Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Велики готвачи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Desserts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране
savagejo (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Сладостта на живота

ИК „Коломбина прес“, София, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-077-5

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Да направиш хубав десерт не е проста работа. Да създадеш шедьовър от брашно, яйца и захар също не е проста работа. Когато Самър вземеше купата или телта за разбиване на яйца, се чувстваше длъжна да създаде шедьовър. Задоволително, като определение в нейната работа, беше равно на оскърбление. Задоволителен за нея можеше да бъде резултатът, постигнат от някоя млада булка, която за пръв път отваря готварска книга на другия ден след сватбата.

Тя не просто бъркаше, смесваше или замразяваше. Самър си измисляше, фантазираше, разработваше и постигаше. Каквото правеха и един архитект, инженер или учен — ни повече, ни по-малко. Когато избра да изучава сладкарското изкуство, не го направи прибързано и лесно, а също така го направи с единствена мисъл да постигне пълно съвършенство. Перфекционизмът все още беше целта, към която се стремеше всеки път, когато вземеше в ръка лъжицата.

 

 

Тя вече бе прекарала по-голямата част от деня в кухнята на губернаторското имение. Другите готвачи се занимаваха със супите и сосовете или един с друг. Целият талант на Самър обаче бе насочен към създаването на крайната, изключителна смесица от вкусове, както и към постигането на външното съвършенство на тортата.

Формата вече беше настлана от мекия кейк, който бе изискала и сетне систематично нарязала на пластове. Това беше извършено с точност, с каквато инженерът проектира например мост. Плънката, едно вълшебство от шоколад и крем, вече бе сложена вътре в десерта. Този измамно прост елемент беше направен и изстуден още от сутринта. Междувременно, по време на бъркането, печенето и създаването, Самър през цялото време беше на крака.

Сега започна украсата на своята изпъкнала като купол торта върху високата маса, пред голяма купа от алпака, пълна със смачкани плодове. Според инструкциите й от стереоуредбата в кухнята се разнасяше музиката на Шопен. Първото ястие вече беше поднесено в трапезарията. Самър имаше способността да не обръща внимание на бъркотията, която царуваше около нея. Просто беше свикнала така. Да се съсредоточи и изолира от околните. Ала сега, докато стоеше готова да предприеме следващата стъпка, концентрацията й за пръв път бе нарушена.

Лапойнт значи, мислеше си тя, стиснала зъби. Естествено, гневът й отвличаше вниманието и не й позволяваше да се съсредоточи върху работата си през целия ден. Какво предизвикателство — да хвърли в лицето й името на Луи Лапойнт. Не й трябваше много време, за да осъзнае, че Блейк Кокрън го бе направил нарочно. Беше използвал името с цел. Това обаче с нищо не променяше реакцията й. Освен че разпределяше отровата и злъчта й между двама мъже, а не само върху единия.

О, той си мисли, че е много умен, реши Самър за Блейк. Тази мисъл неведнъж беше минала през главата й тази седмица. Тя си пое три пъти дъх, докато оглеждаше златния купол пред себе си. Да ме пита мен, мен, за препоръки за Лапойнт. Презряна френска свиня, промърмори тихичко Самър по адрес на Лапойнт. След като загреба от плодовете, реши, че Блейк сигурно е същата свиня, щом има намерение да се свърже с французина.

Спомняше си всяка досадна среща, която бе имала с дребния Лапойнт, който отгоре на всичко имаше и мънички миши очички. Докато покриваше внимателно външната страна на тортата, тя реши да му направи една блестяща препоръка. Това би трябвало да даде на подлия американец добър урок, когато се сблъска с оня надут глупак Лапойнт. Докато мислите й бушуваха, ръцете й деликатно заглаждаха плодовете, закръгляха и оформяха тортата.

Зад нея един от помощниците й изтърва някакъв тиган с трясък, след което последва поток от ругатни. Нито мислите, нито ръцете на Самър трепнаха.

Самодоволно, самоуверено копеле, мислеше си тя за Блейк. С внимателни движения започна да нанася гъстия френски крем върху плодовете. Лицето й, въпреки че бе съсредоточено, издаваше яростта й само с трепкането на миглите. Мъж като него сигурно се наслаждава на своите хитри маневри и хватки. Личеше си по естествения му начин на общуване, по външния блясък, по интелигентността му.

Самър презрително изсумтя и започна да заглажда крема. Предпочиташе да си има работа с мъж, който е с повече остри ръбове, отколкото с някой, който е така добре полиран, та чак лъщи. По-добре някой, който да знае да се поти и да превива гръб, отколкото да има добре направен маникюр и костюм за петстотин долара. Предпочиташе мъж, който…

Тя спря да заглажда крема, защото неочаквано стигна до едно заключение. Откога бе започнала да мисли за мъже и защо, по дяволите, използваше точно този Блейк, за да прави сравнения? Смешна работа!

