда с бели колони отпред, където за закуска поднасят сладолед с праскови. Е, вярно, че някои от ония разбойници там не могат да ме търпят. Знаете ли — и той се наклони напред, като че искаше да им каже някаква тайна, — може да ви се види чудно, но не мога да се сприятеля с някои хора. Колкото и да се мъча. Държа се любезно, казвам „моля“, но нищо не помага. Очевидно ще трябва да ме изтърпят още известно време. А и вие. Така че усмихвайте се и търпете. Все едно, че имате циреи. Така ли е?

Той млъкна и заоглежда тълпата, като движеше главата си бавно, сякаш спираше поглед ту на едно, ту на друго лице. После се ухили, попримигна и каза:

— Е? Какво става с вас? Да не би да си глътнахте езиците?

— Циреи на задника — извика някой от тълпата.

— Ах ти, дяволе — викна в отговор Уили, — тогава спи по корем!

Някой се изсмя.

— И благодари богу — викаше Уили, — че се е смилил над теб и от нищо и никакъв материал е направил не само задна, ами и предна част.

— Браво, Уили! — извика някой.

После тълпата избухна в смях.

Шефа вдигна дясната си ръка с обърната надолу длан на височината на главата и изчака да престанат да свиркат и да се смеят. След това продължи:

— Не, нямам намерение да искам нищо от вас. Нито гласовете ви, нито нещо друго. За това ще дойда друг път. Ако дотогава не престане да ми се услажда сладоледът с праскови в онази голяма сграда. Но аз не очаквам всички до един да гласувате за мен. Боже мой, та ако всички речете да гласувате за Уили, тогава за какво ще спорите и ще се карате? За нищо друго освен за времето, но за времето не се гласува. Не — продължи той вече с друг глас, спокоен, мек, бавен, долитащ някъде отдалеч, — днес не искам нищо от вас. Днес имам свободен ден и съм дошъл да видя родния си дом. Понякога човек напуска дома си, нещо го тегли другаде. Нощем спи в чужди легла, чужд вятър шуми над него в дърветата. Върви по улиците и пред погледа му минават лица, но за него те са безименни. Гласовете, които чува, не са онези гласове, които звучат в ушите му още от времето, когато е напуснал дома си. Това са силни гласове. Толкова силни, че понякога за дълго заглушават гласовете, които той е отнесъл със себе си. Но настъпва за миг тишина и той отново чува предишните гласове, гласовете, които толкова отдавна е отнесъл със себе си. И разбира какво му казват те — те му казват „върни се“. Те му казват „върни се, момче“. И той се връща.

Гласът му секна. Не спадна постепенно като пред завършек, а просто секна. Само преди секунда той звучеше, дума след дума, в мъртвата тишина, легнала над площада и над тълпата пред съда, тишина, която изглеждаше още по-мъртва поради бръмченето на юлските мухи в листата на двете каталпи сред зелената площ, където се беше стълпил народът. Гласът звучеше, дума след дума, и изведнъж изчезна. Остана само бръмченето на мухите, които сякаш чегъртаха и скърцаха в мозъка ти като пружини и зъбчати колела, които, каквото и да правиш, няма да престанат да работят, докато не се износят.

Той стоя така половин минута, без да отрони дума и без да помръдне. И все едно, че не виждаше хората пред себе си. После като че изведнъж ги забеляза и им се засмя.

— И той се връща — каза засмян Шефа. — Когато намери макар половин свободен ден. И казва: здравейте, братя, как живеете? Това исках да ви кажа и аз.

С това свърши. Гледаше надолу усмихнат и извръщаше бавно глава, сякаш спираше поглед ту на едно, ту на друго лице.

После заслиза по стъпалата, като че сега излизаше от тъмното преддверие и големите разтворени врати зад него и се спускаше по стълбата сам — все едно, че нямаше никой наоколо. Той се насочи към мястото, където стоеше нашата компания — Луси Старк и останалите, — кимна ни, сякаш бяхме случайни познати, срещнати на улицата, и продължи право през тълпата, като че тя не съществуваше. Без да свалят очи от него, хората отстъпваха, за да му сторят път, а ние го следвахме по петите и тълпата се сключваше след нас.

Сега народът взе да ръкопляска и да вика. Някой изкрещя:

— Здравей, Уили!

Шефа мина през тълпата, прекоси улицата и се настани в кадилака. Ние влязохме след него, а фотографът и репортьорите се наместиха в тяхната кола. Захарчо запали и подкара по улицата. Хората заотстъпваха, но едва-едва. По-бързо не можеха, защото беше голяма блъсканица. Движехме се между две стени от лица до самите стъкла. Лицата гледаха право в нас. Но сега те бяха отвън, а ние — вътре. Очите на млади, продълговати, розови лица или на загорели и сбръчкани лица гледаха в колата, вторачени в нас.

Захарчо натискаше непрекъснато клаксона. В гърлото му напираха думи. Устните му се размърдаха беззвучно. Виждах лицето му в огледалцето — устните му мърдаха.

— К-к-к-коп-лета! — разхвърчаха се слюнките му.

Шефа беше потънал в мислите си.

— К-к-к-коп-лета! — повтори Захарчо и пак натисна клаксона, но сега влизахме в пресечка, по която не се виждаше жива душа. Когато минахме покрай училището в покрайнините на града, вече се движехме с четиридесет мили в час.

При вида на училището си спомних за първата си среща с Уили — това беше преди около четиринайсет години, през 1922, когато той беше само касиер на Мейсънски окръг и беше дошъл в града във връзка с пускането на облигации за строежа на същото това училище. Спомних си как се запознахме в задната стая на заведението на Слейд, където Слейд продаваше подсилена с ракия бира, а ние седяхме на мраморна масичка с вити железни крака — от онези, които бяха на мода в ученическите ни години, когато в събота вечер почти всеки от нас излизаше с някоя съученичка, за да я черпи малък сладолед с банани и шоколад, и гледаше да отрие под масата коленете си с нейните, но тия вити железа все пречеха.

Бяхме четирима. Тайни Дъфи, който тогава беше почти толкова дебел, колкото и по-късно. Той не се нуждаеше от някакъв отличителен знак, за да го разбереш що за птица е. При добър вятър човек още отдалеч можеше да го подуши, че е общински търтей. Беше шкембелия и се потеше през ризата точно над токата на колана, а лицето му, мазно и тлъсто, приличаше на кравешко лайно сред пролетна ливада, но с тази разлика, че имаше цвят на тесто и по средата му цъфтеше златозъба усмивка. Беше данъчен агент и вечно носеше на тила сламената си гарсонетка с раирана лента.

После Алекс Майкъл, който беше родом от някакво забутано селище в Мейсънски окръг, но напредваше много бързо. Толкова бързо, че беше успял да стане помощник-шериф. Но не за дълго. От него не можа да излезе вече нищо, след като бе наръган в червата от някакъв наркоман — пианист в един игрален дом, където Алекс отишъл да си получи полагаемото в замяна на покровителственото си отношение към този дом. Както казах, Алекс също беше от Мейсънски окръг.

Ние с Дъфи седяхме в задната стая у Слейд и чакахме Алекс, с когото се надявах да свърша една сделчица. Аз бях вестникар, а Алекс разполагаше с някои сведения, които ми бяха нужни. Поканил го беше Дъфи, защото Дъфи ми беше приятел. Или по-точно, той знаеше, че работя във вестник „Кроникъл“, който по онова време подкрепяше Джо Харисън. Тогава Джо Харисън беше губернатор. А Дъфи — един от неговите хора.

И тъй в онази гореща утрин през юни или юли 1922 аз седях в задната стая у Слейд, очаквайки Алекс Майкъл, и слушах тишината. Моргата в полунощ е нищо в сравнение със задната стая на такова заведение сутрин, когато ти си първият посетител. Седиш и си мислиш колко задушевна беше предната вечер от изпаренията на братски тела и гърления смях на близки приятели, гледаш на пода тънките успоредни ивици влажни трици, оставени тази сутрин от старата метла на стария муден негър, и ти се струва, че си сам със Самотията и сега Тя има думата. И тъй аз седях в тишината (Дъфи беше неразговорлив сутрин, преди да е обърнал поне две-три чаши) и слушах как се разпадат тъканите ми и как жлезите, скрити в разлетите телеса на приятеля ми, тихичко изстрелват капчици пот.

Алекс дойде с някакъв човек и на мен ми стана ясно, че от нашия разговор едва ли ще излезе нещо. Моята задача беше деликатна и никак не подхождаше за чуждо ухо. Помислих си, че Алекс тъкмо затова е помъкнал със себе си своя приятел. И може би бях прав, защото Алекс обичаше да хитрува, макар и доста дилетантски. Тъй или инак, той беше довел със себе си Шефа.

Само че тогава това не беше Шефа. Поне за неопитното око на един homme sensuel. Метафизически погледнато, този човек беше Шефа, но аз откъде можех да знам това? Съдбата влиза най-неочаквано през вратата — на ръст близо шест фута, с доста широки плещи и възкъси нозе, с ленен костюм за седем и петдесет, чийто прекалено дълги панталони стоят начупени като хармоника над високите черни обуща, на които нищо няма да им стане, ако се почистят, с висока колосана яка като на директор на неделно училище и подарена очевидно от жената за Коледа синя раирана вратовръзка, пазена до преди идването в града в целофановата хартия заедно с коледната картичка („Честито Рождество на скъпия Уили. От неговата любеща жена“), със сива филцова шапка с петна от пот по панделката. Така се явява съдбата, но може ли човек да знае? Влиза по петите на Алекс Майкъл, който е — по-точно беше, преди пианистът да му види сметката — висок шест фута и два инча, чудесно сложен, със скулесто, обгоряло лице, а тъмните подвижни очи неспирно подскачат насам-натам и никак не отиват на това лице и този класически торс. И тъй съдбата влиза скромно по петите на Алекс Майкъл, а той се приближава до масата с престорено властен вид.

Алекс ми стисна ръка с думите „здравей, приятелю“, тупна ме по рамото с твърдата си длан, която можеше да строши и най-костеливия орех, после поздрави почтително господин Дъфи, а оня му подаде ръка, без да става, и едва тогава се сети за своя спътник, посочи с палец назад към него и обяви:

— А това е Уили Старк, господа. От Мейсън. Ние е него бяхме съученици. Наш Уили беше книжен червей, любимец на учителите. Кажи, Уили? — И Алекс зацвили от възторг пред собствения си тънък хумор и смушка в ребрата любимеца на учителите. После, като се овладя, добави: — Той и сега е учителски любимец. Кажи, Уили, кажи!

И преди да изпадне отново в захлас и да огласи заведението с жизнерадостното цвилене на жребец, той се обърна към Дъфи и мен и поясни:

— Уили… наш Уили е женен за учителка!

На Алекс това му се виждаше чудовищно смешно. А Уили, който просто нямаше възможност да спази обичайните изисквания при запознаване, се предаде пред тази стихия и стоеше, стиснал в ръка старата сива филцова шапка с потните петна по лентата. Едрото му лице над твърдата провинциална яка не изразяваше нищо.

— Да, ами да, за учителка! — потвърди Алекс все още в захлас.

— Хм-м-м — обади се господин Дъфи, който със своя опит и такт винаги успяваше да спаси положението, — доколкото ми е известно, оная работа на учителките се намира на същото място, където е и у останалите жени. — Устните на господин Дъфи трепнаха над златните зъби, но той не издаде нито звук, защото господин Дъфи беше светски човек, човек на висота, и съвсем в неговия стил бе да пусне остроумието си и разчитайки на вътрешната му стойност, да дочака спокойно аплодисментите на публиката.

В случая Алекс осигури аплодисментите. Аз внесох своя дял във вид на усмивка, която сигурно е изглеждала мъчителна, а лицето на Уили беше безизразно.

— Бога ми, господин Дъфи, ама и вие сте една капия! — успя да изрече Алекс, след като си пое дъх. — Страшна капия! — И отново смушка в ребрата любимеца, за да пробуди дремещото му чувство за хумор. Но понеже това не даде резултат, той още веднъж сръга приятеля си и му постави ребром въпроса: — Кажи де, господин Дъфи не е ли капия?

— Да — отвърна Уили, като премерваше господин Дъфи с най-наивен и равнодушен вид. — Да — каза той, — господин Дъфи е капия.

След това признание, направено макар и със закъснение и с малко съмнителен тон, облачето, което беше помрачило челото на господин Дъфи, се разнесе без остатък.

