Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Honest Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
maxin (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Трудна истина

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-013-9

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Дилън чу как вратата му изскърца за втори път и се отвори. Все още в леглото, той внезапно се разсъни. Трябваше му само миг, за да осъзнае, че не е в някоя хотелска стая във връзка с поредната си задача. Тези дни бяха отминали и пистолетът, който три години неизменно бе държал под възглавницата си, вече не беше там. Беше му непривично, но остана със затворени очи и продължи да диша равномерно и спокойно.

— Все още спи — пренебрежително прошепна Бен.

Крис побутна брат си, за да вижда по-добре.

— Как тъй спи толкова до късно?

— Защото е възрастен, глупчо. Те правят каквото си искат.

— Мама е станала. И тя е възрастна.

— Има разлика. Тя е майка.

— Бен, Крис — Дилън прецени, че тихият глас идва откъм подножието на стълбите. — Побързайте. Автобусът пристига след десет минути.

— Хайде — Бен присви очи и хвърли последен поглед към мъжа. — Ще го шпионираме по-късно.

Щом вратата се хлопна, Дилън отвори очи. Не се смяташе за специалист по отношение на децата, но имаше усещането, че момчетата на Рокуел са доста необикновени хлапета. Както и майка им бе необикновена жена. Той стана и погледна часовника си. Седем и двайсет. Явно в тази къща се спазваше точно разписание. Беше време и той да започне.

Двайсет минути по-късно Дилън слезе на долния етаж. Къщата бе притихнала. Явно няма никой, реши мъжът и привлечен от лекия аромат на кафе, пое към кухнята. През стаята сякаш бе преминал ураган.

На бара имаше две отворени кутии с овесени ядки, пътечка от варени зрънца водеше до ръба. На плота между умивалника и печката бе оставен незатворен найлонов плик с хляб, пълен наполовина. До него се мъдреше голямо петно от гроздово желе, буркан с фъстъчено масло с поставен накриво капак и множество ножове, лъжички и купички. Кални следи от лапи се виждаха на пода при задната врата, ала внезапно прекъсваха.

Не си стигнал далече, както изглежда, помисли си Дилън, докато търсеше чаша за кафе. Отпи голяма глътка и приближи до прозореца. Каквато и бъркотия да цареше вътре, вън бе тихо и спокойно. Температурите бяха паднали и върху снега се виждаше тънък слой лед, който ярко блестеше под слънчевите лъчи. До вечерта ще се разкаля, реши Дилън. Нямаше мъгла и в далечината се очертаваха заоблените хълмове. Ако Аби изобщо имаше съседи, явно бяха далеч и едва ли бяха много. Какво би накарало една жена да се погребе така, зачуди се той. Особено пък жена, свикнала с блясък и разкош.

Имаше още нещо, което го притесняваше и не му даваше мира през цялото време. Къде бяха мъжете в нейния живот? Той отпи отново от ароматната течност и обгърна с поглед обора и заграждението за конете. Жена като Аби със сигурност се срещаше с мъже. Тя беше вдовица вече четири години. Млада богата вдовица. Макар да бе склонен да се съгласи, че тя явно се отнасяше сериозно към майчинството, това не даваше отговор на въпроса. Две момчета, които нямаха и десет години, не можеха да заменят присъствието на истински мъж.

Поради някаква неизвестна причина Аби изглежда искаше той да приеме малката й ферма и любовта й към семейството за чиста монета. Мъжът направи гримаса и допи кафето си. Рядко приемаше нещо за чиста монета. И най-вече жените.

Тогава я зърна. Тя излезе от малка пристройка и внимателно затвори вратата. Слънчев лъч заигра в косите й, когато жената прокара пръсти през тях и застана за миг неподвижно. Палтото й бе плътно закопчано и стигаше до бедрата. Светлите й джинси бяха пъхнати в износени ботуши.

Позира ли тя, запита се Дилън, внезапно обзет от възбуда — нежелана, ала непреодолима. Знае ли, че стоя до прозореца и я наблюдавам как с усмивка вдига лице към слънцето? Но тя дори не погледна към къщата. Дори не се обърна.

Жената залюля кофата в ръката си и пое по замръзналата земя към обора.

 

 

Аби обичаше атмосферата и миризмата на обора, особено сутрин, когато животните се пробуждаха. Вътре бе леко задушно и сумрачно. Чуваше се мъркането на котките, които се събуждаха за закуска. Младата жена остави кофата до вратата, светна лампите и започна сутрешната си обиколка.