Голямата торта вече бе изцяло покрита с белия крем и очакваше да бъде полята с плътен, разтопен шоколад. Самър се намръщи, докато една помощничка отнасяше празните купи. Тя започна да смесва глазурата с голям миксер, докато други двама готвачи спореха за гъстотата на соса в основното блюдо.

Всъщност, продължи да тече мисълта й, беше наистина смешно колко често бе мислила за него през последните няколко дни, спомняйки си и най-дребните и глупави детайли от срещата им. Очите му имаха цвета на сянката във водата на дълбокото езеро, където беше имението на дядо й в Девън. Гласът му бе така приятен и плътен, с лекия, но безпогрешен акцент от американския Североизток. А устните му се извиваха по един начин, когато бе истински развеселен, и по съвсем друг, когато само учтиво се усмихваше.

Трудно й беше да обясни защо бе забелязала тези неща, а още по-трудно защо продължаваше да мисли за тях след толкова дни. По начало Самър не мислеше за мъже. Освен когато беше с някого. Ала дори и тогава му посвещаваше само точно премерена част от своето внимание и мисли.

Сега, напомни си тя, като започна да нанася глазурата, не беше време да мисли за каквото и да било друго, освен за тортата. Можеше да мисли за Блейк, когато свършеше работата си. И щеше да се оправи с него по време на късната вечеря, на която се съгласи да излязат. О, да! Устните й се извиха при тази мисъл, добре щеше да се оправи с него! Хубавичко щеше да го подреди!

Блейк нарочно дойде по-рано. Искаше да я види как работи. Това бе разбираемо и напълно логично, в края на краищата. Ако щеше да сключва договор със Самър Линдън за работа в „Кокрън Хаус“ за година, би трябвало да види непосредствено, от първа ръка и със собствените си очи на какво бе способна и как работи. Не беше нещо необичайно за него да проверява своите потенциални работници или сътрудници на техен терен. По-скоро беше характерно за него. Той имаше силно развито чувство за бизнес.

Затова си го повтаряше и повтаряше, тъй като всъщност чувстваше едно прокрадващо се съмнение относно мотивите си. Беше напуснал апартамента й в много добро настроение, защото знаеше, че бе спечелил първия рунд. Само при споменаването на името на съперника Лапойнт лицето й беше удивително. Точно това лице той не бе в състояние да прогони от мислите си цяла седмица.

Чувстваше се неудобно, реши Блейк, като влезе в огромната, изпълнена със звуци и гласове кухня. Тази жена го караше да се чувства неудобно. И той искаше да знае причината. Защо? Да знае причината и мотивите беше нещо естествено за него. Когато уточнеше тези неща, отговорът на всеки проблем щеше да дойде съвсем естествено.

Блейк ценеше високо красотата. В изкуството, в архитектурата и в женските форми, естествено. Самър Линдън беше красива. Това не би трябвало да го притеснява. Интелигентността беше нещо, което той не само ценеше, но и изискваше от всеки, с когото работеше. Тя без съмнение беше интелигентна. Значи и това не беше причина да се чувства неудобно. Стилът беше другото качество, което винаги бе изисквал и търсил. И беше сигурен, че Самър го притежава.

А очите й, помисли си Блейк, като подмина двама готвачи, заети в разпален спор за пълнената патица. Този странен цвят на лешник с променящи се оттенъци, тези златисти точици, които ставаха по-тъмни или просветляваха в зависимост от настроението й. Много откровени, много искрени очи, помисли си той. Уважаваше това. Ала интересният им цвят продължаваше да го интригува. И то прекалено много.

Сексуалност? Беше глупаво един мъж да се тревожи заради естествената женска привлекателност. А Блейк не се смяташе за глупав мъж. Не беше податлив към нея. Но когато видя Самър Линдън за пръв път, почувства мигновено желание. Онова неописуемо и неподвластно на нищо чувство, което привлича мъжа към жената. Това беше нещо необикновено, помисли си безпристрастно той. Нещо, което трябваше внимателно да обмисли, за да може сетне да се избави от него. Между делови партньори нямаше място за сексуални желания.

А те щяха да бъдат делови партньори, помисли си Блейк и устните му се изкривиха. Той разчиташе на способността си да убеждава и на името на Лапойнт, за да накара Самър Линдън да се съгласи с него. Тя вече почти го бе направила, а след тази нощ…

Изведнъж се спря като закован. За миг почувства сякаш някой го удари много бързо и много силно в основата на гръбнака. Просто я беше видял.

Самър бе наполовина скрита зад тортата, която правеше. Лицето й беше съсредоточено. Блейк видя между веждите й тънка бръчица, която може би бе израз на концентрация или темперамент. Очите й бяха присвити, миглите леко притворени, така че изражението й беше неразгадаемо. Устните й, меки и сочни, не бяха начервени и приличаха на устните на нацупено детенце. И неистово привличаха да бъдат целувани.

