Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bygones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лавърл Спенсър. Миналото, което не забравихме

Немска. Първо издание

ИК „Футура“, София, 1998

Редактор: М. Дамянлиева

ISBN: 954-9792-01-3

История

  1. — Добавяне

I

Жилищният блок приличаше на хилядите други от предградието Сейнт Паул в Минеаполис: дълга правоъгълна триетажна тухлена сграда, във всеки край със стълбищна част с бели изтъркани врати, входовете — без прозорци, от които се носеше спарена миризма.

Беше от този род ниска категория жилища, където се нанасяха предимно млади хора, използвайки старите мебели, а из дългите коридори малки деца караха ролери и техните викове се носеха далеч наоколо.

Днес, в този студен януарски ден, в 6 часа вечерта, миризмата от печено месо със зеленчуци се сливаше със звуците от телевизорите, които в момента предаваха новините.

Една висока жена пресече коридора. Стилът и изработката на класическото зимно манто показваше, че не принадлежи към хората от тази част. Обувките и аксесоарите бяха в ягодово червено. Цялото й облекло — от 50-доларовия копринен шал, прихванал свободно косите й, до високите от три вида кожа скъпи обувки, гъвкавостта на движенията, подчертаваха нейната елегантност.

Бес зави главата си с шала и почука на стая №206. Лиза отвори вратата и извика.

— Здрасти, мамо, влизай! Знаех си, че ще бъдеш точна. Всичко е готово. Забравих само сметана за „Строганов“. Ще трябва да изтичам набързо до магазина отсреща. Няма да имаш нищо против да внимаваш да не изгори месото.

Тя отвори един от стенните шкафове, извади едно дънково яке и го облече върху роклята си.

— „Строганов“? Само за нас двете? И тази рокля? Какво става тук?

Вече на път към вратата, тя извади ключовете от чантата си.

— Погледни по-добре яденето, Окей!

Задържайки дръжката на вратата, каза.

— Можеш да запалиш свещите, вържи ги с панделка, тази, която винаги толкова харесваше.

Вратата се затръшна и остави Бес недоумяваща.

„Строганов, свещи, музика, Лиза с елегантна рокля и високи обувки?“

Тя разкопча мантото си и отиде в кухнята, която беше отделно от трапезарията. Масата вече беше сервирана за 4-ма души. Приборите и част от сервиза Лиза беше взела със себе си, напускайки дома им. Салфетките пасваха чудесно на сервиза. Винените чаши бяха също от нейния сервиз. Имаше и две сини свещи, които не беше виждала. „Какво се разиграваше тук?“ Пристъпи към печката, за да погледне яденето, което така приятно миришеше. Не издържа и го опита. „Превъзходно!“ Точно по нейната рецепта. Едва сега усети колко беше изгладняла. Около два часа беше в бюрото, потънала в работа, след което направи няколко домашни посещения и по пътя успя да намери време само за един хамбургер. Закачи мантото си в гардероба, след което се опита да тури в ред куп обувки, за да може отново да затвори вратата. Намери кибрит и запали свещите, както и тези, които бяха отстрани на шкафа.

На масата имаше сервирана една голяма чиния, също от нейния семеен сервиз, в която имаше красиво оформено сирене във вид на кълбо. Не навреме угасения кибрит опари пръстите й. Тя продължаваше да гледа недоумяващо. „Какво по дяволите значеше всичко тук?“ За разлика от друг път, жилището беше в добър порядък. Старите маси от стъкло и месинг бяха избърсана от прахта, а възглавниците върху семейното им канапе бяха грижливо подредени. Даже и черното пиано, което Лиза получи от баща си при завършването на гимназията, блестеше почистено и беше със затворен капак. Върху инструмента имаше снимка на сегашния приятел на Лиза — Марк, а отстрани — буйно израснал филодендрон. Пианото беше единствената скъпа вещ в цялото жилище. Когато Михаел й го подари, Бес го обвини, че излишно я разглезва. Смяташе, че е глупаво едно момиче, което още не беше завършило колеж, което няма кола и мебели в жилището си, да притежава пиано за пет хиляди долара. Успяха да го качат в апартамента благодарение на една фирма, която се ангажира с това.

— Моля те, мамо, това е чудесен подарък за абитуриентка и ще остане за цял живот.

— И когато се наложи да се пренасяш? — противопоставяше се Бес. — Кой ще плаща за това?

— Аз ще плащам.

— С твоята заплата на стенопист?

— Нали работя и като сервитьорка допълнително.

— Ти трябва да продължиш образованието си, Лиза.

— Според татко, затова имам време.

— Баща ти може и да се заблуждава. Ако ти сега не продължиш, може никога повече да нямаш тази възможност.

— Ти как успя да завършиш по-късно? — упорстваше Лиза.

— Да, но беше ужасно трудно и ти знаеш какво ми костваше това. Трябва баща ти да бъде по-разсъдлив.

— Ах, мамо, бих искала двамата с баща ми да престанете да се бъркате в нашите работи и да не постъпвате така, сякаш се борите за децата си. До гуша ми дойде тази студена война!

— Както и да е, за мен това е безразсъден подарък. Едно пиано за пет хиляди долара! С тези пари може да се плати една година от следването.