Уили се възползува от временното затишие, за да изпълни ритуала на запознаването, нарушен от въодушевлението на Алекс. Той прехвърли старата сива шапка в лявата си ръка, направи две крачки към масата и ми подаде десница. Толкова време беше изтекло, откак Алекс посочи с палец непознатия зад себе си и каза: „А това е Уили Старк“, щото ми се струваше, че съм познавал Уили цял живот. Затова не съобразих веднага, че той иска да си стиснем ръце. Погледнах въпросително протегнатата ръка, прехвърлих недоумяващ поглед на невъзмутимото му лице, в което и сега не прочетох нищо, и пак се върнах на протегнатата ръка. В този миг изведнъж загрях и за да покажа, че и на мен не ми липсва изискаността на старата школа, отместих стола си назад, привдигнах се и поех ръката му. Тя беше доволно голяма. Отначало ми се стори малко мека, а и дланта беше доста влажна — въпреки че при определени географски ширини не можеш да виниш човека за това, — но после усетих в нея една вътрешна твърдост. Като ръка на фермерски ратай, който неотдавна е зарязал плуга, за да стане продавач в някой крайпътен дюкян. Уили разтърси три пъти ръката ми, сякаш изпомпваше вода, изрече: „Драго ми е да се запозная с вас, господин Бърдън“ по такъв начин, като че дълго бе наизустявал тази фраза, след което — мога да се закълна в това — ми намигна. Но като се вгледах в неподвижното му лице, реших, че може би само така ми се е сторило. Дванадесет години по-късно, когато въпросът „що за личност е той?“ все по-упорито ме занимаваше в редките часове на размисъл, го попитах:

— Шефе, помниш ли как се запознахме в задната стая у Слейд?

Той каза, че помни, в което нямаше нищо чудно, защото помнеше като цирков слон — и кой му е подал орех, и кой му е сипал в хобота енфие.

— А помниш ли как си стиснахме ръце? — продължих аз.

— Ъхъ — отвърна той.

— Тогава кажи, Шефе, ти намигна ли ми, или не?

— Слушай, момчето ми — каза той, като въртеше чашата с уиски, опрял прашните си, трийсетдоларови, ръчно изработени обуща на най-хубавата кувертюра, която хотел „Сейнт Риджис“ можеше да предложи. — Слушай, момчето ми — усмихна ми се той бащински над чашата, — това е загадка.

— Нима не помниш?

— Напротив, помня — отвърна той.

— Е?

— Да речем, че нещо ми е влязло в окото — каза той.

— Така си кажи, значи, нещо ти е влязло в окото.

— Ами ако не ми е влязло?

— Тогава сигурно си ми намигнал, защото си решил, че аз споделям твоето мнение за ония двамата.

— Не е изключено — съгласи се той. — За никого не е тайна, че моят съученик Алекс беше негодник. И за никого не е тайна, че Тайни Дъфи е такъв мазен и тлъст задник, какъвто няма втори.

— Дъфи е мръсно копеле — казах аз.

— Прав си — съгласи се развеселен Шефа, — но той може да бъде и полезен гражданин. Стига да знаеш как да го използуваш.

— Да, и ти сигурно смяташ, че знаеш как. Щом го направи заместник-губернатор. — (Това беше при предишния мандат на Шефа, когато Дъфи му беше помощник.)

— Разбира се — кимна Шефа, — все някой трябва да бъде заместник-губернатор.

— И няма друг, та Дъфи — казах аз.

— Дъфи, разбира се — отвърна Шефа. — Най-хубавото на Дъфи е това — и ти го знаеш, — че никой му няма вяра. Вземи човек, на когото поне от малко можеш да се довериш, пък после стой буден по цяла нощ и си блъскай главата да му се довериш ли, или не? А с Дъфи си спокоен, и сънят ти е спокоен. Трябва само от време на време да му смръзваш пикнята.

— Шефе, кажи все пак, намигна ли ми тогава у Слейд?

— Ех, момчето ми, че ако ти кажа, няма да има вече за какво да мислиш.

Така си и останах в неведение.

Но в онова далечно утро видях много добре как Уили се запозна с Тайни Дъфи и не му намигна. Той стоеше прав пред господин Дъфи и когато този велик човек, без да става, най-сетне му подаде ръка — със сдържаността на папа, който поднася върха на обувката си, за да я целуне кампбелит, — Уили я пое и разтърси три пъти, както, изглежда, изискваше етикетът в Мейсън.

Алекс седна, а Уили остана прав и очевидно чакаше да го поканят. Тогава Алекс побутна с крак четвъртия стол към него и каза:

— Сплескай се, Уили.

Уили седна и сложи сивата филцова шапка пред себе си. Периферията й легна на мрамора на вълни на вълни, като краищата на печена кора. Уили седеше зад шапката и синята раирана коледна вратовръзка и чакаше със сключени в скута ръце.

От предното помещение се появи Слейд и попита:

— Бира?

— За всички — поръча господин Дъфи.

— Много благодаря, но за мене не — каза Уили.

— За всички — повтори господин Дъфи и описа окръжност с ръката, на която блестеше брилянтен пръстен.

— Много благодаря, но за мене не — каза Уили.

Изненадан, но съвсем не приятно, господин Дъфи обърна поглед към Уили, който очевидно не си даваше сметка за значението на този тържествен миг и седеше все тъй изопнат на тесния стол зад своята шапка и вратовръзка. После господин Дъфи се обърна отново към Слейд и като посочи с глава към Уили, каза:

— Да, да, донеси и на него бира.

— Не, благодаря — каза Уили така безизразно, като че преповтаряше таблицата за умножение.

— Боите се да не ви хване ли? — попита господин Дъфи.

— Не — отвърна Уили, — просто не искам, благодаря.

— Може би даскалицата не му дава да пие изобщо — подхвърли Алекс.

— Луси е против пиенето, това е истина — каза спокойно Уили.

— Щом няма да разбере, няма да се сърди — каза господин Дъфи.

— Дай му бира — обърна се Алекс към Слейд.

— За всички — повтори още веднъж господин Дъфи с тон, който показваше, че за него въпросът е приключен.

Слейд погледна Алекс, погледна господин Дъфи, погледна и Уили.

— Аз продавам бира на тези, които искат. Не насилвам никого.

Може би в този миг Слейд спечели благоволението на съдбата. Колко странен и променлив е животът: в пукнатината на стоманата блясва кристал, на челото на жабата зеленее изумруд и смисълът на мигновенията е неуловим като тих повей в листата на върба.

Във всеки случай, когато сухият режим бе отменен и пощаджиите започнаха да стоварват в общината цели камиони с молби за разрешителни, Слейд получи разрешително. Получи го незабавно, намери чудесно заведение и средства, за да го обзаведе с меки кожени кресла и кръгъл бар. И Слейд, който обикновено оставаше без грош, след като си платеше наема и рушветите, сега стои в полумрака пред фреските с голи дами, сред блясъка на хром-никела и цветните огледала, с двуреден син костюм и няколко добре пригладени косъма на оголялото теме и наблюдава с едно око чернокожите момчета с бели сака, които разнасят отровата, а с другото — блондинката на касата, която знае, че нейните задължения не свършват в два часа след полунощ, когато светлините угасват и мелодиите на струнното трио успокояват нервите на посетителите.

Как е успял да получи веднага разрешителното? Как е успял да наеме това помещение, за което драскаха най-големите асове от бранша? Откъде е намерил средства за кожените кресла и струнното трио? Слейд никога не е споделял с мен това, но предполагам, че е бил възнаграден за честността, която прояви в онзи ден.

Така или иначе, след като Слейд обяви своя принцип за продажбата на бира, дебатите на тая тема приключиха. Тайни Дъфи погледна Слейд с изражение на биче, халосано с чук по темето, но скоро се съвзе и доби предишния си достопочтен вид. А Алекс реши да си позволи една последна шега:

— Да ти се намира случайно някоя оранжада?

Когато и последните отзвуци от цвилене замряха, Слейд отвърна:

— Имам, чини ми се. Стига да иска.

— Да — каза Уили, — ще пийна една оранжада.

Донесоха бирите и бутилка оранжада, от която стърчаха две сламки. Уили вдигна двете си ръце от скута, където те лежаха благочинно в течение на целия досегашен разговор, и обхвана бутилката. После я наклони леко към себе си, без да я вдига от масата, и захапа двете сламки. Устните му бяха възмесести, но не отпуснати. Съвсем не. Може би само на пръв поглед изглеждаха така. Човек би могъл да помисли, че устата му са момчешки, още недооформени — особено сега, както ги беше изцупил и смучеше от сламките. Но при по-продължително наблюдение се забелязваше и нещо друго. Забелязваше се, че макар и месести, устните му прилепват плътно една с друга. Лицето му също беше възмесесто, но с тънка кожа, а имаше и лунички. От това тънкокожо, луничаво и едва ли не пълно лице (пълно също само на пръв поглед) гледаха големи кестеняви очи, а по челото над тях, не особено високо, падаше на кичури гъста тъмнокестенява, малко влажна коса. Такъв беше нашият Уили с неговата коледна вратовръзка, провинциалистчето от Мейсънски окръг — на човек му идваше просто да го хване за ръка и да го заведе в парка, за да му покаже лебедите.

Алекс се наведе към Дъфи и прошепна поверително:

— Уили… той се занимава с политическа дейност.

Лицето на Дъфи едва потрепна от любопитство, но това движение веднага изчезна в огромното мазно тресавище, каквото представляваше лицето му в състояние на покой. Той дори не погледна Уили.

— Да — продължи Алекс, като се наведе още по-близо и кимна към Уили, — да, с политическа дейност. В Мейсън.

Главата на господин Дъфи направи четвърт оборот по посока към Уили и светлосините очи се спряха на него, сякаш го гледаха от много далечно разстояние. Разбира се, беше му направило впечатление не името на града, а това, че Уили изобщо можеше да се занимава с политическа дейност, та било дори в Мейсън, където шопарите несъмнено се чешеха с дървените подпори на пощата. Този факт представляваше известен проблем и заслужаваше донякъде внимание. Затова господин Дъфи обърна внимание на Уили и разреши проблема. Разреши го, като заключи, че в случая няма никакъв проблем. Уили просто не се занимаваше с политическа дейност. Нито в Мейсън, нито някъде другаде. Алекс Майкъл беше лъжец и говореше неверни неща. Достатъчно бе човек да погледне Уили, за да се увери, че той никога не се е занимавал и никога няма да се занимава с политическа дейност. Да, това беше изписано на лицето му и Дъфи веднага разбра, че Уили не е политик. Затова той каза „аха“ с остра ирония и явно недоверие.

Не, аз не обвинявам Дъфи. Той стоеше пред прага на една загадка, където всички наши преценки стават на пух и прах, където реката на времето се губи в пясъците на вечността, където опитът в епруветката опровергава всяка формула, където царят хаос и отколешна нощ и в ефирния си сън човек дочува кикот. Но Дъфи не знаеше това и затуй каза: „Аха“.

— Аха — откликна Алекс, но без ирония и допълни: — в Мейсън. Уили е окръжен касиер. Нали така, Уили?

— Да — потвърди Уили, — окръжен касиер.

— Боже мой — изпъшка Дъфи с вид на човек, открил, че е строил на пясък и е живял между духове.

— Да, да — продължи Алекс. — При това Уили е дошъл тук по работа. Нали така, Уили?

Уили кимна.

— За едни облигации — не спираше Алекс. — Искат да строят училище и ще пуснат облигации.

Устните на Дъфи се размърдаха и можеше дори да се долови дискретният блясък на златото в устата му, но той не каза нито дума. Това бе толкова наситен с емоции миг, че нямаше място за приказки.

Но Алекс казваше истината. Уили беше окръжен касиер и в онзи далечен ден бе дошъл в града по работа — да уреди пускането на облигации за строежа на училището. Облигациите бяха пуснати, училището — построено и сега, четиринадесет години по-късно, черният кадилак с Шефа мина покрай това училище, след което Захарчо натисна здраво газта и ние се понесохме все по това почти ново шосе 58.

Изминахме около миля, без да продумаме, а после Шефа се обърна към мен и каза:

— Джек, запиши си: проучи случая с момчето на Маласия и убийството.

— Как се казва?

— Дявол знае, но е добро момче.

— Не, питам за името на Маласия.

— Маласия Уин — каза Шефа.

Извадих бележника си, записах името и записах още: убийство.

— Разбери за кога е насрочено делото и вземи адвокат. И то добър, тоест такъв, който ще може да измъкне момчето, и му кажи да оправи работата. Но да не вземеш някой, който иска да се шуми около името му.

— Албърт Ивънс — казах аз, — той е подходящ.

— Плеска се с брилянтин — възрази Шефа. — Така се плеска с брилянтин, че главата му заприличва на черна билярдна топка. Намери някой, който да не прилича на кабаретен певец. Откъде го измисли тоя Ивънс?

