Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bitter Sweet, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евгения Камова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Лавърл Спенсър. Горчиво и сладко
Американска. Първо издание
ИК „Жар — Жанет Аргирова“, София, 1998
Редактор: Мая Люцканова
Коректор: Павлина Пешева
История
- — Добавяне
7
Корабната свирка на „Мери Диър“ прозвуча на другия ден следобед — мощен звук, достоен за голям речен кораб.
Аууууу…
Въпреки разстоянието подът и прозорците затрепериха.
Меги вдигна глава. Седна назад на пети с четка и боя в ръце, нащрек и изтръпнала. Изсвирването прозвуча отново и тя се изправи, изтича по коридора на горния етаж, мина през голямата спалня и излезе на „Белведере“. Но короните на кленовете закриваха гледката й към езерото.
Остана в гъстата сянка с притиснати до перваза устни, докато пулсът й постепенно си нормализира от обхваналото я разочарование.
„Какво правиш, Меги?“
Направи една стъпка, съвземайки се.
„Защо тичаш така при звука на корабната му сирена?“
С чувството, че някой й се е скарал се обърна спокойно и влезе вътре.
След това всеки ден корабната свирка огласяваше въздуха, стряскаше я, и я караше да прекъсне работата си. Но тя никога вече не изтича навън както през първия ден. Казваше си, че прекаленото мислене за Ерик е реакция от завръщането й в родния край. Той беше част от нейното минало, Доор — също, и двете неща вървяха заедно. Внушаваше си, че няма право да мисли за него, и да се вълнува, че той също мисли за нея. Спомни си колко лошо мнение бе имала винаги за самотните жени, които се хващат с женени мъже.
Майка й ги наричаше „жени на лов“.
Не, Меги не искаше да бъде преследвачка на мъже. Но корабната сирена я викаше всеки ден и тя изпитваше болезнена вина за отношението си към нея.
Октомври, гледан от палубата на „Мери Ъпър“, бе сезон без съперник, небесносиня вода, отразяваща смяната на цветовете, които ставаха все по-наситени с промяната на дърветата в познатата последователност — първо американският и черният орех, след това ясенът, липата, кленовете. Всеки нов ден поднасяше на Ерик гледка, която спираше дъха му.
Тази година той следеше промяната на времето с допълнителен интерес, защото всяко ново паднало листо разкриваше още една частица от дома на Меги. Това ангажиране на съзнанието му с жена, която не му е съпруга, беше цяло наказание. И въпреки това всеки ден, минавайки покрай „Хардинг хауз“, гледаше къщата, разкриваща му се малко по малко зад клоновете, и надуваше корабната сирена, питайки се дали тя отива до прозореца или до верандата на „Белведере“ да погледне.
Често мислеше за вечерта в тъмната къща само с лъча на фенерчето помежду им. Беше неразумна постъпка, която би могла да стане повод за приказки из града. А всичко беше напълно невинно. Всъщност беше ли? През цялата нощ си беше припомнял, как я взе от дома й — точно като някога, когато бяха в гимназията; прегръдката на стъпалата на съдебната сграда, пътуването обратно до Фиш крийк, споделянето в тъмнината.
В моменти, когато разсъждаваше по-трезво, Ерик съзнаваше опасността от това да е близо до нея, но в други случай се питаше защо да не я поздрави с корабната сирена.
В последната седмица на октомври клоните на кленовете бяха вече почти голи и той имаше усещането, че веднъж я мерна на един от прозорците в стаята „Белведере“, но не беше сигурен дали е тя, или само някакво отражение в стъклото.
Дойде ноември, водите на залива изстинаха и флотилията от есенни листа потъна като съкровище при корабокрушение. Дойде денят, от който винаги се страхуваше — последните риболовци си отидоха и настъпи време „Мери Диър“ да се приготви за зимуване. Всяка година беше същото — очакване на времето за почивка, а когато то настъпеше, идваше и чувството за загуба на нещо. Пристанището Хеджхог изглеждаше запуснато, забравено, затихнало от бездействие — нямаше кораби да разтоварват пътници, нямаше риболовци със смачкани шапки, снимащи се с улова си, никакви лодки, мотори, свирки и подвиквания от всички страни. Даже чайките — непостоянни птици — бяха изчезнали някъде. В тези тихи, свежи дни преди идването на снега Ерик за последен път изчисти „Мери Диър“, зазими мотора й, обви го в брезент и го блокира на пристана.