Пианото така и остана като точка на недоумение и учудване за Бес. Когато я посещаваше, без да предупреди, в центъра на целия безпорядък беше пианото, потънало в прах, с отворен капак и върху него всякакъв вид дребни неща. Бес едва се въздържаше да не й напомни за своите предупреждения. Тази вечер беше съвсем различно. Пианото блестеше, а на нотната поставка стояха нотите на любимата музика на Михаел — „Home coming“. В предишните им години винаги, когато Лиза сядаше пред пианото, Михаел, без да се замисля, казваше: „Изсвири, моля те, това парче, което толкова харесвам“. И Лиза му доставяше удоволствие, изпълнявайки водещата музика от телевизионното предаване.

Продължавайки да прехвърля спомени през съзнанието си, Бес отиде в банята. Ясно беше, че за тази вечер беше чистено основно, защото и тук плочките блестяха, а отстрани висяха чисти кърпи.

Бес оправи русите си къдрици пред огледалото. След напрегнатия работен ден лицето й изглеждаше доста уморено. Устните й бяха бледи. Опита се да оправи блузата и полата си, които й се видяха измачкани. В този момент се почука. Тя тръгна към вратата и отдалеч извика.

— Ти ли си, Лиза?

Отново се почука.

— Лиза, ключа ли си забрави? — каза тя, отваряйки.

Пред нея стоеше висок елегантен мъж с черни коси и кафяви очи. Беше със сиво вълнено пардесю. В ръцете си държеше голяма хартиена торба, от която се подаваха две шишета с вино.

— О-о, Михаел!… Ти ли си бил? — Бес направи недоумяваща гримаса.

Той я гледаше изумено. В кафявите му очи имаше известно неудобство.

— Бес… какво правиш тук?

— Аз съм поканена за вечеря, а ти?

— Аз също съм поканен от Лиза.

Те се гледаха почти враждебно. Бес едва се въздържаше да не затвори вратата пред носа му.

— Снощи Лиза ми позвъни и ми каза: „Татко, утре в шест и 15 часа те каня на вечеря“.

Бес също беше получила покана, но за шест часа. Тя пусна вратата и тръгна навътре. „Чудесно, Лиза!“

Михаел я последва. Остави шишетата в кухнята и свали пардесюто си.

Бес отново се върна в банята. Опита се да дооправи косата си и потърси червило от нещата на Лиза. Нямаше как да вземе чантата си от другия край на апартамента.

„По дяволите! Трябваше ли да ме види, когато изглеждам най-зле?“

Очите й гневно блестяха. „Ах, Бес, защо се притесняваш? След всичко, което ти е причинил, нима има значение какво впечатление ще му направиш?“

— Какво правиш там? От мен ли се криеш? — извика той колебливо.

От шест години бяха разделени, но винаги, когато си мислеше за него изпитваше желание да го унизи или нарани жестоко.

— Едно трябва да ти бъде ясно. Аз не знаех, че ще се срещнем тук — чу се гласът й отвътре.

— Да, нека изясним това. Аз също не знаех. Но къде се криеш?

Бес погледна още веднъж към огледалото, оправи още една къдрица и излезе с вдигната глава.

— Лиза отиде да купи сметана… която с удоволствие ще изсипя върху главата й, когато се върне.

Михаел стоеше до кухненската маса с ръце в джобовете на сиво раирания си панталон.

— Какво значи всичко това? — попита той през рамо, когато тя мина край него.

— Аз знам също толкова, колкото и ти.

— Ще дойде ли и Ранди?

Ранди беше нейният 19-годишен син.

— Нямам представа.

— Знаеш ли за кой е четвъртият прибор?

— Не!

— А повода да ни събере тук?

— Явно това е някаква изненада за родителите. Нашата дъщеря има забележително чувство за хумор, не намираш ли?

Бес отвори хладилника и потърси вино. Вътре имаше четири добре гарнирани салатиери, едно шише „Периер“, а на горния рафт половинлитрова опаковка със сметана.

— Гледай ти, какво намирам тук? — Тя взе опаковката в ръка и я вдигна нависоко, приличаше на Мерлин Монро, която държи своята норка.

Михаел гледаше към отворената врата на хладилника.

— Какво търсиш, нещо за пиене ли?

Ароматът от неговия парфюм, който по-рано толкова й допадаше, сега сякаш сви сърцето й.

— Да! — каза тя. — Мисля, че сега наистина имам нужда от нещо такова.

— Аз донесох вино — каза той.

— Моля те, Михаел, отвори това „Розе“. Както разбирам, вечерята ще продължи по-дълго.

Докато той отвори шишето, тя донесе чаши.

— Е… и къде е Дарла тази вечер? — попита тя, докато той й сипваше от виното.

— Вече не живея с Дарла. Тя подаде молба за развод.

Бес стоеше като поразена. Докато той й сипваше вино, тя вдигна високо глава.

Когато една жена е живяла шестнадесет години с един мъж, не може спокойно да приеме новината, че той е отново свободен — отново се беше отказал.

Михаел остави шишето, взе чашата си и погледна Бес право в очите. Последва мълчание.

