Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blind to Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 28 гласа)
Сканиране
arhangel_gabrilel (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ребека Уинтърс. Сляп за любовта

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-11-0039-2


Първа глава

— Доктор Стилман, казвате, че слепотата на мъжа ми е неизлечима? — Либи Ансън се мъчеше да бъде спокойна. През дългия нощен полет от Лондон до Найроби я крепеше надеждата, че това е само временно и че една операция ще възстанови зрението му.

— Боя се, че е така — отговори докторът тихо и угаси слабата искрица надежда, която бе блещукала досега. — Когато галерията се срутила, от ударната вълна парченце руда проникнало в черепа на съпруга ви. Убеден съм, че зрителните нерви са увредени, защото изобщо не реагира на светлината. Много съжалявам.

— Не мога да повярвам… — поклати глава тя смаяна. — Знае ли Ванс, че е ослепял завинаги?

— Да. Поиска да научи истината веднага щом дойде в съзнание.

— Но от злополуката са минали над две седмици! Не разбирам защо не са ме повикали. Щях да дойда веднага…

— Предполагах, че се е свързал със семейството си. Неотдавна разбрах, че го посещават само няколко чиновници от мината. Тогава поисках от администрацията му телефона на негов роднина. Някой си господин Дийн ми даде номера на баща му в Лондон и му се обадих незабавно.

— Нима Ванс изобщо не ме е споменавал? Нищо не разбирам! — намръщи се Либи.

Докторът гледаше нежното й овално лице, видимо трогнат от обърканото й изражение.

— До вашето появяване в отделението дори не знаех, че господин Ансън е женен. А още по-малко, че има такава очарователна жена. Вашият брак е дълбока тайна. Никой в компанията му не знае за това. Откога сте женени?

— От три седмици. Ванс се върна тук веднага след венчавката заради някаква авария. Смяташе да стои само няколко дни, затова решихме да остана в Лондон, докато той дойде при мен и заминем на сватбено пътешествие… — Гласът й трепереше. — Каза ми, че ще бъде в недостъпен участък в планината и ще ми позвъни веднага, щом може. Вашето обаждане при баща му е първата ни връзка с него… — Болката отново я връхлетя. С мълчанието си за сватбата им Ванс беше я наранил дълбоко.

— При тези обстоятелства не можете да си представите колко се радвам, че сте тук — усмихна се любезно докторът. — Помогнахте да се реши загадката.

Либи кръстоса дългите си стройни крака и се наведе напред.

— Каква загадка, доктор Стилман?

— Вашият съпруг е горд човек, но страстното му желание да остане независим, въпреки нещастието, ме безпокоеше. Сега започвам да разбирам.

— Какво искате да кажете?

— Ако аз имах красива младоженка, която ме чака, и внезапно изгубех зрението си, откровено казано, първите ми мисли вероятно щяха да бъдат за самоубийство.

— Да не намеквате, че Ванс не иска да живее? — възкликна тя. — Затова ли не ме е извикал веднага?

— Съвсем не — побърза да я успокои той. — Но се затвори в себе си, защото не може да понесе мисълта да бъде зависим от когото и да било, особено от вас. Той е блестящ, преуспяващ човек, който е свикнал да бъде напълно отговорен. Създал си е завидна кариера тук, в Кения. И, което е по-важно, вече има жена, за която иска да бъде всичко. Внезапно слепотата засяга самата му същност, неговата мъжественост. Той губи вяра в своята способност да ви бъде опора, защитник, любовник…

— Ванс е всичко това за мен, сляп или не! — Гласът й пресипна от вълнение. — Аз… помислих, че сте се обадили на баща му, защото не можете да се свържете с мен. Нима повечето хора реагират така в неговото положение? Нима се отвръщат от онези, които най-много ги обичат?

— Известна депресия съпътства подобни загуби — отмести поглед докторът, — но всеки случай е различен, разбира се. Като всеки мъж той иска да бъде съвършен съпруг, обаче слепотата е нещо ново и непознато за него. Страхува се.

— Не мога да си представя, че Ванс изобщо може да изпитва страх! — просълзи се Либи.

— Нито пък той… — повдигна вежди докторът.

Тя трепна, когато значението на думите му достигна до съзнанието й. За Ванс сега винаги беше нощ… Дори не можеше да го проумее. От усилие вдигна глава.

— Изпитва ли болка?

