Серия
Агенти на короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch an Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 105 гласа)
Форматиране
hrUssI (2013)

Глава 1

Кон-ту-бер-нал (съществително име) — човек, който се намира в същата палатка; съквартирант в палатка; другар.

От мисълта да деля палатка с Пърси Прюит ме побиват тръпки.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Хемпшир, Англия

3 юли 1814

Каролайн Трент нямаше намерение да убива Пърсивал Прюит. Всичко стана случайно и сега той беше мъртъв.

Или поне тя си мислеше, че е мъртъв. Със сигурност имаше достатъчно кръв. Стичаше се по стените, беше разплискана по пода, а чаршафите бяха направо подгизнали. Каролайн не разбираше много от медицина, но бе убедена, че един човек не може да изгуби толкова кръв и да оцелее.

Намираше се в голяма беда.

— По дяволите — промърмори тя. Макар да бе деликатна жена, не бе получила общоприетото възпитание и често имаше какво още да се желае от обноските й. — Ти, глупако — каза тя на тялото на пода, — защо трябваше да ме нападаш, не можа ли просто да ме оставиш на мира? Казах на баща ти, че няма да се омъжа за теб. Не бих го направила дори и да беше последния идиот в Англия!

Тя тупна с крак по пода и едва не го изкълчи от ярост. Защо думите й никога не звучаха по начина, по който й се искаше?

— Имах предвид, че си идиот — каза тя на Пърси, който, естествено, не й отговори. — И че не бих се омъжила за теб и… О, по дяволите! Защо въобще ти говоря? Очевидно си мъртъв!

Каролайн простена. Как, за бога, да постъпи сега? Бащата на Пърси щеше да се върне само след два часа и не беше нужно да си завършил Оксфорд, за да разбереш, че няма да е доволен да види сина си мъртъв.

— Дяволите да го вземат баща ти. Всичко е по негова вина. Ако не беше толкова вманиачен да ти хване богата наследница…

Оливър Прюит беше настойникът на Каролайн или поне щеше да бъде през следващите шест седмици, докато тя отпразнува двадесет и първия си рожден ден. Бе броила дните до 14 август 1814 от 14 август 1813, когато бе навършила двадесет. Оставаха още само четиридесет и два. Четиридесет и два дни и най-накрая щеше да поеме контрол върху живота и парите си. Дори не й се мислеше каква част от тях бяха изхарчили семейство Прюит. Хвърли оръжието на леглото, отпусна ръце и се загледа в Пърси.

И тогава… той отвори очи.

— Аааааааааааа! — Каролайн подскочи, изпищя и грабна оръжието.

— Ти к… — започна Пърси.

— Не го казвай! — предупреди го тя. — Все още държа оръжие.

— Не би го използвала — разкашля се той и се хвана за окървавеното рамо.

— Извинявай, но доказателствата сочат друго.

Устните на Пърси се свиха в тънка линия. Той изруга и погледна яростно към Каролайн.

— Казах на баща ми, че не искам да се женя за теб — изсъска той. — Боже! Можеш ли да си представиш? Да трябва да живея с теб до края на живота си. Направо ще полудея. Ако не ме убиеш преди това.

— Ако не искаш да се жениш за мен, не трябваше да ме нападаш.

Той сви рамене и изтръпна, когато движението причини болка в рамото му.

— Имаш доста пари, но, знаеш ли, не мисля, че си заслужаваш.

— Бъди така добър да го кажеш на баща си — сопна се Каролайн.

— Той каза, че ще ме лиши от наследство, ако не се оженя за теб.

— И ти не му се противопостави, поне веднъж в жалкия си живот?

Пърси изръмжа, когато го нарекоха жалък, но предвид състоянието си нямаше какво да направи.

— Бих могъл да отида в Америка — промърмори той. — Със сигурност диваците са по-добър вариант от теб.

Каролайн пропусна коментара му край ушите си. Двамата не се разбираха още откакто бе дошла да живее при семейство Прюит преди година и половина. Той не смееше да възрази на баща си за нищо и показваше малко дух единствено, когато Оливър бе извън къщата. За съжаление Пърси бе злобен и дребнав, а според нея и доста тъп.

— Предполагам, че ще трябва да те спася сега — измърмори тя. — Не си чак толкова ценен, че заради теб да ме хвърлят в затвора.

— Много си любезна.

Тя измъкна една възглавница от калъфката й, сви плата на тампон — първокачествен лен, купен с нейни пари, отбеляза — и го притисна към раната на Пърси.