В този момент те ясно и неподправено видяха своя съвместен живот, доброто, както и лошото, възхитителното и това, което беше за съжаление. Общият им път, който в края на краищата ги събра тук, където седяха — а именно в кухнята на дъщеря им.

— Кажи това, което мислиш, не се притеснявай — подкани я Михаел.

— Вие и двамата си го заслужавате!

Той горчиво се усмихна.

— Знаех си, че ще кажеш това. Ти наистина си много огорчена.

— А ти си един отвратителен човек. Какво си направил пак? И нея ли измами?

Излизайки от кухнята, той каза.

— Сега не искам да говоря за това, тъй като отново ще започнем да отправяме упреци един към друг.

Тя го последва в хола.

— Добре. Докато се върне дъщеря ни, ще се държим учтиво, като двама непознати, които съвсем случайно са се срещнали тук.

Настаниха се в двата края на канапето. В същност това беше единствената мебел за сядане. Прозвуча мелодията „Take it easy“. Хиляди пъти бяха я слушали заедно. На това канапе бяха се любили, бяха си шепнали нежни думи. Тогава бяха млади и наивни и вярваха, че винаги ще бъдат заедно. Сега седяха като чужди, сякаш само духом бяха тук, всеки на своя ъгъл, пълни с антипатия и събудени спомени.

— Имам чувството, че ти си подарила всичко от нашия хол на Лиза — отбеляза той.

— Вярно е. Даже лампионите и картините. Не исках нищо да ми напомня за живота ни преди раздялата.

— Разбира се, с новата ти работа, представям си колко лесно ти е било да набавиш всичко отново.

— Не е така, както си мислиш — иронично го прекъсна тя. — Освен това аз купувам всичко с отстъпка.

— А как вървят работите ти?

— Фантастично! Ти знаеш как е след Коледа. Празничната суета е минала, всеки се е затворил и има желание да промени обстановката, нови тапети, нови мебели. С лекота можех двойно да продам.

Той я гледаше с недоумение. По всичко личеше, че е доволна от развръзката на нещата. Тя беше архитект по вътрешно обзавеждане, със самостоятелна утвърдена фирма, с един изцяло новообзаведен дом.

Свиреха „Witchy Woman“.

— А при теб как е? — смяташе да попита, но само го изгледа изпитателно.

— Забогатявам!

— Не мисли, че те поздравявам. Аз ти казвах какво ще стане.

— От теб не очаквам нищо, Бес.

— О, колко забавно! От мен не очакваш нищо повече. Кога за последен път си виждал Ранди?

— Ранди и без това няма никакво желание да се вижда с мен.

— Не те питах какво мисли той. Кога ти за последен път се опита да се видиш с него? Та той е твой син, Михаел!

— Ако иска да ме види, ще ми телефонира.

— Ранди никога няма да ти се обади, даже ако му подариш билети за концерт на „Rolling Stones“. Това ти е ясно, нали? Това обаче не е извинение за теб, че го пренебрегваш. Той има нужда от теб, даже и да не го показва. Затова ти си този, който трябва да намери начин.

— Още ли работи в този магазин?

— Когато е в настроение.

— И сигурно пуши хашиш?

— Мисля, че да, но в къщи се пази да не го видя. Аз обаче ясно му дадох да разбере, че ако го хвана, ще го изхвърля навън.

— Може би отдавна трябваше да направиш това, за да го вразумиш.

— А може би не. Та той е мой син и аз го обичам, затова се опитвам да го вкарам в правилния път. Ако и аз го изоставя, вече няма никаква надежда за него. От баща си не може да очаква никаква помощ.

— Какво искаш да направя, Бес? Предложих му пари за колеж или някакво търговско образование, но той не прояви никакъв интерес. Тогава какво по дяволите да очаква от мен? Един лентяй, който рядко има желание да се потруди.

Бес го гледаше втренчено.

— Очаквам от теб да го поканиш на обяд или вечеря, да го вземеш със себе си на лов, за да можеш да възобновиш отношенията си с него, за да почувства и той, че има баща, който го обича и не му е безразлично какво ще се случи с него. Но, разбира се, за теб е по-лесно просто да не се интересуваш от него повече, нали Михаел? Също както по-рано, когато децата бяха по-малки и ти с пушка или въдица чезнеше някъде, а след това и с тази… любовница! Не искам да си спомням… Сега аз опитвам всичко възможно, но явно не мога вече да имам с него истински контакт както някога. Нашият син тръгна по лош път, Михаел, и аз ужасно се страхувам. Няма да успея сама да го извадя от блатото.

Погледите им се срещнаха и задържаха за момент: И за двамата беше ясно, че разводът им беше удар за Ранди, от който той не можа да се опомни. До тринадесетата си годишнина той беше едно щастливо дете, един много добър ученик и един щастлив тийнейджър, който водеше в къщи приятелите си, гледаха заедно футболни срещи и шумно се вълнуваха, тропайки по пода с крака. От деня, в който разбра, че родителите му се развеждат, той коренно се промени, затвори се в себе си, стана мълчалив и занемари училищните си задължения. Престана да общува със старите си приятели, а намери нови, с които се срещаше навън. Това бяха момчета с отвратителни фризури, с кожени якета с железни висулки, с обици на ушите, а на краката си имаха кожени подковани ботуши, които тътреха по улиците. В къщи лежеше със слушалки на ушите и слушаше рок музика. Започна да се прибира късно; през нощта. Мразеше училището и когато Бес се опита да му наложи домашен арест, той избяга от къщи. Едва успя да завърши средното си образование. Вероятно не само разбитото семейство беше единствената причина за неговия провал.