— Като се изключи рядкото главоболие, физическото му състояние е отлично. Обаче ме безпокои, че обвинява себе си за злополуката, която отне два човешки живота. — Либи тихо изпъшка. Тя не знаеше това, нещастието на мъжа й бе я погълнало изцяло.

— Не исках да го изпиша, преди да разбера дали има близък приятел или роднина, който да се грижи за него. Досега отхвърля всички предложения за помощ. С изключение на шепа хора от компанията му, отказваше всякакви посещения. Както ви обясних, именно затова се обадих на баща му. Трябва да ви кажа, че съм облекчен от вашето пристигане. Особено след като настоява днес да напусне болницата. Ще започне да се съпротивлява, но мисля, че отчаяно се нуждае от вас. Готова ли сте за това?

Либи въздъхна дълбоко и леко повдигна брадичка.

— Нуждая се от Ванс много повече, отколкото той от мен. Аз съм негова жена и смятам да преживея живота си с него.

— Браво, той е щастливец, че има жена като вас! — усмихна се облекчено докторът. — Надявам се, че скоро ще го разбере.

— Бих искала да отида и го видя — каза тя решително и стана. — Благодаря ви за времето, което ми отделихте, доктор Стилман, и за грижите ви към мъжа ми.

— Желая ви успех, госпожо Ансън! — Той също стана и стисна ръката й. — След малко ще дойда да го видя. Защо не му занесете този поднос с храна? Апетитът му не е добър, което е обяснимо, разбира се.

Опасенията на Либи се засилиха.

— Ще опитам…

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Разбира се!

— Откога познавате съпруга си?

— От близо три години. Запознах се с него, когато вторият ми баща купи коневъдната ферма до имението на баща му. Защо?

— Олеква ми, като научавам, че бракът ви не е резултат на вихрено ухажване. Поне знаете пред какво се изправяте…

Либи излезе от кабинета му, затвори вратата и се облегна на нея. Дали наистина познаваше Ванс толкова добре, колкото смяташе докторът? Може и да не са имали вихрено ухажване, но той беше в Кения, а тя в Международния институт в Женева, и бяха прекарали твърде малко време заедно. Високо ценеше редките им срещи. Когато вече й се струваше, че не може да понесе поредната раздяла, Ванс я помоли да се омъжи за него и й обеща, че бракът ще разреши всичките им проблеми.

Тръпка пробяга по тялото й, когато си спомни какво й беше пошепнал на летището след сватбата им. „Сега, когато церемонията вече не е пречка, можем да продължим нашето ухажване, госпожо Ансън.“ Пламенната му целувка с обещанието си за блаженство беше най-голямата й опора през последните седмици.

Либи се отдалечи от вратата, като мислено се подготвяше за първия поглед към съпруга си, за разговора, който щеше да последва. Трябваше да го убеди, че ще имат чудесен, пълноценен брак, въпреки слепотата му. В края на краищата, нали се обичаха. Тя щеше да бъде негови очи! Може би трябва веднага да създадат семейство. И двамата искаха деца… освен ако той не бе променил мнението си.

Либи спря под лампата, за да разгледа пръстените на лявата си ръка — осезаемо доказателство за сватбата им. Широка ивица ковано злато обгръщаше капковиден аметист. И златото, и камъкът бяха от мините „Ансън“ и тя си спомни как Ванс й каза, че цветът на аметиста винаги му напомня очите й…

С обяда на Ванс в ръце Либи забързано влезе в единичната болнична стая.

— Можете да върнете този поднос откъдето е дошъл — прокънтя звучният му глас с цялата си позната сила. — Всеки момент си тръгвам и храната само ще отиде на вятъра. Занесете го на онзи нещастник от съседната стая. Той е на диета.

Либи се подвоуми дали да се разкрие. Бавно пресече стаята, като нарочно мина близо до него.

— Казах ви, че не съм гладен! За… — Той внезапно замлъкна, леко разтревожен. — Този парфюм… — Гласът му затихна и Ванс се обърна.

Ръцете й затрепериха, при което чашката за чай затрака. Внимателно сложи подноса на масичката и се обърна, за да погледа до насита любимата фигура. Беше облечен в копринена пижама и халат с оттенък на кафе. Дали някой приятел или служител му ги бе донесъл от къщи? Той ли си ги бе избирал или ги беше купила някоя от секретарките му?

