Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beating About the Bush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Линда Тейлър. Да започнеш на чисто

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Димитринка Ковалакова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954-26-0082-8

История

  1. — Добавяне

Изразявам признателност на Алън Браун и всичките студенти, с които се запознах в Хортън-Стъдли, задето ме вдъхновяваха с топлотата и въодушевлението си, и особено на Джон, който ме возеше така, че ми секваше дъхът. На всички от агенция „Дарли Андерсън“ и издателство „Хайнеман“ за упорития им труд. Специални благодарности на Елизабет Райт за подкрепата, на Лин Дру, задето правеше всичко да изглежда толкова лесно, и на Томас Уилсон, за енергичните усилия зад кулисите. Също на Кейт Елтън, Кейт Макуенъл, Рон Биърд, Майк Бродерик и Марк Маккалъм за всичко, което направиха. Изказвам любовта и признателността си на моето семейство и приятели. Бяхте чудесни.

На Джеф

„Всичко трябва да се опростява максимално, но не повече от това.“

Алберт Айнщайн

Първа глава

Беше циганско лято. Дърветата, които ограждаха моравата пред колежа, бяха изпъстрени с оранжево, но слънцето през целия ден изливаше ярка светлина, неспирано от никакви облаци — от светложълтия блясък на утрото до златистото сияние на залеза.

Ела прехвърли тежестта си върху лопатата и погледна към Мат, който се намираше в другия край на моравата. По челото й избиха капки пот, а кожата на главата й беше сгорещена и влажна. Тя се изправи сковано, оставяйки дръжката на лопатата да се опре върху бедрото й, намери в джоба на дънките си едно усукано ластиче и прибра косата си на опашка. От нея се изплъзнаха гъсти кестеняви къдрици, които погъделичкаха страните й. Тя ги отметна, избърса чело с опакото на ръката си и отново спря да си поеме дъх. Беше завързала ненужната жилетка около кръста си, за да могат голите й, загорели ръце да поглъщат слънчевите лъчи. Когато беше малка, майка й я изпращаше навсякъде с допълнително пуловерче „за всеки случай“. Вероятно затова бе прекарала по-голямата част от живота си като несполучливо копие на съдия по крикет.

Днес бе най-горещият септемврийски ден, който си спомняше. Тя примижа към оскъдните парцаливи облачета по синия небесен купол.

Двадесет и деветият септември в живота й. Не беше сигурна дали трябва да се чувства доволна, или ужасена.

Пиер се поизправи ничком с парче връв в ръка и вдигна поглед към нея.

— Искаш ли вече да се сменим?

Ела го погледна. Нямаше повече от двадесет и една. Дори косата му изглеждаше по-буйна от нейната. Тази мисъл я мобилизира и тя поклати глава.

— Не, добре съм. Просто изхвърлям натрупаните токсини. Ти мери, аз ще копая.

Пиер кимна с разсеяна усмивка и отново се зае да очертава съвършената решетка, която тя трябваше да изкопае върху торфа. В залата, преди да излязат и упражнят уменията си на опитното поле, Мат нарисува на черната дъска огромен квадрат и го защрихова с уверени движения. Даде им и размерите, които Ела попи мислено, но забеляза, че седналият до нея Пиер старателно копира плана на листа си с подострен молив, линия и транспортир. Ела гледаше на градинарството по-скоро като на борба със земята, отколкото като на геометрия, но предполагаше, че при всеки е различно. Докато повечето курсисти идваха облечени в стари дънки и тениски и стоварваха на пода зад столовете си найлонови пликове с гащеризони и туристически обувки с железни налчета, Пиер влизаше тихо и възпитано, оправяше си реверите, по навик си изтриваше обувките в пренебрегваната от всички останали възголемичка изтривалка, усмихваше им се, очевидно доволен, че е там, и се заемаше да подрежда на масата лъскавото съдържание на кутията си за моливи.