— Само за твоя информация — поде Михаел — един ден аз му се обадих. И той ме нарече развратено копеле и ми затвори телефона.

Михаел се наведе напред и хвана коленете си с двете си ръце.

— Едно със сигурност знам, че вече всичко е проиграно и то по наша вина.

От стереоуредбата звучеше „Zyin Eyes“.

— Не наша, а твоя! Не съм вярвала, че можеш да зарежеш семейството си заради друга жена.

— Точно така, ти винаги си права. Хвърляш изцяло вината върху мен. А как беше с теб? Като записа колежа, ти занемари задълженията си вкъщи!

— Все още ме упрекваш за това. Но не искаш да признаеш, че от мен излезе добър архитект и при това успешно наложил се.

— Благодарение на това ти получи правото да се грижиш за децата ни. А в същност ти толкова беше погълната от работата си във фирмата, че не намираше никакво време да се погрижиш за тях.

— Откъде знаеш това, та ти вече не беше вкъщи?

— Да, защото ти не ме пускаше в дома ми, който аз купих и обзаведох, където и стените бях боядисал с толкова любов. Не ми прехвърляй изцяло вината, след като ти не искаше и да говориш с мен! Много добър пример за нашия син! Заради децата си исках да проявя благоразумие, но ти ме отблъскваше. Искаше да накараш децата да повярват, че вината е изцяло моя. Не се опитвай да отричаш! Аз говорих с Лиза и тя ми разказа за някои от твоите измислици, в които си се опитвала да ги накараш да повярват.

— И какво по-точно съм казала?

— Например, това, че бракът ни е разрушен, защото съм имал връзка с Дарла.

— И не е ли вярно това?

Той ядосано, размаха ръце.

— За бога, Бес, отвори си най-после очите! Много преди да се запозная с Дарла при нас изобщо не вървеше. И ти го знаеш по-добре от мен.

— Ако при нас не вървеше…

Вратата внезапно се отвори. Бес млъкна и размени с Михаел гневен поглед. Бузите й горяха от яд, а той беше стиснал устни. Тя стана, готова да избухне, а той остави чашата си на масата и оправи сакото си. През това време Лиза влезе в хола, а зад нея те видяха млад мъж, също като този от портрета върху пианото. Думите от прекъснатата дискусия още ечаха в ушите им.

Лиза усети напрегнатата обстановка и бързо се овладя.

— Здравей, мама, здравей, папа.

Тя прегърна баща си, а той съвсем непринудено я целуна по бузата. Беше почти колкото него висока, с кафяви очи и тъмни коси — имаше прилика и с двамата. След това прегърна и майка си.

— Толкова се радвам, че дойде. Извини ме, че те оставих сама, но се налагаше да изляза.

След това се приближи до младия мъж и го представи.

— Може би си спомняте за Марк Падгет?

— Мис Гуран, мистър Гуран — поздрави Марк и подаде ръка и на двамата.

Имаше лице, типично за американец — мургаво, изразяващо сила, и телосложение на спортист, а силните му ръце се почувстваха при поздрава.

— Марк ще вечеря с нас. Мамо, надявам се, че си разбъркала „Строганов“.

Лиза с безгрижен вид тръгна към кухнята, включи газта и сложи тенджера с вода. Бес веднага я последва, хвана ръката й, принуждавайки я да я погледне.

— Какво си намислила? — попита я тя шепнешком, но твърде настоятелно.

— Ще сваря спагети за „Строганов“.

— Не се прави на глупава, защото така съм ти набрала, че имах желание да изсипя цялата салата в кофата за боклук. А там вътре в хладилника има цяла опаковка със сметана и ти много добре знаеш това.

Лиза се освободи от ръката на майка си и отвори хладилника.

— Разбира се, че имам. И какво от това? Толкова ли беше лошо, че ви събрах? — безобидно каза тя.

— Лиза Гуран, ще изсипя сметаната върху главата ти!

— Все едно, мамо. Все някой трябва да те вразуми.

— Баща ти и аз не сме двадесетгодишни, на които ти можеш да уреждаш тайни срещи.

— Не, наистина не сте!

Лиза удари опаковката върху масата и ядосано се обърна към майка си.

— Ти си на четиридесет, но се държиш като хлапачка. От шест години отказваш и за минута да останеш сама с баща ми. Даже и заради нас, неговите деца, не си позволяваш да кажеш една добра дума за него! Ето това искам да променя, даже с риска да те поставя в неудобна ситуация! Защото тази вечер е много важна за мен и аз не искам нищо повече от това, ти най-после да се държиш като възрастен човек.

Бес гледаше втренчено дъщеря си, чувствайки как кръвта нахлува в главата й.

Лиза връчи на майка си кутията със спагети, като й каза.

