Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Restless Tide, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джорджия Боковън. Неуморен прилив

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1996

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-422-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Карла Флеминг беше измъчвана от лошо предчувствие почти през целия ден. Още щом се събуди разбра, че нещо не е наред, а следобед вече имаше мрачно настроение. Опита се да го игнорира, но предчувствието й се засилваше и около четири часа, не можейки повече да сдържа нервите си, започна да се разхожда напред-назад по дъбовия паркет на „Артист кооп гелъри“. Приближи се до входната врата, отдръпна настрани табелата „Отворено“ и разсеяно се загледа навън.

Платноходка с издути от вятъра платна напускаше пристанището, вдигайки облаци водни пръски. Зад нея тъмнозелените, обрасли с гора, съседни острови се любуваха на следобедното слънце.

Студена тръпка неочаквано пробяга по тялото на Карла и я накара да настръхне. Тя разтърси коса и се сгуши в широката яка на пуловера си. Опитвайки се да се стопли, започна да масажира енергично раменете си. Изохка от досада, защото навън нямаше какво да се види. Малкото градче Мартинс коув[1] все още се събуждаше от дългия си зимен сън. По тротоарите, където сега се мяркаха случайни минувачи, скоро щяха да се блъскат тълпи от туристи, готови да похарчат всичките си пари, но да останат с приятни спомени от ваканцията си.

Карла се протегна, обърна табелата с надпис „Затворено“ и заключи вратата. След около пет минути излезе от задния вход и седна зад волана на пикапа си. Угризенията, че е нарушила работното си време, се усилваха и тя си даде обещание, по средата на сезона да работи с няколко часа повече. Никой от художниците не би й се разсърдил, защото продажбите тръгваха едва в началото на лятото, а сега рядко някой влизаше в галерията. Докато изминаваше трите мили до бунгалото си, мислено продължи да се самоубеждава, че нервността й се дължеше единствено на предстоящата след седмица финансова ревизия. „Една гореща вана и чаша билков чай и всичко ще отмине.“

Пикапът взе последният завой по чакълестия път и пред погледа й се откри малката дървена къщичка, която сега беше неин дом. От трите й страни растяха високи борове, а фасадата бе обърната на запад към залива Пюджит саунд. Макар че изглеждаше миниатюрно само с двете си стаи, бунгалото беше удобно и уютно, а Карла често го наричаше „моето късче от рая“. Когато преди три години пристигна тук, бягайки от ада, най-после успя да се откъсне от останалия свят, най-после откри уединение, където да лекува раните си.

Къщата й беше последна на този малко използван път и единствена в скалистото заливче. Това изолирано място й бе осигурило усамотение и достатъчно време за размисъл — нещата, от които имаше особена нужда, когато за първи път стъпи на острова.

Изключи двигателя и слезе от пикапа. До слуха й достигна тихият звън на телефона. Поколеба се, дали да се втурне към къщата, но се отказа. Разстоянието от гаража до фоайето беше прекалено голямо, за да успее да стигне навреме. „Ако на някого толкова му трябвам, ще ме потърси отново.“ Успокоена от тази мисъл, Карла се изкачи бавно по стълбата на верандата, подритвайки пътьом една борова шишарка. Почувства се много по-добре, когато влезе в затоплената, огряна от слънцето дневна. Захвърли чантата си на дивана и тръгна към кухнята, да си приготви чай. Чаят, независимо от какъв вид, се беше превърнал в най-доброто лекарство срещу преумора и стрес. Ужасно приятно й бе, да обвие с длани горещата чаша и да зарови нос в ароматната пара.

Докато пълнеше чайника, изведнъж си спомни, че днес по телевизията щяха да дават предаване за един от местните художници. Бързо се върна обратно в дневната и включи стария черно-бял телевизор, наследен от предишния собственик. Няколко минути въртя копчетата му за настройка, но нещо, приличащо на картина, така и не се появи.

— По дяволите, ще трябва да слушам само звука! — изруга гласно.

Удари ядосано кутията на едноокото чудовище, но изображението се влоши още повече. Карла изохка от отчаяние, усили още малко говора и тръгна към кухнята, за да сложи чайника на котлона. Не беше направила и няколко крачки, когато чу острия, неприятен глас на местния телевизионен говорител, обявяващ началото на вечерните новини.

— Драги зрители, продължава борбата за живота на автомобилния пилот Рик Флеминг, който катастрофира тежко днес следобед на „Ривърсайд спийдуей“. Още пет коли са напълно разрушени, но към тази и други истории ще се върнем веднага след рекламната пауза.