— Здравей, миличка — тя отвори първото отделение и пристъпи при дорестата кобила, която скоро трябваше да се ожреби. — Зная, че се чувстваш дебела и грозна — Аби тихичко се засмя, щом кобилата изпръхтя срещу ръката й. — Аз самата съм се чувствала така — тя нежно прокара длани по корема на кобилата. Усети как мускулите на животното леко се напрегнаха, ала почти веднага се отпуснаха, щом продължи да й говори успокоително. — След седмица-две всичко ще е свършило и тогава ще имаш хубаво бебе. Знаеш ли, господин Йоргенсен иска да купи жребчето ти — младата жена въздъхна и притисна буза към шията на кобилата. — Защо ли това ме кара да се чувствам като търговец на роби?

— Първа продажба ли ще бъде?

Не бе чула кога е влязъл Дилън. Обърна се бавно, все още обгърнала с ръка врата на кобилата. Мъжът се бе избръснал, но лицето му изглеждаше все тъй сурово, макар и привлекателно.

— Да. Досега само купувах и се устройвах.

Той влезе в отделението да види животното отблизо. Кобилата беше красива, силна, чиста порода „Морган“ с будни очи и блестяща козина.

— Ти ли избра тази кобила?

— Ева. Кръстила съм я Ева, защото е първата, която ражда. Тъкмо беше отбита от майка си, когато я купих на търг. Господин Петри каза да наддавам и аз наддавах.

— Изглежда този Петри е истински познавач. Убеден съм, че тази млада госпожица ще роди много жребчета. Планираш ли отново да я заплодиш?

— Такъв беше замисълът — Ева я бутна с муцуна по рамото. — Но ми се струва някак нечестно.

— Та тя затова е създадена — толкова отдавна не бе приближавал до коне. Бе забравил колко хубаво мирише оборът, колко успокояваща може да бъде работата около животните. Може би прекалено дълго хората бяха изсмуквали силите му. Кобилата помръдна, а с нея и Аби, като леко го докосна. Допирът съвсем не бе успокояващ.

— Колко имаш?

Мислите й, обикновено толкова подредени, сега бяха в хаос.

— Какво?

— Коне.

— О! — що за нелепица, реагираше така, сякаш никога не е докосвала мъж. — Осем… жребец, две заплодени кобили и две, които ще заплодим през пролетта, три скопени ездитни коня — ездитните коне бяха лукс, за който тя не съжаляваше, че си е позволила. — Не е кой знае какво — продължи Аби. Беше се овладяла напълно.

— Ако се стопанисват добре, четири кобили и жребец са добро начало.

— Да, само с това разполагам — тя погали кобилата. — Начало — Аби посегна към оглавника.

— Какво правиш?

— Трябва да ги изведа в ограждението, докато почистя отделенията.

— Ти? Сама?!

Аби приближи до следващото отделение и нахлузи оглавника на втората кобила.

— Господин Петри идва да ми помага три пъти в седмицата, но е болен от грип. Хайде, момичета — младата жена изведе кобилите.

Дилън слисано я проследи с поглед, пъхнал ръце в джобовете. Та според него тя нямаше сили и една лопата тор да изрине. Какво се опитваше да му докаже? Някои мъже сигурно се впечатляваха от жените мъченици, но той винаги бе смятал, че щом си в това положение, значи го заслужаваш.

Погледна редицата отделения. Изруга и взе оглавника. Независимо дали тя правеше всичко това само за да му направи впечатление, той не можеше да стои със скръстени ръце и да я остави да работи сама.

Аби затвори портичката на ограждението, където бе пуснала двете кобили. Щом се извърна, забеляза Дилън да води другите две.

— Благодаря — тя го пресрещна по средата на пътя и машинално посегна да поеме въжетата. Тъй като той не ги подаде, Аби отстъпи назад и рече смутено. — Виж какво, това не беше намек. Не е нужно да се чувстваш задължен.

— Не се чувствам задължен — мина покрай нея и пусна кобилите в ограждението.

— Господин Кросби… Дилън. Мога да се справя с работата. Сигурна съм, че имаш какви ли не други неща, които би предпочел да вършиш сутрин.

Той затвори портичката.

— Мога да се сетя поне за двайсетина. Да доведем останалите.