— Моля те, сложи ги, когато заври водата, а аз ще приготвя салатата. След това ще се върнем при мъжете и ще се държим така, както изисква етиката.

Когато влязоха в хола, двамата мъже седяха на канапето и явно полагаха усилие да водят разговор, преодолявайки неудобството. Бес седна на един стол близо до изхода към кухнята, приведена, почти глуха от възмущение, чувствайки се засрамена от факта, че собствената й дъщеря й дава уроци по държание и обноски. Когато Лиза сервира от сиренето, само Марк и Михаел опитаха от него. Бес хладно отказа. Лиза седна между двамата мъже.

— Е — започна тя непринудено, премятайки дългите си крака един върху друг, леко полюшвайки ги, — какво ново при вас, от Коледа не съм ви виждала?

През следващите минути успяха да поведат разговор. Бес неохотно отговаряше на дъщеря си, избягвайки погледа на Михаел.

Минути след седем часа, Лиза ги покани на масата за вечеря. Тя настани родителите си един срещу друг, за да не могат да избягват погледите си.

След салатите Бес и Михаел останаха на местата си, докато младите хора сервираха вечерята и напитките.

Накрая Лиза зае мястото си, докато Марк остана прав, наливайки чашите с вино „Периер“. Когато и той седна, Лиза се изправи, вдигна чашата си и тържествено каза.

— Желая на всички успешна Нова година. Да се чукнем за щастливото бъдеще.

Последователно чукнаха чашите си, същите тези, крито преди години Бес и Михаел получиха като подарък от приятели. Той леко й се поклони, а тя отново изпита неприятното усещане, че точно днес изглежда ужасно, с неугледна прическа и неподходящи дрехи. Дълбоко в себе си изпитваше ненавист към него, но над всичко беше наранената й гордост. Нито за момент не можеше да забрави, че той я напусна заради десет години по-млада и по-изискана от нея жена, която никога не би седнала срещу него в подобен вид.

Лиза сервира специалитета „Строганов“. Михаел гласно изрази задоволството си.

— Рецептата на мама — добродушно поясни Лиза. — За теб, татко, съм приготвила и от любимата ти царевица. При положение, че живееш сам, домашно приготвеното ще ти хареса най-много. Мамо, би ли ми дала от подправките?

Бес изпълни молбата й, като при това не можа да избегне погледа на Михаел. И двамата се чувстваха твърде неловко при тези машинации на Лиза. От момента, в който се озоваха тук, за първи път мислеха по един и същи начин.

Михаел отново похвали дъщеря си.

— Започнала си да готвиш много вкусно, Лиза.

— И още как! — потвърди Марк. — Откакто установих това, казах на майка си, че вече съм намерил момичето на моите мечти.

Само трима се засмяха. Бес беше погълната от досадни мисли и прикриваше това, отпивайки от виното. Тя си припомни упрека на Михаел за това, че постъпвайки в Колежа, беше занемарила домакинството си. Същото се отнасяше и за готвенето. Тогава тя изискваше от него да й помага, но той упорито отказваше. Това беше един от многото клинове, които помогнаха да се разцепи семейството.

— А ти, Марк — заинтересува се Бес, — можеш ли да готвиш?

Лиза побърза да отговори вместо него.

— И още как! Негов специалитет е „Стейксуп“. Взема парче месо от врат и го нарязва на малки късове, запържва ги, прибавя картофи, моркови, подправки… и какво още, скъпи?

При обръщението „скъпи“, Бес погледна дъщеря си.

— Чесън и ечемичено брашно за сгъстяване. Между впрочем, това е едно от любимите ястия на семейството ми — подчерта Марк.

Бес с любопитство наблюдаваше младия мъж, който беше със солидна конструкция на тялото. Вратът му, типичен за хора, които се занимават с вдигане на тежести, не позволяваше закопчаването на яката му. Косата му беше втвърдена с пяна за коса, а къдриците му падаха по женски надолу.

„И той сгъстяваше супата с ечемичено брашно“ — помисли си Бес.

Лиза продължи с блеснали очи.

— Той може и да глади.

— Майка ми ме научи. Тя е доста заангажирана във фирмата, където работи, и затова, след като завърших училище, реши, че мога и сам да се грижа за себе си до навършването ми на 25 години. Сега вече познавам момиче, което със сигурност ще бъде добра домакиня.

Лиза и Марк доволно се разсмяха.

Бес чувстваше как Михаел обмисля думите му, гледайки го съсредоточено.

— Марк, мисля, че сега е моментът да споделим с тях новината — каза Лиза, избърса със салфетка устните си и стана, взимайки в ръка чашата с минерална вода.

— Мамо, татко!

Лиза възторжено погледна младия мъж, който седеше срещу нея, и извести.

— Тази вечер ви поканихме, за да споделим с вас решението си да се оженим.

Ефектът беше почти комичен. Настъпи мълчание, при което Бес и Михаел недоумяващо гледаха дъщеря си. Стерео уредбата също замлъкна, чуваше се само телевизорът на съседите.

— Е, кажете нещо.

Те стояха като онемели. Пръв се опита да каже нещо Михаел.