Всичко се завъртя пред очите й, а в ушите й остана самото бясното биене на сърцето. Карла залитна и потърси опора в рамката на вратата. Краката й се подгънаха, отчаяно опитвайки се да задържат тялото й. Зрението й се замъгли, докато накрая настъпи пълен мрак, и тя се строполи на пода.

Безмилостното, упорито звънене на телефона успя да достигне до нея през безсъзнателната мъгла, обвиваща съзнанието й. То мъчително я изтегляше от пълното блаженство на небитието към света, който преди малко се бе опитала да напусне.

Карла бавно се надигна, но остана седнала на пода, защото мигновена болка прониза слепоочията й като с нажежен меч. Внимателно докосна челото си. На него вече имаше болезнена подутина от удара в стената. Пропълзя на колене до масата, придърпа кабела на телефона и вдигна слушалката.

— Да-а?… — колебливо прошепна.

— Карла? Карла, ти ли си? — прекъсна я нетърпелив мъжки глас. — Карла, аз съм Стив Макдоналд. Слушаш ли ме? Трябва да ти кажа нещо много неприятно…

Карла откри съществена промяна в гласа му. „Стив е плакал, Рик сигурно е мъртъв? О, господи, това не може да е истина!“ Поколеба се, дали да не затвори слушалката и да отложи поне с минута вестта за смъртта му.

— Как е той Стив?

Отсреща за миг настъпи мълчание.

— Иска да те види. Мисля, че трябва да побързаш…

— Господи, Стив, няма да мога… Не искам да го гледам как умира. Вече нямам никакви сили, да преживея всичко това отново.

— Не, Карла, моля те, не казвай това. Ти си по-силна, отколкото мислиш, искам само да дойдеш, умолявам те! Той те чака и само повтаря: „Моля те, доведи Карла, трябва да я видя. Доведи я бързо“. Цял следобед се опитвам да се свържа с теб.

Колкото и отчаяно да се съпротивляваше съзнанието й, Карла знаеше, че ще отиде при Рик. Загубеше ли го, нейният живот щеше да бъде променен завинаги. Нейната крехка връзка с „обикновения свят“, която толкова трудно си беше изградила тук, на Куилър айлънд, щеше да се разпадне отведнъж. И когато положеха Рик в прясната пръст — там, където вече лежеше брат й Боби, от нея щеше да остане само жалка останка. Вкусът и смисълът на живота щяха да изчезнат завинаги, всичко след това щеше да изглежда фалшиво, както звездите на празничните фойерверки.

— Ще дойда Стив… — отвърна и почти на себе си добави: — Моля се само, да не е твърде късно. — Карла погледна часовника си. Последният ферибот вече бе отплавал от Мартинс коув. — Стив? — Гласът й бе станал ясен и силен, след като бе взела решението да тръгне. — Единственият начин да напусна острова тази вечер е с хидроплан. Ще можеш ли…

— Всичко съм уредил, тръгвай за Билингъм, там ще те чака мой приятел и ще те откара с малък самолет до Сиатъл. Когато пристигнеш на летището, отиваш на терминала на „Юнайтед“, купил съм ти билет до Лос Анжелис.

Поговориха още около минута, докато обсъдят всички подробности. Карла се опита да задържи думите си, но те сякаш сами излязоха от устата й.

— Стив, как е той? Много ли е зле?

— Моля те, побързай! Ела, колкото се може по-скоро!

Гласът на Стив дълго остана в съзнанието й, след като затвори слушалката.

 

 

Набързо се приготви и с бясно каране стигна до Билингъм само за десет минути. Там вече я очакваше приятелят на Стив Макдоналд. Той пилотираше малък, спортен самолет и когато излетяха, Карла мислено благодари на двигателя, защото шумът му беше прекалено силен, за да се води някакъв разговор. Това й позволи, да се усамоти в мислите си, без да изглежда неучтива. Спести й и коментарите от рода: „Рик беше много добър пилот, чудесен човек“ и т.н.

Монологът му бе започнал още в Билингъм. Приятелят на Стив се оказа бивш автомобилен състезател. Карла с ужас осъзна, че той говореше за Рик в минало време, а тя дори не му направи забележка, макар, че мисълта за смъртта на Рик й изглеждаше непосилна. Ужасяваща й се струваше представата, че той лежи окървавен на някое болнично легло със системи на ръцете, пълнещи разбитото му тяло с изкуствен живот и празни обещания. Не искаше да види, как купчина машини упорито се борят за живота му, а после с бездушните си монитори отчитат, че борбата е била загубена. Не можеше ясно да си представи, как най-близкият й човек лежи в интензивното отделение — място напоено със стотици миризми, които се сливат в един общ мирис — този на приближаващата се смърт.