— Добре — казах аз и записах: тип Абрахам Линкълн.

Записах това не защото можеше да забравя. У мен просто се беше създал такъв навик. За шест години човек може да си създаде сума навици и да изпише сума черни бележници и най-добре е да съхранява в каса изписаните бележници, защото те не бива да се оставят където падне и защото някои хора биха дали доста злато, за да се докопат до тях. Не че някога са се докопвали до тях — аз не съм изпадал чак в такава нужда. Но просто имах навика да ги съхранявам. Наред с разядения си черен дроб човек трябва да наследи и нещо друго от мрачните дебри и бездни на времето и защо това да не са тези малки черни бележници? Лежат си малките черни бележници в касата — а в тях са скътани дните и делата наши, — лежат си удобно в тъмното, а светът се върти, върти на скърцащата си ос.

— Намери някой — продължи Шефа, — но самият ти стой по-далеч. Прати при него някой от твоите хора и премисли кого ще пратиш.

— Ясно — отвърнах аз, защото наистина ми беше ясно.

Шефа понечи да насочи отново вниманието си към шосето и скоростомера, но Дъфи се прокашля и каза:

— Шефе.

— Какво има?

— Знаеш ли кой е убитият?

— Не — отвърна Шефа, готвейки се да се обърне пак напред — и не ме интересува, ако ще да е пресветата непорочна леля на апостол Павел.

Господин Дъфи се прокашля още веднъж, както правеше напоследък винаги, когато го мъчеше храчка и някаква мисъл.

— Случайно видях във вестника — подзе той, — случайно видях още когато това стана, че убитият е син на някакъв доктор от този край. Така пишеше във вестника. Та си мисля… — Сега господин Дъфи говореше на тила на Шефа. А Шефа сякаш изобщо не го слушаше. — Та си мисля — продължи господин Дъфи и пак прочисти гърлото си, — че този доктор може да е доста влиятелен тук. Знаеш как гледат на един доктор в провинцията. Мислят го за кой знае какво. И ако се разчуе, че си се опитвал да измъкнеш момчето на твоя приятел Уин, това може да ти навреди. Знаеш как стават нещата в политиката — поясни той, — знаеш как стават. Та затова аз…

Шефа се обърна към него така рязко и неочаквано, че за миг главата му се превърна в мъгляво петно. Големите му изпъкнали очи сякаш гледаха Дъфи през косата откъм тила — всичко се сля в едно мъгляво петно. Аз малко преувеличавам, но разбирате какво искам да кажа. Това беше характерно за Шефа. Той правеше впечатление на муден и бавен човек и имаше навика да седи отпуснат, да потъва до немай-къде в себе си и да мига срещу теб като кукумявка в клетка. После изведнъж ще направи рязко движение. Да речем, ще замахне с ръка, за да улови някоя досадна муха във въздуха. В една кръчма бях виждал как един изпаднал боксьор правеше същия номер. Обзалагаше се с посетителите, че с два пръста може да хване муха във въздуха и наистина хващаше. И Шефа хващаше. Или пък ей така ще извърне ненадейно глава към теб, когато му говориш и мислиш, че не те слуша. Сега той извърна глава към Дъфи, прикова за миг поглед в него, а после възкликна кротко, но изразително:

— Исусе Христе! — След това продължи: — Ти нищо не разбираш, Тайни. Първо, аз познавам Маласия Уин още от детинство и зная, че момчето му е добро, а кого е наръгало — това никак не ме интересува. Второ, боят е бил честен, но момчето е нямало късмет, а в такива случаи, докато работата стигне до съд, всички вече съчувствуват на онзи, когото съдят за убийство само защото не е имал късмет и другият е умрял. Трето, ако си беше изчистил ушната кал, щеше да чуеш, че казах на Джек да наеме адвокат чрез някой приятел, и то не такъв адвокат, който ще иска да се прочуе с това дело. Адвокатът, както и всички други, ще знае, че го е наел римският папа. Него трябва да го интересува само ще получи ли сухо за цялата работа. Сега ясно ли ти е, или искаш да ти го нарисувам на картинка?

— Ясно ми е — каза господин Дъфи и облиза устни.

Но Шефа не го слушаше вече. Той се беше обърнал към шосето и скоростомера и казваше на Захарчо:

— Да не мислиш, че сме тръгнали да се наслаждаваме на пейзажа? И без това закъсняхме.

И Захарчо натисна докрай газта.

Но не за дълго. След около половин миля стигнахме до отклонението. Захарчо зави и по колата запукаха и запращяха — като сланина в тиган — дребни камъчета. Онези от втората кола започнаха да гълтат прахоляка ни.

След малко се показа къщата, кацнала на една височинка.

Това беше голяма, четвъртита двуетажна къща, сива и небоядисана, с два високи комина в двата края, с ламаринен покрив, също небоядисан, който блестеше на слънцето, защото беше нов и още неразяден от ръждата. Спряхме пред пътната врата. Къщата беше близо до самия път. В единия ъгъл на не много големия двор цъфтяха мирти с възрозови цветове — като малинов сладолед, които не трепваха в жегата, пред къщата растеше залинял, изсъхнал от едната страна дъб, а встрани от нея — две магнолии с ръждиви, сякаш тенекиени листа. В двора почти нямаше трева и пет-шест кокошки се ровеха в праха под магнолиите и кудкудякаха. Голямо бяло рунтаво куче, може би овчарска порода, се изтягаше пред малкото преддверие, лепнато сякаш допълнително към къщата.

Къща като всички къщи, които виждаш в земеделските райони, когато минаваш през тях в горещ следобед: пилци под дърветата, задрямало куче и си сигурен, че единствената жива душа в нея е стопанката, която е измила съдините, помела е кухнята, свалила е роклята и чехлите и е полегнала за половин час в прохладната стая, притворила очи, с кичур коса, все още залепнал на потното чело. Тя се вслушва в бръмченето на мухите в стаята, в бръмченето на автомобила, което все повече се усилва по пътя, а после заглъхва в далечината, след което отново се чуват само мухите. Такава беше тази къща.

Преди време се чудех защо Шефа не я е боядисал, след като вече се беше добрал до гърнето с меда и сутрин не мислеше откъде ще изкара един долар през деня. Но после ми стана ясно, че той си знаеше работата. Ако я боядисаше, съседите щяха да говорят помежду си: „Видя ли, старият Старк си е боядисал къщата. Много му порасна работата. Цял живот си живееше в небоядисана къща и му беше добре, но откак синът му отиде в града, не го бива без небоядисана къща. Току-виж, сложил си нужника в къщата и забранил да се готви зеле в нея.“ (В същност старият Старк си имаше нужник в къщата, защото Шефа беше прокарал водопровод в нея и бе построил баня с клозет. Вода изтегляха с малка електрическа помпа. Но от пътя клозетната чиния се не вижда. Нито те боде в очите, нито ще изскочи да те хване за крака. А това, което избирателят не знае, то не го тревожи.)

Във всеки случай, ако къщата беше боядисана, нямаше да излезе такава хубава снимка, каквато направиха този ден: Уили и старият на стъпалата заедно с Луси Старк, момчето и старото бяло куче.

Старият вече стоеше на стъпалата пред антрето. Докато отворим пътната врата, на която висяха на тел два палешника — хем да я придръпват и затварят, хем да дрънчат, когато влиза някой, — и докато изминем пътеката, той беше излязъл. Сега стоеше на стъпалата и чакаше — не много висок, слаб старец със сини джинси и синя риза, добила от пране белезникав оттенък, и с черна папионка на ластик. С приближаването ни вече виждахме добре лицето му — загоряло и сякаш изсечено с длето, кожата силно опъната над костите и увиснала под тях, което придаваше на лицето му онова търпеливо изражение, характерно за всички старци, посивялата коса, залепнала на тесния, тънък като яйчена черупка старчески череп и все още мокра — чувайки колата, той, изглежда, се беше вчесал в последната минута с влажна четка, за да ни посрещне в изряден вид. От това загоряло набръчкано лице гледаха две бавно подвижни сини очи, но техният син цвят стоеше умит и избелял като ризата. Той нямаше ни брада, ни мустаци и очевидно току-що се беше обръснал, защото още личаха две-три порязвания там, където бръсначът бе засякъл в бръчките на сухата кафява кожа.

Старият стоеше на стъпалата с такъв спокоен вид, сякаш ние изобщо не бяхме пристигнали.

Шефа пристъпи към него, подаде ръка и каза:

— Здрасти, тате, как се чувствуваш?

— Горе-долу — отвърна старецът и също подаде ръка или по-точно, сгъна я в лакътя със същото движение, с което я беше сгънал Кожената муцуна в аптеката.

После към него пристъпи Луси Старк и го целуна мълчаливо по лявата буза. Той също не отрони дума. Само сложи ръка на рамото й, което дори не беше истинска прегръдка, просто сложи на рамото коравата си, възлеста, загоряла старческа ръка, доста голяма в сравнение с китката, и я потупа уморено два-три пъти, като че се извиняваше за нещо. После десницата му падна от рамото и увисна до синия крачол, а Луси Старк отстъпи крачка назад. Едва тогава той каза невисоко:

— Здравей, Луси.

— Здравей, тате — отвърна тя и ръката до синия крачол потрепна, сякаш се готвеше да я потупа отново по рамото, но не я потупа.

А и не беше нужно, струва ми се. Защо да се казват на Луси Старк неща, които тя и без всякакви думи знаеше, знаеше ги още от времето, когато се бе омъжила за Уили Старк и бе дошла тук и бе седяла вечер край камината със стария, чиято жена отдавна беше починала и в чийто дом отдавна липсваше женска грижа? Защо да й се казва, че те двамата имаха нещо общо, старият и Луси Старк, жената на Уили Старк, който, докато те седяха мълчаливи пред камината, се затваряше горе в стаята си и забиваше глава в един учебник по право с лице озадачено и напрегнато, с паднали над очите коси; да, не седеше с тях край камината, а горе в стаята си и дори не в стаята си, а в някакъв собствен свят, в който нещо набъбваше и прорастваше мъчително, бавно и незабележимо, като някакъв гигантски картоф в тъмен влажен зимник. Общото между тях беше този безмълвен тих свят пред камината, свят, който поглъщаше леко и без остатък всичките им работи и грижи през изтеклия ден, през всички изминали и всички бъдни дни. Пъновете в камината цвърчаха, съскаха и се превръщаха на въглени, а те седяха, свързани от общи мисли, от общия такт и общите паузи в ритъма на своя живот. Това именно бе общото между тях и никой не можеше да им го отнеме. Но ги свързваше и още нещо: съзнанието за една обща загуба. Уили Старк, който някога им бе принадлежал, не им принадлежеше повече.

Шефа представи господин Дъфи, комуто, не ще и питане, беше драго да се запознае с господин Старк, след което представи и тумбата от втората кола. После посочи с пръст към мен и попита баща си:

— Нали помниш Джек Бърдън?

— Помня го — отвърна старият и се здрависа с мен.

Влязохме в гостната и се разположихме в тапицираните кресла, които дразнеха ноздрите с киселия си мирис на мумии, и на дървените столове, които Шефа и баща му донесоха от кухнята. Прашинки плаваха в слънчевите лъчи, промъкващи се през капаците на западните прозорци и през пожълтелите дантелени пердета, увиснали на корнизите като рибарски мрежи, които чакат да бъдат закърпени. Ние се въртяхме неспокойно на креслата и дървените столове, вперили поглед в небоядисания дървен под или в мотивите на линолеума в средата на стаята, сякаш се намирахме на погребение на човек, комуто бяхме длъжници. Линолеумът беше още нов, със запазени, лъскави цветове — червено, бежово и синьо, — един гладичък, неуместен геометричен остров, който плаваше сред сумрака и киселия мирис на мумии, сред отмерените вълни на Времето, вливало се ден след ден в тази стая като в затворено море, в което рибата е измряла, а водата щипе на езика ти. Човек имаше чувството, че ако Шефа, господин Дъфи, Сади Бърк, фотографът, репортерите и всички останали се скупчат на този линолеум, по някаква магия той ще се вдигне от пода, ще опише първо един бавен кръг в стаята и ще излети през вратата или покрива като плаващия остров на Гъливер или вълшебното килимче от „Хиляда и една нощ“ и ще отнесе всеки на мястото му, а старецът ще остане да си седи в стаята, сякаш нищо не се е случило, чист и спретнат, с драскотините от бръснача и пригладената посивяла коса, ще си седи пред масата с голямата библия на нея, с подвързания в кадифе албум и лампата, пронизван от празния поглед на лицето с бакенбардите, изписано на големия пастелен портрет над камината.