Изглеждаше спокойна и уверена. Беше облечена цялата в бяло. Голямата готварска шапка над спретнато прибраната й коса може би добавяше малко комична нотка към външния й вид. Ала вместо да изглежда смешна, Самър беше красива. Застинал, без да помръдне, Блейк чуваше Шопен, нейната запазена марка, долавяше аромата на силни екзотични подправки и чувстваше напрежението във въздуха, докато темпераментните готвачи се суетяха и приготвяха своите блюда. Единственото обаче, за което можеше да мисли, и то съвсем ясно, беше как ли ще изглежда гола, в леглото му, озарена само от светлината на свещи в тъмнината.

Той тръсна глава, за да прогони видението. Стоп, спри, каза си с мрачно задоволство. Когато човек смесва работата с удоволствието, или едното, или и двете страдат. А това винаги го бе избягвал без усилия. Беше достигнал положението, което заемаше, защото можеше да разпознава, претегля и отстранява пречките и грешките, преди те да се случат. И го правеше с такава студена решителност, каквато се четеше в очите му.

Тази жена може да беше толкова възхитителна, като десерта, който създаваше, но не бе каквото той искаше. По-точно, което очакваше от нея. Блейк се нуждаеше от уменията й, от името и мозъка й. Това беше всичко. Засега, успокои се сам той, като се бореше с вълните на друга, по-настоятелна и много по-силна нужда.

Докато стоеше колкото бе възможно по-далеч от тълпата, Блейк наблюдаваше как методично и търпеливо Самър нанася и заглажда пласт след пласт. Ръцете й бяха уверени, нямаше колебание. Забеляза това с одобрение, както забеляза и елегантната им форма с тънки кости. В стойката й имаше увереност. Осъзна, че всъщност тя се бе усамотила и напълно игнорираше цялата бъркотия около себе си.

Тази жена, реши Блейк, можеше да направи своята торта на булевард „Бен Франклин“ в часа на най-големия трафик и нямаше да стори нито едно грешно движение. Добре. Той не обичаше да работи с истерички, които се огъваха пред трудностите и се поддаваха на напрежението.

Изчака, докато Самър завърши работата си. Когато тя взе една сладкарска фунийка, пълна с бяла глазура, и започна окончателната украса, почти целият персонал в кухнята се събра да я гледа.

Всички предхождащи ястия от официалната вечеря вече бяха сервирани. Оставаше само тортата.

Самър направи едно последно завъртане и отстъпи назад. В кухнята се разнесе обща въздишка на възхищение. Тя обиколи тортата, огледа и провери от всички страни, все още без да се усмихва. Идеално. Нищо повече не биваше да се добавя. Не беше необходимо.

Тогава Блейк видя очите й, чисти и ясни, а на устните й се появи усмивка. В тази разсеяна пауза Самър се усмихна и беше повече от красива. Беше достъпна. Той откри, че това още повече го смути.

— Вземете я — тя вдигна ръце със смях, сякаш да изтръска напрежението от схванатите си мускули. Реши, че сигурно ще спи цяла седмица.

— Много впечатляващо!

Все още с вдигнати ръце, Самър се обърна бавно и се озова лице в лице с Блейк.

— Благодаря — гласът й беше хладен, а очите нащрек. Някъде между нанасянето на плодовете и глазурата беше решила да бъде много, ама много внимателна с Блейк Кокрън Трети. — Така трябва да бъде!

— Така изглежда — съгласи се той. Погледна надолу и видя огромната купа с шоколадова глазура, която все още не бе отнесена. Прокара пръст по ръба на купата и го облиза. Вкусът беше такъв, че би разтопил и най-закоравялото сърце. — Фантастично.

Тя не можа да потисне усмивката си. Този номер на малко палаво момченце, направен от един мъж с изключителен вечерен костюм и копринена вратовръзка! Наистина беше смешно.

— Естествено — рече Самър и леко наклони глава. — Аз правя само фантастични неща. Нали затова ме искате? Права ли съм, господин Кокрън?

— Ммм — звукът можеше да означава съгласие или нещо друго. Много мъдро и двамата го оставиха без коментар. — Вие сигурно сте доста уморена, след като сте били толкова дълго време на крака.

— Проницателен мъж — промърмори тя и свали готварската си шапка.

— Ако желаете, можем да вечеряме в моя апартамент. Там е спокойно и интимно. Ще се чувствате съвсем удобно.

Виж ти! Самър вдигна вежди, сетне го огледа бързо и недоверчиво. Интимните вечери бяха нещо, което внимателно трябваше да бъде обмислено. Тя може и да беше изморена, намуси се сама на себе си Самър, ала все още бе в състояние да отстоява своето с който и да било мъж, особено с някакъв си американски бизнесмен. С леко свиване на рамене свали изцапаната си престилка.