Всъщност, не можеше да види изобщо лицето на Рик, защото виждаше в съзнанието си образа на друг човек, на брат си Боби. Бе прекарала пет дълги дни край леглото на умиращия си най-млад брат. Всички съпътстващи емоции завинаги се бяха запечатали в паметта й. Боби също беше станал жертва на автомобилно състезание — на неукротимия дух, каращ някои мъже да направят всичко в името на някакво загадъчно съвършенство, което самата тя никога не бе успяла да разбере.

Боби и Рик си приличаха. Те бяха хора, които търсеха риска, които изискваха от живота си повече, отколкото той можеше да им даде. Карла беше сестра на един и съпруга на друг такъв мъж. Беше от онези простосмъртни, които се молят надяват и очакват, че те ще се завърнат невредими. Молитвите й не помогнаха много за Боби. Животът му трагично бе завършил само за двадесет и три години, а сега изглеждаше, че и Рик бе на път да си остане завинаги на тридесет и четири. „По дяволите, това не е честно! Тридесет и четири е прекалено малко!“

Блестящите светлини на огромния град се превърнаха в неясни петна от нахлулите в очите й сълзи. Карла не ги избърса. Те се търколиха по бузите й и закапаха по стиснатите й до побеляване ръце. Самолетът се насочи към пистата. Хълмовете на Лос Анжелис бяха някак тъмни, сякаш слънцето не възнамеряваше да изгрява отново.

Стив я посрещна още на стълбичката, пое ръката й и я поведе към очакващата ги полицейска кола, пред която имаше и двама мотоциклетисти, за да я ескортират. Едва когато седнаха в колата успяха да разменят няколко думи.

Повече от учтивост. В тона му имаше определена враждебност — последица от тяхната емоционална раздяла преди три години. Тогава Стив открито я беше обвинил, че в името на своя егоизъм унищожава Рик, напускайки го, точно когато той има най-голяма нужда от нея. Макар и двамата мъже да бяха на еднаква възраст, те бяха пълна противоположност. Всичко в Стив бе с необикновена големина — от набитото му мускулесто тяло до огромните му длани. Много хора от пръв поглед биха го сметнали за неприветлив и отблъскващ, но това траеше само, докато се усмихне. Едва тогава можеше да се забележи истинската природа на неговата индивидуалност.

Карла все още добре си спомняше ръста и строгия, непроницаем поглед на Стив, когато го бе срещнала за пръв път. Но не й бе необходимо много време, за да разбере, че неговата необщителност и малко грубоватото му поведение всъщност прикриват една срамежливост и необикновена доброта. Заедно бяха прекарали доста дни около пистата и веднъж Рик със смях й бе казал, че по-добре се разбирала с главния механик Макдоналд, отколкото той с него. Със Стив бяха станали много близки приятели с течение на времето, а това бе направило неочакваната им раздяла още по-болезнена.

Колата летеше по пустите улици на Лос Анжелис със скоростта на състезателен автомобил. „Какво ли ще стане, ако сега катастрофираме, бързайки да видим умиращия Рик?“ — помисли си Карла с нотки на черен хумор. В този момент спирачките изсвириха и тя видя, че са спрели пред входа на спешното отделение. Към тях се втурнаха репортери. Двама бяха по-бързи и й преградиха пътя.

— Мисис Флеминг, мислите ли, че всички пилоти имат желание да умрат по време на състезание?

— Това ли беше причината, да напуснете Рик Флеминг преди три години?

Карла закри с длани лицето си, за да го предпази от обектива на камерата и блясъка на фотосветкавиците.

— Моля ви, оставете ме да мина!

Думите й не предизвикаха никакъв ефект. Журналистите я гледаха като хищници, готови на всичко, за да получат това, което желаят.

— Как се чувствате, мисис Флеминг, сега, когато знаете, че съпругът ви умира вътре в тази болница?

Стив Макдоналд я хвана за ръката и безцеремонно разбута репортерите, проправяйки й път. След секунди вече вървяха по коридора към интензивното отделение. Първото нещо, което й направи впечатление, беше миризмата. Изглеждаше й остра и позната, все едно че не я бе вдишвала преди повече от четири години.