— Трябва да спрем кървенето — каза тя.

— Изглежда е понамаляло — добави Пърси.

— Дали куршумът е излязъл?

— Не знам, но ме боли адски много. Не знам също, дали боли повече, ако премине или заседне в мускула.

— Мисля, че и двете са доста болезнени — отбеляза тя като повдигна тампона, за да разгледа раната. После внимателно го обърна и погледна гърба му. — Мисля, че е преминал. Имаш дупка и на рамото.

— Не ти ли стигаше да ме раниш веднъж?

— Подмами ме в стаята си под претекст, че искаш чай за главоболие — сопна се тя. — И се опита да ме изнасилиш! Какво очакваше?

— Защо, по дяволите, имаш оръжие?

— Винаги го нося със себе си — отвърна тя. — Имам го откакто… Е, няма значение.

— Нямах намерение да те насилвам… — промърмори той.

— Откъде можех да зная?

— Е, знаеш, че никога не съм те харесвал.

Каролайн притисна превръзката около разкървавеното рамо на Пърси, може би малко по-силно отколкото бе необходимо.

— Това, което знам — натърти, — е, че ти и баща ти винаги сте харесвали наследството ми.

— Мисля, че те ненавиждам повече, отколкото харесвам парите ти — каза Пърси. — Твърде много командваш, дори не си хубава и имаш змийски език.

Каролайн сви устни. Ако понякога се изразяваше по-остро, то вината не беше нейна. Бързо бе научила, че умът и чувството й за хумор са единствената й защита срещу парада от ужасни настойници, с които бе принудена да живее откакто навърши десет и баща й почина. Най-напред беше Джордж Лиджет, първи братовчед на баща й. Той не бе толкова лош, но определено не знаеше как да се държи с малко момиче. Бе й се усмихнал само веднъж и й бе казал, че се радва да се запознае с нея. След това я бе изпратил в къща в провинцията с бавачка и гувернантка. И бе забравил за нея.

Но Джордж бе умрял и настойник й стана неговият първи братовчед, който нямаше никаква връзка нито с нея, нито с баща й. Нийлс Уикъм беше стар и злобен скъперник, който бе видял в повереницата си безплатна прислужница, и веднага й бе дал лист със задачи, по-дълъг от ръката й. Каролайн му бе готвила, чистила, гладила, лъскала мебелите, мела пода. Единственото нещо, което почти не правеше, бе да спи.

В един прекрасен ден обаче, Нийлс се задави с пилешка кост, стана виолетов и умря. Съдът не бе много наясно какво да прави с Каролайн, която на петнадесет беше твърде добре възпитана и богата, за да отиде в сиропиталище, затова я прехвърли на Арчибалд Прюит, втори братовчед на Нийлс. Арчибалд се бе оказал твърде похотлив, за да остави едно привлекателно момиче на мира и оттогава се бе родил навикът й винаги да носи оръжие със себе си. Той обаче се оказа със слабо сърце и Каролайн живя с него само шест месеца, след което си събра багажа и се премести при по-младия му брат Албърт.

Той пиеше твърде много и използваше юмруците си, което пък научи Каролайн да бяга бързо и да се крие добре. Покойният Арчибалд може и да се бе опитвал да я опипва във всеки удобен момент, но Албърт беше агресивен и когато я уцелеше, болеше много. Освен това тя се научи да разпознава миризмата на спирт дори от съседните стаи. Албърт никога не вдигаше ръка срещу нея, когато беше трезвен.

Но, за съжаление, рядко изтрезняваше и в един от пиянските си изблици ритна коня си толкова силно, че той му отвърна. Право в главата. По това време Каролайн така беше свикнала с местенето, че щом хирурга покри с чаршаф главата му, си събра багажа и зачака съдът да я настани другаде.

Така се озова при по-младия брат на Албърт — Оливър и неговия син Пърси, който в момента кървеше на пода. В началото Оливър изглеждаше като най-добрия попечител в сравнение с всички останали, но Каролайн бързо осъзна, че не се интересува от нищо друго, освен от пари. Щом научи, че повереницата му има голямо състояние, реши, че тя и парите й няма да му се изплъзнат. Синът му бе само с няколко години по-възрастен от нея, затова Оливър обяви, че ще се оженят. Нито един от бъдещите годеници не бе доволен от плана и го заявиха направо, но Оливър не им обърна внимание. Притискаше Пърси дотогава, докато не се съгласи, а сега се опитваше да убеди Каролайн, че трябва да стане лейди Прюит.