След малко Ела спря да отдъхне и се огледа. Пиер бе може би най-младият в тази разнородна тайфа. Беше французин, последвал приятелката си англичанка, и сега работеше почасово в хотела замък „Катр Сезон“, не много далеч от колежа. Към градинарството подхождаше с усърдието на невръстен гимназист. За разлика от Джон например, който вече пет години стоеше безработен — в курса го бе пратил някакъв ентусиазиран служител от бюрото по труда. Или Нев, който работеше на половин ден за общинския отдел „Паркове“ и в дните, когато имаше курс, го освобождаваха, за да усъвършенства уменията си. Или пък Валъри, която изглеждаше поне на петдесет, но очевидно се радваше на всички материални благини, които една жена би могла да желае — тя посещаваше курса, за да може да се справи с огромната градина в задния двор на къщата си. После идваха Кати и Ема, които се познаваха от преди и винаги работеха в екип. Имаше и други, но още не ги бе опознала много добре, всичко на всичко около петнадесет души. И Мат, разбира се, техният преподавател.

Ела се загледа в изправения недалече от тях Мат. Беше застанал до Джон, който размахваше лопатата с огромна сила и мяташе в количката правилни квадрати торф, без нито за момент да прекъсне коментарите си за това какво мисли той, какво смята, че мислят другите, и че в крайна сметка си е чиста загуба на време, при положение че би могъл да си седи вкъщи и да си кърка. Мат стоеше до него, подпрял нехайно ръце на хълбоци, и изказваше съгласието или несъгласието си всеки път, когато успяваше да вметне по някоя дума. Не притежаваше бликащата енергия на Джон. Неговата бе по-спокойна, сякаш склонността му да се заяжда и подкача бе облагородена от физическия труд — приличаше на загладен от природните стихии камък с митична вътрешна сила.

Тя въздъхна едва чуто. Фигурата му изглеждаше съвършена в гръб, но и отпред гледката не бе разочароваща. Чу го да се смее весело на репликата на Джон: „Казваш го само защото съм черен“. Това накара и другите да вдигнат глави.

Ела срещна погледа на Кати, която сви рамене и се зае деловито с последното си квадратче торф. Ела се сети за своята решетка. Вече се беше изравнила с Пиер, който размотаваше тънко клъбце връв, за да се увери, че следва плътно правата линия. Бяха свършили едва половината от участъка си. Погледа го известно време. Той работеше съсредоточено, показал връхчето на езика си. Не й се искаше да го пришпорва. Бяха съседи в клас, за това винаги работеха в екип, макар че разликата в подхода им започваше да бие на очи и желанието да му кресне: „За бога, размърдай се малко!“ ставаше все по-непреодолимо.

— Виж какво, ще ида да изпразня количката. Така, като се върна, ти ще си направил още няколко квадрата, нали, Пиер?

Той й се усмихна щастливо. Как можеше да му се разсърди човек? Нищо, че Мат вече вървеше с равномерни крачки към тях, подхвърляйки пътьом по някой и друг коментар на другите. Никак не й се искаше да я сметне за некадърница, въпреки че лопатата й засядаше при всяко усилие да я плъзне под чима.

Мат се приближи до количката едновременно с Ела, вдигна едно квадратче торф, обърна го и направи гримаса, като видя колко пръст е останала от другата страна.

— Виж, трябва да плъзгаш лопатата, нали разбираш?

— Да, ти ни показа — съгласи се напрегнато тя.

— Дай да направя едно.

За частица от секундата очите им се срещнаха и Ела отново усети онова привличане. Коленете й омекнаха, но успя да се окопити, преди да залитне в обятията му. Вместо това отстъпи назад и като си наложи сериозна физиономия, впери поглед в мускулите на гърба му, които играеха под тънката тениска. Той плъзна с лекота лопатата под чима и го хвърли в количката. Чимът прелетя току покрай носа й и се приземи точно на върха на купчинката. Можеше да се обзаложи, че е факир в мятането на палачинки.

— Разбрах — рече Ела и кимна, като полагаше всички усилия да изглежда интелигентна.

Мат се изправи, облегна се на лопатата и я погледна. Умееше да го прави, без лицето му да издава абсолютно нищо. В стомаха й се надигна топлина и тя подръпна стеснително влажната си тениска.

— Не си започнала да съжаляваш, нали? — попита той и й се усмихна неловко.

— О, не. Ни най-малко. Просто трябва да натрупам малко мускули. Седенето зад бюро и продаването на акции очевидно не са се отразили много добре на бицепсите ми.

— Да, май е така.

Опита се да си даде вид, сякаш я разбира. Всъщност мисълта, че може да прекарва дните си — както и повечето вечери — затворен в душната банка, му бе толкова чужда, колкото и че може да забрави да полее цветята, усети безпогрешно Ела.