Отново се почувства неуверена, защото едва познаваше този Ванс, който живееше в тази част на света. Късчетата информация от писмата и телефонните му обаждания не разкриваха ежедневните му навици. Беше изненадана, че чертите му се бяха изменили толкова малко. Бръчките около устата му бяха по-дълбоки, но мъжката му красота беше завладяваща и чудесна както винаги. Косата му беше по-дълга, беше отслабнал и от това личаха всичките му тридесет и една години, обаче за нея той все още беше съвършен.

Тя наблюдаваше с интерес как се опитва да си събере багажа. Тъпчеше нещата как да е в неподходящо отделение на куфара. Изруга силно, когато няколко касети се хлъзнаха и паднаха на пода. Ледени пръсти стиснаха сърцето й, като го гледаше как напипва пътя си покрай ръба на кревата й после на четири крака ги търси на пода.

Несъзнателно посегна да му помогне, но тъмната му глава рязко отскочи назад като на прекрасен породист жребец. Либи неволно се дръпна. Очите му се взираха право напред, кадифено кафяви и хубави, но сърдити! Не можеше да повярва, че не я вижда.

— Какво искате, по дяволите? Вероятно не сте госпожа Грейди. Тя не ме насилва да ям! — изръмжа кисело Ванс.

Либи бързо впи поглед в лицето му. Не се виждаха никакви следи от рана. Бронзовият тен, който той поддържаше целогодишно, му придаваше измамно здрав вид.

— Нагледахте ли се, която и да сте? — озъби й се Ванс и я накара да подскочи. — Не знаете ли, че е невъзпитано да се зяпа сляп човек?

Тя беше ужасена. Не можеше да познае мъжа, който обитаваше тялото на съпруга й. Усети как по лицето й се затъркаляха сълзи и се укори. Така няма да стане! Реагираше точно както не искаше.

— Ванс! — извика умолително.

Ахването, което се изтръгна от него, прозвуча като раздрана коприна.

— Скъпа, значи това си ти! — прошепна той дрезгаво от шока и от още нещо, което не можеше да се определи. Стиснатите му устни пребледняха. — Либи! — почти изстена. Гласът му издаваше дълбоко вълнение.

— Да, Ванс! — Тя прелетя през болничната стая. — Очаквах те в Лондон, но при тези обстоятелства ти прощавам — прошепна срещу устните му, сключи ръце около шията му и го целуна с плам, породен от всички вълнения, които беше преживяла през последните два дни.

Тялото му трепна за миг и остана сковано. След това той я отблъсна и заотстъпва назад около края на леглото, като се удари и изруга.

— Какво правиш тук, Либи? — попита враждебно.

— Що за въпрос задаваш на жена си?

Ванс пъхна юмруци в джобовете на халата си.

— Знаеш, че не те искам, тук. Казах всичко в писмото.

Сърцето й заудря и тя се приближи.

— Какво писмо?

— Това, което продиктувах на една секретарка в болницата. Увери ме, че го е пуснала.

— Ванс, не съм го получила. Кълна се!

Последва дълга тишина, докато той преценяваше думите й.

— Ако казваш истината, не разбирам защо си тук. Планът беше аз да се свържа с теб.

— Доктор Стилман вчера съобщил за злополуката на баща ти, който ми се обади незабавно. Излетях с първия самолет. — Ванс пребледня и стисна таблото на кревата. — Ванс, защо не ми каза какво се е случило? Защо не сподели нещо толкова важно? Знаеш, че щях да пристигна моментално.

Либи посегна към ръката, която беше по-близо. Когато леко притисна пръстите му, той рязко се дръпна назад. Никога не беше я отблъсквал физически и това я засегна.

— Не трябваше да идваш — мрачно избоботи Ванс. — Онова писмо беше изпратено със специална поща. Очевидно намесата на доктор Стилман, колкото и да е била добронамерена, те е довела, преди да си го получила. В него ти обяснявам защо не те искам тук и защо от брака ни нищо няма да излезе.

Тя пое дълбоко дъх, като отчаяно се мъчеше да запази спокойствие.

— Е добре, след като съм дошла, можеш да ми го кажеш лично.

Забеляза как ръката му пипнешком търсеше дръжката на куфара.

— Върви си вкъщи, Либи. Тук нямаш работа. — Той затвори капака, но не можа да го закопчае, защото шнурът на самобръсначката му висеше навън.

Беше се опитала да се подготви за евентуални промени в поведението му, но тази груба жестокост беше нещо съвсем ново. Бе се превърнал в някакъв неумолим непознат. Стори й се, че ако още веднъж се опита да се доближи до него, ще я изблъска с тялото си.