— Добре. Ще ми трябват само няколко минути, за да се преоблека.

И го остави, без да го погледне, но Блейк видя как по пътя й някакъв дребен мъж с тъмни мустачки сграбчи ръката й и драматично я поднесе към устните си. Той не успя да чуе думите, за да прецени съдържанието, ала почувства раздразнение, което потисна с усилие и се опита да го приеме откъм забавната страна.

Мъжът говореше бързо, докато целуваше ръката й. Тя се засмя, поклати глава и внимателно го отстрани от пътя си. Блейк гледаше как той остана да гледа след нея като изоставено кученце, преди да смачка отчаяно готварската си шапка и да я притисне към сърцето си.

Виж ти какво влияние имаше тази жена върху мъжкото съсловие, помисли си Блейк. Безпристрастно отбеляза, че съществува определен тип жени, които привличат мъжете без каквито и да било усилия. Това беше вроден… Хм, талант. Реши, че най-точната дума бе тази. Едно умение, което нито одобряваше, нито отхвърляше, не му се и възхищаваше. Просто му нямаше доверие.

Подобна жена можеше да върти мъжете на пръста си. Лично за себе си предпочиташе жени, които имаха по-явни и очевидни дарби.

Той се отдръпна, когато започна почистването. Е, това умение не би трябвало да наруши положението й на главен готвач във филаделфийския „Кокрън Хаус“.

В девет и една минута, както бе казала, Самър се появи отново в кухнята. Беше избрала да облече тънка копринена рокля с цвят на мак, изключително семпла. Толкова семпла, че очертаваше всяка извивка на тялото й и привличаше всяко око. Ръцете й бяха голи, само на едната ръка над лакътя носеше златна гривна с орнаменти. Дълги спирални обици висяха от ушите почти до раменете й. Косата й се виеше на къдрици около лицето, пуснати свободно.

Самър знаеше, че резултатът бе отчасти ексцентричен, отчасти екзотичен. Тя се обличаше, независимо дали носеше джинси или коприна, за свое собствено удоволствие и по свой каприз. Но когато видя пламъка в очите на Блейк, който той много бързо успя да угаси, се почувства напълно задоволена.

Значи не беше от лед, помисли си Самър, макар че всъщност изобщо не я интересуваше в личен план. Искаше само да се докаже като личност, като индивидуалност, повече, отколкото името, което Блейк искаше тя да сложи под договора. Работните й дрехи бяха прибрани в торба, която носеше в ръката си, докато на другото й рамо висеше малка чантичка, избродирана с мъниста. С царствен и величествен жест Самър му подаде ръка.

— Готова ли сте?

— Разбира се — ръката й беше хладна, малка и нежна. Той си помисли за слънчеви лъчи и мокра, млада трева. Може би затова гласът му стана прагматичен и хладен.

— Много сте красива.

Тя не можа да устои. В очите й се промъкна смях.

— Разбира се — и за пръв път видя усмивката му — бърза и опасна. В този момент не беше съвсем сигурна кой надделява в необявеното им състезание.

— Шофьорът ми чака отвън — произнесе равно Блейк.

Те излязоха заедно от шумната кухня на улицата, обляна от лунната светлина.

— Сигурно сте доволна от вашето участие във вечерята на губернатора. Защо не останахте, за да чуете критиките или комплиментите?

Докато влизаше в лимузината, Самър му отправи един скептичен поглед.

— Критики ли? Тази торта е мой специалитет, господин Кокрън. Тя винаги е съвършена. Няма нужда никой да ми го казва — седна в колата, оправи полата си и кръстоса крака.

— Разбира се — промърмори той и се настани до нея. — Този десерт е много сложно нещо — продължи Блейк. — Доколкото си спомням, необходими са много часове, за да се направи както трябва.

Тя го наблюдаваше, докато вади бутилка шампанско от леда и я отваря с едно пукване на тапата.

— Много малко неща могат да станат идеални за кратко време.

— Абсолютно вярно — той напълни две чаши с формата на лалета, подаде едната на Самър и се усмихна. — За едно дълго сътрудничество!

Тя го изгледа директно на светлината на уличните лампи, които озариха лицето му. Има черти ни шотландски боец и на английски аристократ, реши Самър. Това не бе никак лесно съчетание. Ала нали тя самата никога не бе търсила нещо просто. С леко колебание докосна чашата с устни.

— Може би. Вие харесвате работата си, нали, господни Кокрън? — отпи и, без да погледне етикета на бутилката, произнесе годината, в която бе произведено виното.