В стаята се дотътри със стари обувки за тенис черна прислужница, която носеше на поднос кана вода с три чаши. Луси Старк взе едната чаша, Сади Бърк — другата, а всички останали се обслужихме с третата. После фотографът погледна крадешком часовника си, покашля се и каза:

— Господин губернаторе…

— Какво има? — отзова се Шефа.

— Просто си помислих… ако вие и госпожата сте отпочинали… — Тук той се поклони седешком на Луси Старк, поклон, който беше истинско постижение и създаваше впечатлението, че фотографът дотолкова е отмалял, че всеки миг ще се смъкне от стола. — Ако всички ние…

Шефа стана.

— Добре — засмя се той. — Мисля, че те разбрах. — И погледна въпросително жена си.

Луси Старк също стана.

— Цялата фамилия, тате — каза Шефа на стария и той също стана.

Шефа ни поведе навън. Ние се проточихме след него като шествие. Фотографът влезе във втората кола, извади триножника и другите си такъми и нагласи апарата срещу стъпалата. Застанал пред антрето, Шефа примигваше и се усмихваше, сякаш заспиваше и знаеше какъв сън ще сънува.

— Първо ще снимам вас, господин губернаторе — каза фотографът и ние отстъпихме встрани.

Фотографът пъхна глава в черния ръкав, но почти веднага я измъкна, осенен от някаква мисъл.

— Кучето — каза той, — вземете кучето при себе си. Може да го галите или нещо от тоя род. Така, на самите стълби. Ще стане екстра. Фантастично. Ще галите кучето, а то ще сложи лапи на гърдите ви — радва се, че сте си дошли у дома. Фантастично.

— Да — каза Шефа, — фантастично.

После той се обърна към стария бял пес, който не беше помръднал, откакто пристигнахме, и лежеше пред антрето като проскубана кожа.

— Тука, Бък! — повика го Шефа и щракна с пръсти.

Но кучето дори не трепна.

— Тука, Бък! — повтори той.

Том Старк подбутна кучето с крак, за да го подкани, но все едно, че буташе пън.

— Не го бива вече Бък — каза старият. — Тежат му годинките. — После той се наведе над кучето с такова движение, че човек очакваше да се разнесе шум, подобен на скърцането на ръждясали панти на хамбарска врата. — Ей, Бък, Бък — заувещава го той без никаква надежда. После вдигна поглед към Шефа. — Да беше гладен — поклати глава старият, — да беше гладен, можехме да го подмамим. Но не е гладен. Пък и със зъбите е зле.

Шефа ме погледна и аз разбрах какво се искаше от мен.

— Джек — каза Шефа, — домъкни тук този рошав негодник и го накарай да се радва, че съм си дошъл.

Аз трябваше да върша най-различни неща, включително да вдигам в такава горещина петнайсетгодишни, тежки колкото човек рошави песове и да придавам на муцуните им изражение на нечувано блаженство, докато те гледат Шефа право в очите. Хванах Бък за предните лапи като ръчна количка и го потеглих. Но нищо не излезе. Успях да го повдигна, но само за секунда, защото той пое въздух и после го издиша. А това ми стигаше. Удари ме неописуема воня, която ме парализира. Бък се просна на дъските на антрето и остана да лежи там като проскубана кожа от полярна мечка.

Тогава Том Старк и един от репортерите го хванаха за опашката, а аз отпред — без да дишам — и го пренесохме две-три крачки до Шефа. Шефа се стегна, ние вдигнахме предната част и Бък дъхна на Шефа.

Това беше предостатъчно.

— Боже господи! — въздъхна той, след като се съвзе. — С какво храниш това куче, тате?

— Че то нищо не яде напоследък — отвърна старият.

— Не яде теменужки — тросна се Шефа и се изплю.

— То не може да стои изправено, защото задните му крака отмаляват — каза фотографът. — Ако ние успеем да го закрепим някак, всичко друго ще стане лесно.

— Ние? — възкликна Шефа. — Ние. Какво, по дяволите, значи „ние“! Що не дойдеш да го целунеш? Само да дъхне, и мляко ще се пресече, и бор ще окапе.

Шефа пое дълбоко дъх, а ние пак се напънахме. Нищо не излезе. Бък нямаше капчица сила. Опитахме шест-седем пъти, но напразно. Накрая Шефа седна на стъпалата, а ние примъкнахме Бък и положихме главата му в скута на Шефа. Шефа сложи ръка върху главата на Бък и се загледа в „пиленцето“. Фотографът щракна и възкликна:

— Фантастично!

— Аха, фантастично — отекна Шефа.

Той остана още няколко секунди тъй, с ръка върху главата на кучето.

— Кучето — каза Шефа — е най-добрият приятел на човека. В живота си не съм имал по-добър приятел от стария Бък. — Той почеса главата на животното. — Да, добри ми, стар Бък, не съм имал по-добър приятел от теб. Но, дявол да го вземе — продължи той и се изправи така неочаквано, че главата на Бък тупна на стъпалото, — и ти вониш като всички останали.

— Това да се публикува ли, Шефе? — попита един от репортерите.

— Разбира се — отвърна Шефа. — И той вони като всички останали.

След това ние разчистихме мощите на Бък от стъпалата и фотографът заработи трескаво. Той сне Шефа с фамилията във всички възможни комбинации. После прибра триножника и каза:

— Господин губернаторе, ще ни се да ви снимаме горе. В стаята, където сте живели като малък. Това ще бъде фантастично.

— Аха — рече Шефа, — фантастично.

Това беше моя идея. Фантастична наистина. Шефа в стаята си със стария учебник в ръце. Чудесен пример за хлапаците. И тъй ние се качихме горе.

Стаята беше мъничка, с гол под и облицовани с дъски стени, боядисани някога с жълта боя, от която сега имаше само жалки останки. В ъгъла стоеше голям дървен креват с високи, поизкривени табли, застлан с бяла покривка. Имаше и маса, чамова маса, два обикновени стола, едно ръждясало кюмбе, а на стената над него — две саморъчно направени полици, натъпкани с книги. Едната с христоматии, учебници по география, алгебра и други такива, а втората с извехтели книги по право.

Шефа застана в средата на стаята и бавно я заоглежда, а ние висяхме пред вратата, скупчени като овци, и чакахме.

— Господи — възкликна Шефа, — остава да се сложи под кревата старото нощно гърне и всичко ще си бъде както някога.

Погледнах под кревата — цукалото наистина го нямаше. В стаята липсваше само тази вещ. Тази вещ и кръглоликият, луничав хлапак с рижав перчем, наведен над масата при светлината на газена лампа — тогава сигурно не е имало електричество — с изгризан молив в ръка; огънят в кюмбето гасне, а вятърът от далечна Дакота бие в северната страна на къщата, долетял през равнините, покрити с твърд, замръзнал сняг, който мъждее като бисер в тъмнината, през речните корита и хълмовете, гдето боровете са стенели под напора му, а сега не стенат, защото ги няма. Прозорецът на северната стена на стаята дрънчи от вятъра, пламъкът на лампата трепти и се огъва, но хлапакът не вдига глава. Той гризе молива и се навежда все по-ниско над масата. След малко духва лампата, съблича се и ляга по гащета и фланелка. Чаршафите са твърди и студенеят. Той лежи и трепери в мрака. Вятърът налита от хиляди мили, блъска се с къщата, дрънчи по стъклата, а хлапакът усеща как в него нещо се намотава малко по малко, расте и набъбва и кара дъхът му да спре, а кръвта да бие в слепоочията, от което главата му кънти, сякаш е пещера, безкрайна като мрака навън. Той не знае как се нарича това, което расте в него. То може би няма име.

И тъй в стаята липсваха само хлапакът и нощното гърне. Иначе всичко си беше на място.

— Да — казваше сега Шефа, — затрило се е някъде. Но не е голяма загуба. От клечане над течаща вода червата ти може да се схванат, както казват старите, но къде-къде по-спокойно се изучават законите. А и не се губи почти никакво време.

Шефа обичаше да се заседява в клозета. Колко пъти сме решавали съдбата на щата през вратата на банята — Шефа седнал вътре, а аз отвън на стол, с черния бележник на колене, а телефонът звъни, та се къса.

Сега фотографът започна да се разпорежда. Той накара Шефа да седне на масата, наведен над една оръфана христоматия, щракна светкавицата и първата снимка беше готова. След това направи още десетина: Шефа на стол до кюмбето, Шефа с учебник по право на колене и бог знае още какви.

Аз ги оставих да се увековечават за потомството и се спуснах бавно по стълбата.

Когато слязох долу, дочух гласове от гостната и се досетих, че това са старият, Луси Старк, Сади Бърк и момчето на Шефа. Упътих се към задния вход. Черната прислужница хлопаше в кухнята и се чуваше как си мърмори нещо за себе си и за Исуса. Прекосих голото място между къщата и оградения заден двор. Когато ливнат есенните дъждове, тук ще бъде само кал, нашарена със следи от кокоши крака. А сега имаше само прахоляк. До вратника на задния двор растеше сапунено дърво и щом пристъпих, окапалите плодове взеха да се пукат под нозете ми като дървеници.

Влизайки навътре, минах край редица островърхи дървени курници, сложени върху кипарисови пънове, за да няма влага. Продължих към плевнята и яхъра, където край голям железен котел за варене на меласа стояха, оклюмали глави от вечния срам за своя род, два яки, ала проскубани катъра. Котелът беше превърнат в поило. Над него стърчеше тръба с кран. Едно от нововъведенията на Шефа, които не се виждаха от пътя.

Продължих покрай яхъра, построен от талпи, но покрит с хубав ламаринен покрив, и се спрях до оградата, зад която се издигаше могила. Зад плевнята земята беше отмита и изровена от пороите и тук-таме бе струпан вършинак, за да спира водата. Сякаш можеше да я спре. На стотина крачки, под самата могила, се виждаше горичка от нискостеблени дъбове. Почвата там, изглежда, беше влажна, защото тревата и буренакът край дъбовете растяха буйни и зелени. На фона на голия склон отвъд тази зеленина изглеждаше просто неестествена. Там се търкаляха две свини — като два сиви цирея върху тялото на земята.

Слънцето вече клонеше към залез. Облегнат на оградата, аз се загледах на запад, откъдето се разливаше светлината, и вдишвах сухия, чист, амонячен мирис, който при залез лете винаги се носи около оборите. Помислих си, че ако им потрябвам, ще ме намерят. Нямах представа кога може да стане това. Шефа със семейството си, разсъждавах аз, ще спи у баща си. Репортерите, фотографът и Сади ще се върнат в града. Господин Дъфи може би ще преспи в хотела в Мейсън. А не е изключено да поканят тук и двама ни. Но ако им хрумне да ни сложат на едно легло, вдигам се и тръгвам пеша за Мейсън. Ами Захарчо? Не, омръзна ми да мисля за тях. Да се настаняват както знаят, пет пари не давам.

Облегнат на оградата, така се бях навел през нея, че панталоните ми се бяха изпънали и бутилката в джоба ме убиваше. Помислих известно време по този въпрос, като същевременно се възхищавах от цветовете на залеза и вдишвах сухия, чист, амонячен мирис, след което измъкнах бутилката. Опънах една глътка и пак я прибрах в джоба. Облегнат на оградата, зачаках цветовете на залеза да избухнат в стомаха ми и те не закъсняха да сторят това.

Чух как някой отвори и затвори вратника на задния двор, но не се обърнах. А след като не се обърнах, значи, никой не беше отворил скърцащия вратник, и това е един чудесен принцип, стига да го знаеш. Лично аз бях научил този принцип още в колежа, от една книга, и оттогава не го изпусках за нищо на света. На този принцип дължах успеха си в живота. Благодарение на него бях станал човек. Това, което не знаеш, не те тревожи, защото то не съществува. В онази книга това нещо беше наречено Идеализъм и след като заучих този принцип, аз станах Идеалист. В онези дни бях твърдо убеден Идеалист. Ако си Идеалист, няма значение какво вършиш и какво става около теб, защото всичко това е нереално, не съществува.

Стъпките, заглушавани от меката прах, се приближаваха все повече. После оградата скръцна и се огъна, защото още някой се беше облегнал на нея и се наслаждаваше на залеза. Ние с господин X се наслаждавахме на залеза две-три минути при пълна тишина. Ако не беше дишането му, нямаше да разбера, че той стои до мен.

Последва някакво движение и оградата се изправи — господин X беше отстъпил от нея. След това някаква ръка опипа левия ми заден джоб и един глас каза:

— Дай една глътка.

Беше гласът на Шефа.

— Вземи — отвърнах аз, — знаеш къде стои.