— Налага се да вляза във форма. И преди изгарях доста калории, но физическият труд е нещо съвсем друго. — Тя се заигра умислено с колана си. — А и вече не съм толкова млада. Предполагам, че с годините човек става по-ленив.

— Е, не може да се каже, че си на средна възраст, нали? — попита шеговито той и сините му очи проблеснаха, уловили за миг един слънчев лъч. Личеше му, че говори искрено.

Ела потръпна от удоволствие.

— На двадесет и девет съм.

— Мислех, че си на двадесет и осем.

— Днес имам рожден ден.

Каза го по-тихо, за да не разбере цялата група. Това се бе появило малко след като навърши двадесетте — желанието да обявява възрастта си пред нищо неподозиращи хора и да наблюдава реакцията им. Сякаш си просеше комплиментите. Едва сега започна да разбира старите дами, които възклицаваха: „Аз съм на осемдесет и пет!“, и очакваха отговора с неприкрита агресивност. Навярно им се искаше някой да каже: „О, ами изглеждате чудесно!“.

— Днес ли? — попита Мат и повдигна учудено светлокестенявите си вежди. — Значи довечера ще празнуваш?

— Ами…

Ела се вкопчи в катарамата на колана си, докато не забеляза, че я е разкопчала. Побърза да я закопчее, без да сваля очи от Мат. Подсъзнанието й вземаше надмощие. Още малко и едва ли не щеше да запретне тениската си. Изведнъж усети, че сигурно й личи колко си пада по него. Но той като че ли нямаше нищо против. Даже напоследък й се струваше, че това все повече му харесва. Беше любезен с групата и отделяше време за всеки поотделно, но с нея винаги се спираше да поговори за други неща, не само за семена и най-подходящата пръст за саксии. И сега Ела се чудеше защо не му бе казала по-рано за празненството по случай рождения си ден. Винаги съществуваше възможност да се измъкне от другите си ангажименти, ако имаше такива, и да дойде. Тя се покашля, за да могат следващите й думи да прозвучат нехайно.

— Ще идем с неколцина приятели в „Ралото“. Аз и двете момичета, с които живея, може би още един-двама. Не съм сигурна колко ще бъдем. Няма да е голямо събитие.

Успя да млъкне, преди да е добавила: „И вероятно ще е адски скучно“.

— Звучи много интригуващо — усмихна се той.

Ела приседна на ръба на количката, като се стараеше да не изглежда прекалено обнадеждена.

— Днес е твоят р-хожден ден?

Да му се не види! Беше забравила, че Пиер е коленичил наблизо с връвта и чертожните си инструменти. Тя погледна към него и видя, че напълно е забравил да чертае. Иначе по връвта не беше останало нито едно възелче.

— Не е голяма работа, Пиер. Все пак не ставам на тридесет.

— А, но ние трябва да дойдем да го отпразнуваме.

— Чудесно — усмихна му се лъчезарно тя.

— А ти ще дойдеш, нали, Мат? — попита въодушевено Пиер. — И съпругата ти ще дойде да се запознае с нас? Бих искал да видя тази именита личност. Природата и изкуството са толкова близки, не мислиш ли?

Ела въздъхна дълбоко, вперила очи в проблясващата златна халка на загорелия безименен пръст на Мат. Знаеше, че е женен, разбира се. Знаеше също, че жена му е известна художничка. Но това си беше негова работа. Изобщо не я засягаше дали си спомня за семейното си положение, докато я гледа с този блеснал поглед. Все пак нямаше да й е особено приятно, ако жената на Мат се изтърси довечера на купона в местната кръчма. Щеше да се наложи през цялото време да й прави комплименти за нейната художествена визия. Сякаш не й бе достатъчно, че във фоайето на заведението бяха окачили един неин акварел, който още с влизането направо блъсваше човека в лицето. Ела признаваше пред себе си, че е добър, но нямаше никакво намерение да стига по-далеч. Сега всеки път, когато влизаше в кръчмата, се промъкваше покрай картината със сведени очи, за да не й се възхищава. Мат отново се засмя, подаде лопатата на Ела и си погледна часовника.

— Време е за обяд. Значи ще си прекарате хубаво довечера, а?

 

 

— Прилича на хероин. Откъде го взе? — викна Миранда от кухнята.