„Убеждаването“ се състоеше в това да й крещи, да я зашлевява, да я държи гладна и заключена, и накрая да направи така, че да забременее от Пърси, за да й се наложи да се омъжи за него.

— Предпочитам да родя копеле, отколкото Прюит — тихо промърмори тя.

— Какво каза? — попита Пърси.

— Нищо.

— Трябва да си вървиш — каза той, внезапно сменяйки темата.

— Това е ясно.

— Баща ми каза, че ако не забременееш от мен, той лично ще се погрижи за това.

Каролайн едва не повърна.

— Моля? — каза тя с треперещ глас. Дори Пърси бе за предпочитане пред Оливър.

— Не знам къде може да отидеш, но трябва да изчезнеш до двадесет и първия си рожден ден, който е… Кога?… Скоро, мисля.

— След шест седмици — прошепна Каролайн. — Точно след шест седмици.

— Можеш ли да го направиш?

— Да се скрия?

Пърси кимна.

— Ще ми се наложи. Но ще ми трябват пари. Имам малко заделени, но нямам достъп до наследството си до рождения ми ден.

Пърси изстена, когато Каролайн премести превръзката.

— Мога да ти заема малко — предложи той.

— Ще ти ги върна. С лихва.

— Добре. Налага се да тръгнеш още тази вечер.

Тя се огледа из стаята.

— Но тази бъркотия… Трябва да почистя кръвта.

— Не, остави всичко както си е. По-добре да те пусна да избягаш, задето ме застреля, отколкото защото не съм изпълнил заповедта на баща ми.

— Един ден ще трябва да му се опълчиш.

— Ще е по-лесно, ако те няма. В съседния град има едно чудесно момиче, което мисля да поухажвам. Тя е тиха и покорна и не е кльощава като теб.

Каролайн веднага съжали горкото момиче.

— Надявам се между вас да се получи — излъга тя.

— Лъжеш. Но не ме е грижа. Няма никакво значение какво мислиш, стига да си далеч от тук.

— Знаеш ли, Пърси, сигурно няма да повярваш, но и аз мисля същото за теб. — За нейна изненада той се усмихна и тя за първи път усети някаква близост с това момче, което й бе почти връстник.

— Къде ще отидеш? — попита той.

— По-добре е да не знаеш. Така баща ти няма как да го изкопчи от теб.

— Имаш право.

— Пък и все още не знам. Нямам никакви роднини, нали затова се озовах тук с вас. Но след десет години борби със свръхзагрижените ми настойници, мисля, че ще оцелея сама шест седмици.

— Ако някоя жена може да го направи, то това си ти.

Каролайн вдигна вежди.

— Това комплимент ли беше? Поразена съм.

— Дори не беше близо до комплимент. Кой мъж би искал жена, която може да се справя отлично и без него?

— Някой, който може да се справя доста добре и без баща си — сряза го тя.

Пърси се намръщи, докато посочваше с глава към шкафа.

— Отвори горното чекмедже… не, онова вдясно…

— Пърси, тук е бельото ти! — възкликна Каролайн, затръшвайки чекмеджето отвратена.

— Искаш ли да ти заема пари или не? Там ги крия.

— Е, няма съмнение, че никой не би погледнал тук — промърмори тя. — Може би ако се къпеше по-често…

— Боже! — избухна той. — Нямам търпение да се махнеш. Ти, Каролайн Трент, си дяволско изчадие. Истинска чума. Зло. Ти си…

— О, млъкни! — Тя отново отвори чекмеджето, думите му неочаквано я бяха засегнали. Никога не бе харесвала Пърси повече, отколкото той нея, но на кого би му се понравило да го сравняват със скакалци, комари, жаби, Черната Смърт и кървави реки. — Къде са парите? — решително попита тя.

— В чорапа ми… не, в черния… не този черен… да, ето там до… да, този е.

Каролайн намери точния чорап и измъкна няколко банкноти и монети.

— Мили боже, Пърси, тук има поне сто паунда. Откъде ги имаш?

— Спестявам от доста време. И си отмъквам монета или две веднъж в месеца от бюрото на баща ми. Стига да не взема твърде много, никога не забелязва.

Каролайн трудно би повярвала в това. Оливър Прюит беше толкова обсебен от парите, че кожата му трябваше да е с цвета на банкнотите.

— Вземи половината — каза той.