Той вдигна полите на сакото ми и измъкна бутилката. До слуха ми долетя опустошителното „гъл-гъл-гъл“. После оградата пак се огъна под тежестта му.

— Досетих се, че си тук — каза той.

— И ти се дощя да пийнеш — отвърнах аз без укор.

— Да — каза той, — а старият е против пиенето. Винаги е бил против.

Погледнах го. Хванал запушената бутилка с две ръце, той се беше подпрял на телената ограда така тежко, че тя бе сериозно застрашена.

— Някога и Луси беше против пиенето — казах аз.

— Нещата се менят — отвърна Шефа. Той отпуши бутилката, отпи втори път и пак я запуши. — Всъщност не знам дали Луси се е променила, или не. Не знам дали сега още е против пиенето, или не. Самата тя не смее да пийне глътка. Но може би е разбрала, че то успокоява нервите на мъжа.

— Нима ти имаш нерви! — изсмях се аз.

— Аз съм просто буца нерви — ухили се той.

Стояхме все тъй облегнати на оградата и гледахме лъчите на залеза, които се стелеха по земята и биеха в короните на дъбовете под могилата. Шефа проточи врат, събра на устните голям мехур плюнка и го пусна между ръцете си в дървеното свинско корито от другата страна на оградата. В сухото корито и на земята около него се валяха няколко червеникави царевични зърна и останки от царевичак.

— Да-а-а — проточи Шефа, — а тук почти нищо не се променя.

Тези думи очевидно не се нуждаеха от отговор, затова не казах нищо.

— Бас държа, ако не съм излял десет хиляди галона помия в това корито — продължи Шефа и пак пусна плюнка в коритото. — И ако не съм угоил в него петстотин свини. Че и сега се занимавам със същото, бога ми. Наливам помия.

— Какво да се прави — казах, — нали не ядат друго освен помия?

Той не отговори.

Вратникът пак изскърца и аз се обърнах. Този път нямаше причина да не се обърна. Беше Сади Бърк. Тя почти тичаше: под белите й спортни обувки се вдигаше прахоляк и при всяка крачка полата на синия й раиран ленен костюм сякаш щеше да се пръсне. Шефа се обърна, погледна за последен път бутилката в ръката си и ми я подаде.

— Какво има? — попита той, когато Сади се приближи на няколко крачки.

Тя не отговори веднага. Беше се запъхтяла от тичането. Светлината на залеза падаше върху запотеното й, малко сипаничаво лице, сблъскваше се с огъня на дълбоките й, властни черни очи и се губеше в разрошените, късо подстригани, наелектризирани коси.

— Какво има? — попита повторно Шефа.

— Съдията Ъруин — успя да изрече тя, едва поемайки си дъх.

— Е? — каза Шефа. Той все още стоеше облегнат на оградата, но гледаше Сади по такъв начин, като че тя всеки миг можеше да извади пистолет, а той правеше сметка как ще се справи с нея.

— Матлок се обади… от града… и каза… че в следобедния вестник…

— Изплюй камъчето де — каза Шефа, — изплюй го!

— Майната ти! — изруга Сади. — Чакай малко да се съвзема. Ще го изплюя, като си поема дъх. Нека се съвзема, а ти…

— Та сега ти губиш повече дъх — каза Шефа с глас, по-мек от котешка козина.

— Това си е моя работа — озъби се Сади. — Да не си ми купил дъха! Човек ще си изпочупи краката, за да му съобщи нещо, а той — изплюй го, та изплюй го. Още не мога да си поема дъх. Чуй: докато не се съвзема и не си поема дъх…

— Струва ми се, че вече си го пое — ухили се Шефа и се облегна на телената ограда.

— Много ти е смешно, нали? — отвърна Сади. — Адски смешно!

Шефа не отговори. Просто стоеше облегнат на оградата така, като че имаше пред себе си цял ден, и продължаваше да се усмихва. Отдавна бях забелязал, че тази усмивка съвсем не действуваше успокоително на Сади. И всички симптоми показваха, че действието й сега нямаше да бъде по-различно. Затова тактично извърнах глава и отново се заех да съзерцавам умиращия ден и елегичния пейзаж отвъд задния двор. Не че моето присъствие би могло да смути някой от двамата. Правителства, тронове и империи можеха да се сгромолясват наоколо, но нищо не можеше да попречи на Сади да се развихри, когато Шефа не беше склонен на отстъпки. Често пъти всичко започваше от нищо и никаква дреболия, Шефа заемаше ленива поза, подхилваше се и пускаше фитили на Сади, докато я вбесеше до такава степен, че големите й, черни, пламтящи очи едва не изскачаха от орбитите, а кичур черна коса падаше непрекъснато върху лицето й и тя трябваше час по час да го отмята с опакото на ръката си. В такова състояние Сади бълваше потоци от думи, а Шефа почти не говореше. Само й се хилеше. Изглежда, правеше му удоволствие да я дразни и да наблюдава спокойно как тя побеснява от яд. Дори когато веднъж тя го цапардоса, и то здраво, той продължи да я гледа най-спокойно, сякаш тя беше хаитянка, която танцува пред него хула. Да, изпитваше истинско удоволствие да я дразни, но… докато Сади не го настъпеше по мазола. А тя единствена умееше да прави това. Или поне имаше необходимата смелост. И тогава започваше истинското представление, което ничие присъствие не можеше да смути. А най-малко моето. Затова съвсем не беше нужно да проявявам деликатност и да извръщам глава. Отдавна се бях превърнал в нещо като мебел, но в мен все още имаше някакви останки от доброто възпитание, на което ме беше учила баба ми, и понякога те вземаха връх над любопитството ми. Разбира се, че бях мебел — на два крака и с редовна заплата, — но въпреки това извърнах глава към залеза.

— Много ти е смешно, нали! — продължаваше Сади. — Но когато ти обясня, няма да ти е толкова смешно. — Тя млъкна, а после добави: — Съдията Ъруин се е обявил в полза на Калахън.

За около три секунди, които ми се сториха цяла седмица, се възцари пълно мълчание и само един гълъб в дъбовете, под които лежаха свинете, изгука тъжно два пъти, измъчвайки и себе си, и мен.

След това Шефа процеди:

— Копелето му мръсно!

— Пишело го във вестника — поясни Сади. — Матлок телефонира от града, за да те предупреди.

— Изменник гаден! — каза Шефа.

След това той се отдели от оградата и аз се обърнах. Реших, че тайното съвещание се закрива. И се оказах прав.

— Да вървим — каза Шефа и се упъти към къщата.

Сади тръгна редом с него, като едва успяваше да поддържа същата крачка, а аз се помъкнах след тях.

Когато стигнахме до вратника, където плодовете на сапуненото дърво се пукаха под нозете, Шефа каза на Сади:

— Разкарай ги ония.

— Тайни разчиташе да вечеря тук — каза Сади, — а Захарчо се готвеше да го откара след това до Мейсън, за да хване влака за града в осем. Нали самият ти го покани?

— Нищо, сега го разпоканвам — отвърна Шефа. — Разкарай ги всичките.

— С най-голямо удоволствие — каза Сади и мисля, че беше напълно искрена.

Тя ги разкара, и то много бързо. С подаващи се из прозорците телеса и ниско легнали задни ресори автомобилът потегли по чакълестия път и над земята се спусна тиха вечер. Аз се отправих зад къщата, където на дъба и един дирек бе вързан хамак от тел с две дъги от буре, както правят хамаците в този край на света. Свалих сакото, окачих го на дирека, пъхнах бутилката в джоба на сакото, та да не ми убива на бедрото, когато легна, и се качих на хамака.

В онзи ъгъл на двора, гдето растяха миртите, Шефа крачеше насам-натам по прашната проскубана трева. Какво да правя, който си е родил отроче, да си го кърми. А аз ще си лежа в хамака. Лежах и разглеждах дъбовите листа отдолу — поизсъхнали, сивкавозелени, а някои с ръждиви петна по тях. Тези с петната няма да се задържат дълго на клоните, ще паднат, и не от вятър, просто нишките им няма да издържат и те ще полетят надолу може би дори в разгара на деня, когато слънцето блести, въздухът не трепва и те боли от тишина — както боли мястото на извадения сутринта зъб или както те боли сърцето, когато стоиш на пресечката в очакване на зелена светлина и изведнъж си спомняш за всичко, което е било, и за онова, което би могло да бъде, ако не са се случили известни неща.

Разглеждайки все още листата, изведнъж чух сух, рязък пукот откъм плевнята. След миг — още един. Тогава разбрах какво означаваше това. Захарчо се забавляваше със своя 9,65-милиметров. Обикновено той закрепваше на някой дебел кол бутилка или консервена кутия, обръщаше се кръгом и започваше да се отдалечава от кола, хванал с лявата ръка играчката си за цевта, и продължаваше да върви отмерено с късите си крака, обути в неизменните сини панталони от серж, които висяха като торба на задника му, а последните лъчи на слънцето осветяваха голото му теме, подобно на белезникав лишей сред четинестата коса. После се спираше изведнъж, прехвърляше играчката в дясната ръка, обръщаше се светкавично, сякаш в него се отпускаше някаква пружина, и тогава играчката гръмваше и консервената кутия отхвръкваше от кола или пък бутилката се пръсваше по всички посоки. Почти неизменно. След което Захарчо ще каже: „К-к-к-к-коп-лето“, ще заклати глава и от устата му ще хвърчат слюнки.

Разнасяше се пукот, а после настъпваше затишие. Това означаваше, че той е уцелил още при първия изстрел и се връща, за да постави нова мишена. После пак пукот и отново затишие. Или два последователни изстрела, което показваше, че първия път е пропуснал.

Изглежда, съм задрямал, защото се сепнах от гласа на Шефа, който каза:

— Време е за вечеря.

Влязохме да вечеряме. Седнахме на масата — старият и Луси един срещу друг. Луси отмахна влажния кичур коса от лицето си и като генерал, който минава на инспекция, огледа за последен път масата, за да види дали нещо не липсва. Сега тя беше в стихията си. Напоследък това рядко й се случваше, но когато й се случеше, нямаше равна на себе си.

Челюстите заработиха и Луси само дебнеше как работят. Самата тя почти не хапваше, но следеше внимателно да не би някоя чиния да остане празна, наблюдаваше как дъвчат челюстите и лицето й се отпускаше и размекваше от една вяра в щастието, както се размеква лицето на главния механик, когато влезе нощем в машинното и види сливащия се в кръг маховик, плавното движение на буталата и балетните стъпки на големите стоманени лостове по техните строги орбити, а целият трюм, окъпан в електрическа светлина, блести и пее пред него като вечния механизъм на главата божия и корабът отмерва своите двадесет и два възела по стъкленото, лъснало под звездите море.

Така челюстите около масата работеха, а Луси седеше, изпълнена с блаженство.

Тъкмо бях успял да преглътна последната лъжичка шоколадов сладолед, която трябваше да натъпча в гърлото си, както се натъпква циментов разтвор в дупка за стълб, когато Шефа — голям и последователен лапач — дояде последния си залък, обърса си устата със салфетката и каза:

— Така, а сега ние с Джек и Захарчо ще се понесем по шосето да вземем малко въздух.

Луси Старк хвърли на Шефа един бърз поглед, после намести солницата на масата. В първия миг човек би помислил, че това е обичайният поглед, който съпругата хвърля на мъжа, когато той става от масата след вечеря и съобщава, че има намерение да слезе за малко до града. Но не беше така. В този поглед нямаше нито въпрос, нито протест, нито укор, нито заповед, нито обида или хленч, нищо от рода на „значи, ти не ме обичаш вече“. В него просто нямаше нищо и именно това беше забележителното. Този поглед беше подвиг. Всеки акт на чисто възприятие е подвиг и ако не ми вярвате, проверете сами някой път.

А старият погледна Шефа и рече:

— Пък аз си мислех… мислех си, че ще останеш да преспиш тук тая нощ.

И не беше трудно да се разбере какво имаше пред вид. Синът си идва у дома и родителят гледа да го хване на въдицата. Старият — или старата — няма какво да каже на чедото си. Ще му се само детето му да поседи някой и друг час на креслото, а после да си легне под един покрив с него. Това не е обич. Не искам да отрека съществуването на обичта изобщо. Просто говоря за нещо, което се различава от обичта, но понякога минава под това име. Много е възможно без това нещо, за което става дума, обичта изобщо да не може да съществува. Но само по себе си то не е обич. То е в кръвта на човека. То е нещо като кръвна алчност и неизбежна съдба. И то именно отличава човека от безгрижната твар. Когато се родиш, баща ти и майка ти губят нещо от себе си и дават мило за драго да си го върнат, а това нещо си ти. Те знаят, че не могат да върнат всичко, но гледат да върнат колкото е възможно по-голям къс. И връщането в старото бащино огнище с обеда на открито под кленовете много наподобява гмуркане в басейн с октоподи. Във всеки случай това бих казал аз в онази вечер.