Намираха се във вътрешността на огромна, лишена от прозорци сграда, и в ужасяващо стерилен район, където всеки говореше, движеше се или се усмихваше с особена напрегнатост, каквато не можеше да се срещне другаде в болницата. Комплексът представляваше стаи със стъклени стени, изпълнени с всякакви чудновати постижения на медицинската техника. Карла забеляза със свито сърце, че една от стаите беше по-различна. Пред нея стоеше медицинска сестра и отбелязваше нещо в картона си, а стените бяха плътно закрити със завеси. Пулсът й се учести и тя се сгуши в синьото си кашмирено палто. Това със сигурност беше стаята на Рик. Дъхът й замря, когато осъзна това. „Защо са спуснали завесите? Нима вече е мъртъв?“ Отскубна се от ръката на Стив и се втурна към вратата. „Не, не може това да е истина! Не може Рик да умре с мисълта, че не го обичам!“ Страхът я беше сграбчил за гърлото, докато влизаше в малката стая. Медицинската сестра в странна жълта униформа се надигна от стола и й направи път. Опита се да й каже нещо, но Карла не й обърна внимание. Погледът й беше фокусиран в неподвижното тяло, покрито със зелени болнични чаршафи. Над леглото бяха закачени няколко контейнера с кръвна плазма и глюкоза, а под тях лежеше Рик… нейният Рик. Карла въздъхна облекчено. Той беше жив, макар и ужасно пребледнял. Красивите му дълги мигли и веждите му изглеждаха като парченца въглен забити в лицето на снежен човек. С разтреперани ръце Карла се пресегна и докосна ожулената му лява буза. От това нежно докосване годините, които бяха ги разделяли, сякаш изчезнаха. Любовта, която три години се бе опитвала да прикрива, й даде сили, да се наведе и да погали с устни челото на Рик. Очите му бавно се отвориха.

— Здрасти, ангелче… — прошепна й обичайния си поздрав, сякаш не бяха се виждали само от няколко дни. — Знаех си, че ще дойдеш…

Наложи й се да се наведе, за да чуе думите му.

— Господи, обичам те, Рик! Ако умреш, душата и сърцето ми ще умрат с теб. Чуваш ли ме?

— Остани с мен, Карла…

Заболя я, когато видя колко усилия му струва, да говори. Част от нея искаше да сложи длан на устните му, за да запази неговите сили, но друга част искаше да слуша, колкото се може повече неговия глас, да го съхрани завинаги в душата си, за да й помогне да преживее бъдещите безкрайни и самотни години.

— Моля те, остани, Карла…

„Защо ли си мисли, че ще си тръгна?“ — мина й през ума.

— Разбира се, че ще остана, скъпи.

Пръстите й галеха познатите очертания на лицето му, сякаш се опитваха да отнемат част от болката.

— Обещавам ти… — Не му достигнаха сили и Рик замълча, за да си поеме дъх. — Обещавам ти, че няма да умирам, че няма да те изоставя.

Карла се усмихна през сълзи. Как само й се искаше да му повярва. Пръстите й се спряха на устните му и тя се наведе, за да го целуне. Златистата й коса се изплъзна от фибите, които я придържаха, и се разпръсна по лицето й. Понечи веднага да се изправи, но едва доловимият му глас я спря.

— Остави я… знаеш ли колко ми липсваше. Искам да ме докосва от съседната възглавница, когато се събуждам, или да гали тялото ми, когато правим любов.

Рик затвори очи и сънят скоро го погълна. Карла нежно покри лицето му с едва доловима целувка, после взе дланта му в ръцете си и седна на стола до леглото. Облегна глава на студената алуминиева табла и се помоли искрено, да стане чудо.

Скоро и тя също се унесе в неспокоен сън. В съзнанието й като на филмова лента нахлуха спомени от техния съвместен живот. Някои епизоди виждаше само като размазани петна, а в други открояваше отделни картини. Мислите й бягаха от болката и нещастието обратно към първите дни на тяхното познанство…

 

 

Преди седем години Карла току-що се беше дипломирала в „Вашингтон стейт юнивърсити“ със специалност бизнес администрация. Успя веднага да си намери работа в Ай Би Ем в Лос Анжелис, но преди да започне, реши да погостува на леля си за две седмици в Лас Вегас. След годините, прекарани в дъждовния Вашингтон, с нетърпение очакваше тези четиринадесет дни под горещото слънце на Невада.