Аби вдигна вежда, сетне тръгна редом с него.

— Щом си тъй любезен да ми помогнеш…

— Известен съм с любезността си.

— Не се съмнявам. Ще изведем скопените коне. Те са в първите три отделения от тази страна. Оставям жребеца вътре, докато се оправя с останалите. Той или хапе скопените, или се качва върху някоя кобила, която не е била достатъчно бърза, за да се измъкне.

— Мило конче.

— Буен е, но е чистокръвен като останалите — щом нахлузи оглавника на червеникавокафявия кон, той наведе глава и силно я блъсна. Дилън инстинктивно понечи да я задържи, ала тя бутна коня назад и се засмя. — Хулиган такъв! — закани му се шеговито и зарови лице в гривата му. — Предпочита да го пояздя, вместо да го затварям в ограждението. Може би по-късно, момчето ми. Днес имам много работа.

Щом конете бяха изведени, Аби нахлузи чифт работни ръкавици.

— Сигурен ли си, че искаш да помогнеш? — попита тя и подаде втория чифт на Дилън.

— Ти поеми лявата страна — Дилън грабна вилата и се залови за работа, смятайки, че ще почисти четирите отделения и ще разстеле свежо сено, преди тя да е приключила с първото.

Отдавна не се бе занимавал с чисто физическа работа. Тренировките поддържаха тялото му в добра форма, ала не носеха същото удовлетворение. Мускулите му приятно се напрегнаха. Щом напълни количката, той я откара в дъното на обора и я изсипа върху купчината. Аби бе включила преносимо радио и пееше, докато работеше. Той не й обръщаше внимание. Или поне се опитваше.

Аби никога досега не бе работила рамо до рамо с мъж. О, господин Петри идваше, разбира се, но с него бе съвсем различно, помисли си тя и избърса потта от челото си. Чък никога не бе стъпвал в обора. А баща й… Аби се усмихна, докато разстилаше свежо сено. Когато идваше на гости във фермата, Франсис Завиър О’Хърли винаги си намираше някаква неотложна задача, щом се наложеше да се работи. Не трябва да забравяме, че той е актьор, напомни си Аби, като се опита да не мисли за това колко много й липсва баща й, както и останалите от семейството й.

Малката ферма във Вирджиния бе неподходяща за техния начин на живот. Не бе подходяща и за Чък. Ала за нея и децата й бе идеално място. Никога не забравяше това. Каквито и компромиси да бе направила и да трябваше да направи в бъдеще, по този въпрос щеше да остане непоколебима.

Дилън загреба с вилата и вдигна поглед, щом Аби влезе в отделението до него.

— Защо не свършиш от другата страна?

— Вече свърших — тя започна да изгребва тора.

Дилън хвърли поглед през рамо, сетне изненадано се извърна. Трите отделения отсреща бяха почистени и застлани със свежо сено. Мъжът се намръщи и отново се залови за работа. Едва бе започнал третото отделение.

— Бързо работиш — промърмори.

— Свикнала съм — тъй като никога не бе проумявала мъжкото его, тя спокойно напълни количката.

— Казах, че аз ще свърша от тази страна.

— Да, много съм ти благодарна за помощта — Аби подпря вилата на стената, приближи и хвана дръжките на количката.

— Остави я.

— Пълна е. Предпочитам да направя един курс повече, отколкото…

— Остави проклетата количка — Дилън захвърли вилата в сеното и приближи към младата жена.

Гняв… мъжки гняв. Макар отдавна да не се бе сблъсквала с него, Аби все още го разпознаваше. Тя внимателно подпря количката и пусна дръжките.

— Добре, оставих я.

— Няма да позволя да буташ количката, докато съм тук.

— Но аз…

— Няма да превозваш десет килограма конски тор, докато съм тук — той хвана дръжките на количката. — Разбра ли?

— Горе-долу — Аби спокойно и търпеливо се подпря на вилата си. — Мога да превозвам колкото си искам, когато теб те няма, така ли?

— Точно така — той пое по наклонената циментена площадка.

— Та това е глупаво — мъжът промърмори нещо неразбираемо. Аби поклати глава и излезе, за да доведе обратно конете.

След избухването, двамата продължиха да работят в мълчание. Щом Дилън свърши, Аби върна всички коне и ги нахрани. Оставаше само жребецът.