— Много — той я наблюдаваше през своето питие. Не беше сложила нищо на лицето си, освен малко туш върху миглите. За момент си помисли каква ли е кожата й, ако можеше да я докосне с пръсти. — А от това, което видях току-що, ми стана ясно, че и вие обичате вашата.

— Да — Самър се усмихна, преценявайки го, и си помисли, че се очертава интересна борба за надмощие. — Имам си политика. Да правя само това, което ми харесва. Ако не греша, мисля, че и вие имате същата политика.

Блейк кимна с мисълта, че му поставя стръв.

— Вие сте много проницателна, госпожице Линдън.

— Да — тя му подаде чашата си, за да я напълни отново. — Имате отличен вкус за вина. Това отнася ли се и за други области от живота?

Очите му не се откъсваха от нейните, докато наливаше вино в чашата.

— За всички други области.

Устните й се извиха бавно, докато отпи от шампанското. Самър се наслаждаваше на пенливото вино, което почувства на езика си още преди да го вкуси.

— Разбира се. Ще бъда ли права ако кажа, че правите разлика?

Какво, по дяволите, целеше?

— Ако така ви харесва — отвърна спокойно той.

— Бизнесмен — продължи Самър. — Изпълнителен директор. Кажете ми, изпълнителните директори делегират ли права?

— Често.

— А вие?

— Зависи.

— Защото се чудя за причината, поради която Блейк Кокрън Трети ще си губи лично времето, за да се опита да примами един майстор-готвач за ресторант от своята верига.

Беше сигурен, че му се присмива. Дори нещо повече. Беше сигурен, че иска той да разбере това. С усилие потисна раздразнението си.

— Този проект ми е любимият. И тъй като винаги съм искал само най-доброто, мога да си позволя да си губя времето, за да открия най-доброто. Лично.

— Разбирам — лимузината спря плавно до бордюра. Самър подаде празната си чаша на Блейк, докато шофьорът отваряше вратата й. — Тогава ми е много странно, че споменахте името на Лапойнт щом искате само най-доброто — с грациозност, която една жена има само по рождение, тя излезе от колата. Това, помисли си злъчно Самър, ще пробие няколко дупки в нетърпимата му самоувереност.

Хотел „Кокрън Хаус“ във Филаделфия бе само на дванадесет етажа и имаше избеляла тухлена фасада. Беше построен в смесен, но все пак подчертано колониален стил, който бе характерен за центъра на града. Другите сгради се издигаха по-нависоко и изглеждаха по-модерни, ала Блейк Кокрън знаеше какво иска. Елегантност, стил и дискретност. Това беше „Кокрън Хаус“. Самър не можеше да не го признае. И одобри. В много неща тя предпочиташе стария свят пред новия.

Във фоайето беше спокойно и ако златното покритие бе малко потъмняло, а килимите изглеждаха леко избелели, това определено бе нарочно търсен ефект. Отвсякъде лъхаше на старо и стабилно богатство. Никаква политура, лак или блясък не биха допринесли повече за това внушение.

Той хвана Самър за ръка и премина през фоайето, като отговаряше само с кимване на многобройните поздрави „Добър вечер, господин Кокрън“, които се чуваха от всички страни. Сетне пъхна ключа си във вратата на частния асансьор и я въведе вътре. Бяха обградени от тишина и тъмни стъкла.

— Красиво място — забеляза тя. — От много години не съм идвала. Забравила съм как изглежда — огледа се в асансьора и видя отраженията им в тъмните стъкла. — Но не смятате ли, че е доста потискащо да живееш в хотел? Да живееш там, където работиш?

— Не. Удобно е.

Интересно, замисли се Самър. Когато не работеше, тя искаше да бъде далеч от кухните и таймерите. Също като майка си и баща си, никога не носеше работата си в къщи. Служебните проблеми оставяше пред прага на жилището си.

Асансьорът спря толкова плавно, че дори не усети промяната. Вратата му безшумно се плъзна.

— Целият етаж ли е ваш?

— Има три апартамента за гости, освен моя — обясни Блейк, докато вървяха по коридора. — В момента всички са празни — той вкара ключа в ключалката на двойната дъбова врата и я покани с ръка да влезе.

Светлината беше приглушена. Бе избрал добре цветове, помисли си Самър и пристъпи по дебелия килим с метален цвят. Сивото, от бледото сияние на среброто до тъмносивото на дима, доминираше в дамаската на ниския голям диван, столовете, стените. С помощта на приглушените светлини се създаваше един вълшебен, приказен ефект. Като в сън, който бе едновременно чувствен, възбуждаш и успокояващ.

Може да беше малко мрачно, дори еднообразно, ала имаше няколко цветни петна, които бяха много подходящо аранжирани. Дълбокото нощно синьо на завесите, перлените тонове в армията от възглавнички, нахвърляни върху дивана, богатото първично зелено на бръшляна, спускащ се по перилата на стълбата. Освен това от стената грееха тоновете на единствената картина — френски импресионист.