— Но, за бога…

— Татко, това ли е всичко, което можеш да ни кажеш?

Михаел се опита да се усмихне.

— Знаеш ли, ти много ме изненада, Лиза.

— Нямаш ли желание поне да ни поздравиш?

— Да! Разбира се, най-сърдечни пожелания и на двамата.

— Мамо? — Лиза погледна към майка си.

Тя най-после успя отново да проговори.

— Но, Лиза. Ние изобщо не познаваме този млад мъж. Ти също го познаваш едва от една година, а може и по-малко. Нямахме представа, че отношенията ви са толкова сериозни.

— Моля те, мамо, усмихни се и ни кажи: „Желая ви всичко най-хубаво, Лиза и Марк“.

Очите на Бес шареха от Лиза към бившия й мъж и пак към нея.

— Бес — Михаел тихо я подкани.

— О, моля да ме извините, много съжалявам, че така се обърках. Разбира се, че ви желая от все сърце всичко най-хубаво, Лиза и Марк… Кога все пак взехте това решение?

— В края на седмицата. Ние чудесно се разбираме и ни дойде до гуша да живеем разделени, така че решението ни е твърдо.

— И кога ще се състои голямото събитие? — поиска да узнае Михаел.

— Скоро — каза Лиза, — и по-точно, след шест седмици.

— Само шест седмици? — възмути се Бес.

— Знам, че времето е малко, но ние премислихме всичко много добре.

— Каква сватба може да се планира за шест седмици? За толкова малко време не можем да уредим и ритуала в една черква!

— Ще успеем, ако се запишем за петък вечер.

— За петък вечер… О, моля те, Лиза!

— Вижте какво, чуйте ме и двамата. Марк и аз се обичаме и искаме да се оженим така, както вече чухте. Искаме една наистина черковна венчавка с всичко, което съответства на това и решихме следното. Можем да се оженим на 2 март в църквата „С. Мария“ и след това да отпразнуваме в клуба „Райтърууд“. Аз вече се осведомих за тази дата. Можем да се запишем. Лелята на Марк има Парти сервиз и обеща да се погрижи за менюто. Музика също ще имаме.

Между впрочем, Ранди вече си предложи услугите за свидетел при бракосъчетанието и даже смята да си подстриже косата за случая. Костюми ще вземем под наем. Цветята не са проблем. Ще вземем от коприна и то не много. Сладкишите ще поръчаме от „Вайълит“ на „Гранд Авеню“. А що се отнася до фотограф, със сигурност ще намерим.

Бес беше напълно изненадана. Тя стоеше с полуотворена уста, без да е в състояние да говори. Успя само да попита.

— А твоята рокля?

Младите хора размениха многозначителни погледи, без обаче да се усмихват.

— Ето тук разчитам на твоята помощ, мамо. Бих искала да бъда с твоята сватбена рокля.

Бес я гледаше недоумяващо.

— Моята? Но нали знаеш…

— Сигурна съм, че ще ми стане.

— Но, Лиза? — На лицето на Бес се изписа уплаха. — Но защо, Лиза?

Михаел се намеси.

— Майка ти има предвид, че при нашето положение е неуместно да бъдеш с тази рокля. Нали това искаш да кажеш, Бес?

— Защото сте разведени? — Лиза прехвърляше погледа си от единия към другия.

Михаел я гледаше с безпомощно изражение.

— Аз не намирам нищо неуместно в това. Нали в края на краищата вие сте били женени, обичали сте се и сте мои родители? Защо да не мога да бъда с тази рокля?

— Това изцяло оставям на майка ти да реши — каза Михаел, гледайки към Бес, която явно полагаше усилие да преодолее шока.

— Мамо, моля те. Ние и без твоята помощ ще се оправим, но по-добре ще е с помощта на двама ви.

Лиза включи и Михаел в молбите си.

— А щом ви запознавам с плановете ни, то поне чуйте и края. Имам желание към олтара да бъда поведена от вас. В този тържествен час искам до мен да бъдат майка ми и баща ми и то без враждебността от последните години. Искам ти, мамо, да ми помогнеш при обличането, а с теб, татко, да танцувам вечерта по време на празненството. Всичко това без всякакви разправии. Това е единствения сватбен подарък, който искам от вас.

Отново настъпи напрегнато мълчание. Беше невъзможно след думите на Лиза да се погледнат в очите. Накрая Бес все пак попита.

— И къде ще живеете двамата?

— Апартаментът на Марк е по-хубав от моя, затова аз ще се пренеса при него.

„Значи отново трябва да се пренася пианото — помисли Бес. — А аз изобщо не зная къде живее той.“

— Това е „Мепълууд“ близо до болницата — подхвърли Марк.

Тя го погледна по-продължително. В същност той имаше симпатично лице, но изглеждаше прекалено млад.

— Извини ме, Марк, но всичко е толкова неочаквано за мен. Трябва да ти призная, че аз почти не те познавам. Мисля, че ти работеше в някаква фабрика или се лъжа?

— Да, като машинист. Вече три години съм в тази фирма и печеля сравнително добре. В тази насока с Лиза няма да имаме проблеми.

— И как се запозна с Лиза?

— Ако трябва да съм точен, в една зала за билярд.