Ела чу как отваря и затваря хладилника, а след това издърпва тапата на преполовената бутилка вино. Малко след това Миранда се появи в полезрението й, облегната небрежно на вратата. Въпреки найлоновата шапка на главата и пурпурните капки „Полунощна магента“ по челото, тя приличаше на произведение на изкуството, което Микеланджело бе изваял в свободното си време. Ела си наложи да не бъде груба. Сама беше избрала Миранда за наемателка и нямаше никакво основание да й се сърди, че изглежда пленителна във всичко, което успее да докопа, било то копринена блуза или найлонова шапка. Ела погледна отново към разтворения станиолов пакет, който Фейт демонстративно бе поставила върху масичката, и отново се намръщи.

— Намерих го.

Фейт се обърна на креслото и изгледа Миранда над облегалката. Очилата й проблеснаха на светлината на лампата. Лицето на Миранда се изопна. Ела погледна първо едната, после другата и й хрумна нелепата идея да кресне на Фейт: „Не мърдай! Зрението й улавя само движещи се обекти!“. Но въпреки това си замълча. Не можеше да се разпорежда с всички и всичко около себе си. От време на време трябваше да оставя природата да си каже думата, а очевидното желание на Миранда да издере очите на Фейт бе едно от нещата, над които Ела нямаше власт.

— Вдигнах капака на една от кофите за боклук да изхвърля пликчето от чипса — обясни Фейт. — И го видях. Съвсем нов пакет. Просто си стоеше.

Фейт почеса с кутре бенката на горната си устна и Ела трябваше да си припомни, че и нея също сама си я избра за наемателка. Фейт бе родена тук и на нея можеше да се разчита, макар че за пръв път живееше отделно от родителите си. Беше невзрачна на вид. До нея Ела се чувстваше почти красавица, въпреки че не си го признаваше. Докато се мъчеше да формулира някакво изречение, Миранда отново се обади:

— Коя кофа? — И вдигна едната си пурпурна вежда.

— Има ли значение?

— Може и да има.

— Зелената.

— А погледна ли в другата?

— Аха. Там беше само торбата с боклук, която хвърлихме тази сутрин.

— Хм.

Миранда отпи глътка вино и се загледа разсеяно в другия край на стаята. Ела се почеса по главата и зачака. Миранда се канеше да обясни всичко. Почти винаги го правеше.

— Хм.

Тя подсмръкна, почеса си главата през найлоновата торба и се понесе към затворената врата, която водеше към малкото антре и стълбището.

— По-добре оправете тази бъркотия, преди да съм казала на госпожа Слокоум. И няма ли най-сетне да започнете да се приготвяте? Доколкото виждам, имате доста работа.

Каза го шеговито, с престорено ужасен поглед към шлифера на Фейт и засъхналите петна кал по крачолите на Ела, които стигаха чак до дебелите й чорапи. Калта не се подчиняваше на никакви правила. Тя се просмукваше в дрехите, ноктите и косата. Ела разроши бретона си и от него се вдигна облак прах.

— Водата във ваната е гореща, Ела. Защо не се окъпеш сега? До половин час трябва да сме тръгнали.

— Миранда!

Ела направи опит да стане от мекото канапе. Не беше лесно. Това канапе имаше свойството да поглъща хората без остатък. Миранда се показа до половината в антрето и проточи врат.

— Виж се какво правиш, оплеска всичко с твоята магента! — Фейт скочи, извади смачкана салфетка от джоба си и се зае да бърше ръба на вратата. — Съжалявам, Ела. Ти толкова се стара да я боядисаш!

— Не се притеснявай, Фейт. — Въпреки всичко Ела се усмихна. Поне Фейт забелязваше тези неща. Миранда цъкна нетърпеливо с език, докато наблюдаваше старанията на Фейт. — Миранда, само един малък въпрос, преди да си изчезнала. На масичката все още има пакет чист наркотик. Какво, по дяволите, да правим с него?

Миранда се намръщи, сякаш не очакваше този въпрос. Сетне помисли малко, наклонила глава на една страна.

— Върни го обратно — каза накрая, без да й мигне окото.

— Какво? — възкликна Фейт, отстъпи назад със салфетката в ръка и отворът на устата й се окръгли от изненада.