И тъй старият преглътна два-три пъти, вдигна воднистите сини очи към Шефа, който беше плът от плътта му, макар че никога не бихте познали това, и хвърли въдицата. Но я изтегли празна. Поне без Уили.

— Не — каза Шефа, — трябва да бягам.

— Аз пък си мислех — подзе пак старият, но се предаде и помири. — Е, ако имаш работа…

— Не е никаква работа, а чисто забавление — каза Шефа. — Във всеки случай мисля да го превърна в забавление, преди да ликвидирам въпроса. — Той се засмя, млясна жена си по лявата буза и потупа сина си по рамото така непохватно, както обикновено правят това бащите (сякаш се извиняват за нещо, а всеки, който би потупал Том Старк по рамото, би трябвало да му се извини, защото той беше надуто копеле и когато баща му го потупа, оня не го удостои дори с поглед).

След това Шефа каза:

— Вие лягайте, не ни чакайте — и тръгна към вратата, а след него ние със Захарчо.

До този миг не подозирах, че ще трябва да взема малко въздух. Но Шефа си беше такъв — никога не предупреждаваше отрано за каквото и да било. Това поне ми беше известно.

Когато се приближих до кадилака, Шефа вече седеше отпред до шофьорското място. Аз се вмъкнах отзад, подготвяйки се психически за лашкането, което ми предстоеше на завоите. Захарчо се намести зад кормилото, включи запалването и заекна: „Къ-къ-къ-къ“ — звук, наподобяваш нощното кукане на кукумявка в блатата. Ако имаше достатъчно време и слюнка, той щеше да попита: „Къде отиваме?“ Но Шефа не го изчака и каза:

— Бърдънс Лендинг.

Значи, така, Бърдънс Лендинг. Би трябвало да се досетя и без да ми го казват.

Бърдънс Лендинг е разположен на сто и трийсет мили югозападно от Мейсън. Умножено по две, това прави двеста и шейсет мили. Часът беше девет, звездите светеха, а в низините започваше да се стеле мъглица. Бог знае кога ще се върнем, за да си легнем, и в колко ще станем на другия ден, за да закусим здраво и да тръгнем обратно към столицата на щата.

Отпуснах се на облегалката и затворих очи. Чакълът биеше по калниците, после престана да бие, задницата на колата се занесе на една страна, а с нея и аз, което означаваше, че отново сме стъпили на бетонното шосе и се понасяме към местоназначението си.

Сега ще летим по бетона, който се белее под звездите сред малките горички и тъмните поля, обвити в мъгла. Встрани от шосето изведнъж изниква хамбар, който стърчи над мъглата като къща сред вода, когато реката е скъсала дигите. До банкета се появява крава, потънала до колене в мъглата, с влажни от росата рогове, които проблясват под звездите, и тя гледа черното петно, в което сме скрити ние, а ние гоним бясно ослепителния сноп лъчи, прорязващ мрака пред самите нас, и все не можем да го настигнем. Кравата си стои, потънала до колене в мъглата, гледа към черното петно и светлинния сноп, а после, без да помръдне глава, гледа все в същата точка, където вече няма ни петно, ни сноп, гледа с онова разсеяно, безкрайно, кротко безразличие, с което биха гледали Бог, Съдбата или самият аз, ако стоях — потънал до колене в мъгла и пред погледа ми се носеха черното петно и светлинният сноп и чезнеха сред полята и горичките.

Но аз не стоях сред полето в мрака, краката ми не тънеха в мъгла и в главата ми не тиктакаше безмълвието на нощта. Аз седях в колата и пътувах към Бърдънс Лендинг, наречен тъй по името на рода, от който и аз бях получил своето име, пътувах към Бърдънс Лендинг, гдето се бях родил и отрасъл.

Ще се носим тъй сред полята, докато стигнем някой градец. Тогава ще минем по някоя улица от двете страни с дървета и къщи, чиито прозорци вече гаснат, а после ще излезем на главната улица с ярко осветения вход на киното, гдето множество насекоми се блъскат с лампите, рикошират на тротоара и хрущят под нозете на минувачите. Мъжете пред игралния дом ще проследят с поглед черния призрак, някой от тях ще се изплюе и ще каже: „Копелето, за какво се мисли!“ и ще завижда, че няма такава голяма черна кола, голяма като катафалка и мека като майчина гръд, кола, която диша без хрипове със скорост седемдесет и пет мили и се носи нанякъде в мрака. Да, и аз се носех нанякъде. Но не къде да е, а към Бърдънс Лендинг.

Ще влезем в Бърдънс Лендинг по новия крайморски булевард. Ще вдишваме соления навяващ тъга въздух, примесен с мириса на отлива, с мирис на риба, но все пак чист. Ще стигнем сигурно към полунощ и светлините в центъра на града, където са магазините и учрежденията, ще са угаснали. Зад този квартал и малките къщи около него има други къщи, наредени по протежение на залива, скрити между магнолиите и дъбовете, къщи с бели стени, които просветват вечер между листака на дърветата, и със зелени щори, които в тъмното се чернеят на фона на белите стени. В стаите зад щорите спят хора, завити само с по един чаршаф. Аз съм се родил в една от тези стаи със зелени щори. В някоя от тези стаи спи сега майка ми — в нощница с дантелени фльонги на раменете, — с лице, гладко като на момиче, ако не се смятат бръчиците около очите и устата, които не се виждат в тъмното, извадила над чаршафа голата си ръка със сухи, остри пръсти, които въпреки начервените нокти издават възрастта й. До нея спи Тиъдър Мърел, който похърква носово, сякаш страда от полипи, изпод красивите си руси мустаци. О, тук няма нищо неморално — майка ми е законна жена на Тиъдър Мърел, който е много по-млад от нея и има красива златиста коса, навита като майонеза върху кръглата му глава. Той ми е пастрок, и то не първият.

По-нататък, скрита зад собствените си дъбове и магнолии, се гуши къщата на Стантънови, заключена и пуста, защото Ан и Адъм, отдавна пораснали, живеят сега в града и вече не ходят с мен на риба, а баща им почина. Още по-нататък, където вече започва полето, се намира къщата на съдията Ъруин. Ние няма да спираме никъде, докато не стигнем до тази къща. Там ще направим едно малко посещение на съдията.

— Шефе — обадих се аз.

Той се обърна и масивният силует на главата му се очерта рязко на фона на фаровете.

— Какво смяташ да му кажеш? — попитах аз.

— Дявол знае, не съм мислил предварително — отвърна Шефа. — Може и нищо да не му кажа. Не съм сигурен дали изобщо трябва да му казвам нещо. Ще ми се само да го огледам хубавичко.

— Съдията не се плаши лесно — казах аз.

Да, не се плаши лесно, рекох си, като си спомних как онзи изправен човек скачаше от седлото и мяташе поводите на Стантъновата ограда, как крачеше по алеята към верандата с панамена шапка в ръка, изправил оная глава с остра, четинеста тъмнорижа коса, с орлов нос и с жълти, бистри, твърди като елмаз очи. Вярно, оттогава бяха изминали близо двайсет години и може би той вече не бе така изправен (промените стават толкова бавно, че човек не ги забелязва), може би жълтите очи са помътнели напоследък, но все пак аз не вярвах, че съдията може да бъде изплашен. Мислех си, че дори мога да се обзаложа за това: той няма да се изплаши. Ако се уплашеше, щеше да ме разочарова.

— Аз и не разчитам, че мога лесно да го уплаша — каза Шефа. — Ще ми се само да го погледам.

— Дявол да го вземе — запалих се аз и без да искам, скочих напред, — ти си луд, ако мислиш, че можеш да го уплашиш.

— По-спокойно, Джек — засмя се Шефа.

Не виждах лицето му. Виждах само едно черно петно на фона на фаровете, от което долетя смях.

— Нали ти казах, ще ми се само да го погледам — повтори той.

— Избрал си най-подходящото време и най-краткия път, за да го видиш — сопнах се аз и отново се отпуснах на облегалката. — Защо не му определиш някой път среща в града?

— „Някой път“ е едно, а „сега“ — друго — каза Шефа.

— Що за идиотщина — ти да се явиш при него, а не той при теб!

— О, ти мислиш, че това накърнява достойнството ми, така ли? — попита Шефа.

— Доколкото ми е известно, ти си губернаторът, не той.

— Да, аз съм губернаторът, Джек, и бедата на губернаторите е, че мислят, че трябва да се държат на положение. Но слушай, няма на света сериозна работа, която човек би могъл да свърши, без да накърни достойнството си. Можеш ли да ми посочиш макар едно нещо, което ти искаш и можеш да свършиш, без да накърниш достойнството си? Не, човек просто не е устроен така.

— Добре де — казах.

— Когато стана президент и искам да видя някого, пак ще отида лично при него.

— Не се съмнявам, и то посред нощ. Но да се надявам, че няма да ме мъкнеш със себе си и ще ме оставяш да се наспя като хората.

— Не позна — каза той. — Когато стана президент, винаги ще те водя със себе си. Ще настаня двама ви със Захарчо в Белия дом, за да сте ми подръка по всяко време. Захарчо ще може да си направи стрелбище в задния салон, а републиканците от Конгреса ще му редят консервените кутии. Ти пък ще можеш да вкарваш твоите момичета направо през парадния вход, където ще стои един министър, за да им държи палтата и да им подава падналите фиби. Да, ще имаме министър специално за тази работа. Той ще се нарича държавен секретар, отговарящ за спалнята на Джек Бърдън, ще знае всички необходими телефони и ще изпраща на съответните адреси някои розовички копринени вещи, ако се случи да бъдат забравени. Тайни има подходящо телосложение, тъй че ще му направя малка операцийка, ще му сложа копринени шалвари и чалма, ще му дам и един ятаган, та да замяза на велик везир, и ще го сложа да седи на отоманка пред вратата ти — той именно ще бъде държавният секретар на спалнята. Е, как ти харесва това, момчето ми? — Той се пресегна над седалката и ме тупна по коляното.

Кадилакът е широка кола, та трябваше да се пресегне доста, за да ме достигне, въпреки че се бях изпружил на седалката.

— Ти ще влезеш в историята — казах аз.

— Не ще и дума — засмя се той и се обърна напред, продължавайки да се смее.

След малко прекосихме някакъв градец и спряхме извън него при бензиностанцията, до която имаше и малък бюфет. Захарчо наля бензин и донесе на нас с Шефа по една кока-кола. После поехме отново.

Шефа не обели нито дума до самия Бърдънс Лендинг. А когато влязохме в града, каза само:

— Джек, обясни на Захарчо как се стига до къщата. Нали там живеят и твоите приятели.

Да, там живеят моите приятели. По-точно, живееха. Там в бялата къща живееха Адъм и Ан Стантън заедно с овдовелия си баща, губернатора. Това бяха някога моите приятели, Ан и Адъм. Ние с Адъм ходехме за риба и кръстосвахме с платноходка цялата тази част на Мексиканския залив и Ан, с нейните големи очи и слабичко благо лице, винаги биваше с нас и винаги мълчеше. Ние с Адъм ловувахме и правехме излети из цялата околност и Ан все ходеше с нас, Ан, това тънкокрако момиченце, с четири години по-малко от нас. Ние седяхме пред камината у тях или у нас, играехме или четяхме книжки и Ан все седеше край нас. Но мина време и Ан вече не беше малко момиченце. Стана голямо момиче и аз така се влюбих в нея, че живеех като насън. И в този сън сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, защото целият свят се беше побрал в него и напираше навън, за да се изяви. Но и на това лято дойде краят. Минаха години, без да се случи това, което бяхме сигурни, че един ден ще се случи. Сега Ан е стара мома, живее в големия град и въпреки че все още е привлекателна и носи хубави дрехи, смехът й е суховат, а лицето напрегнато, сякаш се мъчи да си спомни нещо. Какво ли се мъчи да си спомни? Не, не е нужно да напрягам паметта си. Бих могъл да се сетя, но не искам. Ако човешкият род не помнеше нищо, щеше да бъде напълно щастлив. Някога следвах история и това комай е единственото, което съм научил от университета. Или, по-точно казано, единственото, което мисля, че съм научил.