— Аз ще го изведа — Аби скри оглавника зад гърба си и отвори само горната вратичка на отделението. — Той е своенравен и непредсказуем. Не ти харесва да си затворен, нали, Ураган? — промърмори Аби, предпазливо отвори долната врата и пристъпи вътре. Жребецът запристъпя назад, без да изпуска от поглед жената, но тя продължи да му говори. — През пролетта ще можеш да пасеш на воля и то в компанията на онези две хубави кобили — Аби нахлузи оглавника и стегна здраво въжето, макар че жребецът ядно разтърси глава.

— Непокорен е — подхвърли Дилън.

— Най-меко казано. По-добре се отдръпни. Обича да рита.

Дилън отстъпи назад. Ураган се вдигна на задни крака, ала се укроти, щом Аби му се скара.

Мъмри го по същия начин както я чух да се кара на синовете си, помисли си Дилън, докато жената излизаше. Той взе вилата и се залови отново за работа. Когато Аби се върна, почти бе приключил.

— Изглежда този вид работа не ти е непозната — мъжът бе свалил сакото си и тя зърна стегнатите мускули на ръцете му. Не чу отговора му. Зачуди се какво ли би изпитала, ако докосне силните му ръце. Толкова отдавна… Бързо се овладя и приближи да погали една от кобилите, която похапваше от фуража. — Да не си отглеждал коне?

— Крави — Дилън разстла сено по пода на отделението. — Имахме мандра, но в обора винаги се навъртаха и един-два коня. Не съм чистил на животни откакто бях на шестнайсет.

— Явно нищо не си забравил.

Не, не беше. И нямаше да е разумно да забрави за какво всъщност бе дошъл тук. Ала сега искаше да довърши започнатата работа.

— Къде е метлата?

— Метенето на обора е задължение на Бен — Аби взе вилата от ръцете на мъжа и я закачи на стената. — Когато не е много кално, оставям Ураган в ограждението до обяд, така че засега свършихме. След като ми спести толкова много време, бих могла поне да ти направя кафе.

— Добре — после ще вземе касетофона и бележника, за да се заеме с това, за което бе дошъл.

— Кухнята беше ужасно разхвърляна — спомни си Аби. — Успя ли да намериш нещо за закуска?

— Само кафе.

Тя се наведе да вземе кофата. Гърбът я болеше съвсем леко.

— Мога да ти приготвя бекон с яйца. Гарантирам, че яйцата са съвсем пресни.

— Дилън зърна в кофата купчина яйца.

— Кокошки ли имаш?

— Ей там — тя посочи пристройката, от която я бе видял да излиза преди малко. — През лятото момчетата се грижат за тях. Сърце не ми дава да ги карам да работят, преди да тръгнат на училище…

Дилън се подхлъзна на разтопилия се лед. Аби протегна ръка да го задържи и на свой ред се хлъзна. Двамата инстинктивно се вкопчиха един в друг, олюляха се, но запазиха равновесие. Притиснала лице към рамото на мъжа, Аби се засмя.

— Нямаше да се смееш, ако се беше проснала по гръб и беше счупила… яйцата — пръстите му бяха заровени в косата й. Съзнаваше, че трябва да отдръпне ръка, ала му бе толкова приятно да докосва нежната й шия.

— Смея се винаги, когато избегна катастрофа — все още усмихната, тя вдигна поглед. Лицето й бе леко поруменяло, очите й блестяха. Загубил способност да разсъждава, Дилън я прегърна през кръста. Усмивката й се стопи, но блясъкът в очите й остана.

Мъжът бе толкова близо, тялото му бе притиснато към нейното, гледаше я така, сякаш се познават цял живот, а не от един ден. Искаше й се да е така. Отчаяно й се искаше да се познаваха отдавна, да можеше да поговори с него, да сподели тревогите си, да потърси подкрепата му. Пръстите му докоснаха шията й и макар да бяха топли, Аби потрепери.

— Трябваше да те предупредя… — започна тя, ала усети, че сърцето й бие толкова силно, та бе неспособна да мисли, какво остава да говори.

— Да ме предупредиш за какво? — това беше лудост. Голяма грешка. Не биваше да забравя с каква цел е дошъл тук и да се поддава на това диво желание. Но лудост или не, грешка или не, искаше да впие устни в нейните и да усети покорния й отклик.