— Чу ме. Да пусна ли ваната да се пълни, Ела? Или смяташ да се появиш, приличайки на Раб Незбит? Така няма да станеш по-привлекателна за мъжете, нали?

Ела стана и се олюля, когато канапето я пусна от хватката си.

— Не съм в настроение да привличам никого. Днес ставам на двадесет и девет и единственият подарък, който съм получила досега, е пакет наркотици.

— Е, да, но човек никога не знае, нали? „Бъди подготвен!“ — това е моят девиз. И след като си дойдохме на темата, ще ти трябват ли кондоми?

Главата на Ела се замая, фантазиите за наркопласьори отстъпиха пред фантазиите й за предстоящата вечер. Разбира се, кондомите можеха да се ползват за много цели, не само за очевидната. Или поне така беше чувала.

— Намират ми се няколко, в случай че ти излезе късметът. А сега ще ти напълня ваната и ти ще се пъхнеш в нея. По всичко личи, че трябва да тръгна преди вас, за да предупредя останалите, че ще закъснеете. Не, сериозно, Ела. — Лицето на Миранда доби строго изражение под найлоновата шапка. — Днес е твоят рожден ден и всички полагат големи старания в твоя чест. Може би ще е добре да се понагласиш.

— Виж, никого за нищо не съм молила. Стига ми бутилка с нещо пенливо и „Фрейзър“.

— Не започвай пак. — Миранда вдигна ръката си с чашата. — Бъди поне малко благодарна. Аз на твое място щях да бъда. На моя двадесет и девети рожден ден никой не си мръдна пръста за мен. Имах полет до Дъблин и през цялото време един парализиран депутат ми шляпаше ластика на бикините. Правим каквото ни е по силите и най-малкото, с което можеш да ни се отблагодариш, е да се забавляваш.

— Очаквах го с нетърпение, преди Фейт да дойде и да ми подари една каруца хероин тъкмо когато си пилех ноктите.

Миранда хвърли един поглед към ръцете й. Ела направи същото. Не, не си беше пилила ноктите и това си личеше. Все още бяха пълни с кал. Трябваше да ги накисне във ваната. Дано цялата мръсотия си излезе сама. Тя сви пръстите си в юмруци.

— А откъде все пак знаеш, че е хероин? — попита Фейт Миранда и затаи дъх.

Миранда завъртя отегчено очи, върна се в стаята, пъхна пръст в прашеца, засмука го и затвори очи за момент. Фейт погледна ужасено Ела.

— Да, хероин е.

— Но откъде знаеш? — настоя Фейт със сбърчено чело.

Миранда цъкна още по-звучно с език.

— Ходила съм в Бененден. Върни го там, откъдето си го взела.

Този път Миранда изглеждаше твърдо решена да излезе, Фейт я последва във фоайето и викна след нея нагоре по витите стълби:

— Какво, просто така?

— Просто така — чу се заглъхващият глас на Миранда, която явно си отиваше в спалнята.

— Но защо? — кресна Фейт.

Последва кратка пауза.

— Защото… — започна да обяснява Миранда като на малоумен. По гласа й личеше, че се е надвесила над перилата. Изведнъж Ела с ужас си представи как пурпурни капки се спускат във въздуха и се приземяват върху новия кремавожълт вълнен мокет в антрето. — … Ако не го върнеш, онзи, който го е оставил там, ще се чуди къде е, нали?

— Да? — Фейт дори мислеше на глас.

— И ако реши, че ти си го задигнала, вероятно ще иска да си го вземе от теб, така ли е?

Фейт мълчеше.

— Та ако искаш това да се случи, значи ти е бедно въображението. Дори още по-бедно, отколкото си мислех. Върни го и не казвай никому, че си го намерила. Вероятно следващия път, когато погледнеш в кофата, пакетът ще е изчезнал.

— Разбира се — прозвуча вече по-ясно гласът на Фейт. — Боклукчиите ще го вдигнат.

— Не, Фейт. Ще го вземе пласьорът, на когото е казано да си го прибере от зелената кофа пред тази къщурка. Схвана ли? А сега ми кажи смяташ ли да си оправиш косата, или не? Приличаш на Олив от „По автобусите“.

После се чу как Миранда влиза в банята и затваря вратата с ритник. Ела виждаше през отворената врата Фейт, която стоеше в антрето и зяпаше мястото, на което допреди малко се намираше Миранда. И двете бяха твърде слисани, за да помръднат, камо ли да се измъкнат тайно, за да изхвърлят един господ знае колко хиляди лири в собствената си кофа за боклук.