„Един машинист, един културист, с врат като подпора на мост.“

— Не е ли прекалено прибързано всичко това? Имам пред вид, ти и Лиза се познавате от колко време?… Няма и една година! Искам да кажа, не може ли да се изчака поне още половин година, за да имате повече време да се опознаете и да се подготвите за сватбата както трябва? Така ще можем да се запознаем и с твоите родители.

Марк се изчерви. Той се подпря с длани на ръбовете на масата, така че гледайки го отстрани, човек имаше усещането, че мускулите му създават неудобство.

— Мисля, че не, мисис Гуран — спокойно и без въодушевление поясни той. — Лиза и аз очакваме бебе.

Сякаш на масата се появи атомна гъба.

Михаел нервно прокара ръка през челото си. Бес дълбоко пое въздух и изгледа втренчено Марк, след което погледът й се насочи към Лиза.

Тя прие това напълно спокойна.

— Ние сме особено щастливи и се надяваме, че и вие ще споделите радостта ни.

Бес също разтърка челото си. Единствената й дъщеря беше бременна, планираше в най-близко време сватба и тя трябваше да е щастлива на всичкото отгоре!

— Сигурни ли сте? — попита Михаел.

— Бях на лекар. Вече съм в шеста седмица. В края на краищата трябваше да се досетите. Виждате ме, че пия само минерална вода.

Михаел стоеше с безрадостен израз, загледан в чинията си, сякаш чужд на всичко, което се разиграваше наоколо. Той се закашля, след което започна, премервайки думите си.

— Значи… — не довърши, явно и той като Бес беше доста объркан.

Марк стана и положи ръцете си върху раменете на Лиза.

— Мистър и мисис Гуран, мисля, че в този момент аз също трябва да кажа няколко думи. Аз много обичам вашата дъщеря и тя също ме обича. Искаме да се оженим. И двамата работим и имаме хубаво жилище. Нашето дете можеше да има по-лош старт в живота.

Бес бавно идваше на себе си от стреса.

— Лиза, в днешно време…

Михаел я прекъсна.

— Бес, моля те, не сега.

— И защо не сега? В днешно време младите хора са достатъчно просветени.

— Казвам ти, не сега, Бес! Децата са толкова порядъчни, съвсем откровено споделят с нас плановете си, искат нашата помощ и разбиране. Искам да кажа, няма защо да ги упрекваме за това.

Бес преглътна забележката и потисна в себе си противоречивите чувства, които я вълнуваха. Все пак попита.

— Сигурна ли си, че искаш това, Лиза?

— Съвсем сигурна! За женитба разговаряхме с Марк, преди да забременея. С него сме на едно мнение. Искаме да създадем семейство докато сме млади. Не искаме да постъпваме като кариеристи, които работят докато станат напълно финансово независими и парите за тях са по-важни от това, да си позволят да имат деца. Ето защо за нас тази новина не беше като шок. Ние сме щастливи, татко, наистина, и аз много обичам Марк.

Гласът на Лиза звучеше убедително.

Михаел погледна към Марк, който още стоеше прав зад Лиза.

— Каза ли вече на твоите родители?

— Да, снощи.

Михаел изпита леко разочарование за това, че последен научава, но какво можеше друго да очаква, вероятно Марк беше от щастливо и неразтрогнато семейство.

— И какво е тяхното мнение?

— Е, и те бяха първо изненадани, но тъй като моите родители познават по-добре Лиза, отколкото вие мен, по-бързо приеха мисълта за женитба и вдигнаха тост за нас.

Лиза леко се наклони към майка си и положи ръка върху нейната.

— Марк има чудесни родители, мамо. Те вече са нетърпеливи да се запознаят с теб и татко и аз им обещах в най-скоро време да ви запозная. Майката на Марк веднага предложи да ви покани на вечеря у тях, като ме помоли да уточня датата с вас.

„Всъщност, аз не си го представях така — помисли Бес, борейки се със сълзите си. — Михаел и аз сме като чужди за бъдещия си зет и абсолютно чужди за това семейство. Не съществува ли вече това, момичето да се омъжва за момче от позната фамилия? Къде е това момче, което й дърпаше плитките в училище? Или това, което с колело правеше пируети пред дома им, за да й привлече вниманието? Това хубаво, непринудено и безпроблемно време беше заменено с нова епоха на менажери, с увеличен брой разводи и самотни родители, които трудно успяваха да възпитават децата си.“

Всички очакваха от Бес да каже открито мнението си, но тя мълчеше като блокирана, готова да се разплаче. Тя преглътна поривисто, за да може да каже поне няколко думи.

— Преди всичко, аз и баща ти трябва да изясним някои неща. Ще ни дадете ли един или два дни за това?

— Разбира се — Лиза освободи ръката на майка си и се отдръпна.

— Съгласен ли си, Михаел? — попита въздържано Бес.

— Да, нека бъде както ти искаш.

Тя смачка салфетката си.

— След това ще ти се обадим, аз или баща ти.

— Добре, но се надявам, че нямаш намерение да тръгваш. Има десерт.

— Лиза, вече е доста късно, а аз утре рано трябва да съм във фирмата и затова наистина ще тръгвам.