— Аз съм вкъщи! — прошепна тя. — Ние се оженихме преди три седмици и имам пръстени за доказателство. Мисля, че част от обета гласеше: „За добро, за лошо, в болест и здраве, докато двамата сме живи“.

— Аз съм сляп, Либи. Нещо далеч по-различно!

— Ти си жив! — откъсна се неволно от устните й. — Когато чух за злополуката, исках само да си жив. Колкото и да е ужасна слепотата ти, можем да се справим с нея. Ще ти помогна. Ще направя всичко за теб!

— Грешка, Либи! — изруга сподавено Ванс. Той стоеше вдървено до леглото с вкопчени една в друга ръце. — Тук няма място за „ние“. Казах на доктор Стилман. Никакви посетители.

— Една съпруга едва ли попада в тази категория! — не отстъпваше тя. — Защо не си казал на доктора, че си женен? Толкова ли малко ми вярваш?

— Не това е причината и ти го знаеш. Сигурно просто не можеш да разбереш, Либи.

— Тогава ми помогни! Аз те обичам, Ванс. Остави ме да ти бъда жена. Моля те, прегърни ме! — промълви тя, като тръгна покрай кревата към него.

— Престани, Либи! Злополуката промени всичко.

— Включително и любовта ти към мен ли?

Болезнена сянка пробяга по лицето му.

— Аз не съм същият човек, за когото се омъжи. Слепотата променя перспективите на една личност във всяко отношение. То е като да се родиш отново. Трябва да тръгна по свой път. Сам. Съжалявам, че писмото не е пристигнало навреме, за да избегнеш това излишно пътуване.

— Излишно ли? — Обля я гневна вълна. — Ти не можеш да промениш факта, че сме женени. След като съм тук, писмото вече няма значение. Няма да се откажа от брак, който дори не е започнал!

— И няма да започне! — Властният му тон не допускаше никакви възражения. — Напускам болницата и отивам в квартирата си следобед. Ще уредя такси да те закара на летището. Можеш да вземеш следващия самолет за Лондон.

— Не говориш сериозно!

Той се изправи в целия си ръст с гневно стиснати челюсти.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен!

— Няма полети за Лондон до сутринта! — каза Либи първото, което й хрумна, за да печели време. — Но ако толкова много искаш да се отървеш от мен, ще взема такси до някой хотел.

— Не, Либи… Няма да те пусна сама в хотел. Не познаваш Найроби. Освен това си прекалено красива, за да бъдеш тук сама. — Той разтри безсилно бронзовия си врат. — Не остава нищо друго, освен да дойдеш с мен в апартамента. Утре сутринта ще вземеш такси до аерогарата.

— Ванс, аз съм двадесет и три годишна жена, а не дете, което можеш да командваш! — изплъзна се неволно от устата й.

Една тъмна вежда се издигна заплашително.

— А човекът, за когото се омъжи, вече не съществува! — Той закрачи към банята и тръшна вратата.

— Престани да се самосъжаляваш! — извика му гневно тя.

— Госпожо Ансън?

Либи бързо се обърна. Бузите й пламтяха.

— Доктор Стилман…

— Може ли да излезете навън за минутка? Бих искал да поговоря с вас.

Тя го последва в коридора, като се опираше до стената. Стълкновението с Ванс беше изцедило всичките й сили.

— Може би ни чухте да се караме — измънка Либи, като хвана с две ръце главата си. — Толкова се срамувам, че изпуснах нервите си! Но той отказва да ме допусне до себе си и за момент забравих слепотата му.

— Предполагах, че може да се случи нещо подобно. Трябва да разберете, че още не е приел ослепяването си. Не може да повярва, че вече няма да вижда. Това плюс стреса от вашето пристигане е причината да се държи така.

— Но докога? Аз съм негова жена. Толкова го обичам!

— Бих искал да ви дам насърчителен отговор — кимна той, — но нямам. Трябва да се запасите с търпение.

— Нямам време, докторе. Ванс очаква утре сутринта да отлетя за Лондон.

— Денят още не е свършил — отсъди лекарят. — Какви са непосредствените ви планове?

Тя премига, за да спре напиращите сълзи.

— Каза, че ще отидем в апартамента му. Естествено надявах се, че ще ме заведе в имението си. Като си помисля какви планове имахме… — Гласът й заглъхна.