Когато пристигна на летището, бе неприятно изненадана, че никой не дойде да я посрещне. Леля й Морийн нямаше лошия навик да закъснява, а напротив — винаги подраняваше. Карла се огледа за високата метър и осемдесет с посивели коси жена, но не откри и следа от нея. „Няма защо да изпадам в паника — каза си, — има поне дузина логични причини, леля да закъснее. Сега е време да си взема багажа. Ако и дотогава не е дошла, ще й позвъня по телефона.“

Проправяйки си път към лентата за багаж, Карла почувства, че се задушава. Въпреки че климатичните инсталации работеха на максимални обороти, от тях сякаш нахлуваха огнени талази. Костюмът, който си бе избрала, макар и от лека материя, се оказа напълно неподходящ. Беше елегантен, но с дълги ръкави, а това автоматично го правеше непригоден. Остави дамската си чанта и фотоапарата на пода, за да свали сакото си. Изведнъж пред нея застана висок чернокос мъж.

— Извинете, мога ли да ви помогна?

Лицето му беше с почти идеални черти, подсилвани още повече от широката му усмивка.

Карла се намръщи от излъчващото се от него прекалено самочувствие. Срещала се бе с доста подобни мъже в университета, пък и сега съвсем не й бе до някакъв си летищен донжуан. Опита се да прочете в очите му причината за усмивката му, но те бяха прикрити зад тъмни, лъскави очила. Това, което още повече я раздразни, бе това, че видя собственото си измъчено и отчаяно отражение. „За какъв се мисли този тип! Носи тъмни очила на закрито. Сигурно някой му е казал, че изглежда загадъчно или секси, и затова той не ги сваля от лицето си. А може би просто иска да прикрие очите си? — помисли си Карла — По дяволите, не бива да се замесвам с някакъв си плейбой, който би могъл да се окаже и обикновен местен джебчия или мошеник!“

— Няма нужда, благодаря.

Горещината, багажът и досадата от неугледната й външност станаха причина, отговорът й да прозвучи малко по-грубо от необходимото.

— Ще се оправя и сама, а сега ме извинете.

— Разбира се, както желаете.

Мъжът се обърна и изчезна сред тълпата, предавайки се много по-бързо, отколкото бе предполагала.

Карла се премести до един метален парапет, откъдето можеше да наблюдава багажната лента. Надигна се на пръсти и огледа залата, но отново не откри леля си. Умората от последните няколко седмици си казваше думата. Първо се беше справила с изпитите, а после с треската около дипломирането, когато трябваше да намери място за нощуване на многобройните си роднини и приятели, дошли на тържеството. Облегна се назад и затвори очи. Виеше й се свят от няколкото безсънни нощи и бе очаквала, че най-после тук ще си почине.

Когато отново отвори очи, с изненада забеляза, че високият, тъмнокос мъж я бе последвал и сега стоеше само на няколко метра от нея, също облегнат на стената и пъхнал ръцете в джобовете си. Този път Карла успя да го огледа по-внимателно и с неудоволствие установи, че е много по-привлекателен, отколкото й се бе сторил преди. Косата му беше небрежно сресана, сякаш беше шофирал дотук кола с отворен прозорец. Защитните му очила бяха свалени и Карла видя големите му тъмнокафяви очи с дебели и извити нагоре мигли — точно както тя се опитваше да направи своите всяка сутрин. Когато погледите им се срещнаха, Карла осъзна, че това не са очи на евентуален престъпник, за какъвто го бе взела. „По дяволите, той ми предложи само приятелска помощ, а аз се държа като мечка стръвница, страдаща от зъбобол. Е, добре — запита се с нарастващо любопитство, — щом не е донжуан и не е крадец, тогава какъв е? Кожата му е силно загоряла, което означава, че работи някъде на открито. Каубойските му ботуши са прекалено износени, следователно е някой заможен местен фермер или не… при тези добре развити мускули на краката и ръцете… със сигурност е строител…“

Напразно очакваше да я заговори, за да му се извини за предишната си грубост. Но мъжът, кой знае защо, не й обръщаше внимание, а съсредоточено наблюдаваше лентата за багаж. Изведнъж Карла забеляза нещо необичайно. Много от пасажерите, преминавайки покрай тях, забавяха крачките си, шепнеха си, а някои дори сочеха с пръст. Отне й около минута, да разбере, че не тя привлича погледите. „Защо ли всички са се вторачили в него? Все пак, не е чак толкова привлекателен. Може би е някоя филмова звезда?“

Любопитството й взе връх.

— Изглежда, че привличате хорското внимание…

— Какво?!