Дилън сведе глава, без да откъсва поглед от младата жена. Слънцето озаряваше лицето й, но очите й бяха потъмнели и леко уплашени също като на кобилата, когато й нахлузваше оглавника.

— Пътеката — Аби смутено отметна глава, без да откъсва поглед от мъжа. Устните й леко се разтвориха. — Хлъзгава е.

— Разбрах — той бавно я привлече към себе си. Устните им почти се докоснаха.

Копнеж, желание, с което отдавна смяташе, че е приключила, внезапно завладя тялото й с неподозирана сила. Искаше й се изцяло да се отдаде на това усещане. Да чувства. Но тя винаги е била разумна. Един-единствен път забрави това и… Не можеше да позволи да се случи отново.

— Недей.

Устните й потръпнаха при допира на неговите. Тръпка, с която жените обикновено разпалваха страстта на мъжете.

— Та аз вече го направих.

— Не — съпротивата й отслабваше. Ръката й, притисната към гърдите му, не го отблъскваше. — Моля те, недей.

Очите й бяха притворени, дишаше учестено. Дилън не хранеше уважение към жените, които се преструваха на недостъпни, за да прехвърлят цялата отговорност върху мъжете. Както и цялата вина. Желанието пълзеше по тялото му, ала той се отдръпна. Очите му бяха хладни, когато кимна.

— Както искаш.

Аби бе объркана и смутена. Тонът на мъжа бе язвителен, ала сега не бе в състояние да търси причините за това. Като стъпваше внимателно по разтопения лед, тя се отправи обратно към къщата.

Отнесе яйцата до умивалника в кухнята и се залови да ги измие. Дилън влезе след нея.

— Дай ми само няколко минути и ще ти приготвя нещо топло за закуска.

— Не бързай — той мина покрай нея и излезе от кухнята.

Аби внимателно изми яйцата едно по едно, като се надяваше да се отърси от мислите си и да се овладее. Винаги бе разчитала на спокойствието, бе се стремила към него. Не можеше да позволи на една случайна прегръдка с мъж, когото почти не познаваше, да промени изцяло възгледите й за живота. Пък и той се бе отдръпнал без колебание. Аби започна да подрежда яйцата върху картонената поставка. Нямаше защо да се безпокои. Тя въздъхна примирено.

Никога не си била особено сексапилна, напомни си Аби и извади парче бекон от хладилника. Та нали Чък й го бе изтъквал ясно неведнъж. Тя просто не бе в състояние да удовлетвори желанието на един мъж. Беше добра съпруга, предана, вярна, състрадателна. Ала не бе от жените, за които мъжете мечтаеха посред нощ.

Не бе нужно да бъде. Аби запържи бекона и сложи вода за кафе. Беше щастлива да бъде такава, каквато е. И възнамеряваше да си остане такава. Тя пое дълбоко въздух и разтвори вкопчените си пръсти.

Дилън се връщаше.

— Не те попитах как искаш яйцата — рече тя и се извърна. Мъжът тъкмо оставяше касетофона си на плота. Завладя я паника, но тя бързо я потисна. — Тук ли искаш да работиш?

— Тук е добре. Нямам предпочитания за яйцата — Дилън се настани до бара. — Слушай, Аби, не очаквам да готвиш по три пъти на ден само заради мен.

— Чекът, който изпрати за разноските, беше напълно достатъчен — тя счупи яйцата в тигана.

— Мислех, че имаш персонал.

— Какъв персонал? — тя се извърна и, внезапно проумяла думите му, се разсмя. — Персонал? Искаш да кажеш домашна прислужница, готвачка и така нататък? — Аби поклати глава и насочи вниманието си към яйцата. — Откъде, за Бога, ти е хрумнала подобна идея?

Дилън машинално включи касетофона.

— Рокуел беше богат, ти си негова наследница. Повечето жени на твое място щяха да имат прислуга.

Тя остана извърната към печката, лицето й бе скрито от косата.

— Не обичам около мен да се мотаят хора. Вкъщи съм почти непрекъснато; би било глупаво някой да чисти около мен.

— Нямахте ли прислуга, преди съпругът ти да загине?

— Тук не. В Чикаго имахме — Аби сипа яйцата в чиния. — Точно преди Бен да се роди и малко след това. Живеехме в апартамент в къщата на майката на Чък. Тя има прислуга. Пълен персонал. Чък пътуваше много, още не бяхме създали истинско семейство, а и не бяхме решили къде да се установим.