Нямаше я онази претрупаност, каквато тя би избрала за себе си, но чувството за стил се налагаше веднага.

— Необикновено, господин Кокрън — изрече Самър самоуверено. — И силно въздействащо.

— Благодаря. Още едно питие, госпожице Линдън? Барът е пълен, ала вие може би предпочитате шампанско?

Все още решена да прекара една върховна вечер и да излезе начело, тя се упъти към дивана и седна. После му се усмихна хладно и равнодушно.

— Винаги предпочитам шампанско.

Докато Блейк се оправяше с бутилката и тапата, Самър използва момента, за да разгледа още веднъж обстановката. Това не беше обикновен мъж, реши тя. Много често „обикновен“ беше синоним на досаден. Самър трябваше да признае това, защото смяташе себе си за бохем, за ексцентричка, за творческа натура през по-голямата част от живота си и винаги бе мислила, че деловите хора са отегчителни по природа.

Не, Блейк Кокрън не беше нито мрачен, нито отегчителен. Тя почти съжаляваше за това. Един отегчителен мъж, колкото и привлекателен да беше, можеше да бъде поставен на мястото му без много усилия. Блейк се очертаваше като труден. Особено след като все още не бе взела окончателно решение относно предложението му.

— Вашето шампанско, госпожице Линдън — когато Самър вдигна очи към него, той трябваше да се пребори с едно леко намръщване. Погледът й бе прекалено преценяващ, дяволски проницателен. Какво точно мислеше тази жена сега? И защо, за Бога, изглеждаше толкова на място, така изкусително седнала на неговия диван с възглавничките зад гърба й?

— Сигурно сте гладна? — попита Блейк, изненадан, че търси спасение в думите. — Ако ми кажете какво обичате, в кухнята веднага ще го приготвят. Или мога да ви предложа менюто, ако предпочитате.

— Няма нужда от меню — отговори тя и отпи от студеното, щипещо шампанско. — Искам един сандвич със сирене.

Той чу как коприната на роклята й прошумоля, когато Самър се премести към края на дивана.

— Моля?!

— Сандвич със сирене — повтори тя. — И пържени картофки — после вдигна чашата си, за да види цвета на виното. — Знаете ли, това беше една изключителна година. Говоря за шампанското.

— Госпожице Линдън… — С едва сдържано търпение Блейк пъхна ръце в джобовете си и успя да запази гласа си равнодушен. — Ще ми кажете ли каква игра играете?

Самър отпи от виното с наслада.

— Игра ли?

— Нима сериозно искате да повярвам, че вие, изисканият гастроном, дипломираният майстор-готвач, искате да ядете сандвич със сирене и пържени картофки?

— Не бих го казала, ако не беше така — когато чашата й се изпразни, тя стана, за да си я напълни сама.

Движи се, отбеляза машинално той, лениво и грациозно, без онези забързани, дисциплинирани, почти войнишки движения, с които готви.

— Има ли в кухнята ви телешко?

— Разбира се — сигурно се опитва да го раздразни или поне да го направи на глупак. Блейк хвана ръката й и я обърна към себе си. — Защо искате сандвич със сирене?

— Защото го обичам — отвърна просто Самър. — Също така обичам пица, пържено пиле, особено когато някой друг го е приготвил. Тези неща стават бързо, вкусни са и са обикновени — тя се усмихна, отпусната от виното и развеселена от реакцията му. — Имате ли някакви възражения срещу обикновената храна, господин Кокрън?

— Не, но си мислех, че вие имате.

— А, аз май разбих представата ви за гастрономичен сноб — Самър се разсмя. Смехът й бе много привлекателен, много женски. — Като майстор-готвач мога да ви кажа, че гъстите и сметанови сосове не са полезни за храносмилането. Освен това аз готвя професионално. За дълги периоди от време съм заобиколена с най-доброто от най-висшата кухня. Деликатеси, храни, които трябва да бъдат приготвяни с абсолютен перфекционизъм, да цепиш секундата на две. Когато не работя, обичам да се отпускам — тя отново отпи от шампанското. — Затова в този момент предпочитам сандвич със сирене, средно препечен, пред филе с гъби, ако нямате нищо против.

— Както желаете — промърмори той и отиде до телефона, за да направи поръчката. Обяснението й бе съвсем разумно, дори логично. Нищо не го дразнеше повече от това, някой да му излиза насреща със собствените му номера.

С чаша в ръка Самър отиде до прозореца. Обичаше да гледа града през нощта. Сградите се извисяваха и разпростираха надалеч, а фаровете на автомобилите чертаеха мълчаливо пътя си по пресичащите се улици. Светлини, тъмнина, сенки.