— Само половината? Не бъди глупав, Пърси. Трябва да се крия шест седмици. Може да се появят непредвидени разходи.

— И аз може да имам непредвидени разходи.

— Поне имаш покрив над главата си! — извика тя.

— Може да се лиша от него, щом баща ми разбере, че съм те оставил да избягаш.

Каролайн обмисли думите му. Оливър Прюит нямаше да остане доволен от единствения си син. Напъха половината пари обратно в чорапа.

— Много добре — каза тя и прибра своята част в джоба си. — Ще се справиш ли с кървенето?

— Няма да те обвинят в убийство, ако това те притеснява.

— Може и да ти е трудно да го повярваш, Пърси, но аз не искам да умираш. Не искам да се омъжвам за теб и определено няма да съжалявам, ако не те видя никога повече, но не искам да умираш.

Той я погледна някак странно и за момент Каролайн наистина си помисли, че ще й каже нещо мило, или поне толкова мило, колкото това, което тя бе казала. Вместо това изсумтя.

— Права си. Трудно ми е да го повярвам.

В този момент Каролайн реши да изостави всякаква сантименталност и закрачи към вратата. С ръка на дръжката, тя спря и каза:

— Ще се видим след шест седмици, когато дойда да си прибера наследството.

— И да ми върнеш парите.

— Да, и да ти върна парите. С лихва — добави преди него.

— Добре.

— От друга страна — каза тя най-вече на себе си. — Сигурно има начин да оправя делата си, без да се срещам с вас отново. Може би чрез адвокат…

— Още по-добре — прекъсна я Пърси.

Каролайн въздъхна доста шумно и раздразнено и излезе от стаята. Пърси никога нямаше да се промени. Той беше груб, себичен и дори и да изглеждаше много по-мил от баща си, си оставаше простак.

Тя се понесе по тъмния коридор и изкачи стълбите към стаята си. Струваше й се забавно как настойниците й винаги й даваха тавански стаи. Оливър бе по-лош от останалите — бе я настанил в прашен ъгъл с нисък таван и дълбоки стрехи. Но се бе провалил в опита си да прекърши духа й. Каролайн обичаше уютната стаичка. По-високо беше само небето. Можеше да слуша как дъждът барабани по покрива и да наблюдава как точно до прозореца й през пролетта разцъфваха дърветата. Сред листата им гнездяха птици и понякога по перваза се разхождаха катерички.

Тя нахвърля най-ценните си притежания в една чанта и спря, за да надникне през прозореца. Вечерта беше безоблачна и сега небето изглеждаше изумително ясно. Вероятно щеше да е звездна нощ. Каролайн имаше малко спомени от майка си, но можеше да си спомни как стои в скута й през една лятна вечер, загледана в звездите.

„Виж тази — прошепваше Касандра Трент. — Мисля, че е най-ярката в небето. Погледни ето там. Виждаш ли мечката?“ В края на всеки техен излет, майка й казваше: „Всяка звезда е специална, знаеше ли това? Понякога всички изглеждат еднакви, но всяка една е уникална и различна, като теб. Ти си най-специалното малко момиче в целия свят. Никога не забравяй това!“.

Каролайн бе твърде малка, за да осъзнае, че Касандра умираше, но сега се осланяше на последния подарък от майка си, без значение колко отчаяна и самотна беше. А последните десет години й бяха дали много поводи да се чувства по този начин. Каролайн просто трябваше да погледне към небето и то я успокояваше. Ако някоя звезда проблеснеше, тя се чувстваше уютно и в безопасност. Може би не толкова уютно като онова дете в скута на майка си, но поне звездите й даваха надежда. Те продължаваха, те оцеляваха, и тя също го можеше.

Хвърли последен поглед на стаята си, за да се увери, че не е забравила нищо, прибра няколко дълги свещи в чантата си в случай, че й потрябват и излезе. Къщата беше тиха; всички слуги имаха почивен ден, вероятно за да няма свидетели, когато Пърси опиташе да я изнасили. На Оливър винаги можеше да се разчита да обмисли детайлите. Каролайн беше учудена само от това, че не бе опитал тази тактика по-рано. В началото най-вероятно си бе мислил, че може да я омъжи за Пърси без насилие. Но с приближаването на двадесет и първият й рожден ден, сигурно се бе отчаял.

Както и Каролайн. Ако трябваше да се омъжи за Пърси, щеше да е по-добре да умре. Не я интересуваше колко мелодраматично звучи. Единственото нещо, по-лошо от това да го вижда всеки ден до края на живота си, бе да го слуша всеки ден до края на живота си.