— Но още няма осем часа.

— Знам, но… — Бес стана.

Тя бързаше час по-скоро да излезе оттук, за да може да сложи в ред мислите и чувствата си, да даде воля на гнева си или просто да се примири.

— Татко, поне ти ще останеш, нали? Специално за случая съм купила сладкиш.

— Мисля, че и аз трябва да тръгвам, малката ми. Може би утре ще се отбия и ще опитам сладкиша ти.

Михаел също стана, а след него и Лиза. С пресилена учтивост се опитваха да тушират неловката ситуация с думи, както при раздяла във всеки друг обикновен ден.

— Добре, тогава ще ви донеса мантата — каза Лиза, усмихвайки се пресилено.

— Разреши на мен, скъпа — помоли Марк.

В тесния коридор той помогна на Бес в обличането, а на Михаел просто подаде пардесюто. Двамата мъже стояха един срещу друг, без да знаят какво да си кажат или как да постъпят по-нататък. Най-после Михаел хвана ръката му, стискайки я здраво.

— Ние двамата скоро ще разговаряме.

— Благодаря, сър — каза Марк и се обърна към Бес. — Лека нощ, мис Гуран — първи каза той.

— Лека нощ.

Марк стоеше неподвижен пред нея.

Тя непринудено се наведе към него, докосвайки го с бузата си.

Михаел прегърна Лиза. Оставаше майка и дъщеря да се сбогуват. Бес се колебаеше, затова Лиза първа пристъпи към нея. Едва докоснала се до дъщеря си, тя силно я притисна, давайки воля на сълзите си. Нейната малка Лиза, която още ненавършила една година можеше да пие от сламка, която нощем с куклата си Гертруд прекосяваше дома им, за да осъмне в леглото на мама и татко.

Лиза, която те с Михаел с толкова обич пожелаха.

Лиза, продукт на целия им оптимизъм в онези дни.

Лиза, която сега носеше нейното внуче.

Бес силно я притискаше, шепнейки й.

— Толкова те обичам, толкова те обичам, Лизи!

Това беше глезеното име, с което я назоваваше Михаел в детските й години, тогава, когато вярваше, че щастието никога няма да им изневери.

— Аз също много те обичам, мамо!

— Моля те само за малко време, скъпа.

— Зная, мамо.

Михаел стоеше на вратата, очаквайки Бес, и дочу нежното обръщение. Беше развълнуван:

Бес се откъсна от дъщеря си, след което отново я прегърна.

— Почини си добре, малката ми. Ще ти се обадя.

Тя бързо мина покрай Михаел и с бързи крачки тръгна по коридора, сякаш пропускаше уговорен час.

Михаел едва я догонваше.

В края на дългия коридор тя тръгна по стълбите, но почти веднага се спря, облегна се на перилата и силно зарида.

Едно стъпало по-горе Михаел се спря с ръце в джобовете си. Той също беше развълнуван, но този изблик на чувства при Бес усложняваше още повече положението. Макар че тя полагаше усилие да се овладее, хълцането й продължаваше.

Той пристъпи към нея и нежно обгърна раменете й.

— Стига вече, Бес!

Думите й се заглушиха от притиснатите ръкавици към лицето й.

— Съжалявам, Михаел. Трябваше да се владея по-добре, но аз… аз съм толкова разочарована.

Тя бръкна в чантата си и извади носна кърпичка, с която се опита да попие сълзите си.

— Не мога да повярвам, че до такава степен загубих самообладание пред теб.

— Но, моля те, Бес, аз съм те виждал да плачеш.

— Да, докато бяхме женени. Но сега е съвсем друго.

Известно време стояха мълчаливи, безсилни да променят съдбата на своята дъщеря, която клонеше към непоправимото.

— Не мога да се държа така, сякаш нищо лошо не се е случило. Нашата единствена дъщеря трябва да се омъжи.

— Да, зная.

— Не се ли чувстваш като излъган?

Тя го гледаше със зачервени очи, в които вече блестяха нови сълзи.

Той дълбоко си пое въздух.

— Тук, на стълбите, не искам повече да дискутираме това. Не мислиш ли, че е по-добре да отидем някъде, да изпием по едно кафе?

— Сега?

— Да, както виждам, ти наистина много бързаш.

— Не, това беше само за оправдание час по-скоро да изляза оттам. Първата ми среща утре във фирмата е в 10 часа.

— Добре тогава, какво ще кажеш за „Граунд Раунд“ на „Уайт Беар Авеню“?

— Да, мисля, че там можем да отидем.

Те бавно слязоха надолу по стълбите.

Когато той й задържа остъклената врата, в нея се събуди спомен от миналото. В щастливите години това често й се случваше, докато по-късно, при развода, случваше се да й затръшва вратата под носа.

Днес, след всичко, което се случи, той отново проявяваше тази учтивост.

Навън от дишането им оставаха следи в ледения въздух, а под краката им хрупаше снегът.

На паркинга тя се обърна към него.

— Ще се срещнем там.

— Окей, ще карам след теб.

Отправиха се в срещуположни посоки.

Така те тръгнаха по един дълъг, каменист път обратно към разбирателството.