— Майката на Чък. Тя май няма добро отношение към теб.

Аби сервира яйцата, без да трепне.

— Откъде чу това?

— Чух доста неща. Това е част от работата ми. Сигурно не е било лесно да живееш в дома на Джанис Рокуел, след като тя не е одобрявала брака ви.

— Мисля, не е честно да се говори, че не е одобрявала брака ни — Аби свали кафето от печката, като внимателно подбираше думите си. — Тя бе силно привързана към Чък. Вероятно знаеш, че го е отгледала сама след смъртта на съпруга си. Тогава Чък е бил едва на седем. Не е лесно да отгледаш детето си сам.

— Ти знаеш това най-добре.

— Да, така е — спокойно отвърна младата жена. — Във всеки случай Джанис се държеше покровителствено към Чък. Той беше енергичен, привлекателен мъж. Харесваше се на жените. Около пистата винаги се тълпяха негови почитателки.

— Ти не си била негова почитателка.

— Не следя автомобилните състезания. Пътувахме непрекъснато, изнасяхме представления в клубовете и отново потегляхме. Когато се срещнахме за първи път, дори не знаех кой е Чък.

— Трудно е за вярване.

Аби напълни две чаши с кафе.

— И Джанис така смята.

— Затова те намрази.

Аби отпи от кафето.

— Работата ти не се изразява в това да говориш вместо мен, нали?

Нямаше лесно да я извади от равновесие. Струваше му се, че отговорите й са съвсем на място. Прекалено на място.

— Не. Продължавай.

— Джанис не мразеше лично мен. Тя щеше да мрази всяка жена, която й бе отнела Чък. Това е съвсем естествено. Във всеки случай мисля, че двете се разбирахме добре.

Макар да имаше намерение да се задълбочи в отношенията между двете жени, Дилън реши засега да изостави този въпрос.

— Разкажи ми как се запозна с Рокуел.

Тази задача беше лесна. Можеше да говори за това, без да стои непрестанно нащрек.

— Играехме — аз и моето семейство — в един клуб в Маями. Родителите ми изпълняваха малък комедиен номер и няколко песни. После излизахме аз и сестрите ми — номерът ни включваше популярна музика и песни. Господи, костюмите… — тя се разсмя, сетне започна да подрежда кухнята, докато говореше. — Както и да е, имахме публика. Смятам, че заслугата бе на Шантел. Тя бе поразително красива и макар в танците да не достигаше класата на Мади, в песните беше ненадмината. Заради състезанието в града беше пълно с автомобилисти, механици, поддръжници, почитатели. Винаги събирахме голяма публика.

Той я наблюдаваше как се движи из кухнята, усмивката не слизаше от лицето й, сякаш спомените я забавляваха.

— Всяка вечер татко трябваше да гони мъжете, които искаха… да изпратят Шантел до вкъщи. И ето че една вечер влезе Чък заедно с Брад Билингър.

— Билингър вече не се състезава.

— Отказа се след смъртта на Чък. Двамата бяха близки приятели. Много близки. Не съм виждала Брад от няколко години, но винаги изпраща подаръци на момчетата за рождените им дни и за Коледа. Щом се настаниха на масата, вдигна се голям шум и започна суетня точно по средата на номера ни. Бяхме свикнали с такива неща в клубовете и знаехме как да се справим. Шум, досадници, пияници.

— Мога да си представя.

— Татко ме беше упълномощил да разрешавам подобни проблеми, защото Шантел лесно избухваше, а Мади имаше навика да се прибира зад кулисите и да чака, докато нещата се успокоят. Така че се приближих до микрофона и се пошегувах, че следващият ни номер е толкова опасен, та изисква пълна тишина. Не ми обърнаха голямо внимание, но продължихме. Подхванахме песента „Някъде“ от „Уестсайдска история“. Знаеш ли я?

— Чувал съм я — Дилън се облегна назад и запали цигара. Осемнайсетгодишна тя се е справяла с досадниците и пияниците. Явно бе по-самоуверена и решителна, отколкото изглеждаше.

— Погледнах натам, откъдето идваше най-силният шум и срещнах погледа на Чък. Той гледаше право в мен. Беше странно усещане. Когато си на сцената, хората те гледат, но рядко се взират точно в теб. През почивката Шантел подхвърли, че Супер състезателят се бил втренчил в мен. Тогава за първи път разбрах с какво се занимава Чък. Шантел винаги четеше светската хроника.