Тя преминаваше през коридора към входната врата, когато забеляза новият свещник на Оливър, който величествено се извисяваше на края на масата. Той се хвалеше с него от една седмица. „Истинско сребро — говореше той, — от най-добрия майстор.“

Каролайн изсумтя. Не би могъл да си го позволи, преди да й стане настойник.

Което всъщност бе ирония. Тя с удоволствие щеше да сподели наследството си, дори да го даде, ако просто бе открила дом и семейство, които да я обичат и да ги е грижа за нея.

Някой, който щеше да види в нея нещо повече от слугиня с банкова сметка.

Каролайн импулсивно грабна свещите от новия свещник и ги замени с тези в чантата си. Ако й се наложеше да пали свещ по време на пътуването си, предпочиташе приятно миришещия пчелен восък, който Оливър пазеше за себе си.

Изтича навън, благодарна за топлото време.

— Слава богу, че Пърси не реши да ме напада през зимата — промърмори, докато подтичваше по алеята. С удоволствие би яздила, за да се измъкне от Хемпшир по-бързо, но Оливър имаше само два коня и в момента и двата бяха на каретата му, с която, както винаги, веднъж седмично бе отишъл да играе карти у съседите.

Каролайн опита да погледне на това от добрата страна и си напомни, че ще й е по-лесно да се крие, ако върви пеша. Макар че щеше да е по-бавно. А ако попаднеше на разбойници…

Тя сви рамене. Жена без придружител — винаги изглеждаше подозрително, а светлокестенявата й коса отразяваше лунната светлина, въпреки че по-голямата част от нея бе прибрана под бонето. Щеше да е по-умно, ако се бе облякла като момче, но не бе имала достатъчно време. Може би трябваше да върви по крайбрежието, защото най-близкото пристанище не беше далеч. Щеше да пътува по-бързо по море и да се отдалечи достатъчно далеч от Оливър.

Да, крайбрежието беше добра идея. Не можеше да пътува по главните пътища. Със сигурност щяха да я видят. Тя се обърна на юг и тръгна през полето. До Портсмут имаше само петнадесет мили. Ако вървеше бързо щеше да стигне там до сутринта, да си резервира билет за някой кораб и да се озове в друга част на Англия. Каролайн не искаше да напуска страната, не и щом трябваше да получи наследството си само след шест седмици.

Но какво да прави дотогава? Бе живяла изолирана от обществото и не знаеше дали ще може да си намери някаква прилична работа. Предполагаше, че от нея би излязла добра гувернантка, но щяха да й трябват поне шест седмици, за да си намери подходящо място. А и щеше да е доста неловко да започне работа, и съвсем скоро да си тръгне.

Умееше да готви, а настойниците й се бяха потрудили да я научат как да чисти. Може би щеше да си намери работа като прислужница в някой непознат и много забутан хан.

Тя кимна на себе си. Да чисти на непознати не бе особено привлекателна идея, но й се виждаше единственият начин да оцелее през следващите няколко седмици. Най-важното бе да се махне от Хемпшир и съседните графства. Да, бе готова да работи в хан, но задължително да се намира далеч от семейство Прюит.

Затова и ускори крачка. Тревата под обувките й беше мека и суха, а дърветата я скриваха от главния път. Нямаше много движение по това време на нощта, но човек трябваше да е внимателен. Тя се движеше леко и единственият шум наоколо бе този от стъпките й. Докато…

Какво беше това?

Каролайн се завъртя, но не видя нищо. Сърцето й лудо заби. Можеше да се закълне, че е чула нещо.

— Навярно е таралеж — прошепна си тя. — Или може би заек.

Само че не видя никакви животни и не се успокои.

— Просто продължавай да вървиш — каза си тя. — Трябва да стигнеш до Портсмут.

Възвърна темпото на крачките си. Вървеше толкова бързо, че едва си поемаше дъх и тогава…

Тя се извърна и ръката й инстинктивно се насочи към пистолета. Този път определено бе чула нещо.

— Знам, че си там! — заяви с увереност, която съвсем не изпитваше. — Покажи се или се дръж като страхливец!

Листата прошумоляха и един мъж се показа иззад дърветата. Беше облечен изцяло в черно, от ризата до ботушите. Висок, широкоплещест и чернокос. Определено бе най-опасният мъж, когото Каролайн беше виждала.

И бе насочил оръжие право към сърцето й.