След малко ще стигнем до крайбрежния булевард с къщите, гледащи към залива, там, гдето живееха всички мои приятели. Ан, която сега беше стара мома или почти стара мома. Адъм, сега прочут хирург, който се държеше приятелски с мен, но с когото вече не ходехме за риба. И съдията Ъруин, който живееше в последната къща и беше приятел на нашето семейство, който ме вземаше със себе си на лов и ме учеше да стрелям и да яздя и ми четеше в кабинета си исторически книги, подвързани с кожа. След като баща ми изчезна, Елис Бърдън, съдията беше за мен повече баща, отколкото мъжете, които се женеха за майка ми и се настаняваха да живеят в дома на Елис Бърдън. И най-важното — съдията беше човек.

И тъй аз обясних на Захарчо откъде да мине, за да стигнем до крайбрежния булевард, където живееха, или бяха живели, всички мои приятели. Всички светлини в града освен уличните лампи бяха угасени и къщите по Крайбрежния се белееха между магнолиите и дъбовете.

Минаваш нощем през градеца, в който някога си живял, и очакваш да видиш самия себе си — с къси панталонки, застанал на ъгъла под лампата, в която насекомите се блъскат и падат зашеметени на улицата. Очакваш да видиш онова малко момче, застанало под уличната лампа в тоя късен час, и се готвиш да му кажеш по-скоро да се прибира да спи, че дяволите ще го вземат. А може би си у дома в леглото и спиш дълбок сън, без да сънуваш, и всичко, което ти се струва, че си преживял, никога не е било. Но тогава кой, дявол го взел, е този, който седи на задната седалка в големия черен кадилак, носещ се като призрак из града? Джек Бърдън, разбира се. Нима не помните малкия Джек Бърдън? Онзи, който почти всеки следобед излизаше в залива с лодката си да лови риба, а надвечер се прибираше, вечеряше, целуваше за „лека нощ“ красивата си майка, прочиташе си молитвата и в девет и половина лягаше да спи. О, значи, става дума за момчето на стария Елис Бърдън? Да, и за онази жена, която Елис си беше взел от Тексас — дали пък не беше от Арканзас? — онази слаболика жена с големи очи, която сега живее в къщата на стария Бърдън, с последния си мъж. А какво стана с Елис Бърдън? Дявол знае, толкова години вече от него няма ни вест, ни кост. Той си беше чудак. И то какъв — да си зареже дома и да остави такава красавица като тази жена от Арканзас. Кой знае, може би не е могъл да й даде онова, за което тя е жадувала. Но пък й беше дал този хлапак, този Джек Бърдън. Да.

Влизаш в града нощем и в ушите ти кънтят гласове.

Стигнахме до края на Крайбрежния и пред нас, между тъмните дъбови клони, къщата се бялна като кост.

— Стигнахме — казах.

— Спри тук — разпореди се Шефа. После се обърна към мен: — Свети. Не си е легнал още, дъртакът му с дъртак. Иди почукай и му кажи, че искам да го видя.

— Ами ако не отвори?

— Ще отвори — каза Шефа. — Но ако не иска, ще го принудиш. За какво ти плащам?

Излязох от колата, отворих пътната врата и тръгнах по застланата с раковини алея под тъмния свод на дърветата. И тогава чух зад себе си стъпките на Шефа. Вървеше почти непосредствено след мен и така стигнахме до стъпалата. Тук той отстъпи встрани и аз почуках на вратата. Почуках втори път и видях през прозореца до входа да се отваря вратата на преддверието — тя води към кабинета, спомних си аз, — след което в преддверието нахлу светлина от кабинета. Съдията се приближаваше към вратата. Видях през стъклото как се мъчи да отвори ключалката.

— Кой е? — попита съдията.

— Добър вечер, господин съдия — отвърнах аз.

Той стоеше на прага и се взираше в тъмното, мъчейки се да разпознае лицето ми.

— Джек Бърдън — обадих се аз.

— О, Джек, каква изненада! — възкликна той и подаде ръка. — Влизай. — Той, изглежда, дори се радваше, че ме вижда.

Стиснах подадената ръка и влязох в преддверието, където огледалата в олющени златни рамки и стъклата на големите фенери върху мраморни поставки проблясваха на слабата светлина, идваща откъм кабинета.

— С какво мога да ти бъда полезен, Джек? — попита той и ме изгледа с жълтите си очи. За разлика от всичко останало в него те не се бяха изменили много.

— Такова — започнах аз и не знаех как да завърша, — аз просто исках да проверя дали не сте си легнали и дали не можете да поговорите с…

— Но моля ти се, Джек, влизай. Да не ти се е случило нещо, синко? Чакай първо да затворя вратата, пък…

Той се обърна да затвори и ако сърцето му не беше здраво като паве въпреки седемдесетака, сигурно щеше да се строполи мъртъв. Защото до вратата, без да шумне, стоеше Шефа.

Но съдията не се строполи мъртъв. Дори лицето му не трепна. Обаче аз усетих как целият се смрази. Представете си, че понечвате да затворите вратата нощем и пред вас от мрака изникне някакъв човек — как ще се почувствувате?

— Не — усмихна се непринудено Шефа, свали си шапката и пристъпи вътре, сякаш го бяха поканили да влезе, — нищо не се е случило с Джек. Поне доколкото аз зная. — Нито с мен.

Сега съдията беше спрял погледа си върху мен.

— Моля за извинение — каза той с глас, който по негова воля можеше да звучи студено и да чегърта като изхабена игла по стара грамофонна плоча. — Забравих за миг, че сега ти се намираш в сигурни ръце.

— О, Джек е добре, не може да се оплаче — каза Шефа.

— А вие, сър… — обърна се съдията към него и го погледна изкосо с жълтите си очи — той беше половин глава по-висок, — а мускулите на челюстите му заиграха под сухата, набръчкана, ръждивочервеникава кожа. — Имате ли да ми кажете нещо?

— Не съм сигурен — отвърна небрежно Шефа. — Не, засега нямам.

— Добре — каза съдията, — в такъв случай…

— Но може и да се намери тема за разговор — прекъсна го Шефа. — Знае ли човек? Ако се поотморим.

— В такъв случай — продължи съдията и гласът му отново зачегърта нечовешки, като изхабена игла по стара грамофонна плоча или пила по ламарина — искам да ви уведомя, че се готвех да си лягам.

— Още е рано — каза Шефа и бавно измери съдията от глава до пети. Той носеше старомодна кабинетна пижама от кадифе, официален черен панталон и колосана риза, но беше свалил вече яката и папионката и златното копче за яката блестеше под старческата зачервена адамова ябълка. — И ще спите по-добре — продължи Шефа, след като свърши огледа, — ако отложите малко лягането и дадете възможност на стомаха да смели вечерята.

И той тръгна към вратата, откъдето влизаше светлината — вратата към кабинета.

Съдията Ъруин го гледаше в гърба, а Шефа, сякаш нищо не е било, вървеше към кабинета с измачканото си от седалката сако, със засъхналите вече потни петна под мишниците. Ще не ще, съдията тръгна след него.

Последвах ги и аз.

Когато влязох в кабинета, Шефа вече се беше настанил в голямото протрито кожено кресло. Застанах до стената под пълните с книги полици, стари книги, предимно юридически, подвързани с кожа, които се губеха в сянката към тавана и от които стаята миришеше като от мухлясало сирене. Да, тук нищо не се беше изменило. Аз помнех тази миризма от дългите вечери, прекарани тук, когато си четях книги или слушах съдията да ми чете, а пъновете пукаха в камината и часовникът в ъгъла, старинният стоящ часовник, сипеше върху нас своите бавни, равномерни отрязъци време. Да, същата стая. С големите офорти на Пиранези, поставени в тежки резбовани рамки — Тибър, Колизеят, някакъв порутен храм. С камшиците за езда на полицата над камината и на писалището, със сребърните купи, спечелени от кучетата на съдията и от самия него на състезания по стрелба. Стойката за пушките тънеше в сянка зад вратата, скрита от светлината на голямата месингова настолна лампа върху писалището, но аз познавах всяка пушка в нея дори опипом.

Съдията не благоволи да седне. Той стоеше в средата на стаята и гледаше Шефа, който беше изпружил крака на червения килим. Стоеше и не продумваше. Нещо ставаше в главата му. Ако на този висок череп, там, гдето някогашната тъмнорижа грива бе оредяла и побеляла, имаше малко прозорче, човек сигурно щеше да види как маховиците, пружините, зъбчатите колела и ангренажът работят безупречно и светят с блясъка на грижливо поддържан механизъм. Но може би някой бе натиснал погрешен бутон. Може би механизмът ще си работи така нахалост, докато нещо се счупи или пружината се скъса, може би нищо няма да излезе.

Шефа се размърда. Той посочи с глава към сребърния поднос на писалището, в който имаше бутилка, кана с вода, сребърна купа, две употребявани чаши и три-четири чисти, и каза:

— Вярвам, че няма да имате нищо против, господин съдия, ако Джек ми налее една чаша. Южняшкото гостоприемство го изисква.

Съдията Ъруин не му отговори. Той се обърна към мен и каза:

— Джек, не съм подозирал, че освен всичко друго ти изпълняваш и ролята на слуга. Но, разбира се, ако се лъжа…

Идеше ми да му фрасна един по мутрата. Идеше ми да фрасна един по тази ръждивочервеникава, горда старческа мутра с орлов нос и твърд, ясен, съвсем не старчески поглед, който беше истинска обида. А Шефа се засмя и аз едва не фраснах и него по сурата. Идеше ми да стана и да ги зарежа двамата сами в тази вмирисана на мухлясало сирене стая, да плюя на тях и да отида, където ми очи видят. Но не го направих и може би така беше по-добре, защото човек едва ли може да се откъсне от това, от което най-много му се ще да се откъсне.

— Глупости — каза Шефа, вече без да се смее, надигна се от коженото кресло, взе бутилката и наля в една чаша уиски, след което добави малко вода. После се обърна ухилен към съдията, пристъпи към мен и ми подаде чашата.

— Вземи, Джек — каза той. — Пийни си.

Не мога да кажа, че поех чашата — той просто ми я пъхна в ръката и аз я държах, без да я поднеса към устата си, и гледах как Шефа се хили на съдията и му обяснява:

— Понякога Джек ми налива питие, а понякога аз му наливам — той пристъпи пак към писалището, — а има случаи, когато и сам си наливам. — Той си наля уиски, добави вода, хвърли на съдията лукав, присмехулен поглед и добави: — Независимо дали ме канят, или не. Човек се лишава от сума неща, ако винаги чака да го поканят. А аз съм нетърпелив. Много съм нетърпелив, господин съдия. Затова и не мога да бъда джентълмен, господин съдия.

— Тъй ли? — отвърна съдията. Той стоеше насред стаята и внимателно следеше този спектакъл.

От моето място при стената аз наблюдавах и двамата. „Да вървят по дяволите — мислех си, — да вървят по дяволите и двамата. Ако ще разговарят така, майната му и на единия, и на другия!“

— Да — продължи Шефа, — вие сте джентълмен и затова никога не проявявате нетърпение. Дори когато ви се пие. Ето, и сега не проявявате нетърпение, въпреки че питието си е ваше, платили сте го от джоба си. Но все пак ще пийнете, господин съдия. Заповядайте, моля ви. Да пием заедно, господин съдия.

Съдията Ъруин не отвърна нито дума. Само стоеше изопнат като струна в средата на стаята.

— Пийнете де — каза със смях Шефа и като седна отново на креслото, изпружи крака на червения килим.

Съдията нито си наля уиски, нито седна.

Шефа вдигна поглед към него и попита:

— Да имате случайно вечерния вестник?

Вестникът лежеше на креслото до камината под яката и папионката на съдията, а на облегалката висеше бялото му сако. Съдията хвърли поглед на вестника и пак се обърна към Шефа.

— Да — каза той, — имам го.

— Аз не успях да го прегледам, цял ден обикалям нагоре-надолу. Може ли да го попрегледам набързо?

— Може, разбира се — застърга пак пилата по тенекето, — но аз бих могъл да задоволя любопитството ви поне по един въпрос. Във вестника е публикувано моето изявление в подкрепа на Калахън, който се кандидатира за сенатор. Мисля, че именно това ви интересува.

— Просто исках да го чуя от собствената ви уста, господин съдия. Някой ми каза, но нали знаете, мълвата е стоезична, а вестникарите са склонни да преувеличават и рядко може да им се вярва.

— В дадения случай няма никакво преувеличение — каза съдията.

— Все пак исках да чуя това лично от вас, от вашата драгоценна уста.