Фейт се върна пребледняла в стаята, погледна Ела и внимателно затвори вратата след себе си.

— Не мисля, че трябва да го връщаме там — прошепна тя.

Сърцето на Ела затупа тежко и нехайно, нахвърленият от Миранда сценарий започна да се разиграва в главата й.

— Не знам какво друго ни остава — прошепна в отговор тя.

— Просто не мога повече! Не ми стига другото — поклати глава Фейт, — ами трябва да свикна с мисълта, че някакви престъпници ще се ровят в кофата за боклук пред къщата ни. А спалните ни са отпред, Ела. Изобщо няма да можем да спим от страх.

— Какво искаш да кажеш с това „не ми стига другото“? — намръщи се Ела.

— А, да! Пристигна новият ветеринар.

— И как е? — попита Ела и си позволи да потръпне в приятно очакване.

Фейт отново се почеса по носа.

— Тъпак.

— По дяволите! Някоя тлъстюга?

Фейт не отговори. Ела се запита с неудобство дали не е трябвало да уточни, че има предвид ветеринаря, а не наемателката си. Втренчи се изпитателно в лицето й, но Фейт вече гледаше мрачно увития във фолио пакет.

— Не можем да го върнем, Ела. Не можем и да съобщим на полицията. По-лошо ще стане, ако се забъркаме в това. Наркопласьорите правят ужасни неща с доносниците.

Ела преглътна мъчително. Изводите на Фейт може да се основаваха единствено на видяното по филмите, но звучаха доста правдоподобно. Тя се помъчи да обмисли положението разумно, както подобава на човек, наближаващ тридесетте.

— Боже мили! — разтрепери се Фейт. — Ами ако решат да прекарват всичките си доставки оттук? Ами ако вземат постоянно да се навъртат наоколо и да крият наркотици навсякъде? По кофите? В градинката отпред? В задния двор? В къщата?

— Няма — увери я Ела, въпреки че едва не се задави.

— Ами ако полицията въпреки всичко научи? Ще си помислят, че сме ние. — Фейт изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Ела я заведе до канапето и я бутна да седне. Възглавниците мигом погълнаха Фейт и тя вирна крака. Едната от практичните й обувки с равна подметка падна на земята. Ела коленичи и й я нахлузи. Някой трябваше да овладее положението. Нямаше да допусне кофата им за боклук да се използва за такива неща. Ами ако им станеше навик? Трябваше да изхвърлят наркотиците колкото се може по-далеч от дома си.

— Слушай — каза Ела и извади една по-чиста салфетка от джоба на дънките си, понеже носът на Фейт беше протекъл, Фейт я взе и си избърса очите. — Ти се изкъпи първа, а аз през това време ще изляза с колата да хвърля пакета. Когато се върна, ще отидем заедно в кръчмата. Как ти звучи?

Фейт кимна неуверено.

— Ето, няма нужда да се притесняваш. Ще се справим. Само дето трябва да си мълчим. Това да си остане между нас двете. Става ли?

Фейт отново кимна и вдигна поглед. Ела се взря изпитателно в очите й през стъклата на очилата. Не за пръв път забелязваше красивия им зелен оттенък, но очилата никак не подхождаха на лицето й. С тях приличаше на Елтън Джон. Въпреки това не казваше нищо, когато Миранда подхващаше някоя от безмилостните си атаки в този дух. Чувстваше се задължена да поддържа дружелюбна атмосфера в къщата.

— Тази вечер ме изпълва с ужас — каза глухо Фейт и облиза устни. Явно усети, че носът й е протекъл, защото побърза да притисне салфетката до лицето си. — Хич ме няма по купоните.

Ела я потупа утешително по коляното.

— Щеше ми се да е нещо по-скромно, само няколко бири и малко билярд. Но Миранда си търси претекст за купон, така че ще трябва просто да се примирим.

— Трябва ли?

— Да — отвърна Ела вече малко по-решително. Разчиташе, че Фейт ще се навие да дойде с тях в кръчмата. Миранда беше прекалено общителна. Толкова общителна, че до нея Ела изглеждаше като Марсел Марсо. А Фейт беше добра компания, когато се поотпуснеше. Само дето мисълта за това я хвърляше в паника.