— Не се отказвайте. Днес е едва първият ден. И моля, не забравяйте, че аз съм тук. Можете да ми се обаждате по всяко време. Помнете, че старшата сестра, госпожа Грейди, има опит при работа със слепи и може много да ви помогне да облекчите приспособяването на съпруга ви към ежедневието…

Либи прибра кичур коса. В момента я вълнуваше единствено мисълта, че утре сутринта Ванс смяташе да я отпрати с първия самолет обратно в Англия, но не го каза.

— Благодаря ви още веднъж, доктор Стилман!

— Желая ви успех! — потупа ръката й той.

Тя го проследи с поглед по коридора, после отново се вмъкна в стаята. Дежурна сестра беше помогнала на Ванс да облече прилепнали към бедрата му джинси и риза тип сафари. Лекото му отслабване подчертаваше мургавата му, хубава външност и го правеше да изглежда още по-висок и привлекателен.

— Ванс!

— Къде беше?

Стори й се, че долови следа от безпокойство в резкия му тон.

— Доктор Стилман искаше да се сбогува и да ни пожелае всичко добро. — Устните му се свиха, но не каза нищо. — А обяда ти? Няма ли да хапнеш, преди да тръгнеш?

— Защо мислиш, че ще седна да ям точно сега?

— Тогава може ли да го изям аз? Не съм… Не съм слагала залък в устата си от вчера. Знам, че е глупаво, но не ми е добре. — Замайването, което беше усетила в коридора, се засили и тя потъна в креслото до шкафа. Повдигаше й се.

— Либи? — Този път тя не си въобрази тревогата в гласа му, но беше прекалено зле, за да му отговори. Ванс пипнешком отиде при нея и сложи топла ръка на врата й. — Кожата ти е лепкава. Наведи глава между краката си.

Либи последва съвета му — прекалено беше слаба, за да направи друго. Когато бръмченето в ушите й престана, се надигна, като се наслаждаваше на допира на ръката му. Пръстите му масажираха главата й с мека настойчивост.

— По-добре ли си?

— Да. Много по-добре, благодаря — кимна тя, но осъзна, че не може да я види. Беше забравила за момент.

— Не ставай! — Сърцето й се изпълни с любов, като го гледаше как се опитва да отиде до масата. Най-накрая съумя да й донесе чаша портокалов сок.

Либи го взе от ръката му и го изпи до дъно. Беше възтопъл, ала й беше все едно. След няколко минути силите й започнаха да се възвръщат.

— Беше много вкусен…

— Защо, за бога, не си яла в самолета? — попита той, наведен над нея. Ръката му намери рамото й и се плъзна надолу към китката, като разсеяно напипваше пулса. Движението му я накара да потръпне.

— Вероятно по същата причина, поради която и ти не си изяде обяда… Вече съм добре, Ванс.

Тя едва се изправи на крака и неохотно се измъкна от ръцете му. Приближи се неуверено до масата и започна да се храни.

Ванс също се изправи, но с нехарактерно за него колебание на няколко пъти тръгваше и спираше, докато стигна до телефона на стената. Изруга, когато слушалката падна на пода, ала накрая успя да набере централата и да поръча такси. Говореше на суахили, който изглежда владееше като местен жител. Остави слушалката точно когато дежурната, която беше видяла по-рано, се появи на вратата.

— Готови сме, господин Ансън. Количката е точно зад вас.

Либи забеляза как ръцете му се свиха в юмруци.

— Мога да си отида оттук и със собствените си крака!

— Разбирам ви, господине, но такива са правилата на болницата.

— Ванс… — измънка бързо Либи. — Понеже дойдох направо от летището, оставих багажа си на рецепцията. Ще отида да го прибера и ще те чакам на входа.

— Колко си донесла?

— Всичко, което притежавам — отвърна задъхано Либи, — с изключение на коня ми Кинг — баща ми урежда изпращането му в Момбаса. Мислех, че ще е приятно да отидем дотам с кола да го приберем, когато изтече карантината.

Той веднага заговори нещо, но тя се измъкна от стаята и не го чу. По пътя към фоайето си припомни думите на втория си баща. „Ванс е ощастливен с дар по-голям от зрението му — това е твоята любов, мила.“ Лесно му беше да го каже.

След смъртта на истинския й баща майка й се омъжи за вдовец, който никога не бе имал свои деца. Либи запълни празнината в живота му и той безумно я обичаше. Бяха щастливо семейство, не криеха взаимната си привързаност. Но тя знаеше, че ще трябва много повече от любов, за да се помогне на Ванс сега.