— А сега тя е главно действащо лице в тази рубрика.

— Това й доставя огромно удоволствие.

След като прерови кухненските шкафове, Аби измъкна малко бурканче, което подаде на Дилън вместо пепелник.

— Съжалявам, нямам нищо друго.

— Крис вече ме запозна с възгледите ти за тютюнопушенето. Значи е било любов от пръв поглед.

— Беше… — как да му обясни? Тогава тя беше наивно осемнайсетгодишно момиче, но мъжът, който сега седеше в кухнята й, не би разбрал това. — Може и така да се каже. Чък остана до края на представлението, сетне дойде зад кулисите и се представи. Може би го бях привлякла именно с това, че нямах представа кой е и не знаех, че трябва да бъда силно впечатлена от него. Беше много учтив и ме покани на вечеря. Минаваше полунощ, а той ме покани на вечеря — Аби отново се усмихна. Тогава бе толкова млада и безкрайно доверчива също като Крис. — Разбира се, татко не искаше и да чуе за това. На следващия ден следобед донесоха две дузини рози в мотела, в който бяхме отседнали. Бледорозови рози. Дотогава не ми се беше случвало нищо толкова романтично. А същата вечер той дойде отново. И продължи да идва, докато очарова майка ми, спечели баща ми и плени сърцето ми. Когато тръгна от Маями към следващото състезание, аз го последвах. И вече носех венчална халка.

Тя сведе поглед. Сега на ръцете й нямаше нито един пръстен.

— Животът е странен, нали? — прошепна. — Никога не знаеш какъв номер ще ти погоди.

— Какво беше отношението на твоето семейство към брака ти с Чък?

Аби се съсредоточи отново. Кажи му достатъчно, напомни си. Но не му казвай всичко.

— Трябва да знаеш, че членовете на моето семейство рядко са на едно и също мнение за каквото и да било. Майка ми се разплака, сетне преправи сватбената си рокля, за да ми бъде по мярка, макар че сключихме само граждански брак. Татко също плака. Не само че ме омъжваше за напълно непознат човек, ами и номерът му се проваляше — Аби взе една ябълка и разсеяно я избърса в ръкава си. — Мади каза, че трябва да съм полудяла, но нали всеки заслужава от време на време да извърши някоя лудост. А Шантел… — тя се поколеба.

— Какво каза Шантел?

Внимавай какво говориш, напомни си отново Аби.

— Шантел е най-голямата от нас трите — с две минути и половина е по-възрастна от мен, но това все пак я прави по-голямата сестра. Тя смяташе, че Чък, както и всеки друг на негово място, не е достоен за мен. Шантел кроеше планове да изживее безброй любовни афери и смяташе, че аз напълно се лишавам от подобна възможност — тя със смях отхапа от ябълката. — Ако се вярва на вестниците, Шантел е преживяла толкова любовни афери, та има късмет, че е жива. Трейс научи за сватбата три-четири месеца след това. Изпрати ми кристална птица от Австрия.

— Трейс… е брат ти, нали? По-големият брат. За него нямам почти никаква информация.

— Че кой ли има? Но това едва ли е от значение. Трейс и Чък никога не са се виждали.

Дилън все пак отбеляза тази подробност в бележника си.

— И ти тръгна по пистите. Някои биха нарекли това доста странен меден месец.

На практика цялата първа година беше меден месец. От друга страна, нямаше никакъв меден месец. Нямаха възможност да останат сами, да се установят някъде.

— И преди това бях пътувала — тя сви рамене. — В известен смисъл дори съм родена по пътя. Татко свалил мама от влака в Дълут и я откарал в болницата двайсет минути преди да роди. След десет дни отново сме поели на път. Преди да се установя тук, не съм оставала на едно място за повече от шест месеца. Просто вече не обикалях театрите и клубовете, а състезателните писти.

— Все пак състезанията за Гран При са доста по-вълнуващи.

— Донякъде. Но също като представленията и там има продължителна усилена подготовка само за да застанеш за няколко минути в блясъка на прожекторите.

— Защо се омъжи за него?

Аби вдигна поглед. Очите й не издаваха нищо, ала му се стори, че усмивката й е някак тъжна.

— Той беше рицар на бял кон. А аз винаги съм вярвала в приказките.