— Много е властна, нали? — рече Фейт, като понижи глас и очите й проблеснаха заговорнически. „О, не!“, помисли си бързо Ела. Трите живееха в една къща. За съзаклятия и дума не можеше да става.

— Властна е, но затова пък е доста забавна. Помисли само колко скучно би било без нея. Аз ще си бръщолевя за моите дървета, а ти за твоите животни. Ще се отегчим една друга до смърт. Миранда ни е нужна, за да прибавя малко блясък в живота ни. Погледни на нещата по този начин.

Фейт кимна и наведе очи. Ела хвърли поглед към полуотворения пакет на масичката за кафе.

— Добре тогава.

Тя се наведе решително над пакета и уви хубаво съдържанието със станиола.

— Къде смяташ да го отнесеш? — погледна я ококорено Фейт.

— Ако не знаеш нещо, не могат да го измъкнат от теб, дори да те изтезават — отвърна Ела и й намигна дяволито, но като видя как очите на Фейт потъмняха разтревожено, побърза да добави: — Недей да мислиш повече за това. Считай го за свършено.

Фейт се изправи нерешително.

— Ако си сигурна…

— Разбира се, че съм сигурна. Хайде, изчезвай сега.

— Но…

— Изчезвай оттук, Фейт! — кресна Ела, изоставяйки всякаква сдържаност. Това й се отрази неочаквано добре.

 

 

Да си вземе наемателки беше логично решение. Не че някоя от идеите, които я бяха подтикнали да си купи къща в това разхвърляно по баирите село — по-скоро предградие, отколкото селце от пощенските картички — в покрайнините на Оксфорд, би могла да се нарече смислена. Но на нея й се струваше напълно разумно.

Защото цели десет години тя драпа със зъби и нокти, лавира и си проправя път с лакти, за да направи кариера в международното банково дело. Имаше добро образование зад гърба си, чудесен старт в една от най-реномираните банки и никакви ангажименти. Беше корава точно колкото трябва. Предупрежденията, че това е царството на половата дискриминация, се бяха оказали верни. Но тя въртя писалката между пръстите си, блъска по клавиатурата и скоро се научи да борави с дванадесет телефона не по-зле от най-добрите. Изведнъж на двадесет и осем тя се видя с толкова много пари, че не знаеше какво да прави с тях, както и със силно нервно изтощение. С очите си виждаше какво става. Млади момчета с всеки изминал ден посивяваха, получаваха тъмни кръгове под очите, изнервяха се и ръцете им започваха да треперят, когато надигаха първата халба за вечерта. Имаше заплата, за каквато дори не бе мечтала, но никакво време да я харчи. Можеше да си позволи екзотични ваканции, но нямаше време да отиде. Притежаваше БМВ кабрио, но нямаше време да го кара, и луксозен апартамент в Докландс с кожен диван, на който нямаше време да седи. И докато банковата й сметка нарастваше, а светът й ставаше все по-зависим от изкуството на финансовите машинации, тя започна да копнее за природата и накрая този копнеж се превърна в мания.

Неочаквано дойде моментът, когато се каза „Стига!“ и излезе, зарязвайки недокоснат сандвича със сьомга и сирене крема, а също и пълна стая с удивени лица. Но след като тръшна вратата зад гърба си, тя разбра, че отчаянието й се е трупало от години.

Продаде апартамента, колата и всички луксозни играчки, от които можа да се отърве, и в крайна сметка се озова в един колеж по градинарство в Оксфордшир. Не може да се каже, че изборът й бе случаен. Беше израснала по тези места, наистина по-близо до Рединг, отколкото до Оксфорд, но и тук се чувстваше у дома си. След като плати първата вноска за една запусната хижичка на три мили от колежа, тя се зае да я направи по-елегантна и удобна.

През юли, когато се нанесе в къщата, пусна в местната преса обява, че търси две наемателки. Така щеше да си помогне с ипотеката. След като проведе събеседване с кандидатките, реши, че ще е по-добре да живее с жени, които са коренно различни от нея, както и една от друга. Така поне никоя нямаше да навлиза в чужди територии. Погрижи се само да подчертае, че разумният наем включва задължението да участват в подобренията на къщата. Миранда и Фейт се нанесоха при нея и ето че вече бе септември. Досега не бяха имали никакви сериозни свади, сръдни и театрални одобрявания. Курсът се оказа фантастичен, курсовият ръководител — още повече, а тя отново контролираше живота си. Всичко вървеше по план, ако не се смятаха тези бог знае откъде появили се наркотици. Но те бяха само временна сянка, облаче в живота й.