Беше съботна вечер, Нанси седеше облегната назад и си играеше с чашата, която държеше, дояждайки гроздето си. Атмосферата беше приятна, настроението отпуснато лениво. Отвън вятърът отнасяше керемиди и извиваше кедрите, които се удряха с металните капчуци и през стените се процеждаше глухото им стенание. Вътре светлината на свещите се отразяваше от полираната маса и подчертаваше красотата на малките покривчици за студено сервиране от бяла рязана бродерия.
Разглеждаше мъжа си със задоволство. Беше взел душ преди вечеря и беше седнал на масата несресан. Разрошената коса, джинсите и новият модел поло, което тя му беше донесла от „Нийман Маркус“ — голямо, сиво, с навита яка и огромни ръкави реглан, му придаваше леко небрежен, но страшно привлекателен вид, както седеше с отпуснати рамене и пиеше ирландското си кафе.
Беше красив мъж, красив като всеки от мъжете, които беше виждала, а тя виждаше много. В работата си се сблъскваше с тях във всеки град, в най-добрите универсални магазини, облечени като по журнал и ухаещи така добре, че човек би могъл да ги сложи в чекмеджето с бельо. Прическите им бяха като на момичета, носеха шалчета върху саката и чехли от най-фина кожа, без чорапи. Някои бяха весели и забавни, а други — бисексуални, и не го криеха.
Беше свикнала да парира атаките им, а в редките случаи, когато ги приемаше, правеше всичко възможно интимността да трае само една нощ, защото никой от тези мъже не можеше да се сравни с Ерик в леглото. Телата им бяха дребни, а неговото — голямо, ръцете — меки, а неговите — силни, кожата им — бяла, а той — със слънчев загар. А и нито един от тях не можеше да постигне сексуалната хармония, която тя и Ерик си бяха изработили през осемнайсетте години.
Разглеждаше го през масата — отпуснат и привличащ, и нямаше желание да помрачава настроението, което така грижливо бе създала със светлината на свещите, красивите покривки и виното. Но с всичко това целеше нещо и бе настъпил моментът да провери ефекта.
Протегна крака си във фин чорап към стола на Ерик и започна да го гали под коляното.
— Хм?
— Защо не обявиш кораба си за продажба?
Той я гледа невъзмутимо няколко мига, допи кафето си и без да каже нищо, се извърна да проучи някаква сянка.
— Моля те, сладък мой. — Тя се облегна провокативно с рамене на ръба на масата. — Обяви го сега, а през пролетта ще можеш да го продадеш и тогава отново ще се върнем в Чикаго. Или в който искаш друг голям град. Какво ще кажеш за Минеаполис? Там е красиво и има езера навсякъде, а е и истинска Мека за изкуствата. Ще обикнеш Минеаполис. Ерик… моля те, може ли да поговорим за това? — Видя как на лицето му трепна мускул, но продължи да отбягва погледа й. Накрая се обърна към нея и заговори съвсем спокойно.
— Кажи ми нещо. Какво искаш от този брак?
Кракът й спря да гали коляното му. Нещата въобще не тръгваха така, както искаше тя.
— Какво искам?
— Да, какво искаш. Освен мен, или… да правиш любов с мен в съботите и неделите, когато не си неразположена. Какво искаш ти, Нанси? Не искаш тази къща, не искаш този град, не искаш да се занимаваш с риболов, и си напълно категорична да нямаш деца. Тогава какво искаш?
Отговори му рязко:
— Кога ще престанеш с всичко това?
— С какво да престана?
— Знаеш какво имам предвид, Ерик. Да си играеш на Старецът и морето. Когато напуснах Чикаго, мислех, че ще си поиграеш с брат си на риболовец някоя и друга година, ще се откажеш и ще можем да се върнем обратно в града, за да прекарваме повече време заедно.
— Когато напуснахме Чикаго, аз пък мислех, че ти ще пожелаеш да напуснеш работата си в „Орлейн“ и ще останеш с мен, за да създадем семейство.
— Печеля много пари. Обичам работата си.
— Аз също.
— И отива на вятъра чудесната ти университетска специалност, Ерик. Няма ли вече никога да използваш знанията си.
— Прилагам ги всеки ден.