— Вече го чухте — каза съдията, изправен все тъй насред стаята, — и то в много приятна обстановка. — Лицето му отново бе добило цвят на телешки чер дроб, въпреки че думите му звучаха студено и отмерено. — А сега, ако сте допили уискито си…

— О, много благодаря, господин съдия — каза Шефа с меден глас. — Да, ще пийна още една глътка. — И тръгна към бутилката. След като изпълни намерението си, каза: — Благодаря. — После се върна до коженото кресло с пълна чаша и продължи: — Да, господин съдия, вече го чух лично от вас, но ми се ще да чуя и нещо друго. Помолихте ли се на бога да ви даде ум и разум? А?

— Реших въпроса по съвест — отвърна съдията.

— Така, но ако не ме лъже паметта — Шефа замислено въртеше чашата в ръце, — когато водихме онзи малък разговор в града, вие не възразихте срещу моя човек — Мастърз.

— Но не съм поемал никакъв ангажимент — отвърна рязко съдията. — Аз не поемам никакви ангажименти освен пред собствената си съвест.

— Вие отдавна се месите в политиката — каза Шефа и отпи глътка — заедно с вашата съвест.

— Моля? — попита заканително съдията.

— Да оставим това — отвърна усмихнат Шефа. — Но какво ви отблъсна от Мастърз?

— Научих някои подробности за кариерата му.

— Някой го е окалял, така ли?

— Нека и така да е — каза съдията.

— Интересно нещо е калта — подзе Шефа. — Като си помисли човек, цялата божия земя се състои от кал — освен онова, което лежи под водата, но всъщност и то е кал. И тревата расте най-добре на кал. А какво друго е диамантът, ако не парче кал, което някога страшно се е нажежило? А всевишният взел шепа кал, духнал в нея и създал и вас, и мен, и Джордж Вашингтон, и целия човешки род, дарен с ум и разум. С кал може да се направи какво ли не. Прав ли съм?

— Това не променя нещата — каза Ъруин някъде отвисоко, където не стигаше светлината на настолната лампа. — За мен Мастърз не е човек, който заслужава доверие.

— Не заслужава ли? — възкликна Шефа. — Ще му извия врата, ако не заслужава!

— Там е бедата, че той се мъчи да спечели само вашето доверие.

— Това е така — призна със съжаление Шефа, вдигна лице към светлината и поклати глава с вид, който говореше за смиреност пред неизбежното. — Мастърз гледа да спечели моето доверие. Какво да се прави? Но Калахън… да вземем например Калахън, той пък, струва ми се, гледа да спечели вашето доверие, доверието на Алта Пауър и бог знае чие още. Тъй че каква е разликата? А?

— Ами…

— Какво „ами“! — Шефа се изправи в креслото с онази неочаквана рязкост, с която хващаше муха във въздуха или обръщаше глава към някого с опулени очи. Изправи се и заби токове в килима. Част от уискито в чашата се разля на панталоните му. — Добре, аз ще ви обясня каква е разликата, господин съдия. Аз мога да пробутам Мастърз в сената, а вие не можете да пробутате Калахън. Това е то голямата разлика.

— И все пак ще си опитам възможностите — долетя гласът на съдията отгоре.

— Възможностите? — изсмя се Шефа. — Възможностите ви вече са изчерпани. Цели четирийсет години ги използувате в този щат, и то не лошо. Седите си тук в кабинета, а негърчетата подтичват около вас и ви поднасят пунша. Седите си тук, усмихвате се самодоволно, а вашите момчета се потят по трибуните и се късат да агитират. Когато ви потрябва нещо, вие просто протягате ръка и си го вземате. А остане ли ви малко свободно време след лова на патици или проучването на законите за корпорациите, забавлявате се с ролята на главен прокурор. Или си играете на съдия. Вие много отдавна сте съдия. Как ще ви хареса, ако престанете да бъдете?

— Още не се е родил човекът, който може да ме сплаши — каза съдията Ъруин и се изправи още повече.

— Никога не съм се опитвал да ви плаша — каза Шефа. — И сега не се опитвам. Искам само да ви дам една възможност. Казвате, че някой е окалял Мастърз, нали? Ами ако аз ви разкрия някои кални неща за Калахън? О, не ме прекъсвайте! Запазете спокойствие! — вдигна ръка той. — Досега не съм се занимавал с вадене на кал, но мога да го сторя. И ако отида в задния двор, гребна с лопатата и поднеса това благовоние под носа на вашата съвест, знаете ли какво ще ви посъветва тази съвест? Ще ви посъветва да се откажете от Калахън. Тогава репортерчетата ще налетят тук като мухи на кучешка мърша и вие ще можете да им разкажете всичко за себе си и за вашата съвест. Дори не е нужно да се изказвате в подкрепа на Мастърз. Ще се хванете под ръчица с вашата съвест и ще идете да се разходите някъде и да си обясните един на друг колко много се уважавате.

— Аз вече подкрепих кандидатурата на Калахън — каза съдията, без да трепне.

— Бих могъл да ви извадя малко кал — каза замислено Шефа. — Калахън отдавна е пуснат в обращение, а знае се, че бъркаш ли в катран, ще се очерниш. Шляпаш ли босоног по пасището, ще стъпиш в някое краве лайно. — Той вдигна поглед към съдията и се вгледа в него с премрежени очи, навел глава на една страна.

Изведнъж си дадох сметка, че старинният часовник в ъгъла остаряваше все повече. Той отронваше „тик“ и това „тик“ падаше в мозъка ми като камък в кладенец и предизвикваше кръгове, които после замираха, а „тик“ потъваше в тъмните дълбини. Известно време след това, нито дълго, нито кратко — а може би изобщо не съществуваше време, — цареше спокойствие. После в кладенеца падаше „так“ и отново тръгваха кръгове, и отново замираха.

Шефа престана да изучава лицето на съдията, което беше непроницаемо. Той пак се отпусна в креслото, сви рамене и поднесе чашата към устата си. После каза:

— Правете каквото знаете, господин съдия. Но не забравяйте, че играта може да вземе и друг обрат. Представете си, че някой копне кал от миналото на друг човек и я даде на Калахън — току-виж, у него се появила съвест и той се отрекъл от покровителя си. Опре ли работата до съвестта, не знаеш къде ще й излезе краят, а вземеш ли да вадиш кал…

— Ще ви бъда много благодарен, сър… — Съдията Ъруин пристъпи към голямото кресло и сега лицето му вече нямаше цвета на телешки дроб, а беше побеляло до самата основа на големия нос. — Ще ви бъда много благодарен, сър, ако станете от това кресло и напуснете къщата.

Шефа не отлепи глава от облегалката на креслото. Той погледна съдията мило и доверчиво, после извърна очи към мен и каза:

— Джек, ти беше напълно прав. Съдията не се плаши лесно.

— Вън! — каза тихо съдията.

— Тия стари кости не ме слушат вече — измърмори тъжно Шефа. — Но аз изпълних християнския си дълг и сега мога да си вървя, ако ми позволите. — Той пресуши чашата си, остави я на пода до креслото и стана. Изправен пред съдията, пак започна да го измерва с премрежен поглед, навел глава на една страна, сякаш оглеждаше кон, който се готвеше да купи.

Аз оставих чашата си на полицата зад мен. Едва сега забелязах, че след първата глътка не бях пил нищо. „По дяволите — помислих си, — някой негър ще я допие утре сутрин.“

След това Шефа поклати глава, сякаш решил да не купува коня, мина покрай съдията, като че съдията не беше човек изобщо, нито дори кон, а някакъв предмет, някакъв пън, и се насочи към преддверието, стъпвайки леко и бавно по червения килим. Никакво бързане.

Секунда-две съдията остана неподвижен, после се обърна рязко и проследи Шефа с поглед, който святкаше в сянката над абажура.

Шефа хвана дръжката, отвори вратата и без да пуска дръжката, се обърна.

— Е, господин съдия — каза той, — не с гняв, а с мъка си отивам. Но ако съвестта ви реши да плюе на Калахън, уведомете ме. Преди да е станало късно, разбира се — засмя се той.

После Шефа обърна поглед към мен и каза:

— Айде да се омитаме, Джек. — И се изгуби в тъмното.

Преди да успея да включа на съответната скорост, съдията се обърна с лице към мен, прикова ме с поглед, горната му устна трепна в усмивка, наситена с ирония, и каза:

— Господарят ви вика, господин Бърдън.

— Още не употребявам слухова тръба — отвърнах аз и отивайки към вратата, си помислих: „Браво, Джек, бива си те, говориш като гамен.“

Пристъпвах към вратата, когато той каза:

— Тази седмица ще се срещна с майка ти — ще вечеряме заедно. Да й предам ли, че си все така доволен от работата си?

„Махай ми се от главата“ — рекох си аз, но той не се махаше и горната му устна пак трепна. Тогава казах:

— Както искате, господин съдия. Но ако бях на ваше място, не бих се заел да разтръбявам това наше посещение. Я си представете, че промените решението си — тогава някой може да си помисли, че сте се унизили да сключите долна политическа сделка с Шефа. Под прикритието на нощта.

После излязох през вратата, минах през преддверието, оставяйки вратата му отворена, и хлопнах външната врата.

„Махай ми се от главата, дявол взел те!“

Във всеки случай той не се плашеше.

 

 

Заливът остана зад нас, а с него и соленият, навяващ тъга въздух, примесен с мириса на отлива, с мирис на риба. Връщахме се на север. Сега беше още по-тъмно. Сгъстилата се мъгла се стелеше ниско над полята, а в низините пълзеше по шосето и убиваше светлината на фаровете. От време на време в тъмнината пред нас блясваха две очи. Знаех, че това са очите на крава — някоя нещастна, добра, стоическа стара крава, която преживя, застанала досам шосето, защото още не бяха създадени закони за говедата; но очите й горяха насреща ни в тъмното, сякаш черепът й беше пълен с разтопен, искрящ като кръв метал и човек би могъл да надникне в този череп с това кърваво нажежено сияние в мига, когато светлината падаше право в очите й, преди да се е очертало тялото й, създадено така, че да може най-лесно да бъде замеряно с буци; след това разбирах чии са тези очи, разбирах, че в тази корава, невзрачна глава няма нищо друго освен шепа студена, желирана сива маса, в която се извършва някакъв бавен процес, докато ние минаваме край нея. И тъкмо ние бяхме този бавен процес, който се извършваше в студения мозък на кравата. Така би казала кравата, ако беше непоправим идеалист от рода на малкия Джеки Бърдън.

Шефа каза:

— Е, Джеки, отваря ти се малко работа.

— Калахън ли? — попитах аз.

— Не, Ъруин.

— Едва ли може да се изрови нещо за Ъруин.

— Ти ще изровиш.

Продължихме да режем мрака още двайсет мили или осемнайсет минути. Мъглата протягаше от тресавищата плазмените си пръсти, посягаше към нас иззад черните сенки на кипарисите, мъчейки се да ни хване, но напразно. От тресавището изскочи опосум и понечи да пребяга шосето и може би щеше да го пребяга, но Захарчо се оказа по-бърз. Той лекичко завъртя волана наляво, просто на косъм. Не почувствувахме нито удар, нито сътресение, само нещо тупна глухо в левия калник и Захарчо каза:

— К-к-к-к-коп-лето!

С този кадилак той можеше да мине и през иглени уши.

След споменатите осемнайсет минути, или двайсет мили, казах:

— Ами ако до изборите не успея да изровя нищо?

— Пикал съм ти на изборите! Аз ще пробутам Мастърз така ловко, че никой няма да се усети. Но ти изрови нещо, ако ще това да ти отнеме десет години.

След като изминахме още пет мили, казах:

— И ако все пак не се намери нищо?

— Изключено е да не се намери — отвърна Шефа.

— За съдията може и да не се намери.

— Човек е заченат в грях и роден в поквара, пътят му минава от смрадливите пелени до вонящия покров. Винаги ще се намери нещо.

След още две мили той добави:

— И пипай здраво.

Оттогава изтекоха много години. Мастърз отдавна е изгнил в гроба, но Шефа си удържа думата и успя да го направи сенатор. А Калахън е жив, но сигурно съжалява за това, защото съдбата отдавна престана да му се усмихва, а би могла поне да го ощастливи със смърт. Мъртъв е и Адъм Стантън, с когото ходехме на риба и се припичахме на пясъка под жарките лъчи на слънцето — с него и с Ан. Мъртъв е и съдията Ъруин, който в сивата, влажна, студена утрин се навеждаше към мен сред високата, сива блатна трева и ми шепнеше: „Ще се мериш пред нея, Джек. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея, момчето ми.“ Мъртъв е и Шефа, който ми казваше: „И пипай здраво.“

И малкият Джеки пипна здраво, охо, и още как.

Бележки

[1] На читателя навярно е известно, че в Щатите аптеките представляват нещо като мини универсални магазини, в които понякога се продават дори лекарства. — Б.пр.