— Хайде, проклета таратайко! — изръмжа Ела и натисна скърцащия скоростен лост, за да принуди колата да изкачи хълма. Този ръждилник втора ръка бе необходима икономия, но вършеше работа. А само това имаше значение.

Тази вечер уличките бяха прекрасни. Едва-едва ръмеше и въздухът бе натежал от сладкото ухание на влажна трева. Когато Ела стигна до склона на любимия си хълм, от прасковения залез бе останало само виолетово сияние. Тя отби в едно разширение на пътя, където често спираше да се полюбува на закътаната долина. Изглеждаше мека и спокойна в отмиращата светлина и само уличните лампи на съседното село трептяха в падналия здрач. Ела отвори вратата, слезе и вдиша дълбоко прохладния въздух.

Обожаваше това място. Всеки път, когато дойдеше тук да погледа пейзажа, й идеше да се награди с някакъв трофей за блестящото решение. Удоволствието, което изпитваше тук, не можеше да се сравни с вълнението от успешна финансова сделка. Намираше се далеч от всякакъв град, сред великолепна есен, под ноктите й имаше кал, вятърът шибаше лицето й и усещането бе фантастично. Нямаше по-добро време и място да преживее един рожден ден. Тук се чувстваше на свобода. Беше сама с нивите, няколко крави в далечината и собствените си мисли.

— Добър вечер.

Гласът я стресна. Когато се обърна, самотният човек, който разхождаше кучето си, вече минаваше покрай нея, вдигайки яката на палтото си. Отправи се надолу по склона, към съседното село. Откъде можеше да знае, че тя държи цяла торба с хероин в жабката на колата си?

— Да, хубава вечер, нали?

Гласът й отлетя след него надолу по хълма, но мъжът вървеше бързо, а краката на кучето направо не се виждаха. Скоро двамата изчезнаха в тъмнината.

Ела погледна с присвити очи часовника си — един грубоват „Аргос“, който замени изящния „Картие“ от дните й в Ситито. Навярно по това време разхождаха кучетата. Реши, че трябва да се отърве от наркотиците колкото е възможно по-бързо и да се маха, докато не е пристигнал още някой. А и Миранда сигурно вече потропваше нетърпеливо с красиво оформените си нокти по бара. Трябваше да действа.

Ела пропълзя в колата и измъкна от жабката торбата от „Сейнсбърис“. След това се изправи насред пътя и задъвка нерешително долната си устна. До пътя имаше порта от преплетени клони, която водеше към малка котловина с форма на обърнат купол. Беше оградена с буен жив плет от шипки и някакви растения с тъмни зърнести плодове. Шубраците в основата му бяха достатъчно гъсти.

— Точно така.

Тя прескочи портичката, приземи се ловко от другата страна и запълзя към живия плет. Спря едва когато стигна до един гъсталак от дива папрат. Там бързо си разчисти място и направи дупка с размерите на пакета, пъхна го вътре и го покри с къпинаци и изсъхнала трева. Чак тогава се изправи и отупа ръце в дънките си.

— Готово. Край на историята.

Чу вой на автомобилен двигател и инстинктивно се сниши в тревата. Колата сякаш забави ход, но пък и пътят се стесняваше. Ела притаи дъх и надникна през една дупка в живия плет. Не, колата беше отминала. Тя отново се изправи и хукна обратно покрай живия плет.

Прескочи портата и изведнъж я напуши смях. Усети как стомахът й потръпва от прилива на адреналин. Тя се качи в колата, затръшна вратата и едва когато запали двигателя, изпусна дълго сдържания въздух. Това вече беше настроение като за рожден ден. И какво, ако ставаше на тридесет? Да, вероятно щеше да й е трудно да ходи на ваканции с хора на възраст между осемнадесет и тридесет години, но това също си имаше своя чар. Животът започваше да й се струва все по-хубав. Въодушевена, тя включи на скорост и потегли. По лицето й се разля широка усмивка.

Все пак „Ралото“ бе интересно място. Никога не се знаеше кой може да цъфне там.