Тя не можеше да изброи градовете по света, където бе стояла така и бе гледала от прозорците подобни гледки. Ала неин любим град си оставаше Париж. Макар че бе избрала да живее в Щатите, обичаше контраста между хората и културите. Обичаше амбицията и ентусиазма на американците, които видя типично изразени във втория съпруг на майка си.

Амбицията беше нещо, което разбираше. Самър имаше своите собствени амбиции. Разбираше, че това бе причината, поради която търсеше мъже с повече творчески възможности, отколкото амбиции, в своите лични взаимоотношения. Две конкуриращи се, посветени единствено на кариерите си личности, нямаше да бъдат подходяща двойка. Научи това достатъчно рано, като наблюдаваше родителите си, а сетне техните втори и трети съпрузи и съпруги. Когато се решеше на трайна връзка — нещо, което вероятно щеше да направи поне след още едно десетилетие, Самър искаше някой, който да я разбира и да приеме, че кариерата й стои на първо място. Всеки човек, който готви — от детето, което прави сандвич с фъстъчено масло, до главния готвач на огромен ресторант, трябва да си знае приоритетите. Тя знаеше своите собствени през целия си живот.

— Харесва ли ви гледката? — Блейк застана зад нея, след като я беше наблюдавал цели пет минути. Защо изглеждаше различна от която и да било друга жена, която беше водил тук? Защо изглеждаше по-неуловима, по-вълнуваща? И защо трябваше само нейното присъствие да го обърква и да му пречи да запази разума си хладен и зает единствено с бизнеса, заради който я бе довел тук?

— Да — Самър не се обърна, защото осъзнаваше много ясно колко близо бе той до нея. Би трябвало да го усети по-рано, помисли си тя и леко се намръщи. Ако се обърнеше, щеше да се озове лице в лице с Блейк Кокрън. Телата им щяха да се докоснат, погледите им да се срещнат. Лекото изопване на нервите я накара да отпие от шампанското. Смешна работа, каза си Самър. Никой мъж досега не беше я карал да се чувства неспокойна или нервна.

— Живели сте тук достатъчно време, за да познавате забележителностите — продължи Блейк, докато мисълта му бе прикована от извивката на шията й и въпросът какво ли щеше да почувства, ако залепи устните си там.

— Разбира се. Смятам себе си за жител на Филаделфия, когато съм тук. Дори някои от моите приятели и колеги казват, че съвсем съм се американизирана.

Той слушаше гласа й с лек европейски акцент и вдъхваше тънкия неуловим аромат на Париж, който всъщност беше парфюмът й. Мътната светлина запалваше златни кичури в косата й. Също като в очите й, помисли си Блейк. Трябваше само да я обърне и да погледне лицето й, за да види екзотичния й поглед. А той искаше, неистово искаше да види това лице.

— Американизирана — промърмори Блейк. Ръцете му сами се вдигнаха и, преди да успее да ги спре, докоснаха раменете й. Коприната се плъзна хладна и гладка под пръстите му, когато я обърна към себе си. — Не… — погледът му се плъзна надолу, по косата и очите, и спря на устните. — Мисля, че приятелите ви много грешат.

— Така ли? — пръстите й стиснаха по-силно столчето на чашата, а брадичката под устната й се изпоти. Единствено благодарение на волята си успя да запази гласа си стабилен и не трепна. Тялото й докосна за секунда неговото, после още веднъж, още по-близо. Желания, които трудно можеше да овладее, започнаха да тлеят. Докато умът й трескаво преценяваше положението, тя отметна глава и рече спокойно:

— Та какъв бизнес сме дошли да обсъждаме, господин Кокрън?

— Все още не сме започнали с бизнеса — устата му се наведе над нейната за миг, преди да прошепне с целувка точно под едната й вежда. — И, преди да започнем, може би ще бъде по-добре да уточним едно нещо.

Дишането й бе като спънато, едва излизаше от дробовете. Все още имаше възможност да се отдръпне, но Самър се запита защо трябва да го прави.

— Какво нещо?

— Устните ви… Дали са така вкусни, както изглеждат?

Клепките й изпърхаха и се сведоха, а тялото й омекна.

— Интересен въпрос — прошепна тя и отметна глава назад подканващо.

Устните им бяха само на един дъх разстояние, когато на вратата силно се почука. Нещо проблесна в мозъка на Самър, някакъв здрав разум, докато тялото й продължаваше да не се подчинява. Тя се усмихна и се хвана за този единствен проблясък на здрав разум като удавник за сламка.

— Явно обслужването в „Кокрън Хаус“ е отлично.

— Утре — заяви Блейк, докато с нежелание се откъсваше от нея, — ще уволня шефа на обслужването по стаите.

Самър се разсмя, ала отпи от виното, а той отиде да отвори вратата. Близко, прекалено близко бяхме, помисли си тя и изпусна една дълга въздишка. Прекалено близко. Беше време да насочи разговора към областта на бизнеса и да си остане там. Самър си даде миг отдих, докато сервитьорът подреждаше масата.