Непознатият премигна така учудено, все едно излизаше от пълен мрак на дневна светлина.

— Присъствието ви не остава незабелязано от тълпата.

— О, така ли? Аз пък не съм забелязал. Мислех си за нещо друго.

— Значи ли, че това ви се случва често. Имам предвид, да ставате център на внимание.

Отговор не последва. Карла бе удивена от безразличието му към любопитството на околните. „Явно съм сбъркала, когато определях професията му. Голям смях ще падне, когато разкажа на леля, как съм чакала за багажа си с някоя известна личност. Ех, само да можех да разбера как се казва…“

— Извинете, тези куфари ваши ли са?

Очите й се разшириха от изненада, като видя, мъжът да държи кожените и куфари.

— Но как сте разбрал, че са мои?

— Леля ви предположи, че ще използвате тях. Подарила ви ги е по случай дипломирането ви в университета.

— Леля ми?!

Той й намигна.

— Видях, че сте много изнервена от полета, и след като ми отказахте да ви помогна, реших, че ще е по-добре да не се натрапвам.

Карла го гледаше ядосано. Широката му, самодоволна усмивка я накара да избухне. Беше изморена, изнервена и нямаше никакво желание да играе на неговите игри.

— Защо не ми казахте, веднага. Помислих ви първо за сваляч, а после за крадец.

— О, така ли? И защо сте ме сложила в тези категории, след като само ви предложих помощта си.

„Господи, с минимални усилия този мъж ме кара да се чувствам като идиотка“ — мина й през ума.

— Там, откъдето идвам, хората ценят преди всичко добрите обноски.

— Чудесно.

Усмивката му се разтегна. Явно бе доволен от развитието на разговора.

— Хайде стига, няма защо да се ядосваш, само се губи излишна енергия. Тръгваме ли?

Мъжът с лекота вдигна куфарите, все едно че бяха празни, и с широка стъпка тръгна към изхода. Карла с усилие го следваше.

— Струва ми се, че щеше да бъде по-добре, ако се бяхте представил още в самото начало.

Той се спря толкова рязко, че Карла едва не се блъсна в него.

— Знаеш ли, че си права? Сега ще ти съобщя как се казвам, а после ще сключим примирие. — Без да изчака отговора й, сложи куфарите на земята, грабна ръката й и я разтърси енергично. — Ричард Алън Флеминг на вашите услуги, лейди, желанията ви са заповед за мен.

И преди Карла да разбере какво става, Ричард я прегърна и целуна, сякаш бяха стари приятели, които отдавна не бяха се виждали. Самодоволната момчешка усмивка отново разцъфна на лицето му.

Карла ужасена се отдръпна.

— По дяволите! Леля ми сигурно е полудяла, за да изпрати точно вас на летището! — Макар че се стараеше да сдържи яда си, тя почти извика последните думи. Наоколо вече се събираше малка група от любопитни.

Ричард Флеминг отметна глава и искрено се разсмя. Гледайки страната му реакция, Карла изненадано установи, че гърленият, плътен звук на гласа му, вместо да разпалва гнева й, неусетно го потушава.

— Аз само следвам указанията на твоята прекрасна леля, мис Томпсън. Тя ми каза, че покорно си ходила на училище през последните десетина години и това ти е една заслужена ваканция. Затова и изпрати мен, в името на доброто ти прекарване. Ще отбележа, че съм само с пет години по-възрастен от теб, тоест най-младият човек, с когото ще контактуваш през следващите две седмици.

— Никога не съм срещала човек с толкова голямо самочувствие. И какво? С целувки ли ще ме забавлявате или имате и други планове?

— Но защо си толкова груба, с какво те ядосах? — Ричард протегна ръце отново да я прегърне.

— Само ако ме докоснете, така ще ви ритна, че дълго време ще си спомняте за мен.

Той се засмя и, въпреки заканата й, обгърна нежно раменете й.

— Харесваш ми, мис Карла. Харесваш ми прекалено много. Всъщност, леля ти ме предупреди, че ще стане така, а тя рядко греши за нещо.

— Не бих го твърдяла. Ето че днес е направила фатална грешка, като е изпратила вас да ме посрещнете.

Карла се наведе да вземе куфарите си, но Рик без усилие успя да я изпревари.

— Няма да има примирие, така ли?

— Поне докато в Невада не завали сняг.

Тя тръгна бързо напред и махна с ръка на едно такси.

Бележки

[1] заливче (англ.). — Бел.прев.