— Упорит си.
— Какво ще се промени, ако живеем в Чикаго или Минеаполис? Кажи ми.
— Ще имаме големия град — картинни галерии, концертни зали, театри, магазини, нови…
— Магазини, ха! Ти и сега прекарваш пет от седемте дни на седмицата в големите универсални магазини! Как, по дяволите, е възможно да искаш да бъдеш там още повече?
— Не са само магазините и ти добре знаеш това. Градският дух! Цивилизацията! Искам да живея там, където нещо се случва.
Ерик дълго я гледа с леден, безстрастен поглед.
— Добре, Нанси. Ще направим сделка. — Премести чашата си, скръсти ръце на масата и я загледа с немигащи очи. — Роди дете и ще се преместим, в който искаш град.
Тя се отдръпна, като че ли я беше ударил. Лицето й пребледня, после почервеня, докато се бореше с компромиса, който не беше способна да направи.
— Не е честно! — Яростта й избухна и тя удари с юмрук по масата. — Не искам това проклето дете и ти знаеш!
— А аз не искам да напусна Доор и ти също го знаеш. Щом като те няма по пет дни в седмицата, искам да съм близо до семейството си.
— Аз съм твоето семейство!
— Не. Ти си моята жена. Семейството включва деца.
— Значи се върнахме на старата тема.
— Явно да, и тя ми е в ума толкова много след последния ни разговор, че онзи ден разговарях с Майк.
— С Майк.
— Да.
— Нашите лични проблеми не са работа на Майк и не искам да му ги издрънкваш.
— Просто така стана. Говорихме за деца. Те пак ще имат бебе.
Лицето на Нанси изрази отвращение.
— О, Исусе, това е неприлично.
— Така ли? — възрази той остро.
— А ти да не мислиш, че е? Тези двамата се плодят като зайци, с такава регулярност. Господи, достатъчно са възрастни, за да бъдат баба и дядо. Защо, за бога, на тяхната възраст им трябва дете?
Ерик захвърли салфетката си на масата и се изправи.
— Нанси, понякога наистина ме изкарваш извън нерви.
— И ще изтичаш веднага при брат си и ще му го кажеш, нали? И тогава, естествено, най-добрият баща на света ще си каже мнението за жената, която предпочита да няма деца.
— Майк никога не е казал и една дума против теб! — Ерик размаха с пръст пред лицето й. — Нито една!
— Какво каза тогава, когато разбра защо нямаме деца?
— Посъветва ме да отидем при консултант по браковете.
Нанси гледаше втренчено Ерик, като че ли не беше чула добре.
— Би ли го направила? — попита я той, наблюдавайки я отблизо.
— Ама, разбира се — отговори му саркастично, облягайки се назад в стола, с ръце, събрани на корема. — Вторник вечер обикновено съм сравнително свободна, когато съм в Сент Луис.
— Смени тона си.
— Какво става тук, Ерик? Изведнъж разговори за консултанти по бракове и недоволства. Какво не е в ред? Какво се е променило?
Той вдигна чашата си от кафето, лъжичката и салфетката и ги занесе в кухнята. Тя го последва и застана зад него. Докато ги поставяше в умивалника, се загледа в тях, страхувайки се да отговори на въпроса й, за да не започне разправията както винаги, когато се опитваше да направи живота си по-щастлив.
— Ерик — изрече Нанси меко, докосвайки гърба му.
Той пое дълбоко дъх и разтреперан заяви това, което от месеци го ядеше отвътре.
— Нуждая се от нещо повече от това, което получавам от брака ни, Нанси.
— Ерик, не… моля те… недей… Ерик, аз те обичам. — Тя го обгърна с ръце и притисна лице към гърба му. Той стоеше, без да се поддава, забил поглед в умивалника.
— И аз те обичам — каза й спокойно, — затова ме боли толкова.
Стояха така известно време, чудейки се какво друго да кажат или да направят. Никой от двамата не беше подготвен за съкрушителния момент, който се задаваше.
— Да отидем да си легнем — прошепна тя.
Той затвори очи и почувства как го облива вълна на празнота. Това го ужаси по-силно от всякога.
— Ти просто не разбираш, Нанси, нали?
— Какво да разбирам? В това винаги ни е било добре. Моля те… ела горе.
Той въздъхна и за пръв път й отказа.