— Ммм, мирише чудесно — възкликна тя и прекоси стаята, а Блейк подаде бакшиш на момчето. Преди да седне, огледа храната. Полусуров стек, варени картофи, задушени аспержи. — Много разумно — хвърли му един поглед през рамо, докато той й помагаше да седне на стола.

— Можем да поръчаме и десерт по-късно.

— Никога не ям десерти — вметна Самър и сложи обилно горчица върху хлебчето. — Прочетох договора.

— Наистина ли? — Блейк я наблюдаваше как разрязва сандвича на две и взема едната половина. Но защо трябваше да се изненадва от вкусовете й? Тя, в края на краищата, държеше най-обикновени бисквити в кухнята си.

— По-точно адвокатът ми.

Той поръси малко черен пипер върху своя стек и го разряза.

— Е, и?

— Изглежда всичко е наред. Освен… — Самър спря насред изречението, докато отхапваше първата хапка. Затвори очи и се наслади на вкуса.

— Освен? — настоя Блейк.

— Ако, казвам ако, се съглася на това предложение, ще ми бъде необходимо повече време.

Той не обърна внимание на подчертаното „ако“. Важното бе, че тя беше мислила върху предложението. И двамата го знаеха.

— В какъв смисъл?

— Сигурно сте забелязали, че доста пътувам — Самър посоли пържените картофки, опита ги и кимна одобрително с глава. — Често се налага за два или три дни да отида, да речем, до Венеция и да приготвя „Гато Сент Оноре“. Някои от моите клиенти ме наемат месеци предварително. Обаче има и други, които го правят най-неочаквано, в последния момент. Някои от тях… — тя отхапа отново от сандвича. — Някои ще трябва да вместя в програмата си поради лична привързаност или професионално предизвикателство.

— С други думи, ще трябва да летите до Венеция или някъде другаде, когато е необходимо — колкото и странно да бе съчетанието на вкусове между яденето й и виното, Блейк отново напълни чашата й с шампанско.

— Точно така. Въпреки че вашата оферта предизвика известен интерес у мен, ще бъде невъзможно, дори, мисля, неетично, да обърна гръб на моите постоянни клиенти.

— Разбирам — голяма хитруша, помисли си Блейк, но и той не падаше по-долу. — Мисля, че можем да постигнем споразумение. Двамата с вас просто трябва да прегледаме графика ви.

Самър си взе пържено картофче с ръце, сетне избърса пръсти в снежнобялата салфетка.

— Вие и аз?

— Така ще бъде по-просто. Ако се съгласите да обсъдим какви други случаи биха могли да се появят през годината на индивидуална основа… — Блейк се усмихна, когато тя си взе втората половина от сандвича. — Мисля, че съм разумен човек, госпожице Линдън. И за да бъда откровен, лично аз предпочитам да ви имам в моя хотел. В момента бордът на директорите клони повече към Лапойнт, но…

— Защо? — думата прозвуча не като въпрос, а като заповед и обвинение. Нищо друго не би го задоволило повече.

— Защото по принцип главните готвачи са мъже. — Самър изстреля една ругатня на френски, при което той само леко кимна. — Да, точно така. И след някои дискретни проучвания научихме, че мосю Лапойнт доста силно се интересува от това място.

— Тази свиня е готова да лази по корем и да пече кестени на ъгъла, само и само да види снимката си във вестника — тя хвърли салфетката си и стана. — Мислите си, че не разбирам стратегията ви, господин Кокрън? — вирна глава и така откри красивата си дълга шия. Блейк си спомни съвсем ясно как потръпваше кожата й под пръстите му. — Непрекъснато ми тикате Лапойнт под носа, защото смятате, че ще грабна офертата ви заради гордостта си или собственото си его.

Той се засмя, защото изглеждаше прекрасна.

— Е, върши ли работа тази стратегия?

Очите й се присвиха, ала устните й се изкривиха леко.

— Лапойнт е най-обикновен цапач. А аз съм артист, художник.

— И?

Самър знаеше, че не бива да се съгласява така лесно, когато е ядосана. Знаеше, но…

— Вие ще се съобразите с моята програма, господин Кокрън Трети, а аз ще направя от вашия ресторант най-доброто място от този род по цялото Източно крайбрежие.

И, дяволите да я вземат, ако не го направеше. Чувстваше, че иска да го стори, за да докаже и на двамата.

Блейк стана и вдигна двете чаши.

— За вашето изкуство, госпожице — подаде й нейната чаша. — И за моя бизнес. Може би това ще бъде печеливш съюз и за двама ни.

— За успеха — добави тя и чукна чашата си в неговата. — В края на краищата, нали и